Сюзан Колинс
Възпламеняване (22)

22

Пийта пуска колчана и нанася удари с ножа в гърба на маймуната, като я пробожда отново и отново, докато тя разхлабва челюсти. Той изритва мута и се подготвя да посрещне следващите. Сега стрелите са в мен, лъкът ми е зареден, а Финик е зад гърба ми и диша тежко, но в момента няма нападатели.

— Хайде елате! Хайде! — крещи Пийта, задъхан от ярост. Но с маймуните се случва нещо. Те се оттеглят, отстъпват назад към дърветата, изчезват в джунглата, сякаш някакъв нечут глас им нарежда да се изтеглят. Глас на гейм-мейкър, който им казва, че това е достатъчно.

— Вземи я — казвам на Пийта. — Ние ще те прикриваме.

Пийта внимателно вдига момичето-морфлинг и го пренася до пясъчната ивица, докато двамата с Финик държим оръжията си в готовност. Но маймуните вече ги няма — останали са само оранжевите трупове по земята. Пийта полага момичето-морфлинг върху пясъка. Срязвам гащеризона на гърдите й и отдолу виждам четири дълбоки прободни рани. От тях бавно се процежда кръв и не изглеждат толкова смъртоносни. Истинските поражения са вътре. Разглеждам мястото и съм сигурна, че маймуната е разкъсала някой жизненоважен орган — бял дроб, може би дори сърцето.

Момичето лежи на пясъка и се задъхва като риба на сухо. Кожата му е провиснала и има нездрав зеленикав цвят, а ребрата стърчат като на дете, сполетяно от гладна смърт. Със сигурност е имала пари за храна, но вместо това е прибягнала към морфлинга, точно както Хеймич е прибягнал към алкохола. Всичко в нея говори за разруха — тялото й, животът й, празният поглед в очите й. Хващам треперещата й ръка и не съм сигурна дали треперенето се дължи на отровата, която порази нервите ни, на шока от нападението или на абстиненцията поради липсата на наркотика, който я е поддържал. Не можем да направим нищо. Нищо, освен да останем с нея, докато умре.

— Ще наблюдавам дърветата — казва Финик и се отдалечава. И аз изпитвам желание да си тръгна, но тя стиска ръката ми толкова здраво, че ще трябва да откопча пръстите й със сила, а не съм способна на подобна жестокост. Спомням си за Ру и си мисля, че може би бих могла да й изпея нещо. Но нито знам името на момичето-морфлинг, нито дали обича песни. Знам единствено, че умира.

Пийта прикляка от другата й страна и я гали по косата. Когато започва да говори с тих глас, това, което казва, изглежда почти лишено от смисъл, но думите му не са предназначени за мен.

— С моята кутия бои вкъщи мога да нарисувам всеки цвят на света. Розово. Цвета на бебешка кожа. Тъмнозелено като ревен. Зелено като пролетна трева. Синьо, което блести като лед върху вода.

Момичето-морфлинг се взира в очите на Пийта и не изпуска нито дума.

— Веднъж цели три дни смесвах бои, докато намеря подходящия нюанс за блясъка на слънчевата светлина върху бяла козина. Разбираш ли, все си мислех, че ще е жълто, но се оказа много повече. Пластове от най-различни цветове. Един върху друг — казва Пийта.

Момичето почва да диша учестено. Свободната й ръка се потапя в кръвта на гърдите й и прави леки въртеливи движения, сякаш рисува нещо.

— Още не съм успял да нарисувам дъга. Появяват се изведнъж и изчезват толкова бързо. Все нямам достатъчно време да ги уловя. Малко синьо тук, малко червено там. И после избледняват. Разтварят се във въздуха — продължава Пийта.

Момичето-морфлинг е хипнотизирано от думите на Пийта. Сякаш е в транс. Тя вдига трепереща ръка и рисува върху бузата на Пийта нещо, което ми прилича на цвете.

— Благодаря ти — прошепва той. — Много е красиво.

За миг лицето на момичето грейва в усмивка и тя издава леко писукане. После отпуска кървавата си ръка на гърдите, издишва за последен път и оръдието гръмва. Усещам как отпуска ръката ми.

Пийта я занася до водата и я пуска. Връща се и сяда при мен. Известно време момичето-морфлинг се носи към Рога на изобилието, а после се появява ховъркрафтът. От него се спуска метална лапа с четири пръста, хваща я, издига я в нощното небе и тя изчезва.

Финик се връща при нас — събрал е стрелите ми, все още мокри от маймунска кръв. Оставя ги до мен на пясъка.

— Помислих си, че може да ти потрябват.

— Благодаря — казвам аз. Нагазвам във водата и отмивам кръвта от оръжията и от раните си. Връщам се в джунглата да събера мъх, за да ги изсуша, и виждам, че всички маймунски трупове са изчезнали.

— Къде отидоха? — питам.

— Не знаем точно. В един момент лианите се раздвижиха и после труповете изчезнаха — казва Финик.

Взираме се към джунглата, вцепенени и изтощени. В тишината забелязвам, че местата, където капчиците мъгла са попаднали върху кожата ми, са хванали коричка. Престанали са да ме болят и започват да ме сърбят. Приемам го като добър знак. Че вече заздравяват. Хвърлям поглед към Пийта и към Финик, и виждам, че и двамата се чешат по лицето. Да, тази нощ е пострадала дори красотата на Финик.

— Не се чешете — казвам им аз, въпреки че съм обзета от неистово желание да се чеша. Но знам, че майка ми би им дала точно такъв съвет. — Ще предизвикате инфекция. Дали е безопасно пак да отидем за вода?

Връщаме се при дървото, където Пийта правеше дупка за канелката. Двамата с Финик заставаме с насочени оръжия, а Пийта вкарва канелката. Засега няма опасност. Пийта е намерил добра жила и водата започва да блика от канелката. Утоляваме жаждата си и подлагаме сърбящите ни тела под струята. Пълним няколко черупки с вода за пиене и се връщаме на брега.

Още е нощ, до изгрева едва ли остават много часове. Освен ако гейм-мейкърите не пожелаят друго.

— Защо вие двамата не си починете малко? — предлагам аз. — Ще остана на пост.

— Не, Катнис, по-добре аз — казва Финик. Поглеждам го в очите, в лицето, и разбирам, че едва сдържа сълзите си. Магс. Нека го оставя насаме, за да си поплаче за нея.

— Добре, Финик, благодаря.

Двамата с Пийта лягаме на пясъка и той веднага се унася. Взирам се в тъмното и си мисля колко неща се случиха за един ден. Как вчера сутринта Финик беше в списъка на хората, които искам да убия, а сега съм готова да заспя, докато той е на пост. Финик спаси Пийта, а кой знае защо остави Магс да умре. Знам единствено, че завинаги ще му бъда длъжник. Единственото, което мога да направя в момента, е да заспя и да го оставя да скърби на спокойствие. Заспивам.

Когато отново отварям очи, сигурно е девет часът. До мен Пийта все още спи. Над нас е опъната изплетена от трева рогозка, която предпазва лицата ни от слънцето. Сядам и виждам, че Финик не е бездействал. Изплел е две купи, които са пълни с прясна вода. Третата е пълна с миди.

Финик седи на пясъка и ги чупи с камък, за да ги отвори.

— Пресни са по-хубави — казва той, като откъсва мидата от черупката и я пъха в устата си. Очите му са подпухнали, но се правя, че не забелязвам.

При миризмата на храна стомахът ми започва да къркори и посягам да взема една. Виждам, че ноктите ми са покрити с кръв и се спирам. В съня си съм разчесала кожата си до кръв.

— Нали знаеш, ако се чешеш, ще предизвикаш инфекция — казва Финик.

— Така съм чувала — казвам аз. Влизам в солената вода и отмивам кръвта, като се мъча да реша кое мразя повече — болката или сърбежа. Излизам обратно на пясъка, поглеждам нагоре и се провиквам сърдито: — Хей, Хеймич, ако не си много пиян, прати ни нещо да се намажем.

Парашутът се появява над мен почти в същия миг. Протягам ръка и тубичката пада право в нея.

— Крайно време беше — казвам все така сърдито аз, но без да искам се усмихвам. Хеймич. Какво ли не бих дала да поговоря с него пет минути.

Тръсвам се на пясъка до Финик и отварям капачката. В тубичката има гъст, тъмен мехлем с остра миризма, нещо средно между катран и борови иглички. Бърча нос, изстисквам малко и почвам да си мажа крака. Мехлемът премахва сърбежа и въздъхвам от облекчение. Освен това придава на покритата ми със струпеи кожа отвратителен сиво-зелен цвят. Започвам да мажа и другия си крак, като преди това подхвърлям тубичката на Финик, който ме гледа подозрително.

— Сякаш се разлагаш — казва Финик. Но сигурно сърбежът надделява, защото след малко и Финик почва да се маже. Съчетанието от струпеите и мехлема наистина изглежда отблъскващо. При съкрушения му вид не мога да се стърпя и казвам злорадо:

— Горкичкият Финик. Сигурно за пръв път в живота си не изглеждаш красив?

— Сигурно. Непознато чувство за мен. Ти как се справяше с него през всичките тези години? — пита той.

— Избягвай огледала. И ще забравиш — казвам аз.

— Не и ако ти си пред очите ми — казва той.

Намазваме се от глава до пети и после всеки намазва гърба на другия.

— Ще събудя Пийта.

— Не, чакай — казва Финик. — Да го събудим заедно. Да се наведем двамата над него.

Е, в живота ми има толкова малко възможности за шеги, че приемам. Заставаме от двете страни на Пийта, навеждаме се, докато лицата ни са на сантиметри от носа му, и го разтърсваме.

— Пийта, Пийта, събуди се — приканвам го аз с мек, напевен глас.

Клепачите му потрепват, той отваря очи и после скача, сякаш сме го намушкали с нож.

— А-а!

Двамата с Финик се търкаляме в пясъка и се заливаме от смях. При всеки опит да спрем, виждаме как Пийта се мъчи да запази презрителното си изражение, и пак избухваме в смях. Когато се съвземаме, вече си мисля, че може би Финик Одеър е симпатичен. Поне не е толкова суетен или надут, колкото си мислех. Всъщност, изобщо не е неприятен. И точно когато стигам до това заключение, до нас се приземява парашут с един пресен хляб. Спомням си, че миналата година Хеймич подбираше момента за всеки подарък така, че да ми съобщи нещо с него, и мислено отбелязвам: Бъди приятел с Финик. Ще получиш храна.

Финик върти хляба в ръце и оглежда кората. С малко прекалено собственическо изражение. Не е нужно. Хлябът има зелен оттенък на водорасли и е ясно, че е изпратен от Окръг 4. Всички знаем, че е негов. Може би осъзнава колко е ценен, както и че може никога вече да не види друг хляб. Може би с кората е свързан някакъв спомен за Магс. Но той казва само:

— Ще върви добре с мидите.

Помагам на Пийта да се намаже с мехлема, а Финик сръчно почиства мидите. Нареждаме се около тях и ядем нежното сладко месо със соления хляб от Окръг 4.

Всички изглеждаме чудовищно — от мехлема коричките на раните започват да се белят, — но се радвам, че сме получили лекарството. То не само облекчава сърбежа, но и ни предпазва от нажеженото до бяло слънце в розовото небе. По положението на слънцето пресмятам, че сигурно минава десет часът и че сме на арената от един ден. Единайсет от нас са мъртви. Тринайсет — живи. Някъде в джунглата се крият останалите десет. Професионалните трибути са трима или четирима. Нямам желание да си припомня кои са другите.

Лично за мен джунглата бързо се превърна от сигурно място в зловещ капан. Знам, че в някакъв момент ще сме принудени да навлезем отново в дълбините й, било за да ловуваме или ние самите да се превърнем в обект на лов, но засега имам намерение да остана на нашия малък плаж. Пийта и Финик не възразяват. Известно време джунглата изглежда замряла — от нея се носи неясен шум, нещо проблясва, но няма видими опасности. После в далечината се разнасят писъци. Един отрязък от джунглата точно срещу нас започва да вибрира. Високо над хълма се издига огромна вълна, която покрива дърветата и се спуска с рев надолу по склона. После се разбива в морето с такава сила, че макар да сме далече от нея, водата ни залива до колене и всичко, което имаме, плува на повърхността. Тримата успяваме да съберем нещата си, преди течението да ги е отнесло, с изключение на напоените с химикали гащеризони, които са толкова разядени, че не ни е грижа дали ще ги загубим.

Гръмва оръдие. Виждаме как ховъркрафтът се появява над мястото, откъдето тръгна вълната, и измъква едно тяло от дърветата. Дванайсет, казвам си аз.

Огромната вълна е изчезнала и водата бавно се успокоява. Пак подреждаме нещата си на мокрия пясък и се готвим да седнем, когато ги виждам. Три фигури, на около две ивици суша от нас, които излизат с препъване на брега.

— Ето там! — казвам тихо и соча с кимване. Пийта и Финик проследяват погледа ми. Сякаш вече сме се наговорили, всички изчезваме обратно в сенките на джунглата.

Тримата са в лоша форма — вижда се веднага. Единият почти влачи другия, а третият се върти в кръг като побъркан. Телата им са керемиденочервени, сякаш някой ги е потопил в боя и ги е оставил да изсъхнат.

— Кои са тези? — казва Пийта. — Или какво са? Мутанти?

Издърпвам една стрела и се подготвям за нападение. Но единственото, което се случва, е, че онзи, когото влачат, рухва на брега. Другият, който го влачеше, почва да тропа ядосано с крак и явно в пристъп на гняв се обръща и поваля на земята човека, който обикаля като побъркан.

Лицето на Финик грейва.

— Джоана! — провиква се той и се затичва към червените същества.

— Финик! — чувам гласа на Джоана.

Споглеждаме се с Пийта.

— Сега какво? — питам.

— Няма как да изоставим Финик — казва той.

— Сигурно си прав. Хайде тогава — казвам сърдито, защото дори да имах списък със съюзници, Джоана Мейсън определено нямаше да е в него. Двамата се насочваме към мястото, където Финик и Джоана в този момент се срещат. Когато се приближаваме, виждам спътниците й, и ме обзема объркване. Човекът, който лежи по гръб, е Бийти, а до него е Уайърс, която отново е успяла да се изправи на крака и продължава да обикаля в кръг.

— С нея са Уайърс и Бийти.

— Нътс и Волтс? — казва Пийта, също толкова озадачен.

Как ли е станало така?

Когато стигаме до тях, Джоана сочи към джунглата и разказва много бързо на Финик.

— Помислихме, че е дъжд, нали разбираш, заради светкавиците, а и всички бяхме много жадни. Но когато заваля, се оказа, че е кръв. Гъста, гореща кръв. Не може да виждаш, не може да говориш, без да ти влезе в устата. Лутахме се насам-натам и се мъчехме да се измъкнем. И точно тогава Блайт попадна на силовото поле.

— Съжалявам, Джоана — казва Финик. Трябва ми един миг да се сетя кой е Блайт. Трябва да е мъжът от Окръг 7, окръга на Джоана, но почти не си спомням да съм го виждала. Като се замисля сега, май не се е появявал дори и на тренировките.

— Е, той не беше кой знае какво, но все пак бяхме от един окръг — отговаря тя. — И ме остави сама с тези двамата. — Тя побутва с обувката си Бийти, който е почти в безсъзнание. — Намушкаха го с нож в гърба при Рога на изобилието. А тя…

Всички поглеждаме към Уайърс, която обикаля в кръг, покрита със засъхнала кръв, и мърмори:

— Тик-так. Тик-так.

— Да, знаем. Тик-так. Нътс е изпаднала в шок — казва Джоана. Гласът й изглежда привлича Уайърс и тя се устремява към Джоана, която грубо я блъсва към брега. — Хайде лягай долу.

— Не я закачай — обаждам се аз.

Джоана присвива кафявите си очи и ме поглежда с омраза.

— Да не я закачам ли? — изсъсква тя. Пристъпва напред, преди да успея да реагирам, и ми удря толкова силен шамар, че виждам звезди. — Кой, мислиш, ги измъкна от проклетата джунгла заради теб? Ти… — Финик мята през рамо гърчещото й се тяло, отнася я във водата и я потапя няколко пъти, докато тя ми крещи безброй ужасно обидни неща. Но аз не стрелям. Защото е с Финик, и защото твърди, че ги е довела заради мен.

— Какво иска да каже? Как така ги е довела заради мен? — обръщам се аз към Пийта.

— Не знам. Нали отначало ги искаше за съюзници — напомня ми той.

— Да, исках ги. Отначало. — Но това не отговаря на нито един въпрос. Поглеждам надолу към неподвижното тяло на Бийти. — Но няма да ги имам за дълго, ако не направим нещо.

Пийта вдига Бийти на ръце, а аз хващам Уайърс за ръката и се връщаме в малкия си лагер на брега. Слагам Уайърс да седне на плиткото, за да се поизмие, но тя продължава да седи със сключени пред гърдите ръце и от време на време промърморва: „Тик-так“. Разкопчавам колана на Бийти и намирам тежък метален цилиндър, завързан към него с лиани. Не знам за какво служи, но щом е сметнал, че си струва да го мъкне, няма да съм аз тази, която ще го изхвърли. Оставям го на пясъка. Дрехите на Бийти са залепнали към тялото му от кръвта, затова Пийта го придържа във водата, а аз го събличам. Отнема ни доста време да свалим гащеризона, а после виждаме, че и бельото му е напоено с кръв. Не ни остава нищо друго освен да го съблечем гол, за да го почистим, но трябва да кажа, че това вече не ми прави особено впечатление. Тази година върху кухненската ни маса имаше толкова много голи мъже, че след известно време някак свикваш с това.

Постиламе рогозката на Финик и слагаме Бийти да легне по корем, за да прегледаме гърба му. Има голяма рана, дълга около петнайсет сантиметра, която тръгва от ключицата и стига под ребрата. За щастие не е дълбока, но все пак е изгубил много кръв — това става ясно от бледността на кожата му — и тя все още сълзи от раната.

Сядам на колене и се мъча да мисля. С какво разполагам? Морска вода? Чувствам се като майка ми, когато й се налагаше да лекува всичко със сняг. Поглеждам към джунглата. Вътре в нея сигурно има цяла аптека, стига да знаех как да я използвам. Но не познавам тези растения. После се сещам за мъха, който Магс ми даде да си издухам носа. „Връщам се веднага“, казвам на Пийта. За щастие този мъх се среща доста често в джунглата. Събирам мъх от близките дървета и го отнасям обратно на брега. Правя дебел тампон, слагам го върху раната на Бийти и го привързвам с лиани. Даваме му да пийне вода, а после го издърпваме на сянка в края на джунглата.

— Не можем да направим нищо повече — казвам аз.

— Това е достатъчно. Бива те като лечител — отговаря Пийта. — В кръвта ти е.

— Не — поклащам аз глава. — Имам кръвта на баща си. — И добавям на ум: „И тя се раздвижва по време на лов, не по време на епидемия“. — Ще отида да видя Уайърс.

Вземам шепа мъх, за да го използвам като кърпа, и отивам при Уайърс във водата. Тя не се съпротивлява, докато свалям дрехите й и изтърквам кръвта от кожата й. Но очите й са се разширили от страх, и когато й говоря, не реагира, а повтаря все по-настойчиво: „Тик-так“. Като че ли се мъчи да ми каже нещо, но тъй като Бийти не е тук да ми обяснява мислите й, не разбирам нищо.

— Да, тик-так. Тик-так — казвам аз. Изглежда това я поуспокоява. Изпирам гащеризона й, докато по него вече почти не личат следи от кръв, и й помагам да се пъхне обратно в него. Той не е повреден като нашите. Коланът й е здрав, затова пристягам и него. После затискам бельото й, заедно с това на Бийти, под няколко камъка и го оставям да кисне.

Докато изплаквам гащеризона на Бийти, към нас вече са се присъединили грейналата от чистота Джоана и Финик, чиято кожа започва да се бели. Известно време Джоана отпива големи глътки вода и се тъпче с миди, докато аз се опитвам да прилъжа Уайърс да хапне нещо. Финик разказва за мъглата и за маймуните с безстрастен, почти напълно лишен от емоции глас, като избягва най-важния детайл от историята.

Всички предлагат да останат на пост, докато другите си почиват, но накрая оставаме двете с Джоана. Аз — защото наистина съм си отпочинала, тя — просто защото отказва да легне. Двете седим мълчаливо на брега, докато останалите си лягат.

Джоана хвърля поглед през рамо към Финик, за да се увери, че е заспал, после се обръща към мен:

— Как загубихте Магс?

— В мъглата. Финик носеше Пийта. Известно време аз носех Магс. После в един момент вече не можех да я вдигна. Финик каза, че не може да носи и двамата. Тя го целуна и влезе право в отровата — казвам.

— Нали знаеш, тя е била ментор на Финик — казва обвинително Джоана.

— Не, не знаех — отговарям аз.

— Тя беше половината му семейство — добавя тя след няколко минути мълчание, но в думите й вече няма толкова злоба.

Гледаме как водата се плиска върху бельото.

— Е, а ти какво правеше с Нътс и Волтс? — питам аз.

— Вече ти казах — доведох ги заради теб. Хеймич каза, че ако ще сме съюзници, трябва да ти ги доведа — казва Джоана. — Казала си му точно така, нали?

Не, мисля си аз. Но кимвам в знак на съгласие.

— Благодаря. Оценявам го.

— Надявам се. — Тя ми отправя изпълнен с ненавист поглед, сякаш съм възможно най-голямата пречка в живота й. Питам се дали такова е усещането да имаш по-голяма сестра, която наистина те мрази.

— Тик-так — чувам зад гърба си. Обръщам се и виждам, че Уайърс се е промъкнала при нас. Погледът й е прикован върху джунглата.

— О, божичко, тя се върна. Добре, аз отивам да спя. Вие с Нътс може да останете заедно на пост — казва Джоана. Отдалечава се и се хвърля на земята до Финик.

— Тик-так — прошепва Уайърс. Карам я да легне и галя ръката й, за да я успокоя. Тя се унася, като се мята неспокойно, и от време на време изпуска тихо като въздишка: — Тик-так.

— Тик-так — съгласявам се тихо. — Време е за сън. Тик-так. Заспивай.

Слънцето се издига в небето и застава точно над нас. Трябва да е обяд, мисля си разсеяно. Не че има значение. От другата страна на водата, далече вдясно, виждам ярка светлина — светкавицата удря едно дърво и гръмотевичната буря се разразява отново. Точно в същия участък като снощи. Някой трябва да е навлязъл в обсега й и да е предизвикал бурята. Известно време седя и наблюдавам светкавиците, като в същото време успокоявам Уайърс, която временно е притихнала от приспивното плискане на водата. Спомням си как снощи светкавиците започнаха точно след като би камбаната. Дванайсет удара.

— Тик-так — казва Уайърс, като за миг идва в съзнание и после пак се унася.

Дванайсет удара снощи. Точно в полунощ. После светкавици. Сега слънцето е над нас. Точно на обяд. И пак светкавици.

Бавно се изправям и оглеждам арената. Там са светкавиците. В следващия отрязък вали кървавият дъжд, който е застигнал Джоана, Уайърс и Бийти. Ние сигурно сме били в съседния трети участък, когато попаднахме в мъглата. А веднага щом я изсмукаха, в четвъртия отрязък започнаха да се събират маймуните. Тик-так. Рязко обръщам глава на другата страна. Преди два часа, около десет, вълната се стовари от втория участък, вляво от мястото, където сега проблясват светкавиците. На обяд. В полунощ. На обяд. В полунощ.

— Тик-так — прошепва Уайърс в съня си. Когато светкавиците спират и точно вдясно от тях започва да вали кървав дъжд, думите й внезапно придобиват смисъл.

— О-о… — казвам си аз. — Тик-так. — Обхождам с поглед пълния кръг на арената и виждам, че тя е права. — Тик-так. Това е часовник.