Сюзан Колинс
Възпламеняване (3)

3

Мирисът на кръв… беше в дъха му.

Как ли го прави? — питам се аз. Пие ли я? Представям си го как я отпива от чаена чаша. Как потапя бисквита и я изважда със стичащи се по нея червени капки.

Отвън се чува как заработва двигател на кола, плавно и тихо като мъркане на котка, а после заглъхва в далечината. Колата потегля и изчезва така, както е пристигнала — незабелязано.

Стаята сякаш се върти в бавни, неправилни кръгове, и се чудя дали няма да припадна. Навеждам се напред и се хващам за бюрото с една ръка. С другата още държа красивата бисквита на Пийта. Мисля, че върху нея имаше тигрова лилия, но сега се е раздробила на трохи в юмрука ми. Дори не съзнавам, че съм я смачкала, но сигурно е трябвало да се вкопча в нещо, докато светът около мен се люлееше.

Посещение от президента Сноу. Окръзи на ръба на бунтове. Пряка смъртна заплаха за Гейл, след която ще последват и други. Всички, които обичам, са обречени. И кой знае кой още ще плати за действията ми? Освен ако не променя нещата по време на турнето. Освен ако не уталожа недоволството и не успокоя ума на президента. И как? Като докажа на страната отвъд всяка сянка на съмнение, че обичам Пийта Меларк.

Няма да успея, казвам си аз. Нямам чак такива способности. Пийта умее това, той е мил и привлекателен. Той може да накара хората да повярват на всичко. А аз млъквам, облягам се назад и оставям на него да говори. Но не Пийта е този, който трябва да доказва чувствата си. А аз.

Чувам бързите леки стъпки на майка ми в коридора. Тя не трябва да научи, е първата ми мисъл. За нищо от този разговор. Протягам ръце над подноса и бързо отърсвам трохите от дланите и пръстите си. Вдигам чашата с трепереща ръка и отпивам глътка.

— Наред ли е всичко, Катнис? — пита тя.

— Всичко е чудесно — казвам бодро. — Президентът винаги посещава победителите преди турнето, за да им пожелае късмет, но не го показват по телевизията.

По лицето на майка ми се изписва облекчение:

— Ох, помислих си, че има някакви неприятности.

— Не, няма нищо — казвам. — Неприятностите ще започнат, когато подготвителният екип види как съм занемарила веждите си. — Майка ми се разсмива, а аз си мисля, че няма връщане назад, откакто на единайсетгодишна възраст бях поела грижите за семейството. Че винаги ще трябва да я закрилям.

— Защо не влезеш да се изкъпеш? — предлага тя.

— Страхотно — казвам аз и виждам колко е доволна от отговора ми.

Откакто се прибрах у дома, много се старая да поправя отношенията си с нея. Моля я да прави разни неща за мен, вместо да отблъсквам всяко предложение за помощ, както правех от гняв в продължение на години. Оставям я да управлява парите, които спечелих. Отвръщам на прегръдките й, вместо просто да ги търпя. Времето, което прекарах на арената, ме накара да осъзная, че трябва да престана да я наказвам за нещо, за което тя не е виновна, за смазващата депресия, в която изпадна след смъртта на баща ми. Защото понякога на хората им се случват разни неща и те не са подготвени да се справят с тях.

Като на мен, например. Точно в момента.

Освен това, когато с Пийта се върнахме в окръга, тя направи нещо много хубаво. На гарата, след като ни посрещнаха роднините и приятелите, позволиха на репортерите да им зададат няколко въпроса. Някой попита майка ми какво мисли за новия ми приятел и тя каза, че Пийта е наистина пример за прекрасен младеж, но аз все още не съм достатъчно голяма, за да си имам приятел. След това изгледа строго Пийта. От страна на пресата последва много смях и коментари от рода на: „Някой е загазил“, а Пийта пусна ръката ми и се дръпна встрани. Това не продължи дълго — натискът беше твърде голям и не можеше да се държим другояче, но ни даде оправдание да бъдем малко по-сдържани, отколкото бяхме в Капитола. И освен това можеше да послужи като обяснение, че ме виждат толкова рядко в компанията на Пийта, откакто камерите си заминаха.

Качвам се горе в банята, където от ваната се дига пара. Майка ми е поставила торбичка изсушени цветя, която ароматизира въздуха. Луксът с едно завъртане на кранчето да разполагаме с неограничено количество топла вода е нов за нас. В дома си на Пласта имахме само студена вода и трябваше да я топлим на печката, ако искахме да вземем вана. Събличам се и се отпускам в меката като коприна вода — майка ми е сипала вътре и някакво масло — и се опитвам да обмисля положението.

Първият въпрос е: на кого да кажа, ако изобщо трябва да казвам на някого. Не и на майка ми и Прим, очевидно: те само ще се побъркат от тревога. Не и на Гейл. Дори и да имаше как да му съобщя. И без това, какво можеше да направи той с тази информация? Ако беше сам, щях да го убеждавам да избяга. Със сигурност може да оцелее в гората. Но той не е сам и никога няма да изостави семейството си. Нито мен. Когато се прибера, ще трябва да му дам някакво обяснение защо нашите недели трябва да останат в миналото, но сега не мога да мисля за това, мога да мисля само за следващия си ход. Освен това Гейл изпитва огромен гняв и ярост към Капитола и понякога се страхувам, че и сам може да организира бунт. В никакъв случай не трябва да му се дава още един повод. Не, не мога да споделя с никой от хората, които оставям в Окръг 12.

Все пак има трима души, на които бих могла да се доверя — първият е Цина, моят стилист. Но допускам, че Цина вече и без това е изложен на риск и не искам да го въвличам в повече неприятности, като установявам по-близка връзка с него. Другият е Пийта, който ще бъде мой партньор в измамата, но как да започна такъв разговор? Хей, Пийта, помниш ли как ти казах, че малко се преструвам на влюбена в теб? Е, сега наистина ми е нужно да забравиш за това и да се преструваш, че си страшно влюбен в мен, иначе президентът ще убие Гейл. Не мога да го направя. Освен това, Пийта ще се представи добре независимо дали знае какво е заложено на карта, или не. Значи ми остава Хеймич. Пияният, раздразнителен, агресивен Хеймич, върху когото току-що изсипах леген с леденостудена вода. Като мой ментор в Игрите беше негов дълг да ми спаси живота. Дано още да може да свърши тази работа.

Потапям се дълбоко във ваната, за да заглуша околния шум. Иска ми се ваната да се разтегне, за да мога да плувам, както правех някога през горещите летни недели в гората заедно с баща ми. Онези дни бяха специално удоволствие. Тръгвахме рано сутрин и навлизахме много навътре в гората, до едно езерце, което той беше открил по време на лов. Не помня да съм се учила да плувам — толкова малка съм била, когато ме е научил. Помня как се гмурках, как се премятах презглава и шляпах из водата. Калното дъно на езерото под пръстите на краката ми. Ароматът на цветята и зеленината. Как се отпусках по гръб, както сега, взирайки се в синьото небе, а водата заглушаваше непрестанното тихо шумолене на гората. Той прибираше в ловната си чанта водните птици, които гнездяха около брега, аз тършувах из високите треви и събирах яйцата им, после двамата ровехме в плитчините за корените на водния шип, растението, на което ме е кръстил. Вечер, когато се прибирахме у дома, майка ми се преструваше, че не може да ме познае, защото съм толкова чиста. После приготвяше страхотна вечеря от печена патица и печени грудки от воден шип със сос.

Никога не съм водила Гейл на езерото. Можех да го заведа. Пътят дотам е доста дълъг, но водните птици са такава лесна плячка, че можеш да наваксаш за изгубеното време. Това обаче е място, което никога не съм искала да деля с никого, място, което принадлежеше само на баща ми и на мен. Откакто се върнах от Игрите, когато нямаше какво друго да правя, ходих там няколко пъти. Все още ми е приятно да плувам, но общо взето тези посещения ме потискаха. През последните пет години езерото си е останало съвсем същото, а аз съм се променила до неузнаваемост.

Дори под водата чувам оживени звуци. Свирят автомобилни клаксони, подвикват се поздрави, затръшват се врати. Това може да означава единствено, че антуражът ми е пристигнал. Преди да успея да се избърша с една кърпа и да се пъхна в хавлията, подготвителният екип е нахълтал в банята. Не може и дума да става за лично пространство. Що се отнася до тялото ми, между мен и тези трима души няма тайни.

— Катнис, веждите ти! — изпищява веднага Вения, и въпреки надвисналия над мен черен облак, едва се сдържам да не избухна в смях. Косата й, боядисана в ярък синьо-зелен цвят, е фризирана така, че стърчи на остри шипове по цялата й глава, а златните татуировки, които преди покриваха само мястото над веждите, сега са изрисувани в полукръгове под очите и допринасят за впечатлението, че буквално съм я шокирала.

Показва се Октавия и успокоително потупва Вения по гърба: приятно закръглената й фигура изглежда още по-пълна до слабото, ъгловато тяло на Вения.

— Хайде, хайде. Ще ги оправиш за нула време. Но какво ще правя аз с тези нокти? — Тя сграбчва ръцете ми и ги притиска плътно между своите, които са оцветени в грахово зелено. Не, сега кожата й не е точно грахово зелена. Повече напомня бледозеления цвят на иглолистно растение. Промяната в нюанса несъмнено е опит да бъде в крак с капризните модни тенденции в Капитола. — Хубава работа, Катнис! Можеше да ми оставиш някакъв материал за работа! — проплаква тя.

Вярно е. През последните два месеца съм изгризала ноктите си почти до дъно. Имах намерение да се отуча от този навик, но не можах да измисля достатъчно основателна причина за това.

— Съжалявам — промърморвам аз. Истината е, че не бях прекарала много време в тревоги за проблемите на подготвителния ми екип.

Флавий повдига няколко кичура от мократа ми, оплетена коса. Клати неодобрително глава, при което оранжевите му масури подскачат.

— Някой пипал ли е това, откакто се видя за последен път с нас? — пита строго той. — Помниш ли, че специално те помолихме да не си подстригваш косата.

— Да! — казвам, благодарна за възможността да покажа, че не съм ги пренебрегнала изцяло. — Искам да кажа, не, никой не я е подстригвал. Това го запомних. — Не, не съм се подстригвала. Причината по-скоро е, че нямаше нужда. Откакто се прибрах вкъщи, не правя нищо друго с косата си, освен да я сплитам на плитка.

Това явно ги умилостивява и всички ме целуват, настаняват ме на един стол в моята стая и както винаги започват да говорят неспирно, без да се интересуват дали ги слушам. Докато Вения оформя отново веждите ми, Октавия ми слага изкуствени нокти, а Флавий втрива помада в косата ми, научавам всички новини от Капитола. Какъв хит са били Игрите, колко скучно е оттогава насам, как всички чакат с нетърпение двамата с Пийта да им отидем на гости в края на турнето. После няма да мине много време и Капитолът ще започне да се готви за Юбилейните игри.

— Не е ли вълнуващо?

— Не се ли чувстваш страхотна късметлийка?

— Още в първата си година като победител ще бъдеш ментор в Юбилейните игри!

Възгласите им се сливат в неразбираемо кресчендо.

— О, да — казвам с неутрален тон. Това е максималното, което мога да направя. Да бъдеш ментор на трибутите е кошмарно и в обикновена година. Не мога да мина покрай училището, без да се запитам кое дете ще се наложи да обучавам. Но за още по-голямо нещастие тази година ще се проведат седемдесет и петите Игри на глада, което означава, че е също и годишнината от потушаването на бунта, довел до създаването им. Такива юбилеи има на всеки двайсет и пет години. Те отбелязват годишнината от поражението на окръзите с помпозни празненства и, за да е още по-забавно, поставят и някое допълнително ужасно изискване към трибутите. Аз, разбира се, никога не съм гледала на живо такъв юбилей, разбира се, но помня как в училище учихме, че за Вторите юбилейни игри от Капитола поискали за арената да бъдат осигурени двоен брой трибути. Учителите не навлязоха в твърде големи подробности, което е учудващо, защото именно това беше годината, в която нашият Хеймич Абърнети от Окръг 12 е спечелил короната.

— Хеймич трябва да знае, че ще бъде обект на внимание! — изписква Октавия.

Хеймич никога не е споделял личните си преживявания на арената. А и аз никога не съм го питала. Ако са показвали по телевизията повторение на спечелените от него Игри, сигурно съм била много малка и не си спомням. Тази година обаче Капитолът ще му ги припомни. В известен смисъл е добре, че и двамата с Пийта ще бъдем на разположение като ментори по време на Юбилейните игри, защото съм сигурна, че Хеймич няма да може да свърши никаква работа.

След като са изчерпали темата за Юбилейните игри, членовете на моя подготвителен екип се впускат в безкрайни разкази за невероятно глупавия си живот. Кой какво казал на някого, за когото през живота си не съм чувала, какви обувки са си купили напоследък, а Октавия дълго разказва каква грешка направила, като поискала всички да си сложат пера за партито по случай рождения й ден.

Не след дълго оскубаните вежди ме смъдят, косата ми е гладка и мека като коприна, а ноктите ми са готови за лакиране. Очевидно са ги инструктирали да подготвят само ръцете и лицето ми, вероятно защото в това студено време останалото няма да се вижда. На Флавий ужасно му се иска да ми сложи пурпурното червило, което е негова запазена марка, но се примирява с розово, когато започват да оцветяват лицето и ноктите ми. По тоновете на палитрата с гримове, които Цина им е дал, разбирам, че идеята е да изглеждам невинно, а не секси. Хубаво. Със сигурност няма да убедя никого в каквото и да било, ако се опитвам да бъда предизвикателна. Хеймич ясно ми даде да разбера това, когато ме подготвяше за интервюто преди Игрите.

Влиза майка ми, малко свенливо, и казва, че Цина я е помолил да покаже на екипа как ми е направила косата в деня на Жътвата. Те реагират ентусиазирано, а после гледат като хипнотизирани сложния процес, по който се сплита прическата. В огледалото виждам как сериозните им лица следят всяко нейно движение, нетърпението им, когато идва техният ред да пробват някоя стъпка. Всъщност и тримата веднага започват да се държат толкова почтително и мило с майка ми, че ме обхващат угризения за чувството на превъзходство, което постоянно изпитвам към тях. Кой знае каква щях да бъда и за какво щях да говоря, ако се бях родила в Капитола? Може би и моето най-голямо притеснение щеше да бъде, че на рождения си ден съм накарала гостите да си сложат костюми с пера.

Когато косата ми е готова, намирам Цина долу в дневната, и дори само видът му ми вдъхва повече надежда. Изглежда по същия начин, както винаги — семпли дрехи, къса кафява коса, съвсем лека златиста линия под очите. Прегръщаме се и едва се сдържам да не му разкажа на един дъх целия епизод с президента Сноу. Но не, решила съм да кажа първо на Хеймич. Той ще знае най-добре на кого да съобщи. Все пак ми е толкова лесно да общувам с Цина. Напоследък си говорим често по телефона, който получихме заедно с къщата. Това е малко смешно, защото почти никой от познатите ни няма телефон. Освен Пийта, но очевидно на него не му се обаждам. Хеймич изтръгна своя от контакта преди години. Приятелката ми Мадж, дъщерята на кмета, има телефон вкъщи, но ако искаме да си говорим, го правим лично. Отначало почти не използвахме телефона. После Цина започна да ми се обажда, за да развиваме таланта ми.

Предполага се, че всеки победител притежава такъв. Това е заниманието, което си намираш, когато вече не ти се налага да ходиш на училище или да работиш в традиционната за своя окръг индустрия. Талантът може да бъде всичко — по-точно всичко, за което могат да те интервюират. Оказва се, че Пийта наистина има талант и това е рисуването. Той от години украсява с глазури тортите и сладките в семейната пекарница. Но сега, когато е богат, може да си позволи да рисува с истински бои върху платно. Аз нямам талант, ако не броите нелегалния лов, а няма как да го броите. Или може би пеенето, но не бих пяла за Капитола дори и след милион години. Майка ми се опита да ме заинтригува с многобройни подходящи варианти от един списък, който й изпрати Ефи Тринкет. Готвене, аранжиране на цветя, свирене на флейта. Никое от тях не ми допадна, макар че Прим се справяше умело и с трите. Накрая се намеси Цина и предложи да ми помогне да развия увлечението си към модния дизайн, което наистина имаше нужда от развиване, тъй като не съществуваше. Но аз се съгласих, защото това означаваше, че често ще разговарям с него, а той обеща, че ще върши всичко вместо мен.

Сега Цина нарежда разни неща из хола: дрехи, тъкани и скицници с модели, които е нарисувал. Вземам един скицник и разглеждам някаква рокля, която се предполага, че съм сътворила.

— Знаеш ли, мисля, че имам голям талант — казвам.

— Обличай се, безполезно същество такова — казва той и ми мята един вързоп с дрехи.

Може и да не проявявам интерес към модния дизайн, но наистина обожавам дрехите, които Цина прави за мен. Като тези. Широки черни панталони, ушити от плътна, топла материя. Удобна бяла риза. Пуловер, изплетен от зелени, сини и сиви вълнени нишки, мек като козината на коте. Кожени ботуши с връзки, които не ми стягат в пръстите.

— Аз ли съм измислила тоалета си? — питам.

— Не, твоят стремеж е да създаваш собствени модели и да станеш като мен, твоя моден герой — казва Цина. Подава ми едно тесте картончета. — Ще четеш тези зад камера, докато показват дрехите. Помъчи се да звучиш така, сякаш те интересува.

Точно тогава пристига Ефи Тринкет с оранжева като тиква перука, за да припомни на всички: „Имаме програма!“ Целува ме по двете бузи, докато маха на снимачния екип да дойде, после ми нарежда да заема позиция. Само благодарение на Ефи успяваме да стигнем навреме за събитията, организирани в Капитола, затова се опитвам да й угаждам. Започвам да се покланям на всички страни като марионетка, показвам различни тоалети пред камерите и изричам безсмислици от рода на: „Не го ли намирате за прекрасен?“ Озвучаващият екип ме записва как чета от картончетата с жизнерадостен глас, за да го монтират по-късно, после ме изхвърлят от стаята, за да могат спокойно да заснемат на лента изработените от мен/Цина модели.

Прим е излязла по-рано от училище заради събитието. Сега е в кухнята, където я интервюира друг екип. Изглежда прекрасно в небесносинята си рокля, която подчертава очите й. Русата й коса е опъната назад и вързана с панделка в тон с роклята. Обута е в лъскави бели ботуши и се е повдигнала леко на пръсти така, сякаш се готви да полети, като…

Бам! Имам чувството, че някой ме е ударил в гърдите. Никой не ме е ударил, разбира се, но болката е толкова истинска, че отстъпвам крачка назад. Стисвам очи и виждам не Прим, а Ру, дванайсетгодишното момиче от Окръг 11, което беше моя съюзница на арената. Тя можеше да лети като птица, от дърво на дърво, като се улавяше за най-тънките клони. Ру, която не спасих. Която оставих да умре. Виждам я как лежи на земята, а копието все още е забито в стомаха й…

Кого още няма да успея да спася от лапите на Капитола? Кой още ще умре, ако президентът Сноу е недоволен от мен?

Осъзнавам, че Цина се опитва да ми облече някакво палто, затова вдигам ръце. Усещам как ме обгръща пухкава кожа, отвътре и отвън. От непознато за мен животно.

— Хермелин — казва ми той, когато погалвам белия ръкав. Кожени ръкавици. Яркочервен шал. Нещо пухкаво покрива ушите ми. — Ще върнеш наушниците на мода.

Мразя наушници, мисля си аз. С тях чувам трудно, а откакто на арената оглушах с едното ухо при една експлозия, са ми още по-неприятни. След като спечелих, в Капитола ми излекуваха ухото, но все още се улавям, че проверявам дали чувам с него.

Майка ми се приближава бързо, като държи нещо в свитата си шепа.

— За късмет — казва тя.

Това е брошката, която Мадж ми подари, преди да замина за Игрите. Сойка-присмехулка, разперила криле в златен диск. Опитах се да я подаря на Ру, но тя не я взе. Каза, че именно заради брошката решила да ми се довери. Цина я закрепва върху възела на шала.

Ефи Тринкет е наблизо и пляска с ръце:

— Внимание, всички! Сега ще заснемем първия външен кадър, в който победителите се поздравяват взаимно в началото на чудесното пътуване. Хайде, Катнис, покажи една голяма усмивка, много си развълнувана, нали? — Няма да е преувеличено, ако кажа, че тя направо ме изблъсква навън.

За миг съм заслепена от снега, който вече вали силно. После различавам Пийта, който се задава от входа на къщата си. В главата ми звучи заповедта на президента Сноу: „Убеди мен“. И знам, че трябва да успея.

Лицето ми разцъфва в широка усмивка и тръгвам към Пийта. После, сякаш не издържам и миг повече, започвам да тичам. Той ме улавя и ме завърта, а след това се подхлъзва — още не е овладял изцяло изкуствения си крак — и падаме в снега, аз върху него, и именно там си разменяме първата от месеци целувка. Тя е пълна с козина, снежинки и червило, но под тях усещам стабилността, която Пийта придава на всичко. И знам, че не съм сама. Независимо колко силно съм го обидила, той няма да ме изложи пред камерите. Няма да ме накаже с неубедителна целувка. Той все още се грижи за мен. Точно както на арената. Тази мисъл ми действа така, че всеки момент ще се разрева. Вместо това го вдигам на крака, хващам го под ръка и весело го дръпвам да вървим.

По-нататък всичко ми е като в мъгла, отиваме на гарата, сбогуваме се с всички, влакът потегля със стария екип — ние с Пийта, Ефи, Хеймич, Цина и Порша, стилистката на Пийта, после вечеряме с нещо невероятно вкусно, не помня какво. А след това си обличам пижама и широк халат, седя в тапицираното с плюш купе и чакам останалите да заспят. Знам, че Хеймич ще е буден с часове. Той не обича да спи, когато навън е тъмно.

Щом влакът утихва, аз си обувам чехлите и тихо отивам до вратата му. Налага се да почукам няколко пъти, преди той да отвори, намръщен, сякаш е сигурен, че нося лоши новини.

— Какво искаш? — пита той, като едва не ме зашеметява с облак винени пари.

— Трябва да говоря с теб — прошепвам.

— Сега ли? — пита той. Кимвам. — Надявам се, че е нещо важно. — Той чака, но аз съм сигурна, че всяка дума, която изричаме във влака на Капитола, се записва. — Хайде казвай! — излайва той.

Влакът намалява скорост и ми хрумва, че президентът Сноу ме следи и вероятно е недоволен, че се доверявам на Хеймич, затова е решил да действа бързо и да ме убие още сега. Но се оказва, че спираме, за да заредим с гориво.

— Във влака е толкова задушно — казвам аз.

Изречението е безобидно, но виждам как Хеймич разбиращо присвива очи.

— Знам какво ти трябва. — Избутва ме настрани и тръгва със залитане по коридора към една врата. Когато я отваря със сила, снежният вятър ни удря в лицата. Хеймич скача на земята.

Една от служителките на Капитола се втурва да помогне, но Хеймич я отпраща с добродушно махване на ръка и, залитайки, тръгва напред:

— Имам нужда от малко свеж въздух. Ще се забавя само минутка.

— Съжалявам. Пиян е — казвам извинително. — Аз ще го прибера. — Подскачам и се препъвам в снега след него с мокри чехли, докато се отдалечим достатъчно от края на влака, където няма да могат да ни подслушват. После той изревава:

— Какво има?

Разказвам му всичко. За посещението на президента, за Гейл, за това как всички ще умрем, ако се проваля.

Лицето му изтрезнява и сякаш изведнъж се състарява на светлината на червените стопове на влака.

— Значи трябва да успееш.

— Само ако ми помогнеш да изкарам турнето…

— Не, Катнис, не е само това турне — казва той.

— А какво? — питам.

— Дори и да се справиш успешно, те ще се върнат след няколко месеца да отведат всички ни на Игрите. Сега вие с Пийта ще бъдете ментори всяка година оттук нататък. И всяка година те ще съживяват романса, ще излъчват подробностите от личния ви живот и никога, абсолютно никога, няма да можеш да правиш друго, освен да живееш щастливо с това момче до края на дните си.

Изведнъж осъзнавам пълното значение на думите му. Никога няма да имам съвместен живот с Гейл, дори и да искам. Никога няма да ми позволят да живея сама. Ще трябва завинаги да бъда влюбена в Пийта. Капитолът ще настоява за това. Тъй като все още съм само на шестнайсет, може би ще ми позволят да остана още няколко години при мама и Прим. А после… после…

— Разбираш ли какво ти казвам? — пита ме той настойчиво.

Кимвам. Казва ми, че за мен има само едно бъдеще, ако искам да запазя живота на тези, които обичам, и самата аз да остана жива. Ще трябва да се омъжа за Пийта.