Сюзан Колинс
Възпламеняване (15)

15

Преминавала съм през процедурата за разкрасяване с Флавий, Вения и Октавия толкова пъти, че оцеляването би трябвало вече да ми е стар навик. Но не съм предвидила какво емоционално изпитание ме очаква. В някакъв момент по време на приготовленията всеки от тях се облива в сълзи поне два пъти, а Октавия не престава да хленчи през цялата сутрин. Оказва се, че наистина са се привързали към мен, и мисълта за връщането ми на арената ги е разстроила. Като прибавите към това и факта, че с моята загуба губят и поканата за всякакви важни светски събития, най-вече за сватбата ми, цялата ситуация става непоносима. Мисълта да бъдат силни заради някой друг никога не им е хрумвала. Оказвам се в положение, при което съм принудена да ги утешавам. Тъй като аз съм тази, която отива на заколение, това е леко дразнещо.

Интересно е обаче, като се сещам какво ми разказа Пийта — за служителя във влака, на когото му било криво, че победителите ще трябва пак да се бият. Че на хората в Капитола тази ситуация не им харесва. Според мен всичко това ще бъде забравено, щом прозвучи гонгът, но все пак мисълта, че онези в Капитола изобщо изпитват нещо към нас, е доста неочаквана. За тях определено не е проблем да гледат как всяка година се избиват деца. Но може би знаят твърде много за победителите, особено за онези, които са знаменитости от цяла вечност, за да забравят, че сме човешки същества. То е като да гледаш как умират приятелите ти. Като това, което са Игрите за нас, жителите на окръзите.

Когато се появява Цина, вече съм раздразнителна и изтощена да утешавам Флавий, Вения и Октавия, още повече че неспирните им сълзи ми напомнят за онези, които несъмнено се проливат у дома. Стоя в тънкия си халат, кожата ми щипе, сърцето ме боли и знам, че не мога да понеса дори само още един съчувствен поглед. Затова още с влизането на Цина, грубо казвам:

— Кълна се, че ако се разплачеш, ще те убия на място.

Цина само се усмихва:

— Май си имала влажна сутрин?

— Ако ме изстискаш, ще пусна вода.

Цина обгръща рамото ми с ръка и ме повежда на обяд.

— Не се тревожи, винаги влагам всички емоции в работата си. По този начин не правя нищо лошо на никой друг, освен на себе си.

— Втори път няма да издържа — предупреждавам го аз.

— Знам. Ще говоря с тях — казва Цина.

Обядът ме кара да се почувствам малко по-добре. Фазан с подбрани желирани сосове, искрящи като скъпоценни камъни, миниатюрни варианти на истински зеленчуци, плуващи в масло, и картофено пюре с магданоз. За десерт топим резени плодове в разтопен шоколад, и се налага Цина да поръча втора порция, защото започвам да ям шоколада с лъжица.

— Е, с какво ще сме облечени за церемониите по откриването? — питам накрая, докато обирам последните остатъци шоколад от втория съд. — Миньорски лампи или огън? — Знам, че за обиколката с колесниците двамата с Пийта ще трябва да сме облечени в нещо, свързано с въглищата.

— Нещо от този род — казва той.

Идва време да облечем костюмите си за встъпителните церемонии и подготвителният ми екип се появява, но Цина ги отпраща с думите, че сутринта са свършили прекрасна работа и няма какво друго да се прави. Те отиват да си починат и за мое облекчение ме оставят в ръцете на Цина. Първо той вдига косата ми в сплетената прическа, която му показа майка ми, а после се залавя с грима. Миналата година ми сложи съвсем лек грим, за да може публиката да ме разпознае, когато изляза на арената. Но сега лицето ми почти не се вижда от драматичните ефекти и силните сенки. Високо извити вежди, остри скули, пламтящи очи, тъмночервени устни. Отначало костюмът изглежда измамно семпъл — тесен черен гащеризон, който ме покрива от врата до глезените. Цина слага на главата ми корона с форма на полумесец като онази, с която ме увенчаха след победата, но сега короната не е златна, а от тежък черен метал. После нагласява светлината в стаята така, че да имитира здрач, и натиска едно копче, вшито в плата върху китката ми. Поглеждам надолу смаяна, защото костюмът ми бавно оживява — отначало свети с мека златна светлина, но постепенно тя се преобразява в оранжево-червения цвят на горящи въглища. Изглеждам, сякаш съм покрита с пламтящи въглени — не, сякаш самата аз съм припламващ въглен, измъкнат направо от нашето огнище. Цветовете се менят, движат се и се сливат, също като горящи въглени.

— Как го направи? — питам слисана.

— Двамата с Порша с часове се взирахме в огъня — казва Цина. — Погледни се сега.

Той ме обръща с лице към огледалото, за да възприема цялостния ефект. Това, което ме гледа отсреща, не е момиче, нито дори жена, а някакво неземно същество, като че ли излязло от вулкана, който унищожи толкова много трибути в Юбилейните игри, спечелени от Хеймич. Черната корона сега изглежда нажежена до червено и хвърля странни сенки върху драматично гримираното ми лице. Катнис, огненото момиче, е изоставила красивите пламъчета, украсените със скъпоценни камъни рокли, полите, напомнящи меката светлина на свещ. Тя е смъртоносна като самия огън.

— Мисля… че точно това ми беше нужно, за да се изправя срещу другите.

— Да, розовото червило и панделките са вече в миналото — казва Цина, а после докосва копчето на китката ми и костюмът изгасва. — Да не изтощаваме батериите. Този път, когато се качиш на колесницата, никакво махане с ръка, никакви усмивки. Искам да гледаш право напред, сякаш цялата публика е недостойна за вниманието ти.

— Най-после нещо, което ми се отдава — отговарям аз.

Цина трябва да се погрижи за още някои неща, затова решавам да сляза в приземния етаж на Центъра за преобразяване, където е сборното място за трибутите и колесниците им преди церемониите по откриването. Надявам се да заваря там Пийта и Хеймич, но тях още ги няма. За разлика от миналата година, когато всички трибути бяха едва ли не залепени за колесниците си, сцената е много оживена. Победителите, както трибутите от съответната година, така и техните ментори, са се събрали на групички и си говорят. Разбира се, всички те се познават помежду си, но аз не познавам никого, пък и не съм човек, който би тръгнал наоколо да се представя на останалите. Затова галя по шията един от конете на моята колесница и се опитвам да остана незабелязана.

Не се получава.

Чувам хрускането преди да видя, че някой е застанал до мен, и се обръщам. Прочутите морскозелени очи на Финик ме гледат от няколко сантиметра разстояние. Той пъха бучка захар в устата си и се обляга на коня ми.

— Здравей, Катнис — казва Финик така, сякаш се познаваме от години, когато всъщност никога не сме се срещали.

— Здравей, Финик — казвам също толкова небрежно, макар че близостта му ме кара да се чувствам неудобно, най-вече защото тялото му е почти голо.

— Искаш ли бучка захар? — казва той и протяга към мен пълна шепа. — Уж е за конете, но какво пък? Те дълги години ще ядат захар, докато ние двамата с теб… видим ли нещо сладко, най-добре бързо да си го хапнем.

Финик Одеър е нещо като жива легенда в Панем. Откакто спечели шейсет и петите Игри на глада едва на четиринайсет години, той си остава сред най-младите победители. Финик е от Окръг 4 и е професионален трибут, затова имаше всички шансове да спечели, но онова, което никой треньор не може да претендира, че му е дал, е изключителната му красота. Висок, атлетичен, със златиста кожа, бронзова коса и невероятни очи. Докато другите трибути от онази година едва успяваха да получат като подарък шепа зърно или няколко кибритени клечки, на Финик никога не му липсваше нищо — нито храна, нито лекарства, нито оръжия. Мина седмица, преди съперниците му да осъзнаят, че именно той е човекът, когото трябва да убият, но беше твърде късно. Той вече си служеше добре с копията и ножовете, които беше намерил в Рога на изобилието. Когато получи сребърен парашут с тризъбец — може би най-скъпият подарък, който съм виждала да изпращат на арената — битката беше предрешена. Поминъкът на Окръг 4 е риболовът. Финик беше прекарал целия си живот в морето, в лодката. Тризъбецът беше естествено, смъртоносно продължение на ръката му. Той изплиташе мрежа от някакви лиани, хващаше в нея противниците си, пронизваше ги с тризъбеца си и след броени дни короната беше негова.

Оттогава насам гражданите на Капитола го обожават.

Те обаче нямаше как да му се наслаждават през първите една-две години, защото още беше много млад. Но откакто навърши шестнайсет, той прекарва престоя си в Капитола, преследван от ревностни обожатели. Никой не запазва благоволението му за дълго. По време на ежегодното си посещение Финик влиза в четири-пет любовни авантюри. Стари или млади, прекрасни или обикновени, богати или много богати, той им прави компания и приема екстравагантните им подаръци, но никъде не се задържа, а отиде ли си веднъж, вече не се връща.

Няма спор, че Финик е един от най-зашеметяващите и сексапилни хора на планетата. Но мога честно да кажа, че за мен никога не е бил привлекателен. Може би защото е прекалено красив или прекалено лесно достъпен, а може би защото много бързо бих го загубила.

Отказвам предложението:

— Не, благодаря. Обаче с удоволствие бих взела назаем тоалета ти някой път.

Той е обвит в златна мрежа, стратегически завързана на възел при слабините му, така че технически не може да се каже, че е съвсем гол, но е възможно най-близо до това състояние. Сигурна съм, че според стилиста му колкото повече от Финик вижда публиката, толкова по-добре.

— Направо ме ужасяваш в този костюм. Какво стана с хубавите роклички като на малко момиче? — пита той. Съвсем леко навлажнява устните си с език. Вероятно това подлудява повечето хора. Но по някаква причина се сещам единствено за стария Крей, който точи лиги по някоя бедна, умираща от глад млада жена.

— Омаляха ми — казвам аз.

Финик хваща яката на костюма ми и я опипва с пръсти.

— Много е лошо това с Юбилейните игри. Можеше да преуспееш като бандит в Капитола. Бижута, пари, каквото поискаш.

— Не обичам бижута, а имам повече пари, отколкото ми трябват. Като стана дума, ти за какво харчиш твоите, Финик? — питам.

— О, от години не съм се занимавал с такова скучно нещо като парите — казва Финик.

— Тогава как ти плащат за удоволствието от компанията ти? — питам аз.

— С тайни — казва тихо той. Накланя глава към мен, така че устните му почти докосват моите. — А ти, огнено момиче? Имаш ли тайни, които да си заслужават времето ми?

По някаква глупава причина се изчервявам, но се заставям да не отстъпвам:

— Не, аз съм като отворена книга — прошепвам в отговор. — Изглежда, че всеки знае тайните ми, преди самата аз да съм ги научила.

Той се усмихва:

— За нещастие мисля, че това е вярно. — Той отмества поглед настрани. — Идва Пийта. Съжалявам, че се налага да отложите сватбата си. Знам колко съкрушително трябва да е това за теб. — Той хвърля още една бучка захар в устата си и бавно се отдалечава.

Пийта застава до мен, облечен в костюм като моя.

— Какво искаше Финик Одеър? — пита той.

Обръщам се, допирам устни до неговите и спускам клепачи, като имитирам Финик:

— Предложи ми бучка захар и поиска да научи всичките ми тайни — казвам с най-прелъстителния си глас.

Пийта се разсмива.

— Уф! Наистина ли?

— Наистина — отговарям аз. — Ще ти разкажа още, когато по кожата ми престанат да лазят тръпки.

— Мислиш ли, че и ние щяхме да свършим така, ако само един от нас беше спечелил? — пита той, като оглежда другите победители. — Да станем част от този цирк?

— Сигурно. Особено ти — казвам.

— О-о! И защо особено аз? — усмихва се той.

— Защото ти имаш слабост към красивите неща, а аз не — казвам с чувство на превъзходство. — Капитолът щеше да те оплете в мрежите си и щеше напълно да пропаднеш.

— Да умееш да забелязваш красотата не е слабост — посочва Пийта. — Освен може би когато става дума за теб. — Музиката започва, виждам как широките врати се отварят, за да пропуснат първата колесница, и чувам рева на тълпата. — Ще тръгваме ли? — Той ми подава ръка, за да ми помогне да се кача в колесницата.

Качвам се и го издърпвам след себе си.

— Не мърдай — казвам аз и му оправям короната. — Виждал ли си костюма си включен? Отново ще бъдем неотразими.

— Абсолютно. Но Порша казва, че трябва да се държим на положение. Никакво махане с ръка, нищо — казва той. — Виждаш ли ги някъде?

— Не. — Обхождам с поглед процесията от колесници. — Може би е най-добре да тръгваме и да включим светлината на костюмите си. — Правим го и когато започваме да проблясваме, виждам как хората сочат към нас и ни обсъждат. Става ясно, че пак ще се превърнем в сензацията на встъпителните церемонии. Почти на вратата сме. Оглеждам се, но никъде не виждам нито Порша, нито Цина, които миналата година бяха с нас чак до последния миг. — Трябва ли да се държим за ръце тази година? — питам.

— Предполагам, че са оставили сами да решим — казва Пийта.

Вглеждам се в тези сини очи, които никакво количество драматичен грим не може да направи истински смъртоносни, и си спомням как точно преди година бях готова да го убия. Убедена, че той се опитва да ме убие. Сега всичко е точно обратното. Твърдо решена съм да го спася, като знам, че цената за това ще бъде собственият ми живот, но онази част от мен, която не е толкова смела, колкото би ми се искало, се радва, че до мен е Пийта, а не Хеймич. Без повече приказки се хващаме за ръка. Разбира се, че ще влезем в играта като едно цяло.

Гласът на тълпата се извисява в един всеобщ крясък, когато излизаме на гаснещата вечерна светлина, но никой от двама ни не реагира. Аз приковавам очи върху някаква точка в далечината и се държа сякаш няма публика, сякаш няма истерия. Поглеждам за миг образите ни върху огромните екрани — ние сме не просто красиви, ние сме мрачни и могъщи. Не, нещо повече. Ние, обречените влюбени от Окръг 12, които страдахме толкова много и се наслаждавахме толкова малко на хубавите страни от победата си, не се стремим към благоволението на почитателите, не ги удостояваме с усмивките си, нито улавяме целувките им. Ние сме непримирими.

И на мен това ужасно ми харесва. Най-после няма да се преструвам.

Когато правим завой и излизаме на Кръглия площад, виждам, че двама от другите стилисти са се опитали да откраднат идеята на Цина и Порша и са използвали осветление в костюмите на своите трибути. Костюмите на трибутите от Окръг 3, където правят електронни устройства, са украсени със светлинки и в това има логика. Но защо трибутите от животновъдния Окръг 10, които са облечени като крави, имат пламтящи колани? Пекат се като на скара? Жалка гледка.

Пийта и аз, от друга страна, сме толкова пленителни в нашите непрестанно припламващи костюми, че повечето от останалите трибути са се втренчили в нас. Явно доста сме развълнували двойката от Окръг 6, които са отявлено пристрастени към морфлинга. И двамата са невероятно кльощави, с провиснала жълтеникава кожа. Не могат да откъснат от нас неестествено огромните си очи, дори когато президентът Сноу започва речта си от балкона си и приветства всички ни с „добре дошли“ на Юбилейните игри. Засвирва химнът и докато правим последна обиколка на площада… Дали греша? Или наистина виждам как погледът на президента също е прикован в мен?

Двамата с Пийта изчакваме вратите на Тренировъчния център да се затворят зад нас, преди да се отпуснем. Посрещат ни Цина и Порша, които са доволни от представянето ни. Тази година и Хеймич е тук, само че не е при колесницата ни, а някъде по-нататък с трибутите от Окръг 11. Виждам го как кимва към нас, а после двамата тръгват след него и идват да ни поздравят.

Познавам Чаф по физиономия, защото с години съм гледала по телевизията как двамата с Хеймич си подават бутилката един на друг. Той е тъмнокож, висок около метър и осемдесет, а едната му ръка завършва с чукан — изгубил я е в Игрите, които е спечелил преди трийсет години. Сигурна съм, че са му предложили някаква протеза, като тази на Пийта, когато се наложи да ампутират долната част на крака му, но той е отказал.

Сийдър има смугла кожа, права черна коса, прошарена със сребристо, и много прилича на жена от Пласта. Само златистокафявите й очи показват, че е от друг окръг. Трябва да е към шейсетгодишна, но все още изглежда силна, и няма признаци, че с течение на годините се е насочила към алкохола, морфлинга или някаква друга химическа форма на бягство. Преди някой от нас да успее да каже и дума, тя ме прегръща. Някак разбирам, че трябва да е заради Ру и Треш. Преди да успея да се спра, прошепвам:

— А семействата им?

— Живи са — отвръща тихо тя, преди да ме пусне.

Чаф ме обгръща със здравата си ръка и ме целува силно право в устата. Стреснато отскачам назад, докато двамата с Хеймич се хилят.

Това е в общи линии цялото време, което имаме, преди служителите от Капитола решително да ни насочат към асансьорите. Определено имам чувството, че приятелската атмосфера сред победителите не им е приятна, но на самите победители изобщо не им пука. Двамата с Пита вървим към асансьорите с преплетени пръсти и усещам как някой се приближава до мен. Момичето сваля от главата си диадема от буйно обрасли с листа клонки и я мята зад гърба си, без да си направи труда да погледне къде ще падне.

Джоана Мейсън. От Окръг 7. Производство на дървен материал и хартия, оттук и украсата. Тя беше спечелила своите Игри, като много убедително се представяше за слаба и безпомощна, за да не й обръщат внимание, после показа изключителна способност да убива. Тя разрошва щръкналите кичури на косата си и върти очи — те са кафяви и раздалечени.

— Костюмът ми не е ли ужасен? Стилистката ми е най-голямата идиотка в Капитола. От четирийсет години все издокарва нашите трибути като дървета. Как не ми се падна Цина. Изглеждаш фантастично.

Женски разговори. Нещо, в което никак не ме бива. Мнения за дрехи, прически, грим. Налага се да излъжа:

— Да, той ми помага да разработя собствена модна линия. Трябва да видиш какви чудеса може да сътвори с кадифе. — Кадифе. Единственият плат, за който се сещам в момента.

— Виждала съм. По време на обиколката ви. Онази рокля без презрамки, която носеше в Окръг 2? Тъмносинята с диамантите? Беше толкова красива, че ми се искаше да се пресегна през екрана и да я смъкна от гърба ти — казва Джоана.

Сигурно ти се е искало, мисля си аз. Заедно с няколко сантиметра месо.

Докато чакаме асансьорите, Джоана дърпа ципа на останалата част от костюма си, изобразяващ я като дърво, оставя го да се свлече на пода, а после го изритва с отвращение. С изключение на пантофите в горскозелен цвят остава съвсем гола.

— Така е по-добре.

Озоваваме се в един и същ асансьор с нея и през цялото пътуване до седмия етаж тя си приказва с Пийта за картините му, докато светлината от все още проблясващия му костюм хвърля отблясъци върху голите й гърди. Когато тя слиза, не го поглеждам, но знам, че той се хили. Блъскам ръката му настрани, когато вратите се затварят зад Чаф и Сийдър и оставаме сами, а той избухва в смях.

— Какво има? — питам аз, като се обръщам рязко към него.

— Това е заради теб, Катнис. Не разбираш ли? — казва той.

— Кое е заради мен? — питам.

— Причината всички да се държат така. Финик с неговите бучки захар, целувката на Чаф и цялата тази история с разсъбличането на Джоана. — Той безуспешно се мъчи да възприеме по-сериозен тон. — Правят си майтап с теб, защото си толкова… нали знаеш.

— Не, не знам — казвам аз. И наистина нямам представа за какво говори.

— Същото е, както когато не искаше да ме гледаш гол на арената, макар че бях полумъртъв. Ти си толкова… невинна — казва той накрая.

— Не съм! — възкликвам. — През последната година само дето не ти разкъсвам дрехите всеки път, когато наблизо има камера!

— Да, но… искам да кажа, за Капитола ти си чиста и непорочна — казва той, като явно се опитва да ме умилостиви. — За мен ти си съвършена. Те просто те дразнят.

— Не, те ми се подиграват, а също и ти! — казвам.

— Не. — Пийта поклаща глава, но все още потиска усмивката си. Сериозно преосмислям въпроса кой би трябвало да излезе жив от тези Игри, когато вратите на другия асансьор се отварят.

Към нас се присъединяват Хеймич и Ефи, които изглеждат доволни от нещо. След това изражението на Хеймич става свирепо.

Едва се сдържам да питам: Какво направих сега?, но виждам, че той се взира в нещо зад мен при входа на трапезарията.

Ефи примигва в същата посока, после казва бодро:

— Изглежда, че тази година са ви осигурили подхождаща си двойка помощници.

Обръщам се и виждам червенокосото момиче-авокс, което се грижеше за мен миналата година преди началото на Игрите. Мисля си колко хубаво е да имам приятелка тук. Забелязвам, че и младият мъж до нея, също авокс, е с червена коса. Сигурно това има предвид Ефи с „подхождаща си двойка“.

После през тялото ми преминава ледена тръпка. Защото и него го познавам. Не от Капитола, а от дългите години, през които сме водили непринудени разговори в „Таласъма“ и сме си разменяли шеги, докато ядем супата на Мазната Сае. Спомням си и кога го видях за последен път — гледах как лежи в безсъзнание на площада, докато животът изтичаше от Гейл заедно с кръвта му.

Новият ни авокс е Дарий.