Сюзан Колинс
Възпламеняване (20)

20

— Пийта! — крещя аз. Разтърсвам го по-силно, дори му удрям шамари, но няма полза. Сърцето му е спряло. Удрям само празно пространство. — Пийта!

Финик подпира Магс на едно дърво и ме избутва настрана.

— Остави на мен. — Пръстите му докосват различни точки по врата на Пийта, пробягват по костите на ребрата и гръбнака му. После той стисва носа на Пийта.

— Не! — крещя аз, като се хвърлям към Финик, защото той със сигурност иска да се увери, че Пийта е мъртъв, да сложи край и на най-слабата надежда за живот. Финик вдига ръка и ме удря толкова силно, толкова точно в гърдите, че политам назад и се блъсвам в ствола на едно дърво. Болката ме зашеметява, мъча се да си поема дъх и в същото време виждам как Финик пак стиска носа на Пийта. От мястото, където седя, издърпвам една стрела, слагам я в лъка и точно се каня да я пусна, когато виждам как Финик целува Пийта. Това е толкова необичайно, дори за Финик, че възпирам ръката си. Не, не го целува. Запушил е носа му, но му е отворил устата и вдъхва въздух в дробовете му. Виждам това и дори виждам как гърдите на Пийта се повдигат и отпускат. После Финик отваря ципа на горната част от гащеризона на Пийта и започва да масажира мястото над сърцето с ръце. Вече съм се съвзела от шока и разбирам какво се мъчи да направи.

Много рядко съм виждала и майка ми да прави нещо подобно. Ако в Окръг 12 ти спре сърцето, близките ти едва ли ще успеят да те доведат навреме при майка ми. Пациентите й обикновено са обгорени, ранени или болни. Или умиращи от глад, разбира се.

Но Финик идва от друг свят. Каквото и да прави, правил го е и преди. В движенията му има много точен ритъм и методичност. Гледам отчаяна за някакъв признак на успех и виждам, че връхчето на стрелата се е забило в земята. Минават мъчителни минути и надеждите ми отслабват. Горе-долу когато вече решавам, че е твърде късно, че Пийта е мъртъв, че е продължил нататък, недостижим завинаги, той се закашля леко и Финик се дръпва назад.

Оставям оръжията си на земята и се хвърлям върху него.

— Пийта? — казвам тихо. Отмятам влажните руси кичури от челото му и усещам как сърцето му тупти силно под пръстите ми.

Клепачите му потрепват и се отварят и той ме поглежда в очите.

— Внимавайте — изрича немощно той. — Там има силово поле.

Засмивам се, но по бузите ми се стичат сълзи.

— Трябва да е много по-силно от онова на покрива на Тренировъчния център — казва той. — Но ми няма нищо. Само малко се поразтресох.

— Ти беше мъртъв! Спря ти сърцето! — избухвам аз, преди да помисля дали е добре да му говоря такива неща. Плясвам се с ръка през устата, защото започвам да издавам ужасни задавени звуци — случва се, когато наистина плача.

— Е, сега като че ли работи — казва той. — Всичко е наред, Катнис. — Кимвам, но звуците не спират. — Катнис? — Сега Пийта е разтревожен за мен, което допълва безумието на цялата ситуация.

— Всичко е наред. Това е от хормоните — казва Финик. — От бебето. — Вдигам очи и виждам, че Финик се е отпуснал на колене, но все още диша тежко от катеренето, от горещината и от усилието да съживи Пийта.

— Не. Не е… — успявам да изрека аз и избухвам в още по-истерични ридания, което явно само потвърждава думите на Финик за бебето. Погледите ни се срещат и аз го гледам яростно през сълзи. Знам, глупаво е, че усилията му така ме дразнят. Исках единствено да спася Пийта и не успях, а Финик успя, и би трябвало да съм му благодарна. И съм му благодарна. Но освен това съм бясна, защото това означава, че завинаги ще съм задължена на Финик Одеър. Завинаги. Следователно как мога да го убия, докато спи?

Очаквам да видя на лицето му самодоволство или сарказъм, но изражението му ме озадачава. Той поглежда ту към Пийта, ту към мен, като че ли се мъчи да разбере нещо, после леко разтърсва глава, сякаш за да я проясни.

— Как си? — обръща се той към Пийта. — Мислиш ли, че можеш да продължиш нататък?

— Не, той трябва да си почине — казвам. Носът ми тече с всичка сила, а нямам нищо, което да използвам за кърпичка. Магс откъсва шепа мъх, провиснал от едно дърво, и ми го подава. Съсипана съм и го приемам безропотно. Шумно си издухвам носа и попивам сълзите от лицето си. Мъхът е приятен. Попива и е невероятно мек.

На гърдите на Пийта проблясва нещо златно. Протягам ръка и опипвам диска, който виси на верижка на шията му. Върху него е гравирана моята сойка-присмехулка.

— Това талисман ли е? — питам.

— Да. Имаш ли нещо против, че съм използвал твоята сойка-присмехулка? Исках да са еднакви — отговаря той.

— Не, разбира се, че нямам нищо против. — Насилвам се да се усмихна. Обстоятелството, че Пийта се появява на арената, като носи талисман със сойка-присмехулка, е едновременно благословия и проклятие. От една страна, това би трябвало да повдигне духа на бунтовниците в окръзите. От друга, трудно е да си представя, че президентът Сноу ще пренебрегне този факт, и това още повече затруднява задачата ми да спася живота на Пийта.

— Значи искате да се настаним на лагер тук, така ли? — пита Финик.

— Според мен е лошо — казва Пийта. — Без вода. Без прикритие. Наистина съм добре. Само ако може да вървим бавно.

— По-добре бавно, отколкото никак. — Финик помага на Пийта да се изправи. Аз се мъча да се успокоя. Сутринта започна с това, че гледах как премазват Цина от бой, после пристигнах на тази непозната арена и видях как Пийта умира. Все пак съм доволна, че Финик продължава да разиграва картата с бременността вместо мен, защото по отношение на спонсорите не се справям с нещата особено добре.

Проверявам оръжията си макар да знам, че са в идеално състояние, защото така се чувствам по-уверена.

— Аз ще тръгна начело.

Пийта се кани да възрази, но Финик го прекъсва.

— Не, нека върви напред. — Той ме поглежда намръщено. — Ти знаеше, че има силово поле, нали? Веднага разбра? Искаше да ни предупредиш. — Кимвам. — Откъде знаеше?

Поколебавам се. Да разкрия, че знам тайната на Бийти и Уайърс за разпознаване на силовите полета, може да се окаже опасно. Възможно е гейм-мейкърите да са пропуснали онзи момент по време на тренировките, когато Бийти и Уайърс ми го показаха. Така или иначе, разполагам с много ценна информация. А ако знаят, че я имам, може да направят нещо и да променят силовото поле, за да стане неоткриваемо. Затова лъжа:

— Не знам как стана. Като че ли го чух. Слушайте. — Всички притихваме. Чува се звукът на насекоми, птици, ветрецът в листата.

— Не чувам нищо — казва Пийта.

— Чува се — настоявам аз, — същото е, както когато електричеството в оградата около Окръг 12 е включено, само че много, много по-тихо. — Всички отново се заслушват напрегнато. Аз също, макар че няма нищо за чуване. — Ето! — възкликвам. — Не го ли чувате? Идва точно оттам, където токът удари Пийта.

— И аз не чувам нищо — казва Финик. — Но щом ти го чуваш, непременно тръгни начело.

Решавам да извлека всичко възможно от тази игра:

— Чудно нещо — казвам аз. Въртя глава ту на една страна, ту на друга, сякаш съм озадачена. — Чувам го само с лявото ухо.

— Онова, което докторите възстановиха? — казва Пийта.

— Да — казвам аз и после свивам рамене. — Може би са свършили по-добра работа, отколкото предполагат. Знаете ли, понякога чувам странни неща отляво. Неща, които човек обикновено не чува. Например звука от крилете на насекомите. Или как пада снегът. — Идеално. Сега цялото внимание ще се насочи към хирурзите, които излекуваха глухото ми ухо след Игрите миналата година, и ще им се наложи да обяснят защо слухът ми е остър като на прилеп.

— Ти — казва Магс, като ме избутва напред, и тръгвам начело. Тъй като ще се движим бавно, Магс предпочита да ходи сама с помощта на един клон, от който Финик й направи бастун. Той дава един клон и на Пийта, което е хубаво, защото въпреки протестите му според мен единственото му желание е да легне. Финик върви последен, така че поне един бдителен човек ще ни пази гърба.

Тръгвам и се старая силовото поле да е отляво, защото от тази страна е уж свръхчовешкото ми ухо. Но тъй като всичко това е измислица, отрязвам шепа твърди орехи, които висят на гроздове от едно дърво, и в движение ги хвърлям напред. И добре, че го правя, защото имам чувството, че често пропускам трепкащите квадратчета, които показват наличието на силово поле. Щом орехът се удари в силовото поле, се издига облаче дим, и после се връща овъглен и с напукана черупка на земята в краката ми.

След няколко минути долавям някакво мляскане зад гърба си и когато се обръщам, виждам как Магс бели един орех и го пъха във вече пълната си уста.

— Магс! — изкрещявам. — Изплюй го. Може да е отровно.

Тя промърморва нещо и не ми обръща внимание, като се облизва с видимо удоволствие. Поглеждам към Финик за помощ, но той само се засмива:

— Ако са отровни, ще разберем — казва той.

Тръгвам напред, учудена от поведението на Финик, който спаси старата Магс, а сега я оставя да яде непознати орехи. Същият Финик, одобрен от Хеймич. Същият Финик, който върна Пийта от мъртвите. Защо не го остави да умре? Нямаше да носи никаква вина. Нямаше да знам, че е можел да го съживи. Защо искаше да спаси Пийта? И защо беше твърдо решен да станем съюзници? Както и че е готов да ме убие, ако се стигне до там. Но все пак остави на мен да избера дали да се бием.

Продължавам напред, като подхвърлям орехи, и понякога забелязвам силовото поле. Държа курс наляво, за да намеря място, откъдето можем да излезем навън, да се отдалечим от Рога на изобилието и, надявам се, да намерим вода. Но след около час осъзнавам, че няма смисъл. Изобщо не напредваме наляво. Изглежда силовото поле ни принуждава да се движим в кръг. Спирам и поглеждам назад към куцащия силует на Магс, към тънкия слой пот по лицето на Пийта.

— Да направим почивка — казвам. — Искам пак да погледна отгоре.

Избирам дърво, което изглежда по-високо от другите. Катеря се по извитите клони, като се придържам възможно най-близо до ствола. Не мога да определя колко лесно ще се прекършат тези гъвкави клони. И все пак се изкачвам по-високо, отколкото е благоразумно, защото има нещо, което трябва да видя. Стигам почти до върха, където стволът е не по-широк от млада фиданка и се полюшва напред-назад във влажния бриз. Тук подозренията ми се потвърждават. Има причина, поради която не можем да свърнем наляво, и никога няма да можем. От тази опасна наблюдателна точка виждам за пръв път формата на цялата арена. Правилен кръг. В центъра, където е Рогът на изобилието, има също толкова правилен кръг. Небето над джунглата е в равен розов цвят. Струва ми се, че различавам един-два от онези вълнисти квадрати — Уайърс и Бийти ги нарекоха процепи в бронята, защото показват нещо, което трябва да е скрито, и следователно представляват слабо място. За да съм абсолютно сигурна, изстрелвам една стрела в празното пространство над дърветата. Проблясва светлина, за миг виждам истинското синьо небе и полето отхвърля стрелата обратно в джунглата. Слизам да съобщя лошата новина на останалите.

— Силовото поле ни затваря в кръг, като в капан. Купол, всъщност. Не знам колко нависоко се издига. В средата е Рогът на изобилието, около него има море, а после джунгла, която ни заобикаля отвсякъде. Много точно. Много симетрично. И не много обширно — казвам аз.

— Видя ли вода? — пита Финик.

— Само солената вода, откъдето започнахме Игрите.

— Трябва да има някакъв друг източник — казва намръщено Пийта. — Или всички до няколко дни ще сме мъртви.

— Е, растителността е гъста. Сигурно някъде има езеро или поток — казвам със съмнение. Инстинктивно чувствам, че Капитолът може би иска тези непопулярни Игри да свършат възможно най-скоро. Плутарх Хевънсбий може вече да е дал заповеди да ни избият. — Във всеки случай няма смисъл да се опитваме да открием какво има от другата страна на този хълм, защото отговорът е: няма нищо.

— Все някъде между силовото поле и Рога на изобилието трябва да има вода за пиене — настоява Пийта. Всички знаем какво означава нова. Да се върнем назад. Да се върнем при професионалните трибути и кръвопролитието. При положение, че Магс едва ходи, а Пийта е прекалено слаб, за да се бие.

Решаваме да слезем неколкостотин метра надолу по склона и да продължим да се движим в кръг. Да проверим дали на това ниво няма вода. Оставам начело, като от време на време хвърлям по един орех наляво, но вече сме излезли извън обсега на силовото поле. Слънцето ни изгаря, въздухът пари и си прави шеги със зрението ни. Някъде към средата на следобеда става ясно, че Пийта и Магс не могат да продължат.

Финик избира място за лагеруване на десетина метра под силовото поле, като казва, че можем да го използваме като оръжие и ако ни нападнат, да насочим враговете си към него. Двамата с Магс отрязват стръкове от високата над метър жилава трева, която расте наоколо, и започват да плетат рогозки. Тъй като, изглежда, орехите нямат лоши последствия върху Магс, Пийта събира цял куп и ги препича, като ги хвърля върху силовото поле. Методично бели черупките и отделя ядките. Аз стоя на пост — нервна съм, горещо ми е и съм изтощена от емоциите през деня.

И съм жадна. Много жадна. Накрая не издържам.

— Финик, защо не застанеш на пост, а аз ще потърся вода.

Никой не е във възторг от идеята да тръгна сама, но заплахата от обезводняване е сериозна.

— Не се тревожи, няма да се отдалечавам — обещавам на Пийта.

— И аз ще дойда — казва той.

— Недей, искам да потърся някакъв дивеч — казвам аз, без да добавя: „А ти не можеш да дойдеш, защото вдигаш много шум“. Но намеквам за това. Хем ще изплаши дивеча, хем ще ме изложи на опасност с тежката си походка. — Няма да се бавя.

Промъквам се крадешком през дърветата и с удоволствие установявам, че теренът позволява да се движа безшумно. Проправям си път надолу по диагонал, но не намирам нищо, освен още гъста, зелена растителност.

Чувам оръдието и спирам. Първоначалната кървава баня при Рога на изобилието трябва да е приключила. Списъкът на загиналите трибути е готов. Броя изстрелите, всеки от които означава един мъртъв победител. Осем. Не са толкова много като миналата година. Но ми се струват повече, защото знам имената на почти всички.

Чувствам умора, облягам се на едно дърво да си почина и усещам как горещината попива влагата от тялото ми като гъба. Трудно преглъщам и бавно започва да ме обзема изтощение. Поглаждам с ръка корема си, с надеждата, че някоя обзета от съчувствие бременна жена ще ми стане спонсор и Хеймич ще ми изпрати вода. Никакъв резултат. Свличам се на земята.

Лежа неподвижно и разглеждам животните: непознати птици с бляскаво оперение, дървесни гущери с потрепващи сини езици и някакво животинче, което прилича на кръстоска между плъх и опосум, вкопчено в клоните най-близо до ствола. Свалям го с една стрела, за да го огледам по-отблизо.

Грозно е, спор няма: едър гризач с мъхната петниста сива козина и два зловещи предни зъба, които стърчат над горната устна. Докато го изкормям и дера, забелязвам и още нещо. Муцуната му е мокра. Като на животно, което е пило вода от поток. Развълнувана от това откритие, тръгвам от дървото, на което живее, и се движа бавно в спирала. Водата едва ли е далече.

Нищо. Не намирам нищо. Нито дори капчица роса. Накрая, тъй като знам, че Пийта ще се тревожи за мен, се отправям обратно към лагера. Сега ми е още по-горещо и съм преизпълнена с безсилен гняв.

Когато се връщам, останалите са преобразили мястото. Магс и Финик са направили нещо като колиба от тревните рогозки — отпред е отворена, но има три стени, под и покрив. Магс е изплела и кошници, които Пийта е напълнил с печени орехи. Те с надежда обръщат лица към мен, но само поклащам глава.

— Не. Не намерих вода. Но там някъде има. Той знаеше къде е — казвам аз и вдигам одрания гризач да го видят всички. — Свалих го със стрела от едно дърво, видях, че преди малко е пил, но не намерих водата. Огледах всеки сантиметър в радиус от трийсет метра.

— Става ли за ядене? — поглежда ме Пийта.

— Не съм сигурна. Месото му прилича на катерица. Трябва да го изпечем… — Колебая се, защото се налага да запаля огън с голи ръце. Дори да успея, димът представлява опасност. Всички сме много близо един до друг на тази арена и едва ли ще успеем да го прикрием.

Пийта има друга идея. Той взема парче от месото на гризача, набожда го на върха на заострена пръчка и го пуска в силовото поле. Разнася се остро цвърчене и пръчката долита обратно. Отвън месото е овъглено, но отвътре е добре изпечено. Всички му ръкопляскаме, но после си спомняме къде се намираме и бързо спираме.

Бялото слънце залязва в розовото небе. Събираме се в колибата. Все още съм подозрителна към орехите, но Финик казва, че Магс ги е разпознала от други Игри. По време на обучението не се задържах дълго на пункта за ядивни растения, защото миналата година ми беше много лесно. Сега съжалявам. Защото там със сигурност е имало някои от непознатите растения, които ме заобикалят. И може би щях да науча нещо повече за това, което ми предстоеше. Но Магс изглежда добре, а яде тези орехи вече от часове. Затова вземам един орех и отхапвам малко. Има мек, леко сладникав вкус — прилича на кестен. Решавам, че няма опасност. Гризачът е жилав и със силна миризма на дивеч, но учудващо сочен. Всъщност не е лошо ядене за първата ни вечеря на арената. Само да имаше нещо за пиене.

Решаваме да наречем животното „дървесен плъх“ и Финик ме разпитва подробно за него. Колко високо е бил, колко време съм го дебнала, преди да стрелям, какво е правел? Не си спомням да е правил нищо особено. Оглеждаше се за насекоми, или нещо подобно.

Ужасявам се от нощта. Добре, че укритието ни от плътно сплетена трева предлага известна защита от пълзящите по земята животинки. Малко преди слънцето да се скрие зад хоризонта, изгрява бледата луна — на светлината й виждаме само силуети. Разговорът ни заглъхва, защото знаем какво предстои. Подреждаме се в редица пред входа на колибата й Пийта ме хваща за ръка.

Небето изсветлява, когато горе се появява гербът на Капитола и сякаш се носи в пространството. Слушам звуците на химна и си мисля: За Финик и Магс ще е по-трудно. Но се оказва много трудно и за мен — да видя лицата на осемте мъртви победители, показани в небето.

Пръв се появява мъжът от Окръг 5, онзи, когото Финик уби с тризъбеца си. Това означава, че всички трибути от окръг 1, 2, 3 и 4 са живи — четиримата професионалисти, Бийти и Уайърс, и, разбира се, Магс и Финик. След мъжа от Окръг 5 виждаме в небето лицето на морфлинга от Окръг 6, Сесилия и Ууф от 8, двамата от 9, жената от 10 и Сийдър от 11. Гербът на Капитола се появява отново, прозвучава краят на музиката, небето потъмнява и остава само луната.

Никой не казва нищо. Не познавах добре никой от загиналите. Но си мисля за трите деца, които се бяха вкопчили в Сесилия, когато я отвеждаха. За това, колко мила беше Сийдър към мен, когато се срещнахме. Дори при мисълта за морфлинга с изцъкления поглед, който рисуваше по бузите ми жълти цветя, потръпвам от болка. Всички са мъртви. Всички тях вече ги няма.

Не знам колко дълго щяхме да седим така, ако не е пристигането на сребърния парашут — той се спуска плавно през листата и се приземява пред нас. Никой не посяга към него.

— За кого е, как мислите? — питам след малко.

— Не се знае — казва Финик. — Защо не предположим, че е за Пийта, тъй като той умря днес?

Пийта развързва връзката и разгъва кръглото парче коприна. Вътре има малък метален предмет. Не се сещам за какво служи.

— Какво е това? — питам аз. Никой не знае. Подаваме си го от ръка на ръка и всички го оглеждаме. Кух метален цилиндър, леко скосен в единия край. Другият край е извит надолу. Предметът ми е смътно познат. Прилича на част, която може да е изпаднала от велосипед, от корниз, всъщност от какво ли не.

Пийта духва от единия край да провери дали предметът издава звук. Не. Финик пъхва кутрето си в него, за да го изпробва като оръжие. Безполезно.

— Може ли да се лови риба с него, Магс? — питам. Магс, която може да лови риба с почти всичко, поклаща глава и изсумтява.

Вземам предмета и го въртя между дланите си. Тъй като сме съюзници, Хеймич сигурно действа заедно с менторите от Окръг 4. Имал е пръст в избирането на този подарък. Това означава, че подаръкът е ценен. Дори животоспасяващ. Спомените ми се връщат към миналата година, когато толкова отчаяно се нуждаех от вода, но той не я изпращаше, защото знаеше, че мога да я намеря, ако се опитам. Подаръците на Хеймич, или липсата на такива, носят важни послания. Почти мога да го чуя как ръмжи: Размърдай си мозъка, ако имаш такъв. Какво е това?

Избърсвам потта от челото си и вдигам подаръка към лунната светлина. Накланям го насам-натам, за да го разгледам от всички страни, покривам части от него и после ги откривам пак. Мъча се да го накарам да ми разкрие предназначението си. Най-сетне, в пристъп на безсилен гняв, забивам единия край на предмета в пръстта.

— Предавам се. Може би ако се съюзим с Бийти или Уайърс, те ще се сетят за какво служи.

Протягам се, притискам горещата си буза в тревната рогозка и се взирам ядосано в предмета. Пийта разтрива едно схванато място между раменете ми и се поотпускам. Чудя се защо все още не захладява, след като слънцето залезе. Чудя се какво ли става вкъщи.

Прим. Майка ми. Гейл. Мадж. Мисля си как ме гледат от къщи. Поне се надявам, че са си вкъщи. А не са арестувани от Тред. Че не ги наказват както Цина. Както Дарий. Наказани заради мен. Всички.

Мъчно ми е за тях, за моя окръг, за моята гора. Истинска гора със здрави, твърди дървета, изобилна храна, дивеч, който не те изпълва с ужас. Буйни потоци. Разхлаждащ ветрец. Не, още по-хубаво — студени ветрове, които да отвеят тази задушаваща горещина. Представям си как излиза точно такъв вятър, от който бузите ми замръзват, а пръстите ми изтръпват, и изведнъж се сещам как се казва парчето метал, полузаровено в черната пръст.

— Канелка! — възкликвам аз и бързо ставам.

— Какво? — пита Финик.

Измъквам предмета от земята и го изчиствам. Обгръщам с длан скосения край, така че да не се вижда, и разглеждам другия, който е извит надолу. Да, виждала съм и преди това приспособление. Отдавна, в един студен, ветровит ден, когато бяхме с баща ми в гората. Баща ми проби дупка в ствола на един клен и го пъхна вътре. През него сокът се стичаше в кофата ни. Кленовият сок превръща дори нашия безвкусен хляб в лакомство. Не знам какво стана с няколкото канелки, които имаше баща ми, след смъртта му. Сигурно ги е скрил някъде в гората. И така никой не ги е намерил.

— Това е канелка. Нещо като кранче. Забиваш я в някое дърво и по нея изтича сок. — Поглеждам жилавите зелени дървета наоколо. — Е, стига дървото да е подходящо.

— Сок? — пита Финик. Край морето също няма подходящи дървета.

— За извличане на сок от дървото — казва Пийта. — Но тези дървета не са кленове.

Изведнъж всички скачаме на крака. Мъчи ни жажда. Липсват потоци. Спомням си острите предни зъби и мократа муцуна на дървесния плъх. В тези дървета може да се крие само едно ценно нещо. Финик се кани да забие канелката в зелената кора на едно масивно дърво с камък, но го спирам:

— Чакай. Ще я счупиш. Първо трябва да пробием дупка — казвам аз.

Единственият ни инструмент е шилото на Магс. Пийта го забива в кората и то потъва на около три сантиметра. Двамата с Финик се редуват да разширяват отвора с шилото и с ножовете си, докато накрая канелката може да влезе вътре. Поставям я внимателно и всички се отдръпваме назад в очакване. Отначало не се случва нищо. После една капка вода се стича по извития край и пада в дланта на Магс. Тя я облизва и протяга ръка за още.

Наместваме канелката по-добре и успяваме да изкараме една тънка струйка. Редуваме се да подлагаме уста под тръбичката, за да разквасим пресъхналите си уста. Магс донася една кошница — оплетена е толкова стегнато, че може да задържи вода. Пълним кошницата и си я подаваме, като отпиваме големи глътки, а после си позволяваме лукса да наплискаме и лицата си. Като всичко останало, и водата е топла, но сега не е моментът да сме капризни.

Утоляваме жаждата си и изведнъж усещаме колко сме изтощени. Подготвяме се за нощта. Миналата година винаги държах нещата си готови, в случай че се наложи бързо да бягам. Тази година нямам раница. Само оръжията, които и без друго няма да изпусна от ръцете си. После се сещам за канелката и я измъквам от дървото. Откъсвам жилаво клонче, махам листата, прокарвам го през канелката и здраво я привързвам към колана си.

Финик предлага да поеме първата смяна и аз приемам — знам, че трябва да е някой от нас двамата, докато Пийта събере сили. Лягам до Пийта в колибата и казвам на Финик да ме събуди, щом се измори. Няколко часа по-късно ме стряска нещо, което прилича на камбанен звън. Дан! Дан! Не е точно като камбаната, която бият в Сградата на справедливостта на Нова година, но доста прилича на нея. Пийта и Магс не се будят, но по лицето на Финик е изписано същото напрежение, което изпитвам и аз. Камбаната млъква.

— Преброих дванайсет удара — казва той.

Кимвам. Дванайсет. Какво означава това? Един удар за всеки окръг? Може би. Но защо?

— Как мислиш — дали означава нещо?

— Нямам представа — казва той.

Чакаме по-нататъшни указания, може би съобщение от Клодиъс Темпълсмит. Покана за пиршество. Случва се само едно по-забележително нещо. В далечината ослепителна светкавица удря високо като кула дърво, а после се разразява гръмотевична буря. Предполагам, че ще последва дъжд, източник на вода за онези, които нямат такива умни ментори като Хеймич.

— Върви да спиш, Финик. И без друго е мой ред да застана на пост — казвам аз.

Финик се колебае, но никой не може да остане вечно буден. Той се настанява близо до входа на колибата, стиска в ръка тризъбеца и се унася в неспокоен сън.

Седя със зареден лък и наблюдавам джунглата — на лунната светлина всичко има призрачно зелен цвят. След около час светкавиците спират. Чувам как дъждът приближава и потропва в листата на неколкостотин метра от мен. Чакам да стигне до нас, но това така и не става.

Стряска ме гърмежът на оръдието, но спящите ми спътници не го чуват. Няма смисъл да ги будя за това. Още един мъртъв победител. Насилвам се да не мисля кой е.

Странният дъжд секва внезапно, също като бурята миналата година на арената.

Минути след като спира, виждам как мъглата бавно се промъква откъм посоката на току-що изсипалия се порой. Нормално явление. Студен дъжд върху нагорещена земя, мисля си аз. Мъглата продължава да настъпва. Протяга пипала напред, свива ги като пръсти и сякаш придърпва зад себе си още мъгла. Гледам я и усещам как косъмчетата по врата ми настръхват. Нещо не е наред с тази мъгла. Приближаването на предния фронт е прекалено равномерно, за да е естествено. А ако не е естествено…

Усещам в ноздрите си отвратителна сладникава миризма и крещя на другите да се събудят.

Трябват ми няколко секунди, докато ги събудя, и през това време започвам да се покривам с мехури.