Сюзан Колинс
Възпламеняване (13)

13

Първата ми реакция е да бягам — хуквам навън, прекосявам ливадите пред Градчето на победителите и вече съм в тъмнината. Чорапите ми са мокри и усещам острия хапещ вятър, но не спирам. Къде? Къде да отида? В гората, разбира се. Вече съм пред оградата, когато чувам жуженето и си спомням, че съм хваната в капан, от който не мога да се измъкна. Отдръпвам се задъхана, обръщам се и тръгвам назад.

Следващият ми спомен е, че стоя на четири крака в мазето на една от празните къщи в Градчето на победителите. Бледите лунни лъчи проникват през прозорците над главата ми. Студено ми е, мокра съм и не ми достига въздух, но опитът за бягство по никакъв начин не е потиснал истерията, която се надига в мен. Трябва да се справя с нея, защото иначе ще се задуша. Навивам на топка предницата на ризата си, натъпквам я в устата си и започвам да пищя. Не знам колко продължава това. Но когато спирам, почти нямам глас.

Свивам се на кълбо и се взирам в светлите петна, които лунната светлина рисува върху бетонния под. Пак на арената. Пак сред кошмарите. Ето къде отивам. Признавам си, че не го очаквах. Представях си много други неща. Как публично ме унижават, измъчват и екзекутират. Как бягам през пустошта, преследвана от миротворци и ховъркрафти. Как се омъжвам за Пийта и децата ни са принудени да излязат на арената. Но никога не съм мислила, че самата аз пак ще трябва да участвам в Игрите. Защо? Защото няма прецедент за това. Победителите никога не участват в Жътвата. Това е наградата, ако победиш. До този момент.

Намирам някакво найлоново платно, от онези, които разстилат, когато боядисват. Издърпвам го върху себе си като одеяло. Някъде далече някой ме вика по име. Но в този момент не мисля дори за хората, които обичам най-много. Мисля само за себе си. И какво ме очаква.

Найлоновото платно е втвърдено, но все пак задържа топлината. Мускулите ми се отпускат, пулсът ми се успокоява. Виждам дървената кутия в ръцете на момченцето, виждам как президентът Сноу изтегля пожълтелия плик. Възможно ли е това наистина да са написаните преди седемдесет и пет години правила за Юбилейните игри? Слабо вероятно. Прекалено удобно решение на неприятностите, пред които е изправен днес Капитолът. Да се отърват от мен и да потушат бунта в окръзите по такъв елегантен и лесен начин.

Чувам в главата си гласа на президента Сноу: „На седемдесет и петата годишнина, за да напомним на бунтовниците, че дори най-силните сред тях не могат да победят властта на Капитола, момчетата и момичетата трибути ще бъдат избрани сред живите в момента победители“.

Да, победителите са най-силните сред нас. Те са хората, които са оцелели на арената и са се измъкнали от примката на бедността, за разлика от останалите. Те — или навярно би трябвало да кажа „ние“ — са живото въплъщение на надеждата, когато вече няма надежда. А сега двайсет и трима от нас ще загинат, за да покажат как дори тази надежда е била илюзия.

Радвам се, че победих миналата година. Иначе щях да познавам всички останали победители, не само защото съм ги гледала по телевизията, а и защото са гости на всички Игри. Дори и да не изпълняват ролята на ментори, както на Хеймич винаги му се налага, повечето всяка година се връщат в Капитола за събитието. Сигурно много от тях са приятели. А аз трябва да се тревожа как да убия само един от двамата си приятели — Пийта или Хеймич. Пийта или Хеймич!

Отмятам найлоновото платно и сядам. Какво ми мина току-що през ума? Няма ситуация, в която бих убила Пийта или Хеймич. Но един от тях ще бъде на арената с мен, и това е факт. Може дори да са се разбрали помежду си кой ще бъде. Когото и да изберат, другият ще има възможност доброволно да заеме мястото му. Вече знам какво ще стане. Пийта ще помоли Хеймич да излезе на арената с мен, независимо от всичко. Заради мен. За да ме защитава.

Тръгвам с препъване из мазето и търся изход. Как изобщо се озовах на това място? Пипнешком се изкачвам по стълбите до кухнята и виждам, че прозорчето на вратата е счупено. Сигурно затова ръката ми е разкървавена. Излизам навън и тръгвам право към къщата на Хеймич. Той седи сам на кухненската маса — в едната ръка стиска почти празна бутилка, а в другата нож. Мъртвопиян.

— А, ето я и нея. Напълно омаломощена. Най-после проумя, нали, скъпа? Разбра, че няма да си сама? И сега си дошла да ме молиш… за какво? — пита той.

Не отговарям. Прозорецът е широко отворен и вятърът ме прерязва, все едно че съм навън.

— Ще призная, че с момчето беше по-лесно. Дойде, преди да съм отворил бутилката. Молеше ме за още един шанс да участва в Игрите. А за какво ще ме помолиш ти? — Той имитира гласа ми: — „Участвай вместо него, Хеймич, защото общо взето предпочитам не ти, а Пийта да остане жив“.

Прехапвам устни, защото след като изрича тези думи, разбирам, че сигурно наистина искам точно това. Пийта да остане жив, дори ако това означава да умре Хеймич. Не, не го искам. Хеймич е ужасен, разбира се, но сега той е част от семейството ми. За какво дойдох? — чудя се аз. Какво търся тук?

— Дойдох за едно питие.

Хеймич избухва в смях и стоварва бутилката на масата пред мен. Избърсвам гърлото с ръкав, отпивам две глътки и се задавям. Трябват ми няколко минути да се съвзема и дори тогава очите и носът ми още текат. Но отвътре усещам паренето на алкохола и това ми харесва.

— Може би наистина трябва да си ти — казвам сериозно аз и придърпвам един стол. — И без друго мразиш живота.

— Напълно вярно — казва Хеймич. — И тъй като миналия път се опитах да те спася… изглежда, че този път съм длъжен да спася момчето.

— Точно така — кимам аз, избърсвам си носа и надигам отново бутилката.

— Доводът на Пийта е, че след като съм избрал теб, сега съм му длъжник. За всичко, което поиска. А той иска възможност да участва отново в Игрите, за да те защитава — казва Хеймич.

Знаех си. В този смисъл Пийта е лесно предсказуем. Докато се търкалях по пода на онова мазе и мислех само за себе си, той е бил тук и е мислел за мен. Срам не е достатъчно силна дума за онова, което изпитвам.

— Можеш да изживееш и сто живота, и пак няма да го заслужаваш — казва Хеймич.

— Да, да — отговарям рязко аз. — Няма спор, той е най-добрият от трима ни. Е, какво смяташ да правиш?

— Не знам — въздиша Хеймич. — Може би да се върна на арената с теб. Но ако изтеглят моето име, няма да има значение. Той просто ще предложи доброволно да заеме мястото ми.

Известно време седим мълчаливо.

— За теб ще е ужасно на арената, нали? След като познаваш всички останали? — питам.

— О, за мен ще е ужасно все едно къде съм. — Той кимва към бутилката. — Сега мога ли да си я получа обратно?

— Не — казвам аз и я обгръщам с ръце. Хеймич измъква друга бутилка изпод масата и отваря капачката. Но аз осъзнавам, че не съм дошла само за едно питие. Искам от Хеймич още нещо. — Добре, реших за какво ще те помоля — казвам. — Ако в тези Игри участваме двамата с Пийта, този път ще се опитаме да спасим него.

В кървясалите му очи за миг просветва нещо. Болка.

— Както каза, ужасно е, откъдето и да го погледнеш. И независимо какво иска Пийта, негов ред е да бъде спасен. И двамата му дължим това. — Гласът ми придобива умолителен тон. — Освен това, Капитолът ме мрази толкова много, че и сега съм почти мъртва. Той може би все пак има шанс. Моля те, Хеймич. Кажи, че ще ми помогнеш.

Хеймич се взира намръщено в бутилката и преценява думите ми.

— Добре — казва той накрая.

— Благодаря ти.

Сега би трябвало да отида да видя Пийта, но нямам желание. Главата ми е замаяна от алкохола и съм толкова съсипана, че кой знае с какво може да ме накара да се съглася? Не, сега трябва да си отида вкъщи и да се изправя очи в очи с майка ми и Прим.

Докато се препъвам нагоре по стъпалата пред къщата си, входната врата се отваря и Гейл ме грабва в прегръдките си:

— Сгреших. Трябваше да заминем, когато каза — прошепва той.

— Не — отговарям аз. Трудно ми е да фокусирам очите си, а алкохолът се излива от бутилката и се стича по гърба на якето му, но той не усеща.

— Още не е късно — казва той.

През рамото му виждам на прага майка ми и Прим, вкопчени една в друга. Ако избягаме… те ще умрат. А сега трябва да спасявам Пийта. Край на дискусията.

— Да, много късно е. — Коленете ми се подгъват и той ме задържа изправена. Алкохолът ме удря в главата и чувам как стъклената бутилка се разбива на пода. Това ми се вижда нормално, тъй като очевидно съм изгубила контрол над всичко.

Събуждам се и едва успявам да стигна до банята, преди алкохолът да излезе навън. На излизане изгарящото усещане е също толкова силно, колкото и на влизане, и има два пъти по-лош вкус. Когато спирам да повръщам, все още треперя и се потя, но поне по-голямата част от алкохола вече е извън организма ми. Но в кръвта ми е останало достатъчно количество, защото усещам пулсиращо главоболие, устата ми е пресъхнала и ми се повдига.

Пускам душа и стоя под топлата струя поне минута, преди да осъзная, че съм още по бельо. Майка ми сигурно само е смъкнала мръсните ми дрехи и ме е сложила в леглото. Хвърлям мокрото бельо в мивката и изливам шампоан върху главата си. Усещам парене в ръцете и чак сега виждам малките, равни шевове върху едната си длан и отстрани на другата ръка. Смътно си спомням как снощи счупих стъклото на вратата. Търкам се от глава до пети, като спирам само за да повърна отново направо под душа. Повърнатото е главно стомашен сок и заминава в канала заедно с благоуханните мехурчета.

Най-после съм чиста. Обличам хавлията и тръгвам пак към леглото, без да обръщам внимание, че от косата ми капе вода. Завивам се под одеялото и съм сигурна, че такова трябва да е усещането, когато си се отровил. Чувам стъпки по стълбите и пак ме обхваща паника. Не съм готова да видя майка ми и Прим. Трябва да събера сили, за да бъда спокойна и уверена, каквато бях, когато се сбогувахме в деня на последната Жътва. Трябва да бъда силна. Изправям се с усилие, отмятам мократа коса от пулсиращите си слепоочия и се подготвям за срещата. Те се появяват на прага, с чай и препечени филийки в ръце, с тревожни лица. Отварям уста, с намерението да започна с някаква шега, и избухвам в сълзи.

Дотук с намерението да бъда силна.

Майка ми сяда отстрани, а Прим пропълзява в леглото при мен и двете ме прегръщат и издават тихи утешителни звуци, докато почти преставам да плача. После Прим взема хавлиена кърпа, изсушава косата ми и разресва сплъстените кичури, а майка ми ме убеждава да пийна чай и да хапна препечена филийка. Обличат ме с топла пижама, натрупват още одеяла отгоре ми и пак се унасям.

Когато отново се събуждам, по светлината познавам, че е късно следобед. На масичката до леглото ми има чаша вода и жадно я изгълтвам. Още ме боли глава и ми се повдига, но се чувствам много по-добре. Ставам, обличам се и сплитам косата си назад. Преди да сляза, спирам за малко на площадката, леко смутена от начина, по който приех новината за Юбилейните игри. Безсмисленото бягство, пиенето с Хеймич, плачът. Предвид обстоятелствата, сигурно заслужавам да си позволя слабост поне за един ден. Все пак добре, че нямаше кой да ме снима.

Долу майка ми и Прим ме прегръщат отново, но не са прекалено емоционални. Знам, че сдържат чувствата си, за да направят нещата по-лесни за мен. Поглеждам Прим и ми е трудно да си представя, че това е същото крехко момиченце, което оставих в деня на Жътвата преди девет месеца. Съчетанието от това изпитание и всичко, което последва — насилието в окръга, върволицата от болни и ранени, които сега тя често лекува сама, когато майка ми е прекалено заета — тези неща са добавили години към възрастта й. А е и доста пораснала: сега двете сме почти еднакво високи, но не това е причината да изглежда по-възрастна.

Майка ми ми налива чаша бульон, а аз я моля за втора чаша, която да занеса на Хеймич. После прекосявам ливадата и отивам до къщата му. Той току-що се е събудил и приема чашата без коментар. Двамата седим, почти блажено отпиваме от бульона и гледаме залеза през прозореца. Чувам стъпки от горния етаж и предполагам, че е Хейзъл, но няколко минути по-късно слиза Пийта и решително хвърля на масата кашон с празни бутилки от алкохол.

— Готово, свършено — казва той.

Хеймич събира всички сили, за да фокусира поглед върху бутилките, затова се обаждам аз:

— С кое е свършено?

— Излях всичкия алкохол в канала — казва Пийта.

Тези думи изтръгват рязко Хеймич от вцепенението му и той трескаво почва да рови из кашона.

— Какво си направил?

— Излях всичко — казва Пийта.

— Той просто ще си купи още — казвам.

— Не, няма — казва Пийта. — Тази сутрин намерих Рипър и й казах, че ще я издам в мига, в който продаде алкохол на някого от двама ви. Освен това й платих всичко, което й дължи Хеймич, за всеки случай, но според мен едва ли изгаря от нетърпение миротворците пак да я задържат.

Хеймич замахва с ножа си, но Пийта отбива удара с такава лекота, че ми става мъчно за Хеймич. В мен се надига гняв.

— Не е твоя работа дали Хеймич ще пие или няма да пие!

— Изцяло моя работа е. Каквото и да стане, двама от нас отново ще излязат на арената, а другият ще им бъде ментор. Не можем да си позволим никакви пияници в този отбор. — Пийта се обръща към мен и допълва: — Това важи особено за теб, Катнис.

— Какво? — възмущавам се аз. Щеше да прозвучи по-убедително, ако махмурлукът ми не беше все още толкова силен. — Снощи беше единственият път, когато съм се напивала.

— Да, и погледни в каква форма си — казва Пийта.

Не знам какво очаквах от първата си среща с Пийта след съобщението за Игрите. Няколко прегръдки и целувки. Малко утеха може би. Не и това. Обръщам се към Хеймич:

— Не се тревожи, ще ти намеря още алкохол.

— Тогава ще ви издам и двамата. Нека да изтрезнеете на позорния стълб — казва Пийта.

— Какъв е смисълът от всичко това? — пита Хеймич.

— Смисълът е двама от нас да оцелеят. Един ментор и един победител — казва Пийта. — Ефи ще ми изпрати записи с всички живи победители. Ще гледаме Игрите, в които са участвали те, и ще научим всичко възможно за начина, по който се борят. Ще качим по някой килограм и ще заякнем. Ще тренираме като професионални трибути. И един от нас пак ще стане победител, независимо дали на вас двамата това ви харесва, или не! — Той излиза като вихър от стаята и затръшва входната врата.

Двамата с Хеймич потръпваме от трясъка.

— Не харесвам хора, които винаги се смятат за прави — казвам аз.

— Какво има да им харесваш? — отговаря Хеймич и се заема да изсмуква празните бутилки до последната капка.

— Ние двамата — казвам аз. — Според неговия план ние двамата трябва да се върнем живи и здрави вкъщи.

— Е, значи ще го разочароваме — промърморва Хеймич.

Но след няколко дни се съгласяваме да тренираме като професионални трибути, защото това е най-добрият начин да подготвим и Пийта. Всяка вечер гледаме стари повторения на Игрите. Осъзнавам, че в Турнето на победата не се запознахме с никой от предишните победители, и като се замисля, това ми се струва странно. Когато повдигам въпроса, Хеймич казва, че последното нещо, което президентът Сноу би искал, е двамата с Пийта — и особено аз — да се сприятелим с други победители от потенциално склонни към бунт окръзи. Победителите имат специален статут и ако подкрепят предизвикателството ми срещу Капитола, това би представлявало политическа опасност. Пресмятам възрастта им и осъзнавам, че някои от противниците ни сега са наистина стари, което е едновременно тъжно и успокояващо. Пийта си води подробни бележки, Хеймич ни описва характера на победителите и постепенно започваме да опознаваме съперниците си.

Всяка сутрин правим упражнения, за да укрепим телата си. Тичаме, вдигаме тежести и разтягаме мускулите си. Всеки следобед работим по бойните си умения, хвърляне на нож, ръкопашен бой; аз дори ги уча да се катерят по дървета. Предварителните тренировки официално не са разрешени, но никой не се опитва да ни спре. Дори в нормални години трибутите от окръг 1, 2 и 4 пристигат обучени в бой с меч и копие. Нашите тренировки са нищо в сравнение с техните.

След дълги години на злоупотреба тялото на Хеймич се съпротивлява на подобрението. Той все още е забележително силен, но се задъхва и от най-краткото тичане. И бихте си помислили, че човек, който спи всяка нощ с нож под възглавницата, може би наистина е в състояние да го забие в стената, но ръцете му треперят толкова силно, че минават седмици, докато постигне дори това.

Но на нас двамата с Пийта новият режим ни се отразява прекрасно. Така имаме какво да правим. Така всички имаме какво да правим, вместо да приемем поражението. Майка ми ни поставя на специална диета, за да увеличим теглото си. Прим ни масажира. Мадж тайно ни дава вестниците, които баща й получава от Капитола. Предвижданията за това, кой ще излезе победител сред победителите, показват, че ние сме сред фаворитите. Дори Гейл се появява в неделите, макар че не храни топли чувства нито към Пийта, нито към Хеймич, и ни учи на всичко, което знае за примките. Вижда ми се странно, че разговарям едновременно с него и с Пийта, но те изглежда са оставили настрана неразбирателствата си по отношение на мен.

Една вечер, докато изпращам Гейл обратно до града, той дори признава:

— Щеше да е по-хубаво, ако можех по-лесно да го намразя.

— На мен ли ми го казваш? Ако можех просто да го мразя на арената, сега нямаше всички да сме в тази каша. Той щеше да е мъртъв, а аз щях да съм една щастлива малка победителка — само аз.

— А какво щяхме да правим ние двамата, Катнис? — пита Гейл.

Млъквам, без да знам какво да кажа. Какво щеше да стане с мен и с мнимия ми братовчед, който нямаше да ми е братовчед, ако не беше Пийта? Дали пак щеше да ме целуне и дали аз щях да отвърна на целувката му, ако бях свободна да го направя? Щях ли да разкрия чувствата си пред него, успокоена от парите, храната и илюзията за безопасност, която положението на победител носи при други обстоятелства? И все пак над нас, над децата ни, щеше винаги да витае заплахата на Жътвата. Независимо от желанията ми…

— Да ходим на лов. Както всяка неделя — казвам. Знам, че не зададе въпроса в буквалния смисъл, но това е всичко, което мога да кажа искрено. Гейл знае, че избрах него пред Пийта, когато не побягнах, за да се спасявам. Струва ми се безсмислено да говорим за нещата, които биха могли да се случат. Дори да бях убила Пийта на арената, пак не бих се омъжила. Сгодих се единствено за да спася живота на някои хора и това се оказа пълен провал.

Във всеки случай се страхувам, че всеки изблик на емоции пред Гейл може да го накара да направи нещо драстично. Например да започне бунт в мините. А както казва Хеймич, Окръг 12 не е готов за това. Ако изобщо нещо се е променило, то е, че сега сме още по-малко готови, отколкото преди съобщението за Юбилейните игри, защото на другата сутрин с влака пристигнаха още сто миротворци.

Тъй като нямам намерение да се върна жива за втори път, колкото по-скоро Гейл се откаже от мен, толкова по-добре. Определено обаче имам намерение да му кажа някои неща след Жътвата, когато ни дадат един час за сбогуване. Да му покажа колко важен беше за мен през всичките тези години. Колко по-хубав стана животът, след като се запознахме. И че го обичам — толкова, колкото мога.

Но така и не получавам този шанс.

Денят на Жътвата е горещ и задушен. Жителите на Окръг 12, потни и мълчаливи, чакат на площада под дулото на картечници. Стоя сама в оградено с въже място, а Пийта и Хеймич са в подобно заграждение вдясно от мен. Жътвата отнема само минута. На Ефи, с блестяща перука в метално златисто, й липсва обичайната енергичност. Налага й се да рови известно време в сферата за жътва на момичета, където има само едно листче хартия и на него, както всички вече знаят, е написано моето име. После изважда името на Хеймич, който ме поглежда тъжно, и в същия миг Пийта става и предлага да заеме доброволно мястото му.

Веднага ни отвеждат в Сградата на справедливостта. Там ни чака главният миротворец Тред.

— Нова процедура — казва той с усмивка. Извеждат ни през задната врата, набутват ни в една кола и ни откарват до гарата. На перона няма камери, няма тълпа от изпращачи. Появяват се Ефи и Хеймич, придружавани от охрана. Миротворците бързо ни качват на влака и затръшват вратите. Влакът потегля.

А аз стоя на прозореца, гледам как Окръг 12 изчезва и на устните ми още напират всичките ми неизречени сбогувания.