Сюзан Колинс
Възпламеняване (11)

11

Инстинктивно отстъпвам назад и се сливам с дърветата. Покривам уста с ръкавицата си, за да разпръсна бялото облаче на дъха си в леденостудения въздух. Притокът на адреналин заличава от ума ми всички тревоги от деня и се съсредоточавам върху непосредствената заплаха пред мен. Какво става? Дали Тред е включил електричеството на оградата като допълнителна предпазна мярка? Или по някакъв начин е разбрал, че днес съм избягала от мрежата му? Дали е решил да ме остави извън Окръг 12, за да ме открие и арестува? Да ме завлече на площада, за да бъда изправена на позорния стълб, бичувана или обесена?

Спокойно, казвам си аз. И друг път се е случвало да не мога да се прибера, ако са включили тока в оградата. През годините имаше няколко такива случая, но Гейл винаги беше с мен. Двамата си избирахме удобно дърво, покатервахме се на него и чакахме, докато спрат електричеството, което накрая винаги ставаше. Дори Прим беше свикнала, ако закъснея, да отиде до ливадата и да провери дали по оградата тече ток, за да спести тревогите на мама.

Но днес никой не би се сетил, че съм в гората. Аз самата се погрижих да ги заблудя. Затова ако не се появя, ще се разтревожат ужасно. И аз се тревожа, защото не съм сигурна, че е съвпадение — да пуснат тока точно в този ден, когато пак отивам в гората. Мислех, че никой не ме е видял да се промушвам под оградата, но кой знае? Винаги се намират доносници. Някой докладва, че съм се целувала с Гейл точно тук. И все пак, това беше посред бял ден и преди да започна да се държа по-предпазливо. Възможно ли е да има охранителни камери? Чудила съм се за това и преди. Така ли е разбрал президентът Сноу за целувката? Когато се проврях под оградата, беше тъмно, а лицето ми беше загърнато с шал. Но списъкът със заподозрени, които влизат незаконно в гората, едва ли е много дълъг.

Оглеждам обстановката зад дърветата, зад оградата, към вътрешността на Ливадата. Виждам само мокър сняг, осветен тук-там от светлината на прозорците в края на Пласта. Няма миротворци, нито признаци, че някой ме преследва. Осъзнавам, че независимо дали Тред знае дали днес съм напускала окръга, или не, мога да направя само едно: да се промъкна отново незабелязано през оградата и да си давам вид, че никога не съм излизала.

Всяко съприкосновение с оградата или кълбата бодлив тел в горната й част означава токът моментално да ме убие. Едва ли ще мога да се провра под нея, а земята и без друго е здраво замръзнала. Остава ми само едно. По някакъв начин да се прехвърля през нея.

Тръгвам покрай гората и търся някое дърво с достатъчно високи и дълги клони, подходящо за целта. След около километър намирам стар клен, който може би ще свърши работа. Стволът обаче е прекалено широк и заледен, за да се изкатеря, и няма ниски клони. Качвам се на съседното дърво и правя опасен скок към клоните на клена, като едва не изпускам хлъзгавата кора. Но успявам да се задържа, бавно тръгвам нагоре и се прехвърлям на един клон, надвиснал над бодливата тел.

Поглеждам надолу и си спомням защо двамата с Гейл винаги чакахме в гората, вместо да опитваме да се прехвърлим през оградата. Да си достатъчно високо, за да не те удари токът, означава да си най-малко на седем метра от земята. Моят клон сигурно е на осем. Да скочиш от такава височина е опасно дори за човек с дългогодишен опит в катеренето по дървета. Но имам ли избор? Мога да потърся друг клон, но вече е почти тъмно. Падащият сняг ще скрие напълно луната светлина. Тук поне виждам снежна пряспа, която ще омекоти приземяването ми. Дори да намеря друг клон, което е съмнително, кой знае в какво ще скоча? Премятам празната ловна чанта през врата си, спускам се бавно и увисвам на ръце. За миг събирам смелост. После се пускам.

Политам и се приземявам с рязък удар, който усещам право в гръбнака си. Миг по-късно и задникът ми се стоварва на земята. Лежа в снега и се опитвам да преценя пораженията. Без да помръдна, по болката в лявата пета и опашната кост разбирам, че съм пострадала. Единственият въпрос е: колко лошо? Надявам се, че само съм се натъртила, но когато с усилие се изправям на крака, подозирам, че може да съм счупила нещо. Все пак мога да ходя, затова тръгвам и доколкото е възможно, се мъча да не куцам.

Не мога да кажа на мама и Прим, че съм била в гората. Трябва да измисля някакво алиби, колкото и да е неубедително. На площада има все още отворени магазини, затова влизам в един и купувам бял плат за превръзки. И без друго са на свършване. В друг купувам пликче бонбони за Прим. Пъхам един бонбон в устата си, усещам как ментата се топи върху езика ми и си давам сметка, че цял ден не съм яла. Канех се да си сготвя нещо при езерото, но след като видях в какво положение са Туил и Бони, ми се стори грехота да им отнема дори една хапка.

Когато стигам вкъщи, вече не мога да стъпвам на левия крак. Решавам да кажа на майка ми, че съм поправяла някакъв теч на покрива на старата ни къща, подхлъзнала съм се и съм паднала. Колкото до липсващата храна, просто ще отговоря неопределено, че съм я раздала. Завличам се до вратата, готова да се стоваря пред огъня. Но вместо това преживявам нов шок.

В кухнята виждам двама миротворци — мъж и жена. Жената остава невъзмутима, но в изражението на мъжа проличава изненада. Не са ме очаквали. Знаят, че съм била в гората и че сега би трябвало да съм хваната там като в капан.

— Здравейте — казвам с неутрален тон.

Майка ми се появява зад тях, но се държи на разстояние.

— Ето я, точно навреме за вечеря — казва тя с престорено бодър тон. Истината е, че съм много закъсняла за вечеря.

Обмислям дали да не си сваля ботушите, както бих направила при нормални обстоятелства, но се съмнявам дали ще успея, без да забележат, че съм пострадала. Вместо това просто смъквам мократа качулка и изтръсквам снега от косата си.

— Мога ли да съм ви полезна с нещо? — питам миротворците.

— Главният миротворец Тред ни изпрати да ви предадем съобщение — казва жената.

— Чакат те от часове — добавя майка ми.

Чакали са да не се върна. Да се уверят, че електричеството ме е убило или че съм останала зад оградата, за да могат да приберат семейството ми за разпит.

— Сигурно е нещо важно — казвам аз.

— Може ли да ви попитаме къде бяхте, госпожице Евърдийн? — пита жената.

— По-лесно е да ви кажа къде не съм била — въздъхвам аз. Прекосявам коридора и влизам в кухнята, като се насилвам да стъпвам нормално, макар че всяка крачка е мъчителна. Безпрепятствено минавам между миротворците и успявам да стигна до масата. Хвърлям чантата си върху нея и се обръщам към Прим, която стои сковано до огнището. Хеймич и Пийта също са там, седят на люлеещи се столове и играят шах. Случайно ли са били тук или са „поканени“ от миротворците? И в двата случая се радвам да ги видя.

— Е, къде не си била? — пита отегчено Хеймич.

— Ами не отидох да говоря с козаря да забремени козата на Прим, защото някой ми даде напълно неточна информация за това, къде живее той — обръщам се с укор към Прим.

— Не, не съм — казва Прим. — Казах ти точно.

— Каза ми, че живее до западния вход на мината.

— Източния вход — поправя ме Прим.

— Наистина каза „западния“, защото после те попитах: „До купчината със сгурия ли?“, и ти каза: „Да“.

— Купчината със сгурия до източния вход — повтаря търпеливо Прим.

— Не. Кога си казала това? — настоявам.

— Снощи — обажда се Хеймич.

— Определено беше източният — добавя Пийта. Той поглежда Хеймич и двамата се разсмиват. Хвърлям гневен поглед на Пийта, а той се мъчи да си придаде разкаян вид. — Съжалявам, но беше точно така. Ти просто не слушаш, когато хората ти говорят.

— Бас държа как и днес са ти казали, че той не живее там, и ти пак не си слушала — обажда се Хеймич.

— Млъквай, Хеймич — казвам аз, с което ясно показвам, че е прав.

Хеймич и Пийта избухват в смях, а Прим си позволява една усмивка.

— Хубаво. Нека тогава някой друг да се погрижи тъпата коза да надуе корема — казвам аз и при тези думи те пак се разсмиват. А аз си мисля: ето как тези двамата, Хеймич и Пийта, са успели да стигнат дотук. Нищо не може да ги смути.

Поглеждам миротворците. Мъжът се усмихва, но жената не е убедена.

— Какво има в чантата? — пита строго тя.

Знам, че се надява да намери дивеч или диви растения. Нещо, което безспорно ще ме уличи. Изтърсвам съдържанието върху масата.

— Вижте сами.

— О, добре — казва майка ми, като разглежда плата. — Превръзките ни са на свършване.

Пийта се приближава до масата и отваря плика с бонбоните.

— О, ментови бонбони — казва той и пъха един в устата си.

— Те са мои. — Посягам да дръпна плика. Той го подхвърля на Хеймич, който набутва шепа бонбони в устата си, а после предава торбичката на кикотещата се Прим. — Никой от вас не заслужава бонбони! — казвам.

— Какво, защото сме прави ли? — Пийта ме прегръща, а аз едва не изохквам от болка. Преструвам съм на възмутена, но той веднага разбира, че съм пострадала. — Добре, Прим каза „западния вход“. Аз определено чух „западния“. И всички сме глупаци. Как ти се струва това?

— По-добре — казвам аз и приемам целувката му. После поглеждам към миротворците, сякаш внезапно си спомням за присъствието им. — Имате съобщение за мен?

— От главния миротворец Тред — казва жената. — Той искаше да знаете, че сега оградата, заобикаляща Окръг 12, ще бъде електрифицирана двайсет и четири часа в денонощието.

— Не беше ли така и досега? — питам, малко прекалено невинно.

— Според него сигурно бихте искали да предадете тази информация на братовчед си — казва жената.

— Благодаря. Ще му кажа. Сигурна съм, че сега всички вече ще спим по-спокойно, след като сте се погрижили за този пропуск в сигурността. — Знам, че прекалявам, но не мога да се сдържа.

Жената стиска зъби. Плановете им са се провалили, но тя няма по-нататъшни заповеди. Кимва ми хладно и си тръгва, а мъжът излиза след нея. Майка ми заключва вратата зад тях, а аз се облягам тежко на масата.

— Какво има? — казва Пийта и ме прегръща.

— О, ударих си левия крак. Петата. И си натъртих гръбнака. — Той ми помага да отида до един от люлеещите се столове и аз се отпускам върху дебелата възглавница.

Майка ми ми събува ботушите:

— Какво стана?

— Подхлъзнах се и паднах — казвам. Четири чифта очи ме поглеждат с недоверие. — Беше заледено. — Но всички знаем, че къщата сигурно се подслушва и не е безопасно да говорим открито. Не тук, не сега.

Майка ми сваля чорапа и опипва с пръсти лявото ми стъпало. Примижавам от болка.

— Може да има счупено — казва тя. Проверява другото стъпало. — Това изглежда добре. — Преглежда и гръбнака ми и решава, че съм доста пострадала.

После изпраща Прим да ми донесе пижамата и халата. Преобличам се, майка ми приготвя снежен компрес за левия крак и го вдига на една възглавница. Изяждам три порции яхния и половин хляб, докато останалите вечерят на масата. Взирам се в огъня, мисля си за Бони и Туил и се надявам, че гъстият мокър сняг е заличил следите ми.

Прим влиза, сяда на пода до мен и обляга глава на коляното ми. Смучем ментови бонбони, а аз приглаждам меката й руса коса.

— Как мина училището? — питам.

— Добре. Учихме за вторичните продукти на въглищата — казва тя. Известно време се взираме в огъня. — Кога ще пробваш сватбените рокли?

— Не тази вечер. Сигурно утре.

— Чакай ме да се прибера, моля те?

— Разбира се. — Ако не ме арестуват преди това.

Майка ми ми дава чаша чай от лайка с доза сироп за сън, и клепачите ми веднага почват да се затварят. Тя превързва ранения ми крак, а Пийта предлага да ме заведе да си легна. Отначало се облягам на рамото му, но съм толкова нестабилна, че той ме грабва на ръце и ме занася горе. Подпъхва ми завивките в леглото и ми пожелава лека нощ, но аз го улавям за ръката и го задържам там. Един от страничните ефекти на сънотворния сироп е, че намалява задръжките, също като алкохола на Хеймич, и знам, че трябва да внимавам какво казвам. Но не искам той да си отива. Всъщност искам да си легне при мен, да е тук, когато кошмарите ме връхлетят. По някаква причина, която не мога да определя докрай, знам, че не ми е позволено да искам това.

— Не си отивай още. Чакай да заспя — казвам аз.

Пийта сяда отстрани на леглото и топли ръката ми в дланите си.

— Днес си помислих, че може би си променила решението си. Когато закъсня за вечеря.

Съзнанието ми е замъглено, но се досещам какво има предвид. Поради включената ограда, закъснението ми и появата на миротворците, той си е помислил, че съм избягала, може би с Гейл.

— Не, щях да ти кажа…

Придърпвам ръката му, облягам буза върху нея и вдишвам лекия аромат на канела и копър от хлябовете, които сигурно е пекъл днес. Искам да му разкажа за Туил и Бони, за бунта, за фантазията, че има Окръг 13, но е опасно и усещам как се унасям, затова успявам да кажа само още едно изречение:

— Остани с мен.

Докато пипалата на сънотворния сироп ме дърпат надолу, го чувам как прошепва нещо в отговор, но не разбирам какво.

Майка ми ме оставя да спя до обяд, след това ме събужда, за да прегледа петата ми. Следва нареждане една седмица да не ставам от леглото и аз не възразявам, защото се чувствам толкова отвратително. Не само петата и гръбнака. Цялото тяло ме боли от изтощение. Затова оставям майка ми да ме лекува, да ми донесе закуска в леглото и да ме завие с още един юрган. После лежа, гледам зимното небе през прозореца и си мисля какво ли ще се случи. Мисля си за Бони и Туил, за купчината сватбени рокли долу, за това дали Тред ще се досети как съм успяла да се върна и дали ще ме арестува. Странното в случая е, че би могъл да ме арестува за старите ми престъпления, но може би сега, след като съм победител в Игрите, трябва да разполага със сигурни доказателства. Чудя се дали президентът Сноу поддържа връзка с Тред. Той едва ли изобщо е знаел за съществуването на стария Крей, но дали сега, когато представлявам такъв проблем за цялата нация, президентът не му дава точни инструкции? Или Тред действа самостоятелно? Във всеки случай, сигурна съм, че и двамата са решили с тази ограда да ме задържат в границите на окръга. Дори и да измисля някакъв начин за бягство — например да завържа въже за онзи клен и да се измъкна през оградата — сега е невъзможно да избягам със семейството и приятелите си. А и вече казах на Гейл, че ще остана и ще се боря.

През следващите няколко дни подскачам при всяко почукване на вратата. Не се появяват обаче никакви миротворци, дошли да ме арестуват, и в крайна сметка започвам да се отпускам. Успокоявам се още повече, когато Пийта небрежно ми съобщава, че в някои части на оградата са изключили тока, защото са пратили екипи, които да затворят пролуките в нея. Тред сигурно смята, че все пак съм успяла да се провра под оградата въпреки смъртоносния ток. По този начин окръгът получава възможност да си отдъхне, тъй като миротворците ще свършат и нещо друго, освен да тормозят хората.

Пийта се отбива всеки ден да ми донесе хлебчета със сирене и започва да ми помага в работата по семейната книга. Тя е стара, с пергаментови страници и кожена подвързия. Някой познавач на билките от рода ни по майчина линия започнал съставянето й преди цяла вечност. Книгата съдържа направени с туш рисунки на растения с описание на употребата им в медицината. Баща ми беше добавил раздел от ядивни растения — благодарение на него оцеляхме след смъртта му. Отдавна исках да запиша в тази книга собствените си познания. Неща, които научих от опит или от Гейл, а после и информацията, която събрах, когато се обучавах за Игрите. Не го направих, защото не мога да рисувам, а е много важно изображенията да бъдат предадени с най-точни подробности. Ето тук на сцената се появява Пийта. Той вече познава някои растения, от други имаме изсушени образци, а трети се налага да описвам. Пийта ги скицира на хартия, докато се убедя, че са точни, после прави рисунките в книгата, а аз грижливо записвам всичко, което знам за растението.

Това е тиха, увлекателна работа, която ми помага да не мисля за неприятни неща. Обичам да гледам как рисува, как празната страница разцъфтява под перото му, как преди черно-бялата книга оживява в цветове. Когато се съсредоточи, лицето му странно се променя. Спокойното изражение изчезва, то става напрегнато и вглъбено по особен начин, който подсказва, че вътре в него се крие съвсем друг свят. Виждала съм това изражение да се появява за миг и преди: на арената, когато говори пред публика или онзи път, когато застана пред оръжията на миротворците в Окръг 11, за да ме предпази. Не знам как точно да го възприемам. Освен това се вглеждам в миглите му, които обикновено не се забелязват много, защото са съвсем руси. Но отблизо, на слънчевата светлина, която влиза през прозореца, те са бледозлатисти и толкова дълги, че не проумявам как не се оплитат, когато мига.

Един следобед Пийта вдига поглед от цветчето, което рисува, толкова внезапно, че се стряскам, сякаш ме е хванал да го шпионирам — което в някакъв смисъл може би е вярно. Но той само казва:

— Знаеш ли, мисля, че за пръв път правим заедно нещо нормално.

— Да — съгласявам се аз. Отношенията ни дотук винаги бяха свързани с Игрите. Нормалното никога не е било част от тях. — Хубаво е, за разнообразие.

Всеки следобед той ме носи на ръце долу, за да сменя обстановката, а аз изнервям всички, като включвам телевизора. Обикновено гледаме само когато е задължително, защото смесицата от пропаганда и демонстрация на сила от страна на Капитола — включително клиповете от седемдесет и четири годишната история на Игрите — е отвратителна. Но сега търся нещо конкретно. Сойката-присмехулка, на която Бони и Туил залагат всичките си надежди. Знам, че това сигурно са измислици, но искам да съм сигурна, че е така. И да залича завинаги от ума си представата за един процъфтяващ Окръг 13.

За пръв път я виждам в един репортаж за Тъмните дни. Показват тлеещите останки от Сградата на справедливостта в Окръг 13 и за миг зървам черно-бялата долна част от крилото на сойка-присмехулка, която прелита в горния десен ъгъл на екрана. Това не доказва нищо. Стари кадри за една стара история.

Но няколко дни по-късно нещо друго привлича вниманието ми. Главната говорителка чете новина за недостига на графит, който засяга производството на различни продукти в Окръг 3. Превключват на нещо, което уж е репортаж на живо. Репортерката е в защитен костюм и е застанала пред руините на Сградата на справедливостта в Окръг 13. През маската си тя съобщава как за съжаление точно днес според едно изследване са установили, че мините в Окръг 13 все още са твърде токсични и работата в тях не може да се възобнови. Край на историята. Но точно преди да превключат към водещата в студиото, в ъгъла на екрана преминава същата сойка-присмехулка.

Репортерката говори на фона на старите кадри. Тя изобщо не е в Окръг 13. Което поставя въпроса: Какво всъщност има там?