Сюзан Колинс
Възпламеняване (24)

24

Къде е тя? Какво й правят?

— Прим! — крещя аз. — Прим! — Отговаря ми само нов измъчен писък. Как е попаднала тук? Защо е в Игрите? — Прим!

В лицето и ръцете ми се врязват лиани, спъвам се в корени. Но вече съм по-близо до нея. По-близо. Още по-близо. По лицето ми се стича пот и зарастващите рани от мъглата започват да ме щипят. Задъхвам се — в топлия, влажен въздух сякаш няма кислород. Прим издава звук — такъв измъчен, безнадежден звук, че дори не мога да си представя какво са й направили, за да го предизвикат.

— Прим! — Провирам се през стена от зелени растения, излизам на малка поляна и звукът се повтаря точно над мен. Над мен? Рязко отмятам глава назад. Горе в дърветата ли са я качили? Отчаяно обхождам с поглед клоните, но не виждам нищо. — Прим? — изричам умолително. Чувам я, но не мога да я видя. Следващият й вопъл отеква ясен като камбана и няма как да сбъркам източника му. Издава го малка качулата черна птица, кацнала на един клон на три-четири метра над главата ми. И тогава разбирам.

Това е сойка-бъбрица.

За пръв път виждам такава птица — мислех, че вече не съществуват. Облягам се на ствола на дървото, притискам гърдите си, където усещам остри бодежи, и известно време я разглеждам. Мутантът, предшественикът, бащата. Мислено си представям присмехулник, сравнявам го със сойката-бъбрица и, да, мога да видя как са се съешили, за да създадат моята сойка-присмехулка. В птицата няма нищо, което да намеква, че е мут. Нищо освен звуците, които се леят от устата й и ужасно точно имитират гласа на Прим. Карам я да замлъкне, като изстрелвам стрела в гърлото й. Птицата пада на земята. Измъквам стрелата и извивам врата на птицата за по-сигурно. После запращам отвратителното създание в джунглата. Няма толкова силен глад, който да ме изкуши да я изям.

Не беше истинско, казвам си аз. Точно както вълците-мутанти миналата година не бяха наистина мъртвите трибути. Това е само някакъв садистичен трик на гейм-мейкърите.

Финик пристига с трясък на поляната и вижда как почиствам стрелата си с шепа мъх.

— Катнис?

— Всичко е наред. Добре съм — казвам му аз, макар че изобщо не се чувствам добре. — Стори ми се, че чух сестра си, но… — Прекъсва ме пронизителен писък. Друг глас, не този на Прим, може би на млада жена. Не го разпознавам. Но ефектът върху Финик е мигновен. Той изведнъж пребледнява и виждам как зениците му се разширяват от страх. — Финик, чакай! — казвам аз и посягам да го успокоя, но той е изхвърчал като светкавица. Хукнал е в търсене на жертвата, също толкова безразсъдно, колкото аз тичах след Прим. — Финик! — викам аз, но знам, че няма да се върне и да ме чака да му дам разумно обяснение. Затова единственото, което мога да направя, е да го последвам.

Движи се много бързо, но не ми е трудно да го следвам, защото оставя след себе си ясна, отъпкана пътека. Но птицата е поне на триста метра от нас, някъде нагоре по хълма и когато го настигам, вече съм останала без дъх. Той обикаля под огромно дърво. Стволът е дебел метър и половина, а клоните започват чак на шест метра височина. Писъците на жената идват някъде от листата, но сойката-бъбрица е скрита. Сега и Финик крещи — повтаря едно и също име. „Ани! Ани!“ Изпаднал е в паника и изобщо не ме чува. Правя това, което и без друго се канех да направя. Покатервам се на съседното дърво, откривам сойката-бъбрица и я свалям с една стрела. Тя пада право надолу и се приземява точно в краката на Финик. Той я вдига, бавно прави връзката, но когато се плъзвам надолу по ствола, изглежда по-отчаян от всякога.

— Всичко е наред, Финик. Това е само сойка-бъбрица. Играят ни номер. Не е истина. Това не е твоята… Ани.

— Не, не е Ани. Но гласът беше нейният. Сойките-бъбрици имитират онова, което чуват. Откъде са чули тези писъци, Катнис? — казва той.

Когато разбирам какво ме пита, и аз пребледнявам.

— О, Финик, нали не мислиш, че те…

— Да, мисля. Точно това мисля — отговаря той.

Представям си Прим в бяла стая, завързана за някаква маса, и фигури с маски и мантии, които изтръгват тези звуци от нея. Някъде я измъчват, или са я измъчвали, за да предизвикат тези звуци. Коленете ми омекват и рухвам на земята. Финик се мъчи да ми каже нещо, но не го чувам. Това, което най-после чувам, е как някъде горе от лявата ми страна запищява друга птица. И този път гласът е на Гейл.

Финик ме хваща за ръката, преди да хукна натам.

— Не, това не е той. — Започва да ме дърпа надолу, към брега. — Да се махаме оттук! — Но гласът на Гейл е изпълнен с толкова болка, че искам да се изтръгна от Финик. — Това не е той, Катнис! Това е мут! — крещи Финик. — Хайде! — Той ме дърпа, като ту ме тегли, ту ме носи, докато успея да схвана какво казва. Прав е, това пак е сойка-бъбрица. Няма да помогна на Гейл, ако тръгна да я гоня. Но това не променя факта, че гласът е на Гейл, и някъде, в някакъв момент, някой го е накарал да издаде този звук.

Спирам да се боря с Финик и както онази нощ в мъглата побягвам от онова, с което не мога да се боря. От онова, което може само да ми навреди. Само че този път се разпада сърцето, а не тялото ми. Това трябва да е поредното оръжие на часовника. Четири часът, предполагам. Когато стрелките с тиктакане достигнат четири часа, маймуните се прибират и идва ред на сойките-бъбрици. Финик е прав — единственото, което трябва да направим, е да се махнем оттук. Само че този път Хеймич не може да ни прати с парашут лекарство, за да излекуваме раните, които са ни нанесли птиците.

Зървам Пийта и Джоана, застанали при дърветата, и изпитвам смесица от облекчение и гняв. Защо Пийта не дойде да ми помогне? Защо никой не ни последва? Дори в този момент остава на мястото си, вдига ръце, сочи към нас, устните му се движат, но думите му не стигат до нас. Защо?

Стената е толкова прозрачна, че двамата с Финик се блъскаме в нея и падаме на тревата. Имам късмет. Рамото ми е поело най-силната част от удара, докато Финик се е ударил право в лицето и сега от носа му тече кръв. Ето защо Пийта, Джоана и дори Бийти, когото виждам тъжно да клати глава зад тях, не ни се притекоха на помощ. Пред нас има невидима стена. Не е силово поле. Докосвам твърдата, гладка повърхност. Но ножът на Пийта и брадвата на Джоана не оставят дори драскотина върху нея. Изминавам няколко метра покрай нея и разбирам, че стената обхваща целия отрязък от четири до пет часа. И докато този час не свърши, ние сме хванати като мишки в капан.

Пийта притиска ръка към повърхността и аз поставям моята срещу него, сякаш мога да почувствам докосването му през стената. Виждам, че устните му се движат, но не го чувам — чувам единствено звуците от нашата страна. Опитвам се да отгатна какво казва, но не мога да се съсредоточа и затова само се взирам в лицето му и с всички сили се мъча да запазя разсъдъка си.

После започват да пристигат птиците. Една по една. Кацат по клоните наоколо. И от устата им се излива грижливо оркестриран хор на ужаса. Финик се предава веднага, пада на колене и притиска ушите си с ръце, сякаш иска да смаже черепа си. Известно време правя опит да се съпротивлявам. Изпразвам целия колчан стрели в омразните птици. Но всеки път, щом някоя падне мъртва, друга бързо заема мястото й. Накрая и аз се предавам и се свивам до Финик, като се мъча да не чувам болезнените писъци на Прим, Гейл, майка ми, Мадж, Рори, Вик и дори Поузи, безпомощната малка Поузи…

Разбирам, че всичко е свършило, когато усещам ръцете на Пийта, усещам как ме повдига от земята и ме изнася от джунглата. Но продължавам да стискам очи, да държа ръце на ушите си, а мускулите ми са сковани от напрягане. Пийта ме държи в скута си, говори ми успокояващи думи и леко ме люлее. Минава много време, преди да започна да отпускам желязната хватка върху тялото си. И веднага се разтрепервам.

— Всичко е наред, Катнис — прошепва той.

— Ти не ги чу — отговарям.

— Чух Прим. В самото начало. Но не беше тя — казва той. — Беше сойка-бъбрица.

— Беше Прим. Някъде. Птицата е записала гласа.

— Не, те така искат да мислиш. Точно както аз се чудех дали онзи мут миналата година беше с очите на Глимър. Но това не бяха очите на Глимър. И това не беше гласът на Прим. Или ако е нейният глас, сигурно са го взели от някое интервю или нещо подобно и са изкривили звука. За да звучи така, както искат — казва той.

— Не, изтезаваха я — казвам. — Вероятно е мъртва.

— Катнис, Прим не е мъртва. Как могат да я убият? Останали сме само осем души. Какво следва? — казва Пийта.

— Да умрат още седем — казвам отчаяно.

— Не, вкъщи. Какво следва, когато в Игрите останат осем трибути? — Той повдига брадичката ми и вперва поглед в мен. Принуждава ме да го погледна в очите. — Какво следва? Когато останат само осем?

Знам, че се опитва да ми помогне, затова се заставям да мисля.

— Когато останат само осем… — повтарям аз. — Интервюират семейството и приятелите ти.

— Точно така. Интервюират семейството и приятелите ти. А могат ли да го направят, ако са ги избили всичките?

— Не — казвам, все още неуверена.

— Не. Ето откъде знаем, че Прим е жива. Тя ще е първата, която ще интервюират, нали? — пита той.

Иска ми се да му повярвам. Отчаяно. Но… тези гласове…

— Първо Прим. После майка ти. Братовчед ти Гейл. Мадж — продължава той. — Това беше номер, Катнис. Ужасен. И единствените жертви сме ние. Ние сме тези, които участват в Игрите. Не те.

— Убеден ли си? — питам.

— Убеден съм — казва Пийта. Колебая се, защото знам как Пийта може да накара всеки да повярва всичко. Поглеждам към Финик за потвърждение и виждам, че слуша напрегнато Пийта.

— Ти вярваш ли, Финик?

— Може и да е така. Не знам — отговаря той. — Възможно ли е това, Бийти? Да вземат нормален глас и да го направят…

— О, да. Изобщо не е трудно, Финик. Нашите деца изучават подобна техника в училище — казва Бийти.

— Разбира се, че Пийта е прав. Цялата страна обожава сестричката на Катнис. Ако наистина са я убили по този начин, хората ще се разбунтуват — намесва се Джоана. — А те не искат това, нали? — Тя отмята глава назад и изкрещява: — Бунт в цялата страна? Едва ли искат подобно нещо!

Отварям уста от учудване. Никой, никога, не говори такива неща по време на Игрите. Сигурно камерата веднага се е отдръпнала от Джоана и в момента изрязват думите й. Но аз я чух и завинаги промених мнението си за нея. Тя никога няма да спечели награда за любезност, но определено е смела. Или луда. Джоана събира няколко мидени черупки и се отправя към джунглата.

— Отивам да донеса вода — казва тя.

Не успявам да се сдържа и я хващам за ръката, когато минава покрай мен.

— Не ходи там. Птиците… — Спомням си, че птиците трябва да са отлетели, но въпреки това не искам никой да влиза там вътре. Дори Джоана.

— Не могат да ми направят нищо. Аз не съм като вас. Не е останал човек, когото обичам — казва Джоана и нетърпеливо освобождава ръката си. След малко ми носи мидена черупка, пълна с вода, и аз кимам в знак на благодарност, но не казвам нищо, защото знам колко неприятно ще й бъде съжалението в гласа ми.

Джоана налива още вода и събира стрелите ми, Бийти се занимава с жицата, а Финик отива да се измие. И аз трябва да направя същото, но оставам в прегръдките на Пийта, все още прекалено разстроена, за да помръдна.

— Кого използваха срещу Финик? — пита той.

— Някоя си Ани.

— Трябва да е Ани Креста — казва той.

— Коя? — питам.

— Ани Креста. Момичето, чието място Магс зае доброволно. Спечели Игрите преди пет години — казва Пийта.

Това трябва да е било лятото след смъртта на баща ми, когато се наложи да изхранвам семейството си и бях изцяло погълната от битката с гладната смърт.

— Не си спомням добре онези Игри — казвам аз. — Това годината със земетресението ли беше?

— Да. Ани полудя, когато обезглавиха трибута от нейния окръг. Избяга сама и се скри. Тогава на арената имаше язовир, земетресението разруши стената и всичко се наводни. Тя спечели, защото плуваше най-добре — разказва ми Пийта.

— Оправи ли се след Игрите? — питам аз. — Сега нормална ли е?

— Не знам. Не помня някога да съм я виждал след онези Игри. Но тази година по време на Жътвата не изглеждаше много уравновесена — казва Пийта.

Значи това е момичето, което Финик обича, мисля си аз. Не върволицата от лъскави любовници в Капитола, а едно нещастно, побъркано момиче от неговия окръг.

Гърмежът на оръдието събира всички ни на брега. От зоната между шест и седем часа се появява ховъркрафт. Наблюдаваме как металната лапа се спуска пет пъти, за да прибере останките от нечие разкъсано тяло. Невъзможно е да познаем кой е. Каквото и да се случва в шест часа, нямам никакво желание да го науча.

Пийта чертае нова карта върху едно листо, като добавя СБ — това означава сойки-бъбрици — в сектора между четири и пет часа, а в сектора, където видяхме да събират разпиляното на парчета тяло на неизвестния трибут, пише думата звяр. Вече добре знаем какво ни чака в седем от часовете. Ако в нападението на сойките-бъбрици има нещо хубаво, то е, че отново разбираме в коя част от циферблата на часовника се намираме.

Финик изплита рибарска мрежа и още една кошница за вода. Влизам да поплувам и после се намазвам с мехлем. Сядам край водата да чистя рибата, която Финик е уловил, и гледам как слънцето изчезва зад хоризонта. Ярката луна вече изгрява и изпълва арената с особен полумрак. Каним се да вечеряме със сурова риба, когато започва химнът. А после лицата…

Кашмир. Глос. Уайърс. Магс. Жената от окръг 5. Момичето-морфлинг, което пожертва живота си за Пийта. Блайт. Мъжът от Окръг 10.

Осем мъртви. Плюс осем от първата нощ. Две трети от нас са загинали за ден и половина. Това трябва да е нещо като рекорд.

— Този път ни изтребват бързо — отбелязва Джоана.

— Кой остана? Освен нас петимата и онези от Окръг 2? — пита Финик.

— Чаф — казва Пийта, без да се замисля. Може би го държи под око заради Хеймич.

Спуска се парашут с миниатюрни квадратни хлебчета.

— Тези са от твоя окръг, нали, Бийти? — казва Пийта.

— Да, от Окръг 3 — казва той. — Колко са?

Финик почва да ги брои едно по едно и ги подрежда в спретната купчинка. Не знам как стоят нещата с Финик и хляба, но той изглежда като омагьосан, когато се занимава с него.

— Двайсет и четири — казва той.

— Значи точно две дузини? — пита Бийти.

— Точно двайсет и четири — повтаря Финик. — Как да ги разделим?

— Нека всеки да вземе по три, а тези, които са още живи на закуска, ще гласуват как да си разделят останалите — казва Джоана. Не знам защо, но се засмивам. Сигурно защото е вярно. Джоана ме поглежда с одобрение. Не, не с одобрение. Но може би с известно задоволство.

Посрещаме огромната вълна от сектора между десет и единайсет часа, изчакваме нивото на водата да спадне и после си правим лагер на брега. На теория би трябвало цели дванайсет часа нищо да не ни заплашва от джунглата. От отрязъка между единайсет и дванайсет часа се носи неприятно щракане, вероятно от някакви ужасни насекоми. Но каквито и да са съществата, които издават тези звуци, те си остават в пределите на джунглата, а ние избягваме този участък, в случай че те само чакат да направим една погрешна стъпка, за да излетят на рояк оттам.

Не знам как Джоана още се държи на крака. От началото на Игрите е спала около час. Двамата с Пийта доброволно предлагаме да поемем първата смяна на пост, защото сме по-отпочинали, а и защото искаме да прекараме малко време насаме. Всички веднага заспиват, но сънят на Финик е неспокоен. От време на време го чувам да промърморва името на Ани.

Сядаме на мокрия пясък с гръб един към друг и аз се притискам към него. Той наблюдава джунглата, а аз гледам към водата, което е по-добре за мен. В съзнанието ми още се носят гласовете на сойките-бъбрици и за съжаление насекомите не могат да ги заглушат. След малко облягам глава на рамото му. Усещам как гали косата ми.

— Катнис — казва той нежно, — няма смисъл да се преструваме, че никой от нас не знае какво се опитва да направи другият. — Не, предполагам, че няма, но и не е забавно да го обсъждаме. Е, не и за нас, във всеки случай. Зрителите в Капитола сигурно са се залепили за телевизорите си, за да не пропуснат нито дума. — Не знам каква сделка си мислиш, че си сключила с Хеймич, но трябва да знаеш, че и аз му обещах някои неща. — Разбира се, че знам. Казал е на Пийта да се грижи за мен, за да не събуди подозренията му. — Затова можем да допуснем, че Хеймич е излъгал един от нас.

Става ми интересно. Двойна сделка. Двойно обещание. И само Хеймич знае кое е истинското. Вдигам глава и поглеждам Пийта в очите:

— Защо ми го казваш чак сега?

— Защото не искам да забравяш в колко различно положение се намираме. Ако ти умреш, а аз остана жив, за мен изобщо няма да има живот, когато се върна в Окръг 12. Ти си целият ми живот — казва той. — Никога няма да бъда щастлив. — Искам да възразя, но той поставя пръст на устните ми. — За теб е различно. Не казвам, че няма да ти е тежко. Но има други хора, заради които си заслужава да живееш.

Пийта смъква от врата си верижката със златния диск. Вдига я към лунната светлина, за да видя ясно сойката-присмехулка. После натиска закопчалката, която не съм забелязала досега, и дискът се отваря. Не е плътен, както си мислех, а е медальон. И в медальона има снимки. От дясната страна — усмихнатите лица на майка ми и Прим. А от лявата — Гейл. Почти усмихнат.

На света няма нищо, което може да ме пречупи по-лесно в този момент, от тези три лица. След всичко, което чух днес… това е съвършеното оръжие.

— Семейството ти има нужда от теб, Катнис — казва Пийта.

Семейството ми. Майка ми. Сестра ми. И мнимият ми братовчед Гейл. Но намерението на Пийта е ясно. Че Гейл наистина е моето семейство, или ще бъде някой ден, ако остана жива. Да се омъжа за него. Значи Пийта ми дава едновременно живота си и Гейл. За да не изпитвам никакви съмнения. Всичко. Ето какво иска Пийта да взема от него.

Чакам го да спомене бебето, да играе пред камерите, но той не го прави. И именно така разбирам, че това не е част от Игрите. Че ми казва истината за онова, което изпитва.

— Никой няма нужда от мен — казва той и в гласа му не звучи самосъжаление. Вярно е, че семейството му не се нуждае от него. Те ще скърбят, както и няколко приятели. Но ще продължат напред. Дори Хеймич, с помощта на обилно количество алкохол, ще продължи напред. Осъзнавам, че само един човек ще бъде непоправимо съкрушен, ако Пийта умре. Аз.

— Аз — казвам. — Аз се нуждая от теб. — Той изглежда разстроен, поема дълбоко дъх, сякаш се кани да подхване дълъг спор, а това не е хубаво, изобщо не е хубаво, защото ще започне да говори за Прим и за майка ми, и за всичко останало, и само ще се объркам. Затова, преди да успее да проговори, го спирам с целувка.

Пак изпитвам онова чувство. Чувството, което съм изпитвала само веднъж. В пещерата миналата година, когато се опитвах да накарам Хеймич да ни изпрати храна. По време на онези Игри, а и след това сигурно съм целувала Пийта поне хиляда пъти. Но имаше само една целувка, от която дълбоко в мен се раздвижи нещо. Само една, която ме накара да искам още. Но тогава раната на главата ми започна да кърви и той ме накара да си легна.

Този път няма какво да ни прекъсне, освен ние самите. След няколко опита Пийта се отказва да говори. Усещането вътре в мен става по-топло и се разнася от гърдите ми надолу из тялото ми, по ръцете и краката, обхваща ме цялата. Вместо да ми донесат удовлетворение, целувките имат обратен ефект — искам още. Мислех, че съм нещо като експерт по глада, но този е от съвсем нов вид.

Идваме на себе си, когато чуваме първата светкавица — тази, която удря дървото в полунощ. Тя събужда и Финик. Той извиква нещо и се надига. Виждам как забива пръсти в пясъка, за да се увери, че кошмарът, който му се е присънил, не е истински.

— Не мога да спя повече — казва той. — Нека един от вас да си почине. — Изглежда едва тогава забелязва израженията ни, начинът, по който сме се увили един около друг. — Или и двамата. Мога да стоя сам на пост.

Пийта обаче не му позволява.

— Опасно е — казва той. — Не съм уморен. Ти си легни, Катнис. — Не възразявам, защото наистина трябва да се наспя, ако искам да допринеса с нещо за спасяването на живота му. Изпраща ме до мястото, където спят другите. После окачва верижката с медальона на врата ми и слага ръка там, където би трябвало да е нашето бебе. — От теб ще излезе страхотна майка — казва той. Целува ме за последен път и се връща при Финик.

Споменаването на бебето е знак, че временната почивка, която си взехме от Игрите, е свършила. Публиката сигурно вече се пита защо не е използвал най-убедителния аргумент в арсенала си, и той го знае. Знае също, че спонсорите трябва да бъдат манипулирани.

Лягам на пясъка и се чудя: дали не иска да ми каже и нещо друго? Да ми напомни, че един ден все пак може да имам деца с Гейл? Е, ако е така, греши. Защото, първо, това никога не е влизало в плановете ми. И второ, ако само един от нас може да бъде родител, за всички е ясно, че това трябва да е Пийта.

Унасям се и се мъча да си представя един свят, някъде в бъдещето, без Игри, без Капитол. Място като поляната в песента, която изпях на Ру, докато умираше. Където детето на Пийта може да живее спокойно.