Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Игрите на глада (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catching Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 156 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Сюзан Колинс. Възпламеняване

Книга 2 от трилогията „Игрите на глада“

Превод: Деница Райкова

Художник: Тим О’Брайън

Българска корица: Огнян Илиев

ИК „Екслибрис“, 2010 г.

ISBN: 978-954-8208-70-3

История

  1. — Добавяне

25

Събуждам се и за миг ме обзема прекрасно чувство на щастие, което по някакъв начин е свързано с Пийта. Разбира се, в този момент щастието е нещо напълно абсурдно, тъй като при темпото, с което вървят нещата, ще бъда мъртва само след ден. И това е сценарият в най-добрия случай, ако успея да елиминирам останалите участници, в това число и себе си, и да направя така, че Пийта да бъде увенчан като победител в Юбилейните игри. Но чувството е толкова неочаквано и сладко, че се вкопчвам в него, макар и само за няколко мига. Преди едрият пясък, горещото слънце и сърбящата кожа да ме върнат към действителността.

Всички вече са станали и гледат как един парашут се спуска към брега. Отивам при тях и пристига нова пратка с хляб. Същият като онзи, който получихме предишната вечер. Двайсет и четири хлебчета от Окръг 3. По този начин имаме общо трийсет и три. Всеки взема по пет и оставяме осем в запас. Никой не го казва на глас, но осем ще се разделят идеално след следващата смърт. Кой знае защо, на дневна светлина шегата за това кой ще е жив, за да изяде хлебчетата, вече не е особено забавна.

Колко дълго можем да поддържаме този съюз? Никой не е очаквал броят на трибутите да намалее толкова бързо. Ами ако греша в предположението, че другите предпазват Пийта? Ако е просто съвпадение или всичко е било стратегия да спечелят доверието ни, за да се превърнем в лесна плячка? Може би не разбирам какво всъщност става? Момент така, тук няма „ако“. Аз не разбирам какво става. А щом не разбирам, значи е време двамата с Пийта да изчезваме оттук.

Сядам до него на пясъка да си изям хлебчетата. По някаква причина ми е трудно да го погледна. Може би заради всички тези целувки снощи, макар че те не са нещо ново за нас. Възможно е да не е усетил никаква разлика. Може би е, защото знаем колко малко време ни остава. И защото двамата действаме в напълно противоположни посоки по отношение на това кой трябва да оцелее в тези Игри.

Изяждаме хлебчетата, хващам го за ръка и го дърпам към водата.

— Ела. Ще те науча да плуваш. — Трябва да го отведа по-далече от останалите, за да обсъдим как да се отделим. Ще е трудно, защото след като разберат, че слагаме край на съюза, веднага ще се превърнем в мишени.

Ако наистина го учех да плува, щях да го накарам да свали пояса, защото той го държи над водата, но какво значение има сега? Показвам му основните движения и го оставям да се упражнява напред-назад — тук водата му стига до кръста. Забелязвам, че отначало Джоана ни държи внимателно под око, но накрая губи интерес и отива да подремне. Финик плете нова мрежа от лиани, а Бийти си играе с жицата. Разбирам, че моментът е настъпил.

Докато Пийта плува, аз правя откритие. Коричките от раните се белят. Разтривам внимателно ръката си с шепа пясък, свалям остатъка от люспите и отдолу се показва чисто нова кожа. Прекъсвам упражненията на Пийта, за да му покажа как да се отърве от сърбящите корички и докато се търкаме с пясък, повдигам въпроса за бягството ни.

— Виж, останахме само осем. Според мен е време да изчезваме — шепна аз, въпреки че едва ли някой ще ме чуе.

Пийта кимва и виждам, че обмисля предложението ми. И преценява шансовете ни.

— Ето какво ще направим — казва той. — Ще останем тук, докато Брут и Енобария загинат. Струва ми се, че в момента Бийти се опитва да измисли някакъв капан за тях. Обещавам, че после ще си тръгнем.

Не съм напълно убедена. Но ако си тръгнем сега, ще ни преследват две групи. Може би три, защото кой знае какво е намислил Чаф? Освен това трябва да се справяме и с часовника. А трябва да помислим и за Бийти. Джоана го доведе само заради мен, и ако си тръгнем, със сигурност ще го убие. После си спомням. Не мога да спася и Бийти. Може да има само един победител и това трябва да е Пийта. Трябва да приема това. Всички решения трябва да свързани с неговото оцеляване.

— Добре. Ще останем, докато професионалистите загинат. Но след това — край. — Обръщам се и махвам на Финик. — Хей, Финик, ела във водата! Измислихме как да те направим отново красив!

Тримата почистваме всички корички от телата си, като си помагаме взаимно за гърбовете, и излизаме розови като небето. Пак се мажем с мехлема, защото кожата изглежда много нежна и ще изгори на слънцето, а и това ще е добра маскировка в джунглата.

Бийти ни вика и се оказва, че през всичките тези часове, в които се е занимавал с жицата, наистина е измислил план.

— Мисля, всички ще се съгласим, че следващата ни работа е да убием Брут и Енобария — казва той меко. — Съмнявам се, че пак ще ни нападнат открито, сега, когато имаме такова числено превъзходство над тях. Предполагам, че бихме могли да ги проследим и открием, но това е опасна и изтощителна работа.

— Мислиш ли, че са разбрали за часовника? — питам аз.

— Ако не са, ще го разберат съвсем скоро. Може би не толкова точно като нас. Но сигурно вече знаят, че поне някои от зоните са програмирани за атаки и че се повтарят в циклична последователност. А и едва ли са пропуснали факта, че последната ни битка беше прекъсната чрез намеса на гейм-мейкърите. Ние знаем, че това беше опит да ни объркат, но те сигурно се питат защо са го направили и оттук може да се досетят, че арената е часовник — казва Бийти. — Затова мисля, че най-сигурният ни начин за действие ще бъде самите ние да заложим капан.

— Чакайте, нека да събудя Джоана — казва Финик. — Ще побеснее, като разбере, че е пропуснала нещо толкова важно.

— Тя и без това си е бясна — промърморвам аз, но не го спирам, защото и аз бих се ядосала, ако в този момент другите ме изключат от плана си.

Тя идва при нас и Бийти ни кара да се отдръпнем малко назад, за да освободим място на пясъка. Бързо начертава кръг и го разделя на дванайсет отрязъка. Това е арената, но изобразена не с точните щрихи на Пийта, а нахвърляна най-общо от човек, чийто ум е зает с други, далеч по-сложни неща.

— Ако сте на мястото на Брут и Енобария и знаете всичко това за джунглата, къде щяхте да се чувствате в най-голяма безопасност? — пита Бийти. В гласа му няма и намек за снизходителност, но все пак ми прилича на учител, който подготвя децата да възприемат по-лесно урока. Може би се дължи на разликата във възрастта, а може би на факта, че Бийти вероятно е милион пъти по-умен от нас, останалите.

— Там, където сме сега. На брега — казва Пийта. — Това е най-безопасното място.

— Тогава защо те не са на брега? — пита Бийти.

— Защото ние сме тук — казва Джоана нетърпеливо.

— Точно така. Ние сме тук, настанили сме се на брега. Къде другаде бихте отишли? — пита Бийти.

Джунглата е смъртоносна, брегът е зает, мисля си аз.

— Щях да се скрия точно в края на джунглата. За да мога да избягам в случай на атака. И за да мога да шпионирам.

— А също и за да ядеш — казва Финик. — Джунглата е пълна с непознати същества и растения. Но ако ни наблюдават, ще се сетят, че морската храна е безопасна.

Бийти ни се усмихва, сякаш сме надминали очакванията му.

— Да, добре. Наистина разбирате. Ето какво предлагам: да атакуваме точката на дванайсет часа. Какво се случва точно по обяд и в полунощ?

— Мълнията удря дървото — казвам аз.

— Да. Следователно моето предложение е, след като мълнията удари по обяд, но преди да удари в полунощ, да опънем жицата от това дърво чак до солената вода, която, разбира се, има висока проводимост. Когато мълнията удари, електричеството ще протече по жицата и ще проникне не само във водата, но също и на пясъчния бряг наоколо, който все още ще е мокър от вълната в десет часа. Всеки, който е в контакт с тези повърхности в този момент, ще бъде убит от електричеството — казва Бийти.

Настъпва продължителна пауза, докато всички размишляваме върху плана на Бийти. На мен ми се струва доста фантастичен, дори невъзможен. Но защо? Залагала съм хиляди примки. Пак става дума за примка, но по-голяма и с по-научен елемент? Възможно ли е да успее? Как можем дори да се съмняваме в това, ние, трибутите, обучени единствено да събираме риба, дървен материал и въглища? Какво знаем ние за обуздаването на небесната енергия?

Пийта търси слабо място:

— Дали тази жица ще издържи на толкова силна енергия, Бийти? Изглежда много крехка, струва ми се, че ще изгори.

— О, тя ще изгори. Но едва след като токът премине през нея. Всъщност ще изиграе ролята на бушон. Но чак след като токът мине по нея — казва Бийти.

— Откъде знаеш? — пита Джоана, която явно изпитва съмнения.

— Знам, защото е мое изобретение — казва Бийти, сякаш е малко изненадан. — Това всъщност не е обикновена жица. Нито мълнията е истинска мълния, нито дървото — истинско дърво. Джоана, ти познаваш дърветата по-добре от всички нас. Досега това дърво щеше да е унищожено, нали така?

— Да — отговаря тя мрачно.

— Не се тревожете за жицата — тя ще направи точно това, което ви казвам — уверява ни Бийти.

— А ние къде ще бъдем в това време? — пита Финик.

— Достатъчно далече в джунглата, за да сме в безопасност — отговаря Бийти.

— Тогава професионалистите също ще са в безопасност, освен ако не са близо до водата — отбелязвам аз.

— Точно така — казва Бийти.

— Но всички миди и раци ще се изпекат — казва Пийта.

— Не просто ще се изпекат — казва Бийти. — Най-вероятно ще унищожим завинаги това място като източник на храна. Но ти откри други годни за ядене неща в джунглата, нали, Катнис?

— Да. Плъхове и ядки — казвам аз. — И имаме спонсори.

— Добре. Едва ли ще е проблем — казва Бийти. — Но тъй като сме съюзници и са нужни усилията на всички ни, решението дали да опитаме да го направим, или не, зависи от вас четиримата.

Наистина приличаме на ученици. Напълно неспособни да оборим теорията му с други доводи, освен най-елементарни тревоги. Повечето от които нямат нищо общо с неговия план. Поглеждам обърканите лица на останалите.

— Защо не? — казвам аз. — Ако планът се провали, нищо лошо не е станало. Ако успее, има доста добър шанс да ги убием. А дори и да се провали и да убием само морските животни, Брут и Енобария също ги губят като източник на храна.

— Предлагам да опитаме — казва Пийта. — Катнис е права.

Финик поглежда Джоана и повдига вежди. Няма да се съгласи без нея.

— Хубаво — казва тя накрая. — Във всеки случай е по-добре, отколкото да ги преследваме в джунглата. А и се съмнявам, че ще се досетят за плана ни, тъй като самите ние едва го разбираме.

Бийти иска да огледа дървото на мълнията, преди да свърже жицата към него. Ако се съди по слънцето, сега е около девет сутринта. Във всеки случай скоро трябва да напуснем нашия плаж. Разваляме лагера, стигаме по брега до участъка на мълнията и се насочваме навътре в джунглата. Бийти все още няма сили да се изкачи сам по склона, затова Финик и Пийта се редуват да го носят. Оставям Джоана да води, защото пътят до дървото следва почти права линия и преценявам, че не може да ни отведе в погрешна посока. Освен това, мога да нанеса малко повече поражения със стрели, отколкото тя — с две брадви, затова е най-добре именно аз да вървя отзад.

Въздухът е тежък и се носи мирис на плесен. Измъчва ни още от самото начало. Ще ми се Хеймич да престане да ни праща хляб от Окръг 3 и да ни намери нещо от Окръг 4, защото през последните два дена от мен буквално се лее пот. Въпреки че ядох риба, копнея за сол. Едно парче лед също няма да е лоша идея. Или глътка студена вода. Благодарна съм за онова, което тече от дърветата, но то е със същата температура като морската вода и въздуха, като другите трибути и мен. Все едно, че живеем в тенджера.

Когато наближаваме дървото, Финик предлага аз да водя.

— Катнис може да чува силовото поле — обяснява той на Бийти и Джоана.

— Да го чува ли? — пита Бийти.

— Само с ухото, което ми излекуваха в Капитола — казвам аз. Познайте кого не мога да заблудя с тази история? Бийти. Защото той със сигурност си спомня как ме научи да откривам силовите полета, а и във всеки случай, вероятно силовите полета не издават звук. Но кой знае защо той не оспорва твърдението ми.

— Тогава нека Катнис да върви първа — казва той, като спира за миг да избърше замъглените си очила. — Със силовите полета шега не бива.

Не можем да сбъркаме дървото на мълнията, тъй като се извисява високо над другите. Събирам шепа орехи, казвам на всички да чакат, а аз се изкачвам бавно по склона и подхвърлям орехите пред себе си. Но виждам силовото поле почти веднага, още преди да го уцели някой орех, защото то е само на петнайсетина метра разстояние. Обхождам с поглед зелената растителност пред мен и виждам квадрата с вълничките високо горе от дясната ми страна. Хвърлям един орех натам и го чувам как изцвърчава в потвърждение.

— Стойте под дървото на мълнията — казвам на останалите.

Разпределяме си задачите. Финик пази Бийти, докато той оглежда дървото. Джоана залага канелката да извлече вода, Пийта събира орехи, а аз отивам на лов. Изглежда дървесните плъхове не изпитват никакъв страх от хора, затова с лекота убивам три. Шумът на вълната в десет часа ми напомня, че трябва да тръгвам обратно. Връщам се при другите и почиствам улова си. После начертавам линия на земята на няколко метра от силовото поле, за да ни подсеща да не се приближаваме много, и двамата с Пийта се залавяме да печем орехи и да нанизваме месото на плъховете на шишчета.

Бийти още се върти около дървото, правейки неизвестно какво — измервания или нещо подобно. Обелва парче кора от дървото, идва при нас и го хвърля към силовото поле. То отскача, проблясва и пада на земята. След няколко мига възвръща първоначалния си цвят.

— Е, това обяснява много неща — казва Бийти. Поглеждам Пийта, не успявам да се сдържа и прехапвам устни, за да не се разсмея, тъй като това не обяснява абсолютно нищо на никого, освен на Бийти.

Някъде по това време чуваме прищракването от съседния сектор, което означава, че е единайсет часът. Тук звукът се чува много по-силно. Всички се вслушваме напрегнато.

— Не е механичен звук — казва категорично Бийти.

— Сигурно са насекоми — казвам аз. — Някакви бръмбари.

— Нещо с щипци — добавя Финик.

Звукът се усилва, сякаш усеща, че наблизо има жива плът. Каквото и същество да издава този звук, обзалагам се, че може да смъкне плътта от костите ни за секунди.

— И без това трябва да се махаме оттук — казва Джоана. — Остава по-малко от час, преди да започнат мълниите.

Но не отиваме много далече. Стигаме до същото дърво в участъка с кървавия дъжд. Устройваме си нещо като пикник — сядаме, ядем храната от джунглата и чакаме светкавицата, която означава, че е обяд. Щракането сега е по-слабо и Бийти ме моли да се покатеря на дървото и да видя какво става. Когато мълнията удря, тя е ослепителна, дори оттук, дори на силното слънце. Тя обгръща изцяло далечното дърво, то проблясва в гореща синьо-бяла светлина и във въздуха пращи електричество. Слизам и съобщавам откритията си на Бийти, който изглежда доволен, макар да не си служа с много научни термини.

По заобиколен път се връщаме на пясъчната ивица в участъка на десет часа. Пясъкът е гладък и влажен, почистен от наскоро преминалата вълна. Общо взето, Бийти ни дава свободен следобед, докато подготвя жицата си. Тъй като тя е неговото оръжие и разчитаме изцяло на неговите познания, имаме странното чувство, че са ни пуснали по-рано от училище. Първо се редуваме да спим в сенчестия край на джунглата, но късно следобед всички са будни и неспокойни. Тъй като това може да е последният ни шанс да хапнем морска храна, решаваме да си устроим пиршество. Под ръководството на Финик ловим риба с импровизирани харпуни и събираме миди, дори се гмуркаме за стриди. Последната част ми харесва най-много, но не защото особено обичам стриди. Опитвала съм ги само веднъж, в Капитола, и ми се сториха лигави. Но тук, дълбоко под водата, е прекрасно, все едно съм в друг свят. Водата е много бистра, преминават пасажи от яркоцветни риби, а пясъчното дъно е украсено със странни морски цветя.

Джоана стои на пост, докато Финик, Пийта и аз почистваме и подреждаме морската храна. Пийта току-що е разтворил с усилие една стрида, когато го чувам как се разсмива:

— Хей, погледнете това! — Той вдига блестяща, съвършено оформена перла, голяма колкото грахово зърно. — Знаеш ли, че ако приложиш достатъчно налягане върху въглищата, те се превръщат в перли — обяснява той сериозно на Финик.

— Не, не се превръщат — отговаря Финик пренебрежително. Но аз се разсмивам, като си спомням, че именно с тези думи Ефи Тринкет ни представи на хората от Капитола миналата година, преди някой изобщо да ни познава. Като въглища, превърнати в перли от тежестта на съществуването си. Красота, родена от болката.

Пийта изплаква перлата във водата и ми я подава.

— За теб е.

Поставям я на дланта си и гледам на слънчевата светлина преливащата се във всички цветове на дъгата повърхност. Да, ще я запазя. През няколкото часа живот, които ми оставят, ще я залазя близо до себе си. Ще приема този последен подарък от Пийта. Единственият, който мога наистина да приема. Може би той ще ми даде сили в последните мигове.

— Благодаря — казвам и я стискам в ръка. Вглеждам се хладно в сините очи на човека, който сега е най-големият ми противник, човека, който е готов да пожертва собствения си живот за мен. И си обещавам, че ще проваля плана му.

Смехът изчезва от сините очи и те се взират толкова напрегнато в моите, че сякаш могат да прочетат мислите ми.

— Медальонът не подейства, така ли? — казва Пийта, въпреки че е до Финик. Въпреки че всички го чуват. — Катнис?

— Подейства — отговарям аз.

— Но не така, както исках — казва той и отклонява погледа си. След това не поглежда нищо друго, освен стридите.

Точно почваме да се храним, когато се появява парашут и носи две добавки към храната ни. Бурканче с пикантен червен сос и нова пратка хлебчета от Окръг 3. Финик, разбира се, веднага ги преброява.

— Пак са двайсет и четири — казва той.

Значи, трийсет и две хлебчета. Всеки от нас взима по пет и остават седем, които не могат да се разделят по равно. Това е хляб само за един човек.

Соленото месо на рибата, сочните миди. Дори стридите изглеждат апетитни, сосът силно подобрява вкуса им. Тъпчем се, докато накрая не можем да сложим в устата си нито хапка повече, и пак остава храна. Но тя ще се развали и я хвърляме във водата, за да не я намерят професионалните трибути, когато си тръгнем. Никой не се притеснява за черупките. Водата ще ги отнесе.

Не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Двамата с Пийта седим до водата, хванати за ръце, безмълвни. Той каза каквото имаше за казване снощи, и то не ме накара да променя решението си, а и нищо, което аз кажа, няма да промени неговото. Времето за подаръци с цел убеждаване свърши.

Но аз пазя перлата — сложила съм я заедно с канелката и мехлема в парашутчето, завързано на кръста ми. Надявам се да стигне обратно до Окръг 12.

Майка ми и Прим няма да забравят да я върнат на Пийта, преди да ме погребат.