Сюзан Колинс
Възпламеняване (5)

5

Преди още старецът да се свлече на земята, стена от миротворци в бели униформи препречва погледа ни. Няколко войници държат на гърдите си автомати и ни изтласкват обратно към вратата.

— Тръгваме! — казва Пийта и изблъсква миротвореца, който ме притиска. — Ясно, разбрахме. Хайде, Катнис. — Обгръща ме с ръка и ме повежда навътре към Сградата на справедливостта. Миротворците вървят на една-две крачки зад нас. В мига, в който влизаме вътре, вратите се затръшват и чуваме тропота от ботушите на миротворците, които се отправят обратно към тълпата.

Хеймич, Ефи, Порша и Цина чакат под екран, монтиран на стената, с изопнати от притеснение лица. Сега на екрана има само сняг. Ефи тича към нас и пита:

— Какво стана? Предаването прекъсна точно след прекрасната реч на Катнис, а после Хеймич каза, че май чул стрелба, а пък аз казах, че е невъзможно, но кой знае? Навсякъде е пълно с побъркани типове!

— Нищо не се е случило, Ефи. Гърмеше ауспухът на някакъв стар камион — казва Пийта с равен тон.

Още два изстрела. Вратата не заглушава звука им особено добре. Кого застреляха? Бабата на Треш? Някоя от сестричките на Ру?

— Вие двамата. Вървете след мен — казва Хеймич. Пийта и аз тръгваме след него. Миротворците, поставени на пост около Сградата на справедливостта, не се интересуват особено от движенията ни, след като сме на сигурно място вътре. Изкачваме се по величествената мраморна стълба. Влизаме в дълъг коридор, покрит с изтъркан килим. Двойните врати на първата зала, до която стигаме, са отворени. Таванът сигурно е висок шест метра. По корниза има релефни изображения на плодове и цветя, а от всеки ъгъл ни гледат малки дебели дечица с криле. Вазите с цъфтящи цветя излъчват тежък аромат, от който ме засмъдяват очите. Вечерните ни дрехи са окачени на метални закачалки по стената. Тази стая е подготвена, за да я използваме ние, но се задържаме там само секунда, колкото да си оставим подаръците. После Хеймич рязко дръпва микрофоните от гърдите ни, напъхва ги под възглавницата на едно канапе и ни махва с ръка да го последваме.

Доколкото знам, Хеймич е бил тук само веднъж — на своето Турне на победата преди двайсет години. Но сигурно има забележителна памет или надеждни инстинкти, защото ни повежда през лабиринт от виещи се стълби и все по-тесни коридори. Понякога се налага да спре и да насили някоя врата. По жалното скърцане на пантите става ясно, че отдавна не е отваряна. Накрая се качваме по метална стълба до капак в тавана, Хеймич го отмества и се озоваваме в купола на Сградата на справедливостта. Представлява огромно помещение, пълно с изпочупени мебели, купчини книги и папки, ръждясали оръжия. Всичко е покрито с дебел слой прах, който очевидно от години никой не е чистил. През четирите мръсни квадратни прозореца, вградени в стените на купола, се процежда слаба светлина. Хеймич затваря капака на пода с ритник и се нахвърля върху нас.

— Какво стана? — пита той.

Пийта му разказва всичко, което се случи на площада. Изсвирването, поздравът, забавянето ни на верандата, убийството на стареца.

— Какво става, Хеймич?

— По-добре ще е ти да му кажеш — обръща се Хеймич към мен.

Не съм съгласна. Мисля, че ще е сто пъти по-зле, ако го кажа аз. Но възможно най-спокойно разказвам на Пийта всичко. За президента Сноу, за вълненията в окръзите. Не пропускам дори целувката с Гейл. Обяснявам как всички сме в опасност, как цялата страна е в опасност заради моя трик с къпините.

— От мен се очакваше по време на тази обиколка да оправя нещата. Да накарам всички, които са се съмнявали, да повярват, че действията ми са били продиктувани от любов. Да успокоя положението. Но очевидно днес успях единствено да предизвикам убийството на трима души, а сега всички на площада ще бъдат наказани. — Чувствам се толкова зле, че трябва да седна на една кушетка, като не обръщам внимание на изхвръкналите пружини и разкъсаната тапицерия.

— Тогава аз също съм влошил положението. Като дарих парите — казва Пийта. Внезапно замахва към една лампа, която се крепи несигурно върху някакъв сандък, и я запраща през стаята — тя се удря в пода и се разбива. — Това трябва да спре. Веднага. Тази — тази — игра, която играете вие двамата, в която си споделяте тайни, но ги криете от мен, сякаш съм прекалено незначителен, глупав или слаб, за да ги възприема.

— Не е така, Пийта… — започвам аз.

— Точно така е! — изкрещява ми той. — Катнис, и аз имам близки хора! Роднини и приятели в Окръг 12, които ще бъдат също толкова мъртви като твоите, ако не се справим успешно с положението. След всичко, което преживяхме на арената, не заслужавам ли поне да чуя от теб истината?

— Ти винаги се представяш толкова добре, Пийта — казва Хеймич. — Такъв усет имаш как да се държиш пред камера. Не исках да разваля това.

— Е, надценил си ме. Защото днес наистина се провалих. Какво мислиш, че ще стане със семействата на Ру и Треш? Мислиш ли, че ще получат дела си от нашата награда? Мислиш ли, че им осигурих светло бъдеще? Защото аз мисля, че ще имат късмет, ако доживеят до края на деня! — Пийта запраща към стената нещо друго, някаква статуя. Никога не съм го виждала такъв.

— Той е прав, Хеймич — казвам. — Сгрешихме, че не му казахме. Още в Капитола.

— Дори на арената вие двамата бяхте разработили някаква система, нали? — казва Пийта. Сега гласът му е по-тих. — От която аз бях изключен.

— Не. Не и официално. Просто по онова, което Хеймич ми изпращаше — или не ми изпращаше — разбирах какво иска да направя — казвам аз.

— Е, аз нямах тази възможност. Защото той не ми изпрати нищо, преди да се появиш ти — казва Пийта.

Не се бях сетила за това. Как са изглеждали нещата от гледна точка на Пийта, когато се появих на арената с лекарство против изгаряне и хляб, а той, който беше на прага на смъртта, не беше получил нищо. Все едно, че Хеймич ме е поддържал жива за негова сметка.

— Виж, момче… — подхваща Хеймич.

— Няма нужда от обяснения, Хеймич. Знам, че трябваше да избереш един от нас. И аз щях да искам да избереш нея. Но сега става въпрос за нещо различно. Там убиха хора. Ще последват още, освен ако не се представим много добре. Всички знаем, че пред камерите аз съм по-добър от Катнис. Не е нужно никой да ме обучава какво да кажа. Но трябва да съм посветен в плана — казва Пийта.

— Отсега нататък ще бъдеш напълно осведомен — казва Хеймич.

— Не би било зле — казва Пийта и си тръгва, без дори да ме удостои с поглед.

Прахът, който е вдигнал, кръжи във въздуха и търси нови места, където да се приземи. В косата ми, в очите ми, по лъскавата ми златна брошка.

— Мен ли избра, Хеймич? — питам аз.

— Да — казва той.

— Защо? Той ти е по-симпатичен.

— Вярно е. Но нали си спомняш, че преди да променят правилата, можех да се надявам да измъкна жив само един от вас — казва той. — Мислех си, че след като е твърдо решен да те закриля, е, може би ние тримата с общи усилия ще успеем да те спасим.

— О-о… — Това е всичко, което ми хрумва да кажа.

— Ще видиш и ти пред какви дилеми ще се изправиш. Ако оцелеем след това турне — казва Хеймич, — ще разбереш.

Е, днес разбрах едно. Това място не е просто по-мащабен вариант на Окръг 12. Нашата ограда не се охранява и рядко пускат електричество по нея. Никой не обича миротворците, но нашите не са така брутални. Несгодите, които понасяме, предизвикват по-скоро изтощение, отколкото гняв. Тук в Единайсети окръг хората страдат по-жестоко и са по-отчаяни. Президентът Сноу е прав. Една искра може да е достатъчна, за да ги възпламени.

Всичко се случва прекалено бързо и ми трябва време да го осмисля. Предупреждението, разстрелите, съзнанието, че може би съм задвижила нещо, което ще има сериозни последици. Цялата история беше невероятна. Щеше да е различно, ако умишлено бях разпалила духовете, но при тези обстоятелства… как успях да предизвикам толкова много неприятности?

— Ела — казва Хеймич. — Трябва да присъстваме на официалната вечеря.

Оставам под душа толкова дълго, колкото ми позволяват, преди да се наложи да изляза, за да ме подготвят. Екипът изглежда в пълно неведение за събитията от деня. Всички се вълнуват заради вечерята. В окръзите хората от екипа са достатъчно важни, за да присъстват, докато в Капитола почти никога не успяват да се доберат до покани за важни празненства. Докато те се опитват да предскажат какви ястия ще се сервират, аз непрекъснато си представям как изстрелът пръсна главата на онзи старец. Дори не обръщам внимание какво правят с мен, докато не става време да тръгвам и се виждам в огледалото. Бледорозовата рокля без презрамки леко докосва обувките ми. Косата ми е прибрана с фиби така, че открива лицето ми и се спуска по гърба ми във водопад от букли.

Цина се приближава зад мен, намята ме с блестяща сребриста пелерина и улавя погледа ми в огледалото:

— Харесва ли ти?

— Прекрасно е. Както винаги — казвам.

— Да видим как изглежда с усмивка — казва той мило. Това е начинът му да ми напомни, че след минута отново ще има камери. Успявам да повдигна ъгълчетата на устните си. — Ето.

Когато всички се събираме, за да слезем на вечеря, виждам, че Ефи не е в настроение. Да не би Хеймич да й е казал за случилото се на площада? Не бих се изненадала, ако Цина и Пийта знаят, но, изглежда, съществува негласно споразумение да не се съобщават на Ефи лошите новини. Скоро обаче проблемът на Ефи се изяснява.

Тя преговаря набързо програмата за вечерта, после я хвърля настрани.

— А после всички можем да се качим на влака и да се махнем оттук — казва тя.

— Нещо не е наред ли, Ефи? — пита Цина.

— Не ми харесва как се държат към нас тук. Тъпчат ни в камиони, не ни пускат на платформата. После, преди около час, реших да се поразходя около Сградата на справедливостта. Нали знаете, аз съм нещо като експерт по архитектурен дизайн — казва тя.

— О, да, чувал съм за това — казва Пийта, като услужливо запълва настъпилата пауза.

— И тръгвам да се поразходя, защото тази година руините на окръзите ще бъдат ужасно на мода, когато двама миротворци — мъж и жена — идват и ми нареждат да се върна там, където са ни настанили. Жената дори ме мушна с пушката си! — казва Ефи.

Не мога да не си помисля, че това е прекият резултат от изчезването ни — на Хеймич, Пийта и моето — по-рано през деня. Все пак донякъде се успокоявам, защото Хеймич може и да е бил прав — едва ли някой се е сетил да постави камери в прашния купол, където разговаряхме. Но съм сигурна, че вече са поставили.

Ефи изглежда толкова разстроена, че спонтанно я прегръщам.

— Това е ужасно, Ефи. Може би изобщо не бива да ходим на вечерята. Поне докато не се извинят. — Знам, че тя никога няма да се съгласи, но се ободрява значително при това потвърждение, че има право да се оплаква.

— Не, няма проблем. Част от работата ми е да се справям с проблемите. И не можем да позволим вие двамата да пропуснете вечерята — казва тя. — Но ти благодаря за предложението, Катнис.

Ефи ни подрежда за влизането. Първо подготвителните екипи, после тя, след това стилистите. Пийта и аз, разбира се, вървим последни.

Някъде отдолу засвирват музиканти. Когато първата двойка от малката ни процесия тръгва надолу по стълбите, Пийта и аз се хващаме за ръце.

— Хеймич казва, че съм сгрешил, като съм ти се развикал. Ти само си действала по негови инструкции — казва Пийта. — А не мога да претендирам, че и аз не съм крил разни неща от теб в миналото.

Спомням си шока, когато чух Пийта да признава любовта си към мен пред цял Панем. Хеймич е знаел за това, а не ми беше казал.

— Мисля, че и самата аз счупих някои неща след онова интервю.

— Само една ваза — казва той.

— И ръцете ти. Обаче вече няма смисъл, нали? Да не бъдем откровени един с друг? — казвам аз.

— Няма смисъл — казва Пийта. Заставаме най-горе на стълбите, за да дадем на Хеймич петнайсет стъпала преднина, както ни нареди Ефи. — Това наистина ли беше единственият път, когато си целувала Гейл?

Толкова съм зашеметена, че отговарям:

— Да. — След всичко, което се случи днес, наистина ли този въпрос го измъчва толкова?

— Станаха петнайсет. Да тръгваме — казва той.

Блясва светкавица и докарвам възможно най-ослепителната си усмивка.

Слизаме по стълбите и сме въвлечени в сякаш безкрайна поредица от вечери, церемонии и пътувания с влак. Всеки ден е едно и също. Събуждаме се. Обличаме се. Минаваме сред ликуващи тълпи. Слушаме речи в наша чест. В отговор произнасяме благодарствена реч, но само подготвена за нас от Капитола — сега вече няма никакви лични допълнения. Понякога има кратки разходки — в един окръг видяхме морето, в други високи планини, грозни фабрики, пшеничени ниви, вонящи рафинерии. Преобличане във вечерни дрехи. Официални вечери. Влак.

По време на церемониите сме сериозни и почтителни, но винаги се държим за ръце или сме се хванали под ръка. По време на вечеря сме почти обезумели от любов един към друг. Целуваме се, танцуваме, хващат ни как се измъкваме тайно, за да бъдем сами. Във влака страдаме мълчаливо и се мъчим да преценим дали сме направили добро впечатление.

Дори и без да предизвикваме смут с личните си речи — излишно е да споменавам, че онези, които произнесохме в Окръг 11, бяха орязани, преди събитието да бъде излъчено — във въздуха се носи особено настроение. Все едно, че тенджерата ври и всеки момент ще кипне. Не навсякъде. Някои тълпи имат излъчването на уморен добитък, което ми е познато от Окръг 12 по време на церемониите в чест на победителите. Но в други — особено 8, 4 и 3 — при вида ни по лицата на хората се чете искрено въодушевление, а под въодушевлението — ярост. Когато скандират името ми, това е повече като зов за отмъщение, отколкото ликуване. Когато миротворците си пробиват път, за да усмирят неуправляемата тълпа, тя напира, вместо да отстъпва. И знам, че не мога да направя нищо, за да променя това. Никаква демонстрация на любов, колкото и правдоподобна да е, няма да промени нещата. Ако това, че извадих онези къпини, е било акт на временно безумие, значи и тези хора искат да се включат в безумието.

Цина започва да стеснява дрехите ми около талията. Подготвителният екип се тревожи за кръговете под очите ми. Ефи започва да ми дава хапчета, за да спя, но те не действат. Не достатъчно добре. Унасям се, само за да потъна в кошмари, които сега зачестяват и са по-страшни. Пийта, който през голяма част от нощта скита из влака, ме чува как пищя и се боря да се изтръгна от наркотичния унес, който само удължава ужасните сънища. Той успява да ме събуди и да ме успокои. После се вмъква в леглото и ме прегръща, докато заспя отново. След това отказвам хапчетата. Но всяка нощ го пускам в леглото си. Справяме се с тъмнината, както правехме на арената — обвиваме ръце един около друг и се пазим от опасностите, които могат да ни връхлетят всеки миг. Не се случва нищо друго, но поведението ни бързо се превръща в тема за клюки във влака.

Когато Ефи споменава това пред мен, аз си казвам: Хубаво. Може би слухът ще стигне до президента Сноу. Обещавам й, че ще се постараем да бъдем по-дискретни, но не го правим.

Двете последователни появявания в окръзите 2 и 1 са ужасни по особен начин. И двамата трибути от Окръг 2, Катон и Клоув, може би щяха да успеят да се приберат у дома, ако не се бяхме прибрали ние с Пийта. Аз лично убих момичето, Глимър, и момчето от Окръг 1. Докато се опитвам да не гледам към семейството му, научавам, че името му е било Марвъл. Как никога не съм разбрала това? Предполагам, че преди Игрите не съм обърнала внимание, а след това не исках да знам.

Когато стигаме до Капитола, вече сме отчаяни. Появяваме се безброй пъти пред обожаващи ни тълпи. Няма опасност от бунт тук сред привилегированите, сред онези, чиито имена никога не влизат в стъклените сфери с жребия за Жътвата, чиито деца никога не умират заради предполагаемите престъпления, извършени преди цели поколения. Не е нужно да убеждаваме в любовта си никого в Капитола, а да се придържаме към крехката надежда, че все пак можем да достигнем някои от онези, които не успяхме да убедим в окръзите. Каквото и да правим, изглежда твърде малко, твърде късно.

Когато се връщаме в старите си квартири в Тренировъчния център, именно аз давам идеята за публичното предложение за брак. Пийта се съгласява да го направи, но след това изчезва за дълго в стаята си. Хеймич ми казва да не го закачам.

— Мислех, че той и без друго го иска — казвам.

— Не по този начин — отговаря Хеймич. — Той искаше да е истинско.

Връщам се в стаята си и лягам под завивките, като се опитвам да не мисля за Гейл, а всъщност не мисля за нищо друго.

Вечерта на сцената пред Тренировъчния център отговаряме на списъка с въпроси с престорен ентусиазъм. Цезар Фликърман, в проблясващия си костюм с цвета на полунощното небе, с клепачи, устни и коса, все още боядисани в сиво-синьо, безпогрешно ни превежда през интервюто. Когато ни пита за бъдещето, Пийта коленичи пред мен, обяснява ми се в любов и ме моли да се омъжа за него. Аз, разбира се, приемам. Цезар не е на себе си, публиката в Капитола изпада в истерия, на кадрите с тълпите из цял Панем се вижда страна, опиянена от щастие.

Лично президентът Сноу прави изненадващо посещение, за да ни честити. Стиска ръката на Пийта и го потупва одобрително по рамото. Прегръща ме, обвивайки ме в миризмата на кръв и рози и с пухкавите си устни залепва една целувка на бузата ми. После се отдръпва, като продължава да стиска силно ръцете ми и да ми се усмихва, а аз се осмелявам да повдигна вежди. Те задават въпроса, който устните ми не могат да изрекат: Справих ли се? Достатъчно ли беше? Достатъчно ли беше да ви покажа, че се предавам, че ще играя по правилата, че обещавам да се омъжа за Пийта?

В отговор той едва забележимо поклаща глава.