Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Игрите на глада (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catching Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 156 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Сюзан Колинс. Възпламеняване

Книга 2 от трилогията „Игрите на глада“

Превод: Деница Райкова

Художник: Тим О’Брайън

Българска корица: Огнян Илиев

ИК „Екслибрис“, 2010 г.

ISBN: 978-954-8208-70-3

История

  1. — Добавяне

27

Всичко изригва изведнъж. Земята експлодира и се посипва дъжд от пръст и растения. Дърветата избухват в пламъци. Дори небето се изпълва с пъстри цветя от светлина. Не мога да проумея защо бомбардират небето, докато не осъзнавам, че там горе гейм-мейкърите изстрелват фойерверки, докато истинското унищожение се осъществява на земята. За всеки случай — ако гледката от унищожаването на арената и всички трибути не се окаже достатъчно забавна. Или може би като празнична заря за кървавата ни смърт.

Ще оставят ли някого да оцелее? Ще има ли победител в седемдесет и петите Игри на глада. Може би не. В края на краищата, какво са Юбилейните игри, освен… какво прочете президентът Сноу от картичката?

„… напомняне към бунтовниците, че дори най-силните сред тях не могат да победят властта на Капитола…“

Дори най-силните сред силните няма да възтържествуват. Може би изобщо не са имали намерение да излъчат победител в тези Игри. Или може би последният ми бунтарски акт ги е принудил да действат така.

Извинявай, Пийта, мисля си аз. Извинявай, че не можах да те спася. Да го спася ли? С унищожаването на силовото поле най-вероятно отнех и последния му шанс да се спаси и го обрекох на смърт. Може би, ако всички бяхме играли по правилата, щяха да го оставят жив.

Ховъркрафтът се материализира над мен без предупреждение. Ако беше тихо и наблизо кацнеше сойка-присмехулка, щях да чуя как джунглата притихва, а после — и писъка на птицата, който предшества появата на ховъркрафта. Но при този обстрел никога не бих доловила нежния писък.

Лапата се спуска и увисва точно над мен. Металните нокти се плъзват под тялото ми. Искам да изкрещя, да побягна, да се измъкна със сила, но не мога да помръдна, безпомощна съм и се надявам единствено, че ще умра, преди да стигна до неясните фигури, които ме очакват там горе. Не са пощадили живота ми, за да ме увенчаят като победител, а за да направят смъртта ми колкото е възможно по-бавна и по-публична.

Най-лошите ми страхове се потвърждават, когато лицето, което ме посреща в ховъркрафта, е на Плутарх Хевънсбий, главния гейм-мейкър. Как съсипах прекрасната му идея за Игри, в които арената е тиктакащ часовник, а участниците са бивши победители. Той ще пострада заради този провал, вероятно ще бъде екзекутиран, но не и преди да ми отмъсти. Протяга ръка към мен и си мисля, че се кани да ме удари, но той прави нещо по-лошо. Затваря с два пръста клепачите ми и се чувствам беззащитна. Всичко потъва в мрак. Сега могат да правят с мен каквото желаят, без да го видя.

Сърцето ми бие толкова силно, че от раната на ръката ми пак почва да блика кръв. Мислите ми се замъгляват. Възможно е все пак да умра от загуба на кръв, преди да успеят да ме свестят. Преди да изгубя съзнание, прошепвам благодарност към Джоана Мейсън за отличната рана, която ми нанесе.

Когато отново изплувам в полусъзнание, усещам, че лежа на болнично легло и в лявата ми ръка са забити тръби. Опитват се да ме поддържат жива, защото, ако умра тихо и неусетно, това ще бъде победа. Все още съм неспособна да помръдна, да отворя очи, да повдигна глава. Но като че ли мога да раздвижа дясната си ръка. Вдигам я и тя пада върху гърдите ми, сякаш е перка на риба — не, нещо по-неодушевено, — сякаш е клон. Не мога да координирам движенията си, не знам дали изобщо още имам пръсти на ръцете. И все пак успявам да извъртя ръка и да изтръгна тръбите. Разнася се продължителен пиукащ звук, но не мога да остана будна, за да разбера кой ще се отзове на него.

Когато пак идвам на себе си, ръцете ми са вързани за леглото, а тръбите са отново в ръката ми. Успявам да отворя очи и да понадигна глава. Намирам се в голяма стая с ниски тавани и сребриста светлина. Има две редици легла. Чувам дишането на, както предполагам, други победители. Срещу мен лежи Бийти. Към тялото му са свързани най-малко десет различни машини. Оставете ни да умрем спокойно! — изкрещявам мислено. Отпускам глава и отново изпадам в несвяст.

Когато най-после се събуждам, ремъците, с които бях вързана, ги няма. Вдигам ръка и установявам, че имам пръсти, които отново мога да движа по своя воля. Надигам се, сядам и се държа за леглото, докато стаята идва на фокус. На лявата ми ръка има превръзка, но тръбите са прибрани на стойката до леглото.

Сама съм, ако не броя Бийти, който още лежи срещу мен, все така прикован към цял арсенал от машини. Къде са останалите? Пийта, Финик, Енобария и… и… още един, нали? Един от тримата — Джоана, Чаф или Брут — беше още жив, когато започнаха да падат бомбите. Сигурна съм, че ще искат да накажат всички ни за назидание на другите. Къде ли са ги отвели? Дали са ги преместили от болницата в затвора?

— Пийта… — прошепвам аз. Толкова исках да го спася. Още съм решена да го направя. След като не успях да го спася на арената, трябва да го намеря и да го убия сега, преди Капитолът да му отреди някаква мъчителна смърт. Спускам крака от леглото и се оглеждам наоколо за оръжие. На масичката близо до Бийти виждам спринцовки в стерилни пластмасови опаковки. Идеално. Трябва ми само въздух и точно попадение в някоя вена.

Спирам за миг и обмислям дали да не убия Бийти. Но ако го направя, мониторите ще започнат да пиукат и ще ме хванат, преди да стигна до Пийта. Безмълвно обещавам да се върна и да го довърша, ако мога.

Гола съм, като се изключи тънката нощница, затова пъхам спринцовката под превръзката, която покрива раната на ръката ми. На вратата няма пазачи. Сигурно се намирам на километри под Тренировъчния център или в някоя крепост на Капитола, и няма възможност за бягство. Все едно. Не бягам, а само довършвам започнатата работа.

Промъквам се по тесния коридор и стигам до метална врата, която е леко открехната. Зад нея има някой. Изваждам спринцовката и я стисвам в ръка. Прилепвам се плътно към стената и се вслушвам в гласовете.

— Съобщенията са прекъснати в Седми, Десети и Дванайсети окръг. Но сега Единайсети контролира транспорта, така че има поне някаква надежда да успеят да изнесат храна.

Струва ми се, че е Плутарх Хевънсбий. Макар всъщност да съм разговаряла с него само веднъж. Някакъв дрезгав глас пита нещо.

— Не, съжалявам. Няма начин да стигнеш в Четвърти окръг. Но съм дал специални заповеди да я изведат оттам, ако е възможно. Друго не мога да направя, Финик.

Финик. Боря се да осмисля този разговор и факта, че той се води между Плутарх Хевънсбий и Финик. Толкова ли е близък и скъп на Капитола, че да бъде оправдан за престъпленията си? Или наистина не е имал представа какво се кани да прави Бийти? Той казва още нещо с дрезгав глас. Глас, пълен с отчаяние.

— Не ставай глупав. Това е най-лошото, което можеш да направиш. Така със сигурност ще причиниш смъртта й. Докато си жив ти, ще държат и нея жива като примамка — казва Хеймич.

Казва Хеймич! Натискам вратата и влизам с препъване в стаята. Хеймич, Плутарх и напълно съсипаният Финик седят около маса, отрупана с храна, която никой не яде. От кръглите прозорци струи дневна светлина, а в далечината виждам върховете на гора. Летим.

— Свърши ли със самоунищожението, скъпа? — казва Хеймич: в гласа му ясно долавям раздразнение. Но когато залитам напред, той идва и ме хваща за китките, за да ме задържи. Поглежда ръката ми. — Значи така — ти и една спринцовка срещу Капитола? Виждаш ли, ето защо никой не те оставя ти да правиш плановете. — Взирам се неразбиращо в него. — Пусни я. — Усещам как натискът върху дясната ми китка се усилва, докато накрая разтварям ръка и пускам спринцовката. Той ме настанява на един стол до Финик.

Плутарх слага пред мен купа бульон. Едно хлебче. Пъхва лъжица в ръката ми.

— Яж — казва той с много по-мил тон от Хеймич.

Хеймич сяда точно пред мен.

— Катнис, ще ти обясня какво се случи. Не искам да задаваш никакви въпроси, докато не свърша. Ясно ли е?

Кимвам сковано. И той ми разказва следното:

Имало план да ни измъкнат от арената още от мига, в който били обявени Юбилейните игри. Трибутите-победители от окръг 3, 4, 6, 7, 8 и 11 били посветени в плана до различна степен. От няколко години Плутарх Хевънсбий бил част от нелегална група, поставила си за цел да събори властта на Капитола. Погрижил се жицата да е сред оръжията. Бийти имал задачата да унищожи силовото поле. Хлябът, който получихме на арената, бил код, посочващ времето на избавлението. Окръгът, от който бил хлябът, означавал деня. Третият ден. Броят на хлебчетата — часът. Двайсет и четири. Ховъркрафтът принадлежи на Окръг 13. Бони и Туил, жените от Окръг 8, които срещнах в гората, бяха прави за съществуването и отбранителните му способности. В момента пътуваме по много заобиколен път към Окръг 13. Междувременно в повечето окръзи на Панем има истински бунт.

Хеймич спира, за да разбере дали следвам мисълта му. Или може би е приключил за момента.

Това е ужасно много, за да го възприема — този сложен план, в който съм била пионка, точно както бях определена да бъда пионка в Игрите на глада. Използвана без съгласие, без да знам нищо. Поне в Игрите на глада знаех, че си играят с мен.

Предполагаемите ми приятели се оказват много по-потайни.

— Не ми казахте. — Гласът ми е също толкова дрезгав, като този на Финик.

— Не казахме нито на теб, нито на Пийта. Не можехме да рискуваме. Дори се тревожех, че по време на Игрите може да споменеш непредпазливата ми постъпка с часовника. — Плутарх измъква джобния си часовник и прокарва палец по кристала, като осветява сойката-присмехулка. — Разбира се, когато ти го показах, исках да ти съобщя нещо за арената. Очаквах, че ще бъдеш ментор. Мислех си, че това ще е първата стъпка да спечеля доверието ти. Не ми е хрумвало, че пак ще бъдеш трибут.

— Все още не разбирам защо Пийта и аз не бяхме посветени в плана — казвам.

— Защото щом силовото поле избухнеше, щяха да се опитат да заловят първо вас, и колкото по-малко знаехте, толкова по-добре — казва Хеймич.

— Първо нас ли? Защо? — казвам, като се опитвам да следя мисълта му.

— По същата причина, по която ние, останалите, приехме да умрем, за да ви спасим — казва Финик.

— Не, Джоана се опита да ме убие — казвам аз.

— Джоана те повали, за да извади проследяващото устройство от ръката ти и да отклони Брут и Енобария от теб — обяснява ми Хеймич.

— Какво? — Главата ужасно ме боли и искам да престанат да говорят със заобикалки. — Не разбирам за какво говорите…

— Трябваше да те спасим, защото ти си сойката-присмехулка, Катнис — казва Плутарх. — Докато ти си жива, ще живее и революцията.

Птицата, брошката, песента, къпините, часовникът, бисквитата, роклята, която избухна в пламъци. Аз съм сойката-присмехулка. Птицата, която е оцеляла въпреки плановете на Капитола. Символът на бунта.

Когато намерих Бони и Туил в гората, заподозрях нещо подобно, но не допусках, че е приело такива размери. А и никой не е искал да разбера тези неща. Спомням си как Хеймич се присмя на плановете ми да избягам от Окръг 12, да започна собствен бунт, дори на предположението, че Окръг 13 съществува. Извъртания и заблуди. А щом е успял да остане скрит зад маската на сарказма и алкохола толкова дълго и толкова убедително, за какво още ме е лъгал? Сещам се.

— Пийта — прошепвам аз и сърцето ми се свива.

— Останалите пазехме живота на Пийта, защото знаехме, че ако той умре, няма начин да те накараме да бъдеш съюзник с тях — казва Хеймич. — А не можехме да рискуваме да те оставим незащитена. — Думите му са сухи, изражението — непроменено, но не може да скрие сивия оттенък, който придобива лицето му.

— Къде е Пийта? — изсъсквам аз.

— Капитолът го залови заедно с Джоана и Енобария — казва Хеймич. И най-после има приличието да сведе очи.

От техническа гледна точка, аз съм невъоръжена. Но никой не бива при никакви обстоятелства да подценява пораженията, които могат да нанесат ноктите, особено ако набелязаната жертва е неподготвена. Хвърлям се през масата и забивам своите в лицето на Хеймич, при което бликва кръв и наранявам едното му око. После и двамата започваме да си крещим ужасни обиди и знам, че Хеймич едва се сдържа да не ме разкъса, но аз съм сойката-присмехулка. Аз съм сойката-присмехулка и дори при сегашното положение е твърде трудно да ме спасят.

Някой друг помага на Финик и пак се озовавам на леглото — тялото ми е стегнато с ремъци, китките ми са вързани отстрани, затова мога единствено разярено да удрям глава в леглото. Усещам пробождане от игла в ръката си, а главата ме боли толкова силно, че спирам да се съпротивлявам и просто надавам ужасни, жални вопли като умиращо животно, докато накрая оставам без глас.

Лекарството ме успокоява, но не ме приспива и изпадам в някакво замаяно състояние на тъпа болка в продължение на цяла вечност. Отново слагат тръбите и ми говорят с успокоителни гласове, които изобщо не стигат до мен. Мисля си единствено за Пийта, който лежи някъде на подобна маса, докато се опитват да изтръгнат от него информация, която той изобщо не притежава.

— Катнис. Катнис, извинявай. — Гласът на Финик прониква в съзнанието ми. Може би защото изпитваме една и съща болка. — Исках да се върна за него и Джоана, но не можех да помръдна.

Не отговарям. Добрите намерения на Финик Одеър ни най-малко не ме интересуват.

— Той е в по-добро положение от Джоана. Много бързо ще разберат, че не знае нищо. И няма да го убият, защото мислят, че могат да го използват срещу теб.

— Като примамка ли? — казвам аз, загледана в тавана. — По същия начин, както биха използвали Ани, така ли, Финик?

Чувам, че плаче, но не ме е грижа. Сигурно няма да си направят труда да я разпитват, толкова е побъркана. Потънала е в бездната на лудостта още преди години по време на своите Игри. Има голяма вероятност и аз да съм тръгнала натам. Може би вече полудявам и никой не смее да ми го каже. Чувствам се достатъчно обезумяла.

— По-хубаво щеше да е мъртва — казва той. — По-хубаво щеше да е всички да сме мъртви, и ние двамата. Щеше да е най-добре.

Е, сега няма какво да кажа. Едва ли мога да го оспорвам, нали самата аз тръгнах да убия Пийта със спринцовка. Наистина ли искам смъртта му? Това, което искам… това, което искам, е да си го върна обратно. Но сега вече никога няма да си го върна. Дори бунтовническите сили да успеят по някакъв начин да свалят властта на Капитола, може да сте сигурни, че президентът Сноу няма да пропусне накрая да пререже гърлото на Пийта. Не. Никога няма да си го върна. Тогава по-хубаво щеше да е мъртъв.

Но дали и Пийта мисли така, или ще продължи да се бори? Той е толкова силен и е толкова добър лъжец. Дали си мисли, че има шанс да оцелее? Или това изобщо не го интересува? То все едно не влизаше в плановете му. Вече се беше отказал от живота. Може би, ако знае, че съм спасена, дори е щастлив. Смята, че е изпълнил мисията си да запази живота ми.

Мисля, че го мразя дори повече, отколкото Хеймич.

Предавам се. Спирам да говоря, да реагирам, отказвам храна и вода. Могат да вкарват със системи в ръката ми каквото искат, но това не е достатъчно да поддържаш жив човек, който е изгубил волята си за живот. Минава ми и откачената мисъл, че ако наистина умра, може би ще оставят Пийта да живее. Не като свободен човек, но като авокс или нещо подобно, прислужник на бъдещите трибути от Окръг 12. Тогава може би ще намери начин да избяга. Моята смърт може да го спаси.

Но ако не може, няма значение. Достатъчно е да умра за отмъщение. Да накажа Хеймич, който превърна нас двамата с Пийта в пионки в своите Игри. Аз му се доверих. Оставих в ръцете му всичко, което обичах. А той ме предаде.

Виждаш ли, ето защо никой не те оставя ти да правиш плановете, каза той.

Вярно е. Никой човек с ума си не би ме оставил да правя плановете. Защото очевидно не мога да различа приятел от враг.

Много хора идват да ме видят, но думите им звучат като прищракването на насекомите в джунглата. Безсмислени и далечни. Опасни, но само ако се приближиш до тях. Щом усетя, че думите стават отчетливи, започвам да стена, докато ми дадат още обезболяващи, и вече не ги чувам.

Но идва момент, когато отварям очи и виждам, че ме гледа човек, който не мога да изключа от съзнанието си. Човек, който няма да ме моли, да ми обяснява или да ме убеждава да променя намеренията си, защото единствено той ме познава.

— Гейл — прошепвам аз.

— Здрасти, Катнип. — Той посяга надолу и отмята кичур коса от очите ми. На бузата му има пресен белег от изгаряне. Ръката му е в превръзка през рамото, виждам бинтове и под миньорската риза. Какво му се е случило? Как е дошъл тук? Сигурно вкъщи е станало нещо много лошо.

Въпросът не е толкова в това да забравя Пийта, колкото да си спомня останалите. Достатъчно е само да погледна Гейл, и лицата им нахлуват в настоящето и настояват да получат внимание.

— Прим?

— Жива е. Майка ти също. Успях да ги измъкна навреме — казва той.

— Значи не са в Окръг 12? — питам аз.

— След Игрите изпратиха самолети. Пуснаха запалителни бомби. — Той се поколебава. — Е, знаеш какво стана с „Таласъма“.

Наистина знам. Видях го как хвръкна във въздуха. Онзи стар склад, покрит с въглищен прах. Целият окръг е покрит с този прах. Представям си как запалителните бомби се сипят върху Пласта и ме обзема непознат до този момент ужас.

— Значи не са в Окръг 12? — повтарям аз. Сякаш с този въпрос ще отложа истината.

— Катнис — казва тихо Гейл.

Разпознавам този тон. Това е същият тон, с който говори на раненото животно, преди да нанесе смъртоносния удар. Инстинктивно вдигам ръка да възпра думите му, но той я улавя и я стисва здраво.

— Недей — прошепвам аз.

Но Гейл никога не крие нищо от мен.

— Катнис, няма вече Окръг 12.

Край
Читателите на „Възпламеняване“ са прочели и: