Сюзан Колинс
Възпламеняване (18)

18

Все още леко тлея, затова Цезар протяга много предпазливо ръка да ме докосне. Бялото е изгоряло и е останал само гладък, впит черен воал, който се дипли по деколтето на роклята.

— Пера — казва Цезар. — Ти си като птица.

— Сойка-присмехулка, струва ми се — казвам, като плясвам леко с криле. — Това е птицата върху брошката, която нося като талисман.

По лицето на Цезар преминава сянка и ми е ясно: той знае, че сойката-присмехулка не е само талисман. Тя вече символизира нещо много по-голямо. И онова, което в Капитола ще възприемат като зрелищна смяна на костюма, ще отекне по съвсем различен начин във всички окръзи. Но той се измъква по възможно най-добрия начин.

— Е, сваляме шапка на стилиста ти. Никой не може да оспори, че това е най-впечатляващото нещо от цялото предаване. Цина, време е да станеш и да се поклониш! — Цезар дава знак на Цина да се изправи. Той се подчинява и прави лек, елегантен поклон. И внезапно ме обзема силен страх за него. Какво направи? Нещо ужасно опасно. Бунтовнически акт. И го направи заради мен. Спомням си думите му…

„Не се тревожи, винаги влагам всички емоции в работата си. По този начин не правя нищо лошо на никой друг, освен на себе си“.

… и ме обзема страх, че е извършил нещо непоправимо. Смисълът на моето огнено преобразяване няма да убегне на президента Сноу.

Публиката, която е замлъкнала от удивление, избухва в бурни аплодисменти. Едва чувам сигнала, който показва, че моите три минути са изтекли. Цезар ми благодари и се връщам на мястото си: сега роклята ми се струва по-лека от въздуха.

Разминаваме се с Пийта, който се е отправил за интервюто си, но той не ме поглежда в очите. Сядам на мястото си предпазливо, но с изключение на някое и друго леко облаче дим, изглежда, съм невредима, затова насочвам вниманието си към него.

Цезар и Пийта още от първата си съвместна поява преди година се разбират прекрасно. Разменят си непринудени реплики, намират точния момент да се пошегуват и после да преминат към нещо сърцераздирателно — като любовното признание на Пийта, — с което печелят огромен успех сред публиката. Те без усилие почват разговора с няколко шеги за огньове, пера и прегорели печени пилета. Но всички забелязват, че Пийта е разтревожен за нещо, затова Цезар насочва разговора направо към темата, която вълнува всички:

— Е, Пийта, как се почувства, когато след всичко преживяно научи за Юбилейните игри? — пита Цезар.

— Изпаднах в шок. Искам да кажа, точно гледам колко красива е Катнис във всички тези сватбени рокли и после изведнъж… — Гласът на Пийта заглъхва насред изречението.

— Осъзна, че никога няма да има сватба? — довършва съчувствено Цезар.

Пийта прави продължителна пауза, сякаш се колебае за нещо. Поглежда към запленената публика, после към пода, накрая отново вдига поглед към Цезар:

— Цезар, според теб дали всички наши приятели тук могат да пазят тайна?

От публиката се разнася смутен смях. Какво ли има предвид? Да пазят тайна от кого? Целият свят ни гледа.

— Напълно сигурен съм в това — кимва Цезар.

— Ние вече сме женени — казва Пийта тихо. Тълпата реагира бурно, а аз трябва да заровя лице в гънките на полата си, за да не видят объркването ми. Какво иска да постигне?

— Но… как е възможно? — пита Цезар.

— О, бракът ни не е официален. Не сме ходили в Сградата на справедливостта или нещо от този род. Но в Окръг 12 имаме един брачен ритуал. Не знам как е в другите окръзи. Ето какво правим — казва Пийта и описва накратко препичането на хляба.

— Семействата ви присъстваха ли? — пита Цезар.

— Не, не сме казали на никого. Дори на Хеймич. А и майката на Катнис никога нямаше да ни разреши. Но нали разбираш, знаехме, че ако се оженим в Капитола, няма да има препичане на хляб. А и двамата не искахме да чакаме повече. Затова един ден просто го направихме — казва Пийта. — И що се отнася до нас, ние сме повече женени, отколкото може да ни направи едно парче хартия или голямо празненство.

— Значи това беше преди да научите за Юбилейните игри? — казва Цезар.

— Разбира се, че беше преди да научим за Юбилейните игри. Иначе никога нямаше да го направим — казва Пийта, който започва да изглежда разстроен. — Но кой би могъл да го предвиди? Никой. Ние оцеляхме от Игрите, бяхме победители, всички толкова се радваха да ни видят заедно, а после изневиделица… искам да кажа, как можехме да очакваме подобно нещо?

— Не бихте могли, Пийта. — Цезар обгръща раменете му с ръка. — Както казваш, никой не го е очаквал. Но трябва да призная — радвам се, че вие двамата сте прекарали поне няколко щастливи месеца заедно.

Оглушителни аплодисменти. Сякаш окуражена, вдигам поглед от перата си и оставям публиката да види трагичната ми благодарствена усмивка. От дима очите ми са се насълзили, което в случая е много подходящо.

— Аз не се радвам — казва Пийта. — Иска ми се да бяхме изчакали, докато цялата церемония бъде извършена официално.

Това стряска дори Цезар.

— Нима дори и краткото време не е по-добре от никакво?

— Може би и аз щях да си кажа така, Цезар — отговаря с горчивина Пийта, — ако не беше бебето.

Ето. Пак го направи. Пусна бомба, която заличава усилията на всички трибути, явили се преди него. Е, може би не. Може би тази година той само подпали фитила на бомбата, заложена от всички други победители. С надеждата, че някой ще успее да я взриви. Може би са мислели, че ще съм аз, със сватбената си рокля. Без да знаят колко много разчитам на таланта на Цина, докато Пийта разчита единствено на ума си.

Когато бомбата избухва, от всички посоки се разнасят обвинения в несправедливост, варварство и жестокост. Дори най-преизпълненият с любов към Капитола, копнеещ за зрелището на Игрите, кръвожаден човек сред публиката разбира, поне за момента, колко ужасно е цялото нещо.

Аз съм бременна.

Зрителите не реагират веднага. Новината ги зашеметява и им трябват няколко секунди, докато я възприемат и чуят потвърждение от други гласове наоколо. Едва тогава започват да издават звуци като стадо ранени животни: стенат, пищят, викат за помощ. А аз? Знам, че показват лицето ми във възможно най-близък план на екрана, но не правя никакво усилие да го скрия. Защото за миг дори аз се опитвам да осмисля думите на Пийта. Нима това не е точно нещото, от което се ужасявах най-много по отношение на сватбата, по отношение на бъдещето — че децата ми ще загинат в Игрите? И това можеше да бъде вярно, нали? Ако не бях прекарала целия си живот в изграждане на защитни пластове дотолкова, че сега се присвивам от ужас дори само при споменаването на думи като брак и семейство?

Цезар не успява да укроти тълпата, дори когато прозвучава сигналът за края на предаването. Пийта се сбогува с кимване и се връща на мястото си без повече приказки. Виждам, че устните на Цезар се движат, но в залата цари пълен хаос и не чувам нито дума. Само гръмкият звук на химна, усилен до такава степен, че усещам как вибрира в костите ми, ни подсказва докъде сме с програмата. Автоматично се изправям и в същото време усещам как Пийта протяга ръка към мен. Поемам я и виждам, че по лицето му се стичат сълзи. Истински ли са? Дали това е признание, че го преследват същите страхове, които изпитвам аз? Които изпитва всеки победител? Всеки родител във всеки окръг на Панем?

Поглеждам назад към тълпата, но пред очите ми изплуват лицата на майката и бащата на Ру. Скръбта им. Загубата им. Спонтанно се обръщам към Чаф и му подавам ръка. Усещам как пръстите ми се затварят около чуканчето, с което сега завършва ръката му, и стискам здраво.

И тогава се случва. Нагоре и надолу по редицата, победителите започват да се хващат за ръце. Някои веднага, като морфлингите, или Уайърс и Бийти. Други, като Брут и Енобария, се колебаят, но се поддават на импулса на околните. Когато прозвучават последните ноти на химна, вече и двайсет и четиримата стоим в плътна редица един до друг — това сигурно е първата публична демонстрация на единство от Тъмните дни насам. И други са се сетили за това, защото екраните потъмняват. Но вече е много късно. В суматохата не са ни прекъснали навреме. Всички са видели.

На сцената също настъпва безпорядък, осветлението изгасва и тръгваме с препъване в тъмното към Тренировъчния център. Загубила съм Чаф, но Пийта ме насочва към асансьора. Финик и Джоана се опитват да влязат с нас, но един нервен Миротворец им препречва пътя и пътуваме нагоре сами.

Веднага щом излизаме от асансьора, Пийта ме сграбчва за раменете:

— Няма много време, затова ми кажи. Има ли нещо, за което трябва да се извиня?

— Нищо — казвам. Той направи нещо, за което трябваше да поиска съгласието ми, но се радвам, че не знаех и нямах време дори да се сетя. Иначе щях да се почувствам виновна пред Гейл. И това щеше да намали въздействието на постъпката му. А сега се чувствам по-силна.

Някъде, много далече, има място, наречено Окръг 12, където майка ми, сестра ми и приятелите ми ще трябва да се справят с последиците от случилото се тази вечер. Само на няколко минути път с ховъркрафт оттук се намира арената, на която утре Пийта, аз и останалите трибути ще се изправим, за да понесем собственото си наказание. Но дори всички да загинем от ужасна смърт, тази вечер на сцената стана нещо, което не може да бъде изличено. Ние, победителите, организирахме свой собствен бунт и може би все пак има някакъв шанс, че Капитолът няма да успее да се справи с него.

Чакаме останалите да се върнат, но когато вратата на асансьора се отваря, отвътре излиза само Хеймич.

— Навън е лудница. Наредиха всички да се прибират и отмениха повторението на интервютата по телевизията.

Двамата с Пийта бързо отиваме до прозореца и се мъчим да разберем какво става долу по улиците.

— Какво казват? — пита той. — Да не би да молят президента да спре Игрите?

— Според мен те самите не знаят какво искат. Цялата ситуация е безпрецедентна. Тук хората изпадат в смут само при мисълта да се противопоставят на плановете на Капитола — казва Хеймич. — Но няма начин Сноу да отмени игрите. Знаете това, нали?

Да. Сега за него е невъзможно да отстъпи. Единственият вариант, който му остава, е да отвърне на удара, и то силно.

— Другите прибраха ли се? — питам.

— Така им наредиха. Не знам как ще си проправят път през тълпата — отговаря Хеймич.

— Значи няма да видим повече Ефи — казва Пийта. Миналата година тя не дойде при нас преди началото на Игрите. — Ти ще й предадеш благодарностите ни.

— И повече. Нека да не е нещо специално. Това, в края на краищата, е Ефи — казвам аз. — Предай й колко я ценим, как тя е била най-добрата придружителка на света и й предай също… предай й, че я обичаме.

Известно време седим в мълчание и отлагаме неизбежното. После Хеймич го изрича.

— Сигурно и ние трябва да се сбогуваме тук.

— Някакви последни съвети? — казва Пийта.

— Останете живи — изръмжава Хеймич. Това вече почти се е превърнало в стара шега между нас. Той прегръща бързо всеки от двама ни, и разбирам, че не може да понесе нищо повече. — Лягайте си. Имате нужда от почивка.

Знам, че би трябвало да кажа на Хеймич цял куп неща, но не мога да се сетя за нищо, което той всъщност вече да не знае, а гърлото ми така се е свило, че се съмнявам дали ще излязат някакви думи. Затова пак оставям Пийта да говори от името на двама ни.

— Пази се, Хеймич — казва той.

Преди да излезе, Хеймич спира на вратата и казва:

— Катнис, когато си на арената… — започва той, но замълчава. Мръщи се така, сякаш вече съм го разочаровала.

— Какво? — питам отбранително.

— Просто помни кой е врагът — казва ми Хеймич. — Това е всичко. Хайде, тръгвайте. Изчезвайте оттук.

Тръгваме по коридора. Пийта иска да се отбие до стаята си да вземе душ, за да отмие грима и да дойде при мен след няколко минути, но не му позволявам. Сигурна съм, че ако между нас се затвори врата, тя ще се заключи и ще трябва да прекарам нощта без него. Освен това в стаята ми има душ. Държа здраво ръката му и не го пускам.

Дали заспиваме? Не знам. Прекарваме цялата нощ в прегръдките си някъде на границата между сънищата и будността. Без да говорим. Никой не иска да безпокои другия, за да не го лиши от няколко минути скъпоценна почивка.

Цина и Порша пристигат с изгрева и знам, че Пийта трябва да си тръгне. Трибутите излизат на арената сами.

— Доскоро — казва той и бързо ме целува.

— Доскоро — отговарям аз.

Цина, който ще ми помогне да се облека за Игрите, ме придружава до покрива. Готвя се да се кача по стълбата към ховъркрафта, когато си спомням:

— Не се сбогувах с Порша.

— Аз ще й предам — казва Цина.

Електрическото поле ме залепва към стълбата и в това време докторът инжектира проследяващото устройство в лявата ми ръка. Сега винаги ще знаят къде съм на арената. Ховъркрафтът излита. Гледам през прозорците, докато станат непрозрачни. Цина ме убеждава да ям, а когато не успява, поне да пия нещо. При мисълта за дните, прекарани без вода миналата година, когато едва не загинах, отпивам няколко глътки. А и ще ми трябват сили, за да спася Пийта.

Стигаме до Стартовото помещение към арената и вземам душ. Цина сплита косата ми на плитка отзад и ми помага да се облека: отдолу нося обикновено бельо. Облеклото на трибутите тази година представлява тесен син гащеризон, изработен от много лек прозрачен материал, който се затваря с цип отпред. Широк подплатен колан с червено пластмасово покритие. Найлонови обувки с каучукови подметки.

— Какво мислиш? — питам, като подавам гащеризона на Цина, за да го разгледа.

Той опипва тънката материя с пръсти и се мръщи.

— Не знам. Няма да те предпази много от студ или вода.

— От слънце? — питам, като си представям изгарящо слънце над гола пустиня.

— Възможно е. Ако материята е импрегнирана — казва той. — О, за малко да забравя това. — Изважда от джоба си златната сойка-присмехулка и я прикрепва към гащеризона.

— Роклята ми беше фантастична снощи — казвам. Фантастична и безразсъдна. Но Цина сигурно знае това.

— Помислих си, че може да ти хареса — казва той с напрегната усмивка.

Седим, както и миналата година, хванати за ръце, докато гласът от високоговорителя ми казва да се приготвя за излизане на арената. Цина ме отвежда до кръглата метална платформа и вдига ципа на гащеризона ми догоре.

— Помни, огнено момиче — казва той, — все още залагам на теб. — Целува ме по челото и се дръпва назад, когато стъкленият цилиндър плавно се спуска около мен.

— Благодаря — казвам аз, макар да знам, че сигурно не ме чува. Повдигам брадичка, държа главата си високо изправена, както той винаги ми е казвал, и чакам платформата да се издигне. Но тя не се издига. И продължава да не се издига.

Поглеждам Цина и повдигам въпросително вежди. Той поклаща леко глава, не по-малко озадачен от мен. Защо се бавят?

Изведнъж вратата зад него се отваря рязко и в стаята нахлуват трима миротворци. Двама извиват ръцете на Цина зад гърба и му слагат белезници, а третият го удря по слепоочието толкова силно, че го поваля на колене. Виждам как продължават да го удрят с металните си ръкавици, а по лицето и тялото му се появяват кървави рани. Пищя с всичка сила, удрям с ръце по непомръдващото стъкло и се мъча да стигна до него. Без да ми обръщат внимание, миротворците извличат навън отпуснатото и безжизнено тяло на Цина. Остават само кървавите петна по пода.

Отвратена и ужасена, усещам как платформата започва да се издига. Все още съм облегната на стъклото, когато бризът докосва косата ми и с усилие се изправям. Точно навреме, защото стъкленият цилиндър ме освобождава и вече съм на арената. Изглежда, нещо не е наред със зрението ми. Повърхността около мен е прекалено блестяща и по нея пробягват вълни. Присвивам очи и виждам, че металната платформа, на която съм стъпила, е заобиколена от сини вълни, които се плискат по ботушите ми. Бавно вдигам очи и обхващам с поглед водата, която се разпростира във всички посоки.

Успявам да формулирам само една ясна мисъл.

Това не е място за огнено момиче.