Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Игрите на глада (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catching Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 156 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание:

Сюзан Колинс. Възпламеняване

Книга 2 от трилогията „Игрите на глада“

Превод: Деница Райкова

Художник: Тим О’Брайън

Българска корица: Огнян Илиев

ИК „Екслибрис“, 2010 г.

ISBN: 978-954-8208-70-3

История

  1. — Добавяне

2

В представите ми президентът Сноу трябва да стои пред мраморни колони, от които висят огромни знамена. Изтръпвам, като го виждам сред добре познатата обстановка в стаята. Все едно да вдигнеш капака на тенджерата и вместо яхния да видиш вътре пепелянка с отровни зъби.

Защо е дошъл тук? Бързо си припомням началните дни в други турнета на победата. Спомням си, че съм виждала трибутите-победители с техните ментори и стилисти. Понякога са се явявали и висши държавни чиновници. Но никога не съм виждала президента Сноу. Той присъства на честванията в Капитола. Това е всичко.

Решението му да предприеме пътуване от столицата до тук може да означава само едно. Аз съм в сериозна беда. А ако аз съм в беда, значи същото важи и за семейството ми. По тялото ми преминава тръпка, когато осъзнавам колко близо са майка ми и сестра ми до този човек, който ме ненавижда. И винаги ще ме ненавижда. Защото аз надхитрих неговите садистични Игри на глада, поставих Капитола в глупаво положение и съответно подкопах властта му.

Единствената ми цел беше двамата с Пийта да останем живи. Всякакъв акт на бунтарство беше чиста случайност. Но ако Капитолът е наредил, че може да оцелее само един трибут, а ти имаш дързостта да се опълчиш срещу нареждането, това само по себе си е бунт. Единствената ми защита беше да се преструвам, че безумните ми постъпки са били продиктувани от страстна любов към Пийта. Те затова допуснаха и двамата да оживеем. Да бъдем увенчани като победители. Да се приберем у дома, да празнуваме, да помахаме за сбогом към камерите и да бъдем оставени на мира. Досега.

Може би защото къщата за мен все пак е нова или поради шока от това, че го виждам тук, а може би защото и двамата знаем, че той всеки миг може да нареди да ме убият, аз самата почвам да се чувствам като натрапница. Сякаш това е неговият дом, а аз съм неканеният гост. Затова не го поздравявам с „добре дошъл“, нито му предлагам стол. Не казвам нищо. Всъщност държа се с него така, сякаш е истинска змия, и то отровна. Стоя неподвижно, с приковани върху него очи, и обмислям планове за отстъпление.

— Според мен ще опростим много цялата тази ситуация, ако се договорим да не се лъжем взаимно — казва той. — Ти какво мислиш?

Мисля, че езикът ми е замръзнал и не съм способна да произнеса нито дума, затова сама се изненадвам, като отговарям с овладян глас:

— Да, и аз мисля, че това ще ни спести време.

Президентът Сноу се усмихва и забелязвам устните му за първи път. Очаквам устни като на змия, тоест, никакви. Но неговите са особено дебели, а кожата е прекалено опъната. Чудя се дали са променили устата му с операция, за да го направят по-привлекателен. Ако е така, само са си загубили времето и парите, защото той ни най-малко не е привлекателен.

— Моите съветници се безпокояха, че може да ни създадеш трудности, но ти не се каниш да ни създаваш трудности, нали? — пита той.

— Не — отговарям.

— Точно това им казах. Казах им, че едно момиче, което е готово да стигне до такива крайности, за да спаси живота си, сега няма да реши да го захвърли с лека ръка. А трябва да мисли и за семейството си. За майка си, за сестра си и за всички онези… братовчеди. — От начина, по който се забави, преди да изрече думата „братовчеди“, разбирам, че знае, че двамата с Гейл не принадлежим към едно и също родословно дърво.

Е, сега картите са открити. Може би така е по-добре. С двусмислените заплахи се справям по-трудно. Много повече предпочитам да знам как стоят нещата.

— Да седнем. — Президентът Сноу се настанява зад голямото бюро от полирано дърво, където Прим си пише домашните, а майка ми преглежда сметките. Това бюро, както и целият ни дом, е място, където той няма право — но в крайна сметка има пълно право — да бъде. Сядам срещу него на един от украсените с резба столове с прави облегалки. Той е направен за по-високи хора, затова само пръстите на краката ми стигат до земята.

— Имам проблем, госпожице Евърдийн — казва президентът Сноу. — Проблем, който започна в мига, когато извади онези отровни къпини на арената.

Това беше моментът, в който предположих, че ако гейм-мейкърите трябва да избират между това да гледат как двамата с Пийта се самоубиваме — което би означавало да няма победител — или да оставят и двама ни да живеем, те ще предпочетат последното.

— Ако главният гейм-мейкър, Сенека Крейн, имаше капка мозък в главата, щеше да ви взриви и да ви превърне в прах още тогава. Но за съжаление той страда от излишна сантименталност. Ето как стоят нещата. Сещаш ли се къде е сега той?

Кимвам, защото от начина, по който го казва, е ясно, че Сенека Крейн е екзекутиран. Сега, когато между нас е само бюрото, миризмата на рози и кръв се засилва. В ревера на президента Сноу има роза, което обяснява откъде идва ароматът на цветя, но сигурно е генетично подсилен, защото никоя истинска роза не мирише толкова силно. Колкото до кръвта… не знам.

— При това положение нямахме друг избор, освен да позволим да изиграеш малкия си сценарий. А и беше много добра в ролята си на полудялата от любов ученичка. Напълно убеди хората в Капитола. За съжаление не всички повярваха на представлението ти — казва той.

По лицето ми сигурно се изписва недоумение и той го забелязва.

— Това, разбира се, не ти е известно. Ти нямаш достъп до информация за настроението в другите окръзи. В някои от тях хората възприеха малката ти хитрина с къпините като бунтарски, а не като любовен жест. А щом едно момиче не откъде да е, а точно от Окръг 12, може да отправи предизвикателство към Капитола и да му се размине безнаказано, какво ще им попречи и на тях да направят същото? — казва той. — Какво ще предотврати, да кажем, един бунт?

За момент се замислям върху последните думи. После осъзнавам цялото им значение:

— Имало е бунтове? — питам аз. Тази перспектива ме изпълва едновременно и с ужас, и с възторг.

— Още не. Но ще последват, ако не променим хода на събитията. А известно е, че бунтовете водят до революция. — Президентът Сноу разтрива едно място над лявата си вежда, точно същото място, където и аз получавам главоболие. — Имаш ли представа какво би означавало това? Колко хора ще умрат? В какви условия ще живеят останалите? Независимо какви проблеми може да има човек с Капитола, повярвай ми, като казвам, че ако той отпусне хватката си върху окръзите дори за малко, цялата система ще рухне.

Поразена съм от прямотата и дори искреността на тази реч. Сякаш главната му грижа е благоденствието на гражданите на Панем, когато всъщност едва ли нещо може да е по-далеч от истината. Не знам как дръзвам да изрека следващите думи, но ги изричам:

— Трябва да е много крехка и несигурна, щом шепа къпини могат да я сринат.

Настъпва продължителна пауза, докато той ме оглежда изпитателно. После казва само:

— Крехка е, но не в смисъла, в който ти предполагаш.

На вратата се чука и служителят от Капитола подава глава през вратата:

— Майка й пита дали искате чай.

— Да. Бих пил чай — казва президентът. Вратата се отваря по-широко и там стои майка ми, държаща поднос с порцеланов сервиз за чай, който донесла на Пласта, когато се омъжила. — Оставете го тук, ако обичате. — Той отмества книгата си в ъгъла на бюрото и почуква с пръсти в средата.

Майка ми слага подноса на бюрото. Върху него има порцеланов чайник, чаши, сметана, захар и чиния със сладки. Сладките са покрити с красива глазура от цветя в меки тонове. Само Пийта би могъл да направи такава.

— Каква приятна гледка. Знаете ли, странно е колко често хората забравят, че и президентите трябва да ядат — казва любезно президентът Сноу. Е, ако не друго, това явно поуспокоява майка ми.

— Искате ли да ви донеса нещо друго? Мога да приготвя нещо по-питателно, ако сте гладен — предлага тя.

— Не, това е достатъчно. Благодаря ви — казва той, с което явно я отпраща. Майка ми кимва, стрелва ме с бърз поглед и излиза. Президентът Сноу налива чай за двама ни и сипва в своя сметана и захар, после го бърка продължително. Усещам, че е казал каквото е искал да каже, и очаква да реагирам.

— Нямам намерение да правя бунт — казвам аз.

— Вярвам ти. Няма значение. Твоят стилист се оказа истински пророк в избора на тоалетите. Катнис Евърдийн, момичето, което гореше, ти запали искра и тази искра, ако не й обърнем внимание, може да прерасне в огнен ад, който ще унищожи Панем — казва той.

— Защо не ме убиете още сега? — изтърсвам аз, без да мисля.

— Публично? — пита той. — Това само ще налее масло в огъня.

— Измислете някакъв нещастен случай.

— Кой ще се хване на това? Не и ти, ако беше зрител.

— Тогава просто ми кажете какво искате да направя. И ще го направя — отговарям аз.

— Де да беше толкова просто. — Той вдига една от украсените с цветя сладки и я оглежда. — Прекрасно. Майка ти ли ги направи?

— Пийта. — И за пръв път усещам, че не мога да издържа на погледа му. Посягам към чая си, но го оставям отново, когато чувам, че чашата потраква върху чинийката. За да замажа положението, бързо вземам една сладка.

— Пийта. Как е любовта на живота ти? — пита той.

— Добре — отговарям аз.

— Той кога разбра до каква степен си безразлична към него? — пита президентът, като топва бисквитата си в чая.

— Не съм безразлична — отговарям аз.

— Но може би не си толкова запленена от този младеж, колкото се опита да внушиш на цялата страна — казва той.

— Кой казва, че не съм? — питам аз.

— Аз — казва президентът. — И нямаше да съм тук, ако бях единственият, който изпитва съмнения. Как е красивият братовчед?

— Не знам. Аз не… — Отвращението ми от този разговор, от факта, че обсъждам с президента Сноу чувствата си към двама от най-близките си хора, ме обезсърчава.

— Говори, Катнис Евърдийн. Него мога лесно да ликвидирам, ако не стигнем до благоприятно решение — казва той. — Не му правиш услуга, като го водиш в гората всяка неделя.

Ако знае това, какво друго знае? И откъде го знае? Много хора биха могли да му кажат, че двамата с Гейл всяка неделя ходим на лов. Нали в неделя вечер винаги се появяваме, натоварени с дивеч. Нали го правим от години? Истинският въпрос е какво според него става в гората отвъд Окръг 12. Със сигурност не са ни проследили чак дотам? Или са? Дали са ни следили? Изглежда ми невъзможно. Поне не и от човек. Камери? До този момент това изобщо не ми е минавало през ум. Гората винаги е била мястото, където сме се чувствали в безопасност, нашето място отвъд обсега на Капитола, където сме свободни да казваме онова, което чувстваме, да бъдем такива, каквито сме. Поне така беше преди Игрите. Ако са ни следили оттогава насам, какво са видели? Двама души, които се занимават с лов и говорят предателски неща против Капитола, да. Но не двама влюбени, за което, изглежда, намеква президентът Сноу. Невинни сме по това обвинение. Освен ако… освен ако…

Случи се само веднъж. Беше бързо и неочаквано, но наистина се случи.

Когато Игрите приключиха и двамата с Пийта се върнахме вкъщи, минаха няколко седмици, преди да се видим с Гейл насаме. Първо трябваше да свършат задължителните празненства. Банкет за победителите, на който бяха поканени само най-високопоставените особи. Почивен ден за целия окръг с безплатна храна и представления на артисти от Капитола. Празник на колетите, първият от дванайсет такива, в който всички жители получават пакети с храна. Това най-много ме зарадва. Да гледам как всички гладни деца от Пласта тичат наоколо и размахват кутии с ябълков сок, консерви с месо, дори бонбони. Всички получиха чували със зърно и тенекии с олио. Да знам, че веднъж месечно в продължение на година всички те ще получават нов колет. Това беше един от малкото моменти, в които наистина се радвах, че съм спечелила Игрите.

Така че поради церемониите, празниците и репортерите, които документираха всяко мое движение, докато държах речи, изказвах благодарности и целувах Пийта за пред публиката, нямах никакво време за себе си. След няколко седмици нещата най-после се уталожиха. Снимачните екипи и репортерите си събраха багажа и си заминаха. Отношенията ни с Пийта охладняха и си остават такива. Нанесохме се в къщата в Градчето на победителите. Всекидневният живот в Окръг 12 — работниците в мините, децата в училище — се върна в обичайното си русло. Изчаках, докато сметнах, че хоризонтът наистина е чист, и после една неделя, без да кажа на никого, станах часове преди разсъмване и се отправих към гората.

Времето още беше достатъчно топло, за да не ми трябва яке. Напълних една чанта с деликатеси, студено пиле, сирене, хляб от пекарницата и портокали. Отбих се в старата къща и си обух ловните ботуши. Както обикновено, електричеството в оградата не беше включено и беше съвсем лесно да се промъкна в гората и да извадя лъка и стрелите от скривалището им. Отидох на нашето място — моето и на Гейл, — където двамата закусихме сутринта в деня на Жътвата, която предопредели участието ми в Игрите.

Минаха най-малко два часа. Помислих си, че се е отказал да ме чака през изминалите седмици. Или че вече не се интересува от мен. Че дори ме мрази. И мисълта да го загубя завинаги — него, моя най-добър приятел, единствения човек, на когото съм поверявала тайните си — беше толкова мъчителна, че не можех да я понеса. Не и като капак на всичко друго, което се беше случило. Почувствах как очите ми се насълзяват, а гърлото ми започва да се свива, както става, когато съм разстроена.

После вдигнах очи — той беше там, на три метра от мен, и ме гледаше. Без дори да се замисля, скочих и обвих ръце около него, издавайки странен звук, който беше едновременно смях, давене и плач. Той ме прегръщаше толкова силно, че не виждах лицето му, но мина наистина много време, а после му се наложи да ме пусне, защото се разхълцах и трябваше да пийна нещо.

През онзи ден правихме онова, което винаги сме правили. Закусихме. Ходихме на лов, ловихме риба и набрахме растения. Говорехме за различни хора от града. Но не и за нас, за новия му живот в мините, за времето, което аз прекарах на арената. Само за други неща. Мисля, че когато стигнахме до пролуката в оградата, която е най-близо до „Таласъма“, вече наистина вярвах, че нещата могат да бъдат същите. Че можем да продължим като преди. Дадох целия дивеч на Гейл да го размени срещу продукти, тъй като сега ние вкъщи имахме толкова много храна. Казах му, че колкото и да ми се иска, няма да го придружа до „Таласъма“, защото майка ми и сестра ми не знаят, че съм отишла в гората и ще се тревожат. После изведнъж, докато предлагах да поема всекидневното залагане на примките, той взе лицето ми в ръцете си и ме целуна.

Бях напълно неподготвена. Бихте си помислили, че след всичките часове, които прекарах с Гейл — докато го гледах как говори, как се смее и се мръщи — устните му ще са ми напълно познати. Но не си бях представяла колко топли ще са те, когато ги притисне към моите. Или как тези ръце, които умееха да залагат най-сложни примки, така лесно ще ме уловят в капан. Мисля, че от дъното на гърлото ми се изтръгна някакъв звук и смътно си спомням как пръстите ми, плътно прибрани, се облегнаха на гърдите му. Тогава той ме пусна и каза: „Трябваше да направя това. Поне веднъж“. И си отиде.

Слънцето вече залязваше и семейството ми щеше да се тревожи, но аз седнах на едно дърво до оградата. Опитах се да реша как се чувствам заради целувката, дали ми беше харесала или ми беше неприятно, но всичко, което всъщност си спомнях, беше натискът на устните на Гейл върху моите и миризмата на портокали, която още се усещаше по кожата му. Беше безсмислено да я сравнявам с многобройните целувки, които си бях разменила с Пийта. Още не бях решила дали някоя от тях се брои. Накрая се прибрах вкъщи.

През онази седмица се занимавах с примките и се отбивах да оставя месото на Хейзъл. Но се видях с Гейл чак в неделя. Бях си подготвила цялата тази реч, за това как не искам интимен приятел и как никога не съм планирала да се омъжвам, но в крайна сметка тя не ми потрябва. Гейл се държеше, сякаш целувката никога не се е случвала. Може би чакаше аз да кажа нещо. Или да го целуна в отговор. Вместо това аз също се преструвах, че нищо не се е случило. Но то се беше случило. Гейл беше разрушил някаква невидима бариера между нас и, заедно с нея, всяка надежда да подновим старото си, нормално приятелство. Колкото и да се преструвах, никога не можех да гледам устните му по съвсем същия начин.

Всичко това преминава светкавично през ума ми, когато, непосредствено след заплахата му да убие Гейл, президентът Сноу приковава поглед в мен. Колко глупава съм била да мисля, че щом се прибера у дома, Капитолът вече няма да се занимава с мен! Наистина не знаех за потенциалните бунтове. Но знаех, че са ми ядосани. И вместо да действам с изключителното внимание, което изискваше ситуацията, какво направих аз? От гледна точка на президента, бях пренебрегнала Пийта и бях показала на целия окръг, че предпочитам да съм с Гейл. С поведението си бях дала ясно доказателство, че се подигравам с Капитола. С лекомислието си бях изложила на опасност Гейл и семейството му, моето семейство и Пийта.

— Моля ви, не правете нищо на Гейл — прошепвам аз. — Той ми е само приятел. Приятел ми е от години. Между нас няма нищо друго. Освен това, сега всички мислят, че сме братовчеди.

— Интересува ме единствено как това се отразява на връзката ти с Пийта, а оттам и как се отразява на настроението в окръзите — казва той.

— По време на турнето ще е същото. Ще бъда влюбена в него, точно както бях…

— Точно както си — поправя ме президентът Сноу.

— Точно както съм — потвърждавам аз.

— Само че ще трябва да се представиш още по-добре, ако искаме да предотвратим бунтовете — казва той. — Това турне ще бъде единственият ти шанс да обърнеш хода на нещата.

— Знам. Ще го направя. Ще убедя всички в окръзите, че не съм предизвиквала Капитола, че съм била лудо влюбена — казвам.

Президентът Сноу се надига и попива пухкавите си устни със салфетка.

— Вдигни мерника по-високо, за да не пропуснеш целта.

— Какво искате да кажете? Как мога да се целя по-високо? — питам аз.

— Убеди мен — казва той. Пуска салфетката и взема книгата си. Не гледам към него, докато се отправя към вратата, затова трепвам, когато прошепва в ухото ми: — Между другото, знам за целувката. — После вратата хлопва зад гърба му.