Сюзан Колинс
Възпламеняване (1)

1

Стискам манерката в ръце, макар че топлината на чая отдавна е излетяла в ледения въздух. Стягам здраво мускули, за да посрещна студа. Ако точно в този миг се появи глутница диви кучета, шансовете да се покатеря на някое дърво, преди да ме нападнат, не са на моя страна. Би трябвало да стана и да се поразтъпча, защото ръцете и краката ми са изтръпнали. Но вместо това седя неподвижна като камъка под мен и гледам как над гората бавно изгрява зора. Не мога да се боря със слънцето. Мога само да наблюдавам безпомощно как то ме въвлича в един ден, който от месеци ме изпълва с ужас.

Към обяд те ще са тук, в Градчето на победителите. Репортерите, снимачните екипи и дори старата ми придружителка Ефи Тринкет, ще са пристигнали от Капитола в Окръг 12. Питам се дали Ефи все още ще е с онази глупава розова перука или ще се е издокарала с някакъв друг неестествен цвят специално за Турнето на победата. Ще ме чакат и други. Персонал, който да се грижи за всяка моя нужда по време на дългото пътуване с влак. Подготвителен екип, който да ме разкрасява за публичните ми изяви. Моят стилист и приятел, Цина, дизайнерът на великолепните дрехи, които накараха публиката да ме забележи в началото на Игрите.

Ако зависеше от мен, щях да се помъча напълно да забравя Игрите на глада. Никога да не говоря за тях. Да се преструвам, че не са нищо друго, освен лош сън. Но Турнето на победата прави това невъзможно. То е стратегически планирано така, че да се падне по средата между ежегодните Игри и по този начин Капитолът поддържа ужаса близък и свеж. Ние, жителите на окръзите, сме не само принудени да си спомняме всяка година желязната хватка, в която ни държи властта на Капитола, но и сме длъжни да я честваме. А тази година аз съм една от звездите на шоуто. Ще трябва да пътувам от окръг на окръг, да се изправям пред ликуващите тълпи, които тайно ме ненавиждат, да гледам в лицето хората, чиито деца съм убила…

Слънцето упорито държи да изгрее, затова се заставям да се изправя. Всичките ми стави проскърцват недоволно, а левият ми крак е бил неподвижен толкова дълго, че минават няколко минути, докато пак започна да го усещам. В гората съм от три часа, но тъй като не съм правила истински опит за ловуване, нямам какво да покажа като доказателство за това. За майка ми и малката ми сестра Прим това вече няма значение. Те могат да си купуват месо от месарницата в града, макар че всички предпочитаме пресния дивеч. Но най-добрият ми приятел Гейл Хотърн и семейството му ще разчитат на днешния улов и не мога да ги разочаровам. Тръгвам да обиколя заложените капани, което ще ми отнеме час и половина. Когато ходехме на училище, следобед проверявахме капаните, ловувахме, беряхме растения и пак ни оставаше време да се върнем в града и да ги изтъргуваме. Но сега, когато Гейл работи във въглищните мини — а аз по цял ден нямам какво да правя, — тази задача се пада изцяло на мен.

Гейл сигурно вече е отишъл на работа, спуснал се е в дълбините на земята с ужасния асансьор, от който ти се обръща стомахът, и разбива някой въглищен пласт. Знам какво е там долу. В училище всяка година ни водеха на обиколка в мините като част от обучението ни. Когато бях малка, беше просто неприятно. Тесните, клаустрофобични тунели, мръсният въздух, задушаващата тъмнина от всички страни. Но след като баща ми и още няколко миньори загинаха при експлозия, не можех да понеса мисълта да вляза в асансьора. Ежегодните посещения ми причиняваха огромни страдания. В два случая се почувствах толкова зле преди предстоящата обиколка, че майка ми ме задържа вкъщи, защото реши, че съм се разболяла от грип.

Мисля си за Гейл, който се чувства жив единствено в гората, с нейния свеж въздух, слънчева светлина и потоци, в които блика бистра вода. Не знам как го понася. Е… да, всъщност знам. Понася го, защото няма друг начин да изхранва майка си, двамата си по-малки братя и сестра си. А ето ме мен, сега имам купища пари, много повече от достатъчно, за да изхранвам семействата и на двама ни, но той не иска да вземе нито стотинка. Трудно приема дори да нося у тях месо, макар че той със сигурност щеше да се погрижи майка ми и Прим да имат достатъчно храна, ако бях загинала в Игрите. Казвам му, че ми прави услуга, че полудявам, като бездействам по цял ден. Въпреки това никога не се отбивам да оставя дивеча, когато си е вкъщи. Което не е проблем, защото той работи по дванайсет часа на ден.

Сега успявам да се видя с Гейл единствено в неделя, когато се срещаме в гората и тръгваме на лов. Това все още е най-хубавият ден от седмицата, но не е както преди, когато можехме да си кажем всичко един на друг. Игрите развалиха дори и това. Продължавам да се надявам, че с течение на времето ще си върнем непринудеността между нас, но част от мен знае, че тази надежда е напразна. Няма връщане назад.

В капаните се е хванала добра плячка — осем заека, две катерици и един бобър, който се мята в теленото устройство, конструирано от самия Гейл. Той е голям майстор в правенето на примки. Огъва жилава клонка, закача примката и когато финият спусък се задейства, плячката увисва във въздуха извън обсега на хищниците. Умее да плете и кошници за риболов, от които рибата не може да избяга. Докато вървя и внимателно проверявам капаните, ми идва наум, че никога няма напълно да постигна неговия усет за баланс, неговия инстинкт за точното място, откъдето ще мине плячката. Става дума за нещо повече от опитност. Това е природна дарба. Също както аз мога да стрелям по някое животно в почти пълна тъмнина и да го сваля с една стрела.

Когато се връщам до оградата, заобикаляща Окръг 12, слънцето вече се е издигнало доста високо в небето. Както винаги, за миг се ослушвам за онова жужене, което показва, че по верижната ограда тече електрически ток. Почти никога няма такова, макар да се предполага, че токът трябва да е включен през цялото време. Промушвам се през пролуката в долния край и излизам на Ливадата, на няколко крачки от къщи. От стария ми дом. Все още го държим, тъй като официално това е мястото, където би трябвало да живеят майка ми и сестра ми. В мига, в който падна и умра, те ще трябва да се върнат там. Но засега и двете щастливо обитават новата къща в Градчето на победителите, и единствено аз ходя в схлупената къщичка, където съм израснала. Тя е моят истински дом.

Сега отивам там да се преоблека. Да сменя старото кожено яке на баща ми с палто от фина вълна, което все ми се струва прекалено тясно в раменете. Да оставя меките си, износени ловни ботуши и да обуя чифт скъпи, фабрично изработени обувки, които според майка ми са по-подходящи за човек с моето положение. Вече съм скрила лъка и стрелите си в един кух дънер в гората. Макар че времето лети, си позволявам да поседна за няколко минути в кухнята. Тя изглежда изоставена без огън в огнището, без покривка на масата. Мъчно ми е за предишния ни живот тук. Едва свързвахме двата края, но знаех къде се вписвам, знаех къде е мястото ми в строго подреденото ежедневие, което беше нашият живот. Иска ми се да можех да се върна към него, защото, когато си го припомням, той ми изглежда много по-сигурен в сравнение със сега, когато съм толкова богата, толкова известна и толкова мразена от властите в Капитола.

От задната врата се чува настойчиво мяукане. Отварям и виждам Жълтурчето, мърлявия стар котарак на Прим. Той изпитва към новата къща почти толкова силна неприязън, колкото и аз, и винаги бяга оттам, когато сестра ми е на училище. Никога не сме се обичали особено, но сега между нас съществува тази нова връзка. Пускам го вътре, давам му да хапне парче боброва мас и дори известно време го чеша между ушите. „Знаеш, че си ужасен, нали?“, питам го аз. Жълтурчето бута муцуна в ръката ми, за да го милвам още, но трябва да вървим. „Хайде, идвай“. Вдигам го и го прегръщам с една ръка, грабвам ловната чанта с другата и ги извличам на улицата. Котаракът се освобождава със скок и изчезва под един храст.

Обувките ми стискат на пръстите и скърцат, докато вървя по покритата със сгурия улица. Промъквам се по странични пътеки, минавам през задни дворове и бързо стигам до къщата на Гейл. Майка му Хейзъл, наведена над кухненската мивка, ме вижда от прозореца. Избърсва ръце в престилката си и изчезва, а след миг се появява да ме посрещне на вратата.

Харесвам Хейзъл. Уважавам я. Експлозията, при която загина баща ми, отне живота и на нейния съпруг. Тя остана с три момчета и бебе, което трябваше да се роди всеки момент. По-малко от седмица след раждането тя вече обикаляше улиците да си търси работа. Мините не бяха вариант, като се има предвид бебето, но успя да намери работа като перачка на някои търговци в града. Когато навърши четиринайсет години, Гейл, най-големият син, пое голяма част от издръжката на семейството. Вече можеше да взема тесери срещу подпис, което им осигуряваше скромно количество зърно и олио, като в замяна името му се включваше допълнителен брой пъти в жребия за избиране на трибути. А и той още тогава умееше много добре да залага капани. Но това не беше достатъчно за издръжката на петчленно семейство, без Хейзъл да си претрива пръстите от работа на дъската за пране. През зимата ръцете й така почервеняваха и се напукваха, че започваха да кървят при най-леко натискане. Още щяха да кървят, ако не беше един успокояващ мехлем, който майка ми й приготви. Но те, Хейзъл и Гейл, са твърдо решени останалите деца — дванайсетгодишният Рори, десетгодишният Вик и най-малката, четиригодишната Поузи, — никога да не вземат тесери срещу подпис.

Хейзъл вижда дивеча и се усмихва. Хваща бобъра за опашката, за да пробва колко тежи.

— Ще стане хубава яхния. — За разлика от Гейл, тя не се притеснява от моите доставки на месо.

— И кожата е хубава — отбелязвам аз. Хейзъл ми действа успокояващо. Както обикновено, обсъждаме качествата на дивеча. Тя ми налива чаша билков чай, около която аз с благодарност обвивам премръзналите си пръсти. — Знаеш ли, мислех си, че след като се върна от турнето, мога понякога да взимам Рори с мен. След училище. Да го науча да стреля.

Хейзъл кимва:

— Това ще е хубаво. И Гейл иска, но е свободен само в неделите, а мисля, че предпочита тях да ги пази за теб.

Без да искам, се изчервявам. Глупаво е, разбира се. Едва ли някой ме познава по-добре от Хейзъл и знае колко дълбоко съм свързана с Гейл. Сигурно много хора са предполагали, че накрая двамата ще се оженим, макар самата аз да не съм се замисляла по въпроса. Но това беше преди Игрите. Преди другият трибут от моя окръг, Пийта Меларк, да обяви, че е лудо влюбен в мен. Нашият романс се превърна в ключова стратегия за оцеляването ни на арената. Оказа се, че това за Пийта не беше само стратегия. Не знам какво точно беше за мен. Знам обаче, че за Гейл то е било много болезнено. Гърдите ми се стягат, като си помисля, че докато трае Турнето на победата, с Пийта отново ще трябва да се представяме за влюбени.

Чаят е горещ, но го допивам набързо и ставам от масата:

— По-добре да тръгвам. Да се приведа в представителен вид за пред камерите.

Хейзъл ме прегръща:

— Поне ще си хапнеш вкусни неща.

— Абсолютно — казвам аз.

Следващата ми спирка е „Таласъма“, където по традиция се извършват повечето размени. Преди години там е имало склад за въглища, но когато го изоставили, се превърнал в сборно място за нелегална търговия, а после разцъфтял в постоянно действащ черен пазар. Тъй като наоколо се навъртат донякъде криминални елементи, сигурно тук ми е мястото. Ловът в горите около Окръг 12 нарушава най-малко десет закона и се наказва със смърт.

Макар те никога да не го споменават, аз съм задължена на хората, които често посещават „Таласъма“. Гейл ми разказа, че Мазната Сае, старицата, която продава супа, започнала да събира дарения, за да спонсорират Пийта и мен по време на Игрите. Първоначално в това участвали само хората от „Таласъма“, но идеята се разчула и много други се включили в кампанията. Не знам точно колко пари са събрали, но знам, че за всеки подарък на арената се плаща фантастична сума. И знам, че най-вероятно тези подаръци ми спасиха живота.

Все още изпитвам странно чувство, когато прекрачвам прага и в чантата ми няма дивеч за търговия, а вместо това джобовете ми са натежали от монети. Опитвам се да спра пред възможно най-много сергии и от всяка да купя по нещо — кафе, хлебчета, яйца, прежда и олио. После се сещам и купувам три бутилки силен концентрат от Рипър — тя е пострадала при злополука в мината и има само една ръка, но се е оказала достатъчно умна да намери начин да преживява.

Алкохолът не е за семейството ми, а за Хеймич, който беше ментор на Пийта и мен в Игрите. Той е вечно намръщен, сприхав и през повечето време пиян. Но си свърши добре работата — дори повече от добре, — защото за пръв път в историята на Игрите разрешиха да има двама победители. Така че какъвто и да е Хеймич, аз съм му задължена. И този дълг е завинаги. Купувам силния концентрат, защото преди няколко седмици алкохолът навсякъде свърши и Хеймич остана без пиене, изпадна в абстиненция, трепереше и крещеше на някакви ужасяващи същества, които единствено той виждаше. Изплаши Прим до смърт и, честно казано, на мен също не ми беше особено забавно да го гледам такъв. Оттогава се запасявам с алкохол, за да бъда готова, ако пак изчезне от пазара.

Крей, нашият главен Миротворец, ме вижда с бутилките и се намръщва. Той е възрастен мъж с яркочервено лице и оредяла сребриста коса, която сресва настрани.

— Това нещо е много силно за теб, момиче. — Той би трябвало да знае. Като изключим Хеймич, не познавам друг човек, който да пие повече.

— О, майка ми го използва за приготвяне на лекарства — казвам с безразличие.

— Е, да, с него може да убиеш кажи-речи всичко — казва Крей и хвърля монета колкото за една бутилка.

Стигам до сергията на Мазната Сае, сядам и си поръчвам супа, която, изглежда, е някаква смесица от тиква и боб. Докато се храня, идва един миротворец на име Дарий и също си поръчва супа. Сред пазителите на закона той е един от любимците ми. Никога не важничи ненужно и обикновено можеш да се шегуваш с него. Вероятно е на двайсет и няколко години, но не изглежда много по-възрастен от мен. Нещо в усмивката му, в червената му коса, която стърчи във всички посоки, му придава момчешко излъчване.

— Мислех, че вече ще си във влака? — пита ме той.

— Ще ме вземат на обяд — отговарям.

— Не се ли очаква да изглеждаш по-добре? — пита той с висок шепот. Въпреки мрачното си настроение, не успявам да сдържа усмивката си. — Може би една панделка в косата или нещо подобно? — Той докосва плитката ми, а аз отблъсвам ръката му.

— Не се тревожи. Когато ме нагласят, няма да ме познаеш.

— Хубаво — казва той. — Крайно време е да изпитаме поне малко гордост от това, че сме родени в този окръг, а, госпожице Евърдийн? — Той поклаща глава към Мазната Сае с престорено неодобрение и се отдалечава, за да отиде при приятелите си.

— Ще си искам обратно купичката — провиква се Мазната Сае след него, но тъй като се смее, не звучи особено строго. — Гейл ще дойде ли да те изпрати? — пита ме тя.

— Не, той не беше в списъка — казвам. — Обаче го видях в неделя.

— Според мен трябва да го включат. Щом ти е братовчед, и тъй нататък — казва тя иронично.

Това е пак част от лъжата, която разпространи Капитолът. Когато двамата с Пийта стигнахме до финалната осмица в Игрите на глада, изпратиха репортери да опишат личния ни живот. Те разпитвали за приятелите ми и всички ги насочили към Гейл. Но като се има предвид романсът, който разигравах на арената, беше неприемливо той да бъде най-добрият ми приятел. Гейл е твърде красив, твърде мъжествен, и няма ни най-малко желание да се усмихва и да се прави на сладък за камерите. Все пак ние наистина си приличаме, и то доста. Имаме характерната за Пласта външност. Тъмна права коса, смугла кожа, сиви очи. Затова някой гений решил, че той ще ми е братовчед. Разбрах за това едва когато пристигнахме у дома, на перона на гарата, и майка ми каза: „Братовчедите ти нямат търпение да те видят!“ Тогава се обърнах и видях Гейл и Хейзъл и всички деца да ме чакат, така че какво можех да направя, освен да приема тази история и да се придържам към нея?

Мазната Сае знае, че не сме роднини, но дори някои хора, които ни познават от години, изглежда, са забравили.

— Просто нямам търпение цялото това нещо да свърши — прошепвам.

— Знам — казва Мазната Сае. — Но трябва да го изтърпиш и да стигнеш до края. Гледай да не закъснееш.

По пътя към Градчето на победителите завалява слаб сняг. От площада до центъра на Градчето пеш е по-малко от километър, но влизаш в съвсем друг свят. Тук навсякъде виждаш красива трева и цъфнали храсти. В него има дванайсет къщи и във всяка могат да се вместят десет като онази, в която израснах. Девет са необитавани, както е било винаги. Останалите три принадлежат на Хеймич, Пийта и мен.

От къщите на моето семейство и на Пийта се излъчва топла светлина и домашен уют. Осветени прозорци, дим от комините, венци от ярко оцветена царевица над входните врати като украса за предстоящия Празник на плодородието. Къщата на Хеймич обаче, въпреки грижите на градинаря, изглежда занемарена и изоставена. На входа събирам сили, защото знам, че ще ме посрещне ужасна миризма, после влизам решително.

Носът ми моментално се сбърчва от отвращение. Хеймич не дава на никой да чисти, а и самият той не се старае много. През годините миризмите на алкохол и повръщано, варено зеле и прегоряло месо, непрани дрехи и миши изпражнения са се смесили във воня, от която ми се насълзяват очите. Прескачам пръснатите по пода опаковки, счупени стъкла и кости и отивам в кухнята, където знам, че ще намеря Хеймич. Той седи на масата с опънати напред ръце, с лице, забито в локва от алкохол, и хърка силно.

Побутвам го по рамото:

— Ставай! — викам аз, защото от опит знам, че не мога да го събудя с нежности. Хъркането му спира за миг, въпросително, а после започва пак. Побутвам го по-силно. — Ставай, Хеймич. Днес започва турнето! — Отварям прозореца и вдишвам дълбоко чистия въздух отвън. Разравям с крак боклука по пода, намирам тенекиен кафеник и го пълня на мивката. Печката не е съвсем изгаснала и успявам да разпаля няколкото живи въглена. Изсипвам в кафеника голяма доза смляно кафе, за да съм сигурна, че получената течност ще бъде вкусна и силна, и го слагам на печката да заври.

Хеймич все още е напълно безчувствен и не помръдва. Тъй като нищо друго не е подействало, пълня един леген с леденостудена вода, изсипвам му го на главата и отскачам, за да не се напръскам. От гърлото му излиза животинско ръмжене. Той скача, изритва стола си на три метра зад гърба си и размахва нож. Забравих, че винаги спи с нож в ръка. Трябваше да го измъкна от ръката му, но бях заета с други неща. Той започва да бълва ругатни и преди да се опомни известно време размахва ножа във въздуха. Избърсва лице с ръкава на ризата си и се обръща към перваза, където съм седнала за всеки случай, ако ми се наложи да изчезна бързо.

— Какво правиш? — промърморва той.

— Каза ми да те събудя един час преди да пристигнат камерите — отговарям аз.

— Какво? — пита той.

— Ти така искаше — обяснявам аз.

Той, изглежда, си спомня:

— Защо съм целият мокър?

— Разтърсвах те, но не можах да те събудя по друг начин. Виж, ако искаше да те глезят като бебе, трябваше да помолиш Пийта.

— За какво да ме помоли? — казва в този момент Пийта.

Само като чувам гласа му, стомахът ми се стяга във възел от неприятни емоции — вина, тъга, страх. И копнеж. Няма защо да крия, че има и частица копнеж. Но се състезава с толкова други чувства, че няма как да надделее.

Гледам как Пийта прекосява стаята и отива до масата, а слънчевата светлина от прозореца играе в снежинките по русата му коса. Изглежда силен и здрав, съвсем различен от болното, умиращо от глад момче, което познавах на арената, и сега куцането му е почти незабележимо. Той слага един току-що изпечен хляб на масата и подава ръка на Хеймич.

— Да те помоля да ме събудиш, без да ми докараш пневмония — обяснява Хеймич, като му подава ножа. Сваля мръсната си риза, под която се показва също толкова мръсна фланелка, и избърсва тялото си със сухата част.

Пийта се усмихва и потапя ножа на Хеймич в безцветен концентрат от една бутилка на пода. Избърсва острието в края на ризата си и нарязва хляба на филии. Пийта осигурява на всички ни постоянен запас от пресни хлебни изделия. Аз ловувам. Той пече. Хеймич пие. Всеки от нас си има свой начин да е постоянно зает, да държи на разстояние мислите за времето, което прекарахме като състезатели в Игрите на глада. Пийта подава на Хеймич крайшника и чак тогава ме поглежда за пръв път:

— Искаш ли едно парче?

— Не, ядох в „Таласъма“ — казвам аз. — Но ти благодаря. — Гласът ми е толкова официален, че сякаш не е мой. Както става при всичките ми разговори с Пийта, откакто камерите приключиха със заснемането на щастливото ни прибиране вкъщи и се върнахме към истинския живот.

— Няма защо — отговаря сковано той.

Хеймич мята ризата си някъде на пода:

— Бррр. Не е зле вие двамата да си позатоплите отношенията, преди да дойде време за представлението.

Прав е, разбира се. Публиката очаква да види двете влюбени гълъбчета, които спечелиха Игрите на глада. А не двама души, които нямат сили да се гледат в очите. Но казвам само:

— Изкъпи се, Хеймич. — После се мятам през прозореца, скачам на земята и се отправям през тревата към къщата си.

По земята вече се е натрупал сняг и оставям пътека от стъпки след себе си. На входната врата спирам, за да изтупам снега от обувките си, преди да вляза. Майка ми работи денонощно, за да направи всичко съвършено за пред камерите, затова сега не е моментът да оставям следи по излъскания под. Още не съм прекрачила прага, когато тя се появява и ме хваща за ръката, сякаш за да ме спре.

— Не се тревожи, ще се събуя тук — казвам й аз и оставям обувките си на изтривалката.

Майка ми издава странен, глух смях и сваля от рамото ми пълната с продукти чанта.

— Това е само сняг. Хубава ли беше разходката?

— Разходката ли? — Тя знае, че съм била в гората през половината нощ. Тогава виждам мъжа, застанал зад нея на прага на кухнята. Само с един поглед към ушития му по поръчка костюм и хирургично усъвършенстваните черти на лицето разбирам, че е от Капитола. Нещо не е наред. — Приличаше повече на пързаляне с кънки. Навън е много хлъзгаво.

— Дошъл е някой да те види — казва майка ми. Лицето й е прекалено бледо и долавям тревогата, която се опитва да скрие.

— Мислех, че ще дойдат чак по обяд. — Преструвам се, че не забелязвам погледа й. — Да не би Цина да е пристигнал по-рано, за да ми помогне да се приготвя?

— Не, Катнис, това е… — започва майка ми.

— Насам, ако обичате, госпожице Евърдийн — казва мъжът и сочи към коридора. Да ми показват пътя в собствената ми къща ми се вижда особено, но знам, че е неразумно да го коментирам.

Тръгвам, като се опитвам да окуража майка си с усмивка.

— Вероятно още указания за турнето. — Непрекъснато ми изпращат всевъзможни материали за маршрута и протокола, който се изисква във всеки окръг. Но докато вървя към вратата на кабинета — врата, която до този момент никога не съм виждала затворена — усещам как умът ми започва да препуска. Кой е тук? Какво искат? Защо майка ми е толкова бледа?

— Влизайте направо — казва човекът от Капитола, който върви след мен по коридора.

Завъртам излъсканата месингова дръжка на вратата и пристъпвам вътре. Носът ми долавя несъвместимите една с друга миризми на рози и кръв. Дребен, белокос мъж, който ми изглежда смътно познат, чете книга. Вдига пръст, сякаш за да каже: „Почакайте за момент“. После се обръща и сърцето ми за миг спира.

Взирам се в змийските очи на президента Сноу.