Сюзан Колинс
Възпламеняване (26)

26

Химнът започва, но тази вечер в небето няма лица. Публиката е жадна за кръв и сигурно се е изнервила. Но капанът на Бийти явно изглежда достатъчно обещаващ, след като гейм-мейкърите не са предприели нови атаки. Може би просто са любопитни да видят какво ще стане.

Когато според нас с Финик наближава девет часът, тръгваме от осеяния с мидени черупки лагер, стигаме по брега до участъка на дванайсетия час и на лунната светлина тихо се насочваме към дървото. Преяли сме и за разлика от сутринта изкачването е по-трудно и се задъхваме. Започвам да съжалявам, че съм изяла последните десетина стриди.

Бийти си избира Финик за помощник, а ние, останалите, стоим на пост. Бийти размотава много жица и не бърза да я свърже към дървото. Казва на Финик да закрепи единия край за един счупен клон и да пусне другия на земята. После Бийти и Финик застават от двете страни на дървото, подават си макарата един на друг и омотават жицата около ствола. Отначало ми се струва, че я омотават произволно, но после виждам как откъм страната, където е застанал Бийти, на лунната светлина се появява нещо като сложен лабиринт от нишки. Чудя се дали начинът, по който полагат жицата, има някакво значение, или целта е да накарат публиката да се замисли. Обзалагам се, че повечето спонсори знаят за електричеството толкова, колкото и аз.

Работата по ствола на дървото приключва точно когато чуваме, че се задава вълната. Тя тръгва винаги от участъка на десетия час, но така и не определих точно в кой момент. Сигурно първо насочват водата натам, после се явява самата вълна и следва наводнението. Но небето ми казва, че е десет и трийсет.

Сега Бийти разкрива останалата част от плана. Тъй като двете с Джоана сме най-бързи, той иска да тръгнем надолу през джунглата и по пътя да размотаваме жицата след нас. Да я положим по брега в участъка на дванайсет часа и да пуснем металната макара, заедно с остатъка от жицата, дълбоко във водата. Да проверим дали е потънала на дъното и да тичаме обратно към джунглата. Ако тръгнем веднага, ще успеем да се върнем на безопасно място.

— Искам да отида с тях, за да ги пазя — бързо казва Пийта. Знам, че след историята с перлата не иска да ме изпусне от поглед.

— Много си бавен. А и ми трябваш тук. Катнис ще се пази — казва Бийти. — Няма време да спорим. Съжалявам. Ако искаме момичетата да се върнат живи и здрави, трябва да тръгнат сега. — Той подава макарата на Джоана.

И на мен този план не ми харесва особено. Мога ли да защитавам Пийта от разстояние? Но Бийти е прав. С този крак Пийта е много бавен и няма да слезе по склона навреме. Двете с Джоана сме най-бързите и се придвижваме най-уверено в джунглата. Не се сещам за друга възможност. Като се изключи Пийта, единственият, на когото имам доверие, е Бийти.

— Няма страшно — казвам на Пийта. — Оставяме макарата долу и веднага се връщаме.

— Но не в участъка на мълнията — напомня ми Бийти. — Тръгнете към дървото в сектора между един и два часа. Ако видите, че нямате време, придвижете се към следващия сектор. Но в никакъв случай не се връщайте на брега, преди да преценя пораженията.

Обгръщам с ръце лицето на Пийта:

— Не се тревожи. Ще се видим в полунощ. — Целувам го и преди да успее да възрази още нещо, го пускам и се обръщам към Джоана: — Готова ли си?

— Защо не? — казва Джоана, като свива рамене. И на нея не й е приятно да сме в един отбор. Но сега всички сме хванати в капана на Бийти. — Ти пази, аз ще размотавам. После ще се сменим.

Без повече обсъждане тръгваме надолу по склона. Всъщност почти не разговаряме. Действаме в доста добър синхрон — едната размотава макарата, другата пази. Изминали сме половината разстояние, когато чуваме как щракането се усилва — това означава, че минава единайсет.

— По-добре да побързаме — казва Джоана. — Искам да се отдалечим достатъчно от водата, преди да удари мълнията. За всеки случай — ако Волтс е сбъркал с изчисленията.

— Дай ми макарата за малко — казвам аз. Да размотаваш жицата е по-трудно, отколкото да пазиш, а и тя го прави вече от доста дълго.

— Заповядай — казва Джоана и ми подава макарата.

Все още и двете държим металния цилиндър, когато усещаме лека вибрация. Изведнъж тънката златна жица, която виси отгоре, се връща и се увива около китките ни. После отрязаният край пропълзява като змия в краката ни.

Трябва ни само секунда, за да схванем този бърз обрат на събитията. Двете се споглеждаме, но не е нужно да го казваме на глас. Някой, не много далече зад нас, е прерязал жицата. И ще ни връхлети всеки момент.

Освобождавам ръката си от жицата и вече съм издърпала една стрела, когато металният цилиндър се стоварва странично върху главата ми. Следващото, за което си давам сметка, е, че лежа по гръб в лианите, с ужасна болка в лявото слепоочие. Нещо не е наред с очите ми. Виждам всичко размазано и нещата ту се появяват на фокус, ту изчезват, докато се напрягам да събера двете луни, носещи се по небето, в една. Не мога да дишам и осъзнавам, че Джоана е седнала на гърдите ми и с колене притиска раменете ми към земята.

Усещам пробождане в горната част на лявата си ръка. Мъча се да се освободя, но нямам сили. Джоана забива нещо — сигурно острието на ножа си — в плътта ми и го завърта. Усещам ужасна болка и разкъсване — по китката ми потича нещо топло и се събира в дланта ми. Тя рязко натиска ръката ми и половината ми лице се покрива със собствената ми кръв.

— Лягай долу! — изсъсква тя. Тежестта й се вдига от тялото ми и оставам сама.

Лягай долу?, чудя се аз. Какво? Какво става? Затварям очи, за да не виждам необяснимата сцена, докато се опитвам да проумея ситуацията.

В главата ми се върти само картината, в която Джоана блъска Уайърс на брега. Лягай долу? Но тя не нападна Уайърс. Не и по този начин. Все едно — аз не съм Уайърс. Не съм Нътс. Думите й продължават да отекват в ума ми: Лягай долу!

Приближаващи стъпки. Двама са. Стъпват тежко, не се крият.

Гласът на Брут:

— Можеш да я считаш за мъртва! Хайде, Енобария! — Стъпките се отдалечават в нощта.

Мъртва ли съм? Ту идвам в съзнание, ту се унасям отново, докато търся отговор. Наистина ли ме считат за мъртва? Не съм в позиция да оспорвам това. Всъщност рационалното мислене е истинско усилие. Поне това знам. Джоана ме нападна. Стовари онзи цилиндър върху главата ми. Сряза ръката ми и вероятно нанесе непоправими увреждания на вените и артериите ми. После, преди да има време да ме довърши, се появиха Брут и Енобария.

Съюзът приключи. Финик и Джоана сигурно са се споразумели да ни нападнат тази вечер. Права бях, че трябваше да тръгнем сутринта. Не знам на чия страна е Бийти, но и той, като мен, е лесна плячка.

Пийта! Изпадам в паника и веднага отварям очи. Пийта ме чака горе до дървото, неподозиращ нищо и напълно неподготвен. Може би Финик вече го е убил. „Не“, прошепвам аз. Брут и Енобария се намираха близо до нас, когато прерязаха жицата. Финик, Бийти и Пийта няма как да знаят какво става тук долу. Може би само се чудят какво се е случило, защо жицата се е отпуснала, а може би дори е отскочила обратно към дървото. Това едва ли е било сигнал за Финик да убие Пийта? Сигурно Джоана самостоятелно е решила, че е дошло време да скъса с нас. Да ме убие. Да избяга от професионалистите. И да се върне колкото може по-бързо при Финик.

Не знам. Не знам. Знам само, че трябва да се върна при Пийта и да пазя живота му. Нужен ми е всеки грам воля, първо за да седна и после да се изправя на крака, като се облягам на едно дърво. Истински късмет е, че намирам опора, защото джунглата се люлее под краката ми. Изведнъж залитам напред и повръщам цялото пиршество от морска храна. Разтърсвам се от напъни и накрая в мен едва ли е останала и една стрида. Треперя, потя се и преценявам физическото си състояние.

Вдигам пострадалата ръка, тя опръсква лицето ми с кръв и светът отново се люшва тревожно. Стисвам очи и се вкопчвам в дървото, докато нещата се поуспокоят. После правя няколко предпазливи крачки до съседното дърво, отскубвам малко мъх и без да погледна втори път раната, стегнато превързвам ръката си. Така е по-добре. Определено е по-добре да не я виждам. После предпазливо докосвам раната на главата си. Има голяма цицина, но не много кръв. Очевидно има някакво вътрешно увреждане, но няма да умра от загуба на кръв. Поне не от тази рана.

Избърсвам ръцете си с мъх и несигурно хващам лъка с ранената си ръка. Прикрепвам стрела към тетивата. Заставям краката си да потеглят нагоре по склона.

Пийта. Моето предсмъртно желание. Моето обещание. Да го спася. Надеждата ми леко се усилва, когато осъзнавам, че трябва да е жив, защото не съм чула оръдеен гръм. Може би Джоана е действала сама, знаейки, че Финик ще застане на нейна страна, щом намеренията й му станат ясни. Не мога да разбера точно в какви отношения са те двамата. Спомням си как той се обърна към нея за потвърждение, преди да се съгласи да участва в плана на Бийти. Между тях има някакъв по-дълбок съюз, основан на дългогодишно приятелство и кой знае още какво. Следователно, ако Джоана се е настроила срещу мен, повече не бива да се доверявам на Финик.

Стигам до това заключение само секунди преди да чуя как някой тича надолу по склона към мен. Нито Пийта, нито Бийти могат да се движат с такова темпо. Залягам зад завесата от лиани точно навреме. Финик прелита покрай мен. Кожата му е тъмна от мехлема и скача през шубраците като елен. Той стига до мястото, където бях нападната, и сигурно вижда кръвта.

— Джоана! Катнис! — провиква се той. Не помръдвам и след малко той тръгва в посоката, в която поеха Джоана и професионалистите.

Движа се толкова бързо, колкото мога, без да ми се завие свят. Пулсът ми е ускорен и го усещам в слепоочията си. Пощракването на насекомите, вероятно възбудени от миризмата на кръв, става все по-силно и накрая се превръща в непрекъснато бучене в ушите ми. Не, чакай. Може би пищенето в ушите ми се дължи на удара. Няма да разбера, докато насекомите не замлъкнат. Но когато те замлъкнат, ще започнат мълниите. Трябва да се движа по-бързо. Трябва да стигна до Пийта.

Прекъсва ме оръдейният гръм. Някой е загинал. Знам, че точно сега, когато всички тичат наоколо въоръжени и уплашени, това може да е всеки. Но който и да е той, смъртта му ще предизвика всеобща битка през тази нощ. Всеки ще е готов първо да убие другия, а после да мисли какви са били мотивите му. Заставям краката си да тичат.

Нещо ме спъва и ме просва на земята. Усещам как се обвива около мен и се оплитам в острите му нишки. Мрежа! Трябва да е някоя от хитроумните мрежи на Финик, разположена така, че да попадна в нея, а той сигурно чака наблизо с тризъбец в ръка. Известно време се мятам насам-натам, като само затягам мрежата още по-силно около себе си, а после я зървам на лунната светлина. Недоумяващо вдигам ръка и виждам, че е оплетена в лъскави златни нишки. Това изобщо не е някоя от мрежите на Финик, а жицата на Бийти. Внимателно се изправям на крака и откривам, че съм се оплела в част от нея, която се е закачила за ствола на едно дърво. Бавно се освобождавам от жицата и продължавам нагоре.

Хубавото е, че съм на прав път и не съм дотолкова дезориентирана от раната на главата, че да изгубя чувството си за посока. Лошото е, че жицата ми е напомнила за задаващата се гръмотевична буря. Още чувам насекомите, но дали не започват да утихват?

Тичам нагоре, като използвам развитата жица вляво от мен за ориентир, но много внимавам да не я докосвам. Щом насекомите утихват и първата светкавица всеки момент ще удари дървото, цялото електричество ще потече надолу по жицата и който я докосне, ще умре.

Дървото изплува пред погледа ми — стволът му е окичен със златни гирлянди. Забавям ход и се мъча да се прикрия, но имам късмет, че изобщо мога да се задържа на краката си. Оглеждам се за някаква следа от останалите. Никой. Тук няма никой.

— Пийта? — викам го тихо. — Пийта?

Отговаря ми тих стон, обръщам се рязко и виждам, че малко по-нагоре някой лежи на земята.

— Бийти! — възкликвам аз, приближавам се и се навеждам към него. Стенанието трябва да е било неволно. Той не е в съзнание, но не виждам рана, освен дълга тясна резка под сгъвката на лакътя му. Откъсвам шепа мъх, несръчно превързвам раната и се опитвам да го събудя.

— Бийти! Бийти, какво става! Кой те рани? Бийти! — Разтърсвам го така, както никога не бива да се разтърсва ранен човек, но не знам какво друго да направя. Той простенва отново и вдига ръка, за да ме отблъсне.

Тогава забелязвам, че държи нож — мисля, че е ножът на Пийта — който е хлабаво омотан в жица. Изправям се озадачена и повдигам жицата — виждам, че другият край е прикрепен към дървото. Спомням си, че преди да почне да омотава дървото, Бийти закачи друго, много по-късо парче жица за един клон и остави другия му край на земята. Тогава си помислих, че има някакво значение за електричеството и я оставя така сигурно за да я използва по някакъв начин по-късно. Но явно не му е останало време за нея, защото на земята има поне двайсет-двайсет и пет метра жица.

Взирам се нагоре с присвити очи и осъзнавам, че сме само на няколко крачки от силовото поле. Ето го издайническият квадрат, високо горе вдясно, точно там, където беше тази сутрин. Какво е направил Бийти? Дали не се е опитал да забие ножа в силовото поле, както по-рано неволно направи Пийта? И за какво е тази жица? Дали това не е резервният му план? Дали не се е канил да изпрати енергията от мълнията в силовото поле, ако основният план се провали? И какво би постигнал така? Нищо? Много? Да ни изпържи всичките? Силовото поле също представлява главно енергия. Онова в Тренировъчния център беше невидимо. Това отразява джунглата като огледало. Но го видях как потрепва, когато ножът на Пийта се удари в него и когато го обстрелвах със стрелите си. Истинският свят се намира точно зад него.

Ушите ми вече не звънтят. Значи в крайна сметка са били насекомите. Вече съм сигурна, защото те бързо замират и не чувам нищо друго, освен звуците на джунглата. Бийти е безполезен. Не мога да го събудя. Не мога да го спася. Не знам какво се е опитвал да направи с ножа и жицата, а и той не е в състояние да ми обясни. Превръзката от мъх на ръката ми е мокра и няма смисъл да се залъгвам. Вие ми се свят и след минути ще припадна. Трябва да се отдалеча от това дърво и…

— Катнис! — чувам гласа му някъде отдалече. Но какво прави? Досега Пийта трябва да е разбрал, че всички ни преследват. — Катнис!

Не мога да го защитя. Не мога да се движа бързо или да стигна далече и никак не съм уверена в способността си да стрелям. Правя единственото, което мога, за да отвлека вниманието на нападателите от него и да го привлека към себе си.

— Пийта! — крещя аз. — Пийта! Тук съм! Пийта! — Да, ще ги привлека тук, всички, които са близо до мен, ще ги накарам да се откажат от Пийта и да се приближат към мен и дървото, върху което след малко ще падне светкавицата — то скоро ще се превърне в оръжие. — Тук съм! Тук съм! — Той няма да успее. Не и с този крак в тъмното. Никога няма да стигне навреме. — Пийта!

Виковете ми са подействали. Чувам ги как идват. Двама са. Пробиват си път през джунглата. Коленете ми започват да се подгъват и сядам до Бийти. Вдигам лъка и стрелата, готова да стрелям. Дали ако успея да ги убия, Пийта ще се справи с останалите?

Енобария и Финик стигат до дървото, където ще удари светкавицата. Не ме виждат, защото са с гръб към мен, а и кожата ми е намазана с мехлем. Прицелвам се във врата на Енобария. Ако имам късмет, когато я убия, Финик ще се скрие зад дървото, точно когато удари светкавицата. А това ще стане всеки миг. Насекомите вече са почти притихнали. Мога да ги убия и двамата.

Още един оръдеен гръм.

— Катнис! — Това е гласът на Пийта, но този път не отговарям. Бийти още диша слабо до мен. Двамата с него скоро ще умрем. Финик и Енобария ще умрат. Пийта е жив. Прозвучаха два оръдейни гърмежа. Брут, Джоана, Чаф. Двама от тях са вече мъртви. Така на Пийта ще му остане да убие само един трибут. И това е възможно най-доброто, което мога да направя. Един враг.

Враг. Враг. Мъча се да си припомня нещо, свързано с тази дума. Нещо, което чух наскоро. Изражението на Хеймич. Катнис, когато си на арената… Намръщената гримаса, лошото предчувствие. Какво?, чувам собствения си глас, който се изостря, за да посрещне неизреченото обвинение. Просто помни кой е врагът, казва Хеймич. Това е всичко.

Последният съвет на Хеймич към мен. Защо трябваше да ми напомня? Винаги съм знаела кой е врагът. Който ни уморява от глад, който ни измъчва, който ни убива на арената. Който скоро ще убие всички, които обичам.

Отпускам лъка, когато осъзнавам какво е искал да каже. Да, знам кой е врагът. И това не е Енобария.

Най-после разбирам защо Бийти държи ножа. С треперещи ръце изхлузвам жицата от дръжката, увивам я около стрелата точно над перата и я прикрепвам с възел, научен в Тренировъчния център.

Изправям се, обръщам се към силовото поле и сега всеки може да ме види, но вече не ме интересува. Интересува ме само къде да насоча върха на стрелата си — къде би забил Бийти ножа, ако беше в състояние да избира. Вдигам лъка към потрепващия квадрат, към слабото място, към… как го нарече той тогава? Процепът в бронята. Пускам стрелата да излети, виждам как попада в целта и изчезва, като дърпа златната нишка след себе си.

Косата ми настръхва и мълнията удря дървото.

По жицата пробягва бял отблясък и за миг куполът избухва в ослепителна синя светлина. Експлозията ме хвърля на земята — тялото ми вече е безполезно и парализирано, очите — широко отворени и върху мен се посипват искри. Не мога да стигна до Пийта. Не мога да стигна дори до перлата си. Напрягам очи, за да уловя един последен красив образ, който да отнеса със себе си.

Точно преди да започнат експлозиите, виждам една звезда.