Сюзан Колинс
Възпламеняване (17)

17

Ефектът върху гейм-мейкърите е незабавен и удовлетворяващ. Едни ахват от ужас. Други изпускат чашите си с вино, които се разбиват с мелодичен звън на земята. Двама като че ли всеки момент ще припаднат. Шокът е всеобщ.

Най-после Плутарх Хевънсбий ме удостоява с вниманието си. Взира се упорито в мен, докато сокът от прасковата, която е смачкал в ръката си, се стича през пръстите му. Накрая прочиства гърло и казва:

— Сега можете да си вървите, госпожице Евърдийн.

Кимвам почтително и се обръщам да си вървя, но в последния миг не устоявам на изкушението и запращам кутията с къпиновия сок през рамо. Чувам как съдържанието се разплисква върху чучелото и в същото време се разнася звукът от още две счупени чаши с вино. Докато вратите на асансьора се затварят зад мен, виждам, че никой не помръдва.

Това ги изненада, мисля си аз. Беше прибързано и опасно и несъмнено ще си платя десетократно. Но за момента ликувам и си позволявам да се насладя на победата си.

Искам веднага да намеря Хеймич и да му разкажа за представянето си, но наоколо няма никой. Сигурно се приготвят за вечеря и аз също решавам да отида да взема душ, тъй като ръцете ми са изцапани със сок. Докато стоя под душа, започвам да се питам доколко благоразумен беше последният ми номер. Би трябвало винаги да си задавам въпроса: „Това ще помогне ли на Пийта да оцелее?“ Вероятно не. Всичко, което става по време на обучението, е строго секретно, така че е безсмислено да предприемат действия срещу мен, след като никой няма да научи с какво съм се провинила. Всъщност миналата година бях възнаградена за дързостта си. Сега обаче престъплението е от друг характер. Ако гейм-мейкърите са ми разгневени и решат да ме накажат на арената, Пийта също може да пострада. Сигурно постъпих прекалено импулсивно. И все пак… не мога да кажа, че съжалявам, задето го направих.

Когато всички се събираме за вечеря, забелязвам, че по ръцете на Пийта личат петна с най-различни цветове, макар че косата му е още влажна от къпането. Сигурно им е показал някакъв вид камуфлаж. Сервират супата и Хеймич минава направо към въпроса, който измъчва всички:

— Хайде, казвайте как мина индивидуалното представяне.

Двамата с Пийта се споглеждаме. Не изгарям от нетърпение да опиша случилото се. В спокойната обстановка на трапезарията то ми изглежда прекалено крайно.

— Ти си пръв — казвам аз. — Трябва да е било нещо специално. Наложи се да чакам четирийсет минути, преди да вляза.

Пийта като че ли е обхванат от подобно нежелание.

— Ами, аз… аз направих онова с камуфлажа, както предложи ти, Катнис. — Той се поколебава. — Не беше точно камуфлаж. Искам да кажа, използвах бои.

— За какво? — пита Порша.

Сещам се колко смутени бяха гейм-мейкърите при влизането ми. Миризмата на почистващи препарати. Рогозката, преместена от центъра в ъгъла на салона. Дали беше, за да прикрият нещо, което не бяха успели да отмият?

— Нарисувал си нещо, нали? Картина.

— Видя ли я? — пита ме той.

— Не. Но бяха положили доста усилия да я скрият — казвам аз.

— Е, това е нормално. Не е позволено да видиш какво са направили другите трибути преди теб — казва Ефи, без да се разтревожи. — Какво нарисува, Пийта? — Изглежда леко просълзена. — Портрет на Катнис ли беше?

— За какво му е да рисува мой портрет, Ефи? — питам доста ядосано.

— За да покаже как ще направи всичко възможно, за да те защити. И без друго целият Капитол очаква именно това. Нали той доброволно предложи да участва в Игрите заедно с теб? — казва Ефи, сякаш това е най-очевидното нещо на света.

— Всъщност нарисувах Ру — казва Пийта. — Така, както изглеждаше, след като Катнис я покри с цветя.

На масата настъпва продължителна пауза, докато всички възприемат казаното.

— И какво точно се опитваше да постигнеш? — пита Хеймич с много премерен тон.

— Не съм сигурен. Исках да ги накарам да се почувстват виновни, макар и само за миг — казва Пийта. — Задето са убили това малко момиче.

— Това е ужасно. — Ефи звучи, сякаш всеки момент ще заплаче. — Този вид мислене… е забранен, Пийта. Абсолютно. Само ще навлечеш още неприятности на себе си и на Катнис.

— Трябва да се съглася с Ефи по този въпрос — казва Хеймич. Порша и Цина запазват мълчание, но лицата им са много сериозни. Разбира се, прави са. И аз съм разтревожена, но си мисля, че постъпката на Пийта е възхитителна.

— Предполагам, моментът не е подходящ да спомена, че обесих едно чучело и изписах с боя името на Сенека Крейн върху него — казвам. Това постига желания ефект. В първия миг никой не вярва на ушите си, но после всеобщото неодобрение се стоварва върху мен като цял тон тухли.

— Обесила си… Сенека Крейн? — изрича Цина.

— Да. Демонстрирах новите си умения да правя възли и накрая той — кой знае как — се озова на края на примката — обяснявам им аз.

— О, Катнис… — с приглушен глас казва Ефи. — Откъде изобщо знаеш за това?

— Тайна ли е? Президентът Сноу не се държеше така, сякаш е тайна. Всъщност, нямаше търпение да ми съобщи — отговарям аз. Ефи напуска масата, притиснала салфетка към лицето си. — Сега пък разстроих Ефи. Трябваше да излъжа и да кажа, че съм изстреляла няколко стрели.

— Човек би си помислил, че сме го планирали — казва Пийта с едва доловима усмивка.

— А не сте ли? — пита Порша. Тя притиска с пръсти клепачите си, за да ги държи затворени, сякаш е изложена на много ярка светлина.

— Не — казвам, като поглеждам Пийта с ново чувство на признателност. — Преди да влезем, и двамата не знаехме какво ще направим.

— И още нещо, Хеймич — продължава Пийта. — Решихме, че не искаме никакви съюзници на арената.

— Хубаво. Поне няма да се чувствам отговорен за това, че сте убили някого от приятелите ми поради глупостта си — казва той.

— Точно така си мислехме — казвам му аз.

Довършваме вечерята мълчаливо, но когато се изправяме, за да отидем в дневната, Цина ме обгръща с една ръка и ме притиска към себе си.

— Хайде, ела да гледаме какви са резултатите.

Събираме се около телевизора и Ефи, със зачервени очи, се присъединява отново към нас. Лицата на трибутите се появяват, окръг по окръг, а под снимките им проблясва резултата, изписан със светещи цифри. От едно до дванайсет. Предсказуемо високи резултати за Кашмир, Глос, Брут, Енобария и Финик. Ниски до средни за останалите.

— Някога давали ли са нула? — питам аз.

— Не, но за всичко си има първи път — отговаря Цина.

И се оказва, че е прав. Защото когато всеки от двама ни с Пийта постига дванайсет точки, ние пишем историята на Игрите на глада. Въпреки това обаче, на никой не му се празнува.

— Защо са направили това? — питам аз.

— Така че другите да нямат избор, освен да ви набележат като мишени — казва рязко Хеймич. — Лягайте си. Не мога да ви гледам и двамата.

Пийта ме изпраща мълчаливо до стаята ми, но преди да ми каже лека нощ, го прегръщам и отпускам глава на гърдите му. Ръцете му се плъзват нагоре по гърба ми и той обляга буза на косата ми.

— Съжалявам, ако съм влошила нещата — казвам.

— Не повече от мен. Все пак защо го направи? — пита той.

— Не знам. За да им покажа, че съм нещо повече от обикновена пионка в техните Игри?

Той се засмива леко, защото сигурно си спомня нощта преди Игрите миналата година. И двамата не можехме да заспим и се качихме на покрива. После Пийта ми каза нещо подобно, но тогава не разбрах за какво говори. Сега разбирам.

— И аз го направих по същата причина — отвръща ми той. — Не казвам, че няма да опитам. Имам предвид, да направя така, че да се върнеш вкъщи. Но ако бъда напълно честен по въпроса…

— Ако си напълно честен по въпроса, мислиш, че президентът Сноу вероятно им е дал директна заповед да се погрижат при всички положения да загинем на арената — казвам аз.

— Минавало ми е през ума — отговаря Пийта.

И на мен ми е минавало през ума. Многократно. Но макар да знам, че никога няма да изляза от арената жива, все още храня надежда, че Пийта ще оцелее. В края на краищата, не той извади къпините. Аз бях. Никой никога не се е съмнявал, че предизвикателната постъпка на Пийта е била мотивирана от любов. Затова може би президентът Сноу ще предпочете да го запази жив, сломен и с разбито сърце, като живо предупреждение към всички останали.

— Но дори да стане така, всички ще знаят, че сме се сражавали докрай, нали така? — казва Пийта.

— Всички ще знаят — отвръщам аз. И за първи път се дистанцирам от личната трагедия, която е завладяла съзнанието ми, откакто обявиха Юбилейните игри. Спомням си стареца, когото застреляха в Окръг 11, Бони и Туил, бунтовете, за които се носеха слухове. Да, всички в окръзите ще ме гледат, за да видят как приемам смъртната присъда, финалната демонстрация на власт на президента Сноу. Ще търсят знак, че битките, които са водили, не са били напразни. Ако ясно дам да се разбере, че няма да се подчиня на Капитола, чак до самия край, Капитолът ще е убил мен… но не и духа ми. Какъв по-добър начин да дам надежда на бунтовниците?

Красотата на тази идея е, че решението ми да спася Пийта с цената на собствения си живот само по себе си е предизвикателство. Отказ да играя Игрите на глада по правилата на Капитола. Личният ми план за действие съвпада напълно с този за пред хората. И ако наистина мога да спася Пийта… от гледна точка на революцията, това ще бъде идеално. Защото мъртва ще бъда по-ценна. Може би ще се превърна в нещо като мъченица за каузата и ще рисуват лицето ми върху знамената — това би допринесло повече за сплотяването на хората, отколкото всичко, което бих могла да направя, ако съм жива. Но Пийта ще е по-ценен жив — нещо като трагичен герой, който изразява болката си с думи, а думите преобразяват хората.

Пийта ще се побърка, ако разбере, че си мисля подобни неща, затова казвам само:

— Е, как ще прекараме последните си дни?

— Искам да прекарам всяка възможна минута до края на живота си с теб — отвръща Пийта.

— Хайде тогава — казвам аз и го дърпам в стаята си.

Струва ми се такъв лукс отново да спя в едно легло с Пийта. Досега не си давах сметка колко съм зажадняла за човешка близост. За това, да го усещам до себе си в тъмнината. Съжалявам, че пропилях последните две нощи, като затворих вратата и не го пуснах при мен. Потъвам в сън, обгърната в топлината му, и когато отново отварям очи, през прозорците струи дневна светлина.

— Нямаше кошмари — казва той.

— Никакви кошмари — потвърждавам. — А ти?

— Никакви. Бях забравил какво означава да се наспиш хубаво — казва той.

Известно време лежим, иска ни се да отложим започването на деня. Утре вечер ще предават интервюто с нас по телевизията, затова днес трябва да репетираме с Ефи и Хеймич. Пак високи токчета и пак саркастични коментари, мисля си аз. Но после пристига червенокосото момиче-авокс с бележка от Ефи — пише, че поради скорошното турне двамата с Хеймич са решили, че можем да се справяме задоволително пред публика. Репетициите са отменени.

— Наистина ли? — казва Пийта, като взема бележката от ръката ми и я прочита. — Знаеш ли какво означава това? Имаме цял ден на разположение.

— Много жалко, че не можем да отидем някъде — казвам с копнеж.

— Кой казва, че не можем? — пита той.

Покривът. Поръчваме си огромно количество храна, вземаме няколко одеяла и тръгваме нагоре да си направим пикник на покрива. Целодневен пикник в цветната градина, в която тихо звънтят вятърни камбанки. Ядем. Излежаваме се на слънце. Откършвам няколко лозови клонки и използвам новите си познания, придобити от обучението, за да правя възли и да плета мрежи. Пийта ме рисува. Измисляме си и игра със силовото поле, което обгражда покрива — един от нас хвърля ябълка в него, а другият трябва да я улови.

Никой не ни безпокои. В късния следобед лежа с глава върху скута на Пийта и плета венец от цветя, докато той си играе с косата ми, като твърди, че се упражнява в правене на възли. След известно време ръцете му застиват неподвижно.

— Какво? — питам аз.

— Само да можех да спра този момент, точно тук, точно сега, и да живея в него завинаги — казва той.

Обикновено подобен коментар, който намеква за безсмъртната му любов към мен, ме кара да се чувствам виновна и ужасна. Но сега ми е топло, отпуснала съм се, не изпитвам никаква тревога за едно бъдеще, каквото никога няма да имам, и от устата ми се изплъзва само една дума:

— Добре.

Усещам усмивката в гласа му:

— Значи позволяваш?

— Позволявам.

Той отново заравя пръсти в косата ми, а аз задрямвам.

Пийта ме събужда да видя залеза. Той припламва вълнуващо в жълто и оранжево зад очертанията на Капитола на фона на небето.

— Помислих си, че няма да искаш да го пропуснеш — казва той.

— Благодаря — казвам. Защото мога да пресметна на пръсти броя на залезите, които ми остават, и не искам да пропусна нито един.

Не отиваме на вечеря с другите, а и никой не ни кани.

— Радвам се. Омръзна ми да причинявам на всички около мен такива страдания — казва Пийта. — Всички да плачат. Или Хеймич… — Не е нужно да продължава.

Оставаме на покрива, докато става време за сън, а после тихо се промъкваме надолу до стаята ми, без да срещнем никого.

На другата сутрин ни разбужда подготвителният ми екип. Октавия ни заварва заспали в леглото и тази гледка й идва в повече, защото веднага се облива в сълзи.

— Спомни си какво ни каза Цина — заявява грубо Вения. Октавия кимва и излиза, като продължава да хълца.

Пийта трябва да се върне в стаята си, за да го подготвят, и аз оставам сама с Вения и Флавий. Обичайното бъбрене е преустановено. Всъщност почти не говорим, освен да ми кажат да повдигна брадичка или да коментират някоя техника за маникюр. Почти обяд е, когато усещам как нещо капва на рамото ми — обръщам се и виждам как Флавий подстригва косата ми с ножица, а по лицето му безмълвно се стичат сълзи. Вения му хвърля гневен поглед, той оставя внимателно ножицата на масата и излиза.

При мен остава само Вения. Кожата й е толкова бледа, че татуировките сякаш отскачат от нея. Почти скована от решителност, тя прави прическата ми, лакира ноктите ми и ме гримира — пръстите й летят, сигурно за да компенсира отсъствието на другите от екипа. През цялото време избягва погледа ми. Едва когато Цина се появява, за да ме одобри, и я освобождава да си върви, тя взема ръцете ми, поглежда ме право в очите и казва:

— Всички бихме искали да знаеш каква… привилегия беше за нас да ти помогнем да изглеждаш възможно най-красива. — После бързо излиза от стаята.

Моят подготвителен екип. Моите глуповати, плиткоумни, привързани към мен домашни любимци, с тяхната страст към перата и празненствата, едва не ми разбиват сърцето със своето сбогуване. Едно е сигурно от последните думи на Вения — всички знаем, че няма да се върна. Дали целият свят го знае? — чудя се аз. Поглеждам към Цина. Той със сигурност знае. Но както обеща, няма опасност да се разплаче.

— И така, какво ще нося тази вечер? — питам, като измервам с поглед чантата за дрехи, в която е роклята ми.

— Президентът Сноу лично изпрати поръчката за роклята — казва Цина, отваря ципа на чантата и отвътре се показва една от сватбените рокли, които носех за фотосесията. Плътна бяла коприна с ниско деколте, стегната талия и ръкави, които се спускат от китките ми към пода. И перли. Навсякъде перли. Едни са пришити към роклята, други са на нанизи около врата ми, трети оформят диадемата за воала. — Макар че обявиха Юбилейните игри в деня на фотосесията, хората все пак успяха да гласуват за любимата си рокля, и тази спечели. Президентът казва, че трябва да я носиш довечера. Възраженията ни бяха отхвърлени.

Разтривам коприната между пръстите си, като се мъча да разгадая логиката на президента Сноу. След като съм най-големият престъпник, болката, загубата и унижението ми трябва да са под ярката светлина на прожекторите. В тази рокля това ще проличи най-добре. Това, че президентът превръща сватбената ми рокля в мой погребален саван, е толкова варварско, че ударът попада право в целта и изпитвам тъпа болка.

— Е, жалко е да се прахоса такава хубава рокля. — Не се сещам какво да добавя.

Цина внимателно ми помага да се вмъкна в роклята. Когато тя се отпуска върху раменете ми, те неволно се свиват в знак на протест.

— Винаги ли е била толкова тежка? — питам аз. Спомням си, че някои от роклите бяха плътни, но тази сякаш тежи цял тон.

— Наложи се да направя някои леки промени заради осветлението — казва Цина. Кимам, но не разбирам какво общо има това с каквото и да било. Той довършва тоалета ми с обувките, перлените накити и воала. Оправя грима ми. Кара ме да се поразходя.

— Пленителна си — казва той. — Сега, Катнис, тъй като роклята е толкова силно вталена, не искам да вдигаш ръце над главата си. Е, във всеки случай, поне докато не се завъртиш.

— Пак ли ще се въртя? — питам, като се сещам за роклята си миналата година.

— Сигурен съм, че Цезар ще те помоли. А ако не го направи, ти сама предложи. Само че не веднага. Запази го за тържествения финал — инструктира ме Цина.

— Дай ми сигнал, за да знам кога — казвам.

— Добре. Някакви планове за интервюто? Разбрах, че Хеймич ви е оставил да се оправяте сами — казва той.

— Не, тази година направо летя. Чудното е, че изобщо не съм нервна. — И това е истина. Колкото и да ме мрази президентът Сноу, тази публика от Капитола е моя.

Срещаме се с Ефи, Хеймич, Порша и Пийта пред асансьора. Пийта е облечен с елегантен смокинг и бели ръкавици. Облеклото, което носят младоженците тук, в Капитола.

В Окръг 12 всичко е много по-просто. Жената обикновено взема под наем бяла рокля, носена стотици пъти. Мъжът облича нещо чисто, което не е миньорски работен екип. Попълват няколко формуляра в Сградата на справедливостта и им отпускат къща. Членовете на семейството и приятелите се събират за обяд или парче торта, ако могат да си го позволят. Дори и да не могат, винаги има традиционна песен, която пеем, докато новобрачната двойка пристъпва през прага на новия си дом. Имаме си и собствена малка церемония — двамата палят първия си огън, препичат малко хляб и си го разделят. Може би е старомодно, но никой в Окръг 12 не се чувства истински женен, докато не приключи ритуала с препичането на хляба.

Останалите трибути вече са се събрали зад сцената и тихо разговарят помежду си, но когато пристигаме ние с Пийта, всички замлъкват. Осъзнавам, че всички се взират кръвнишки в сватбената ми рокля. Дали ми завиждат заради красотата й? За силата, която може би има, за да манипулира тълпата?

Най-после Финик казва:

— Не мога да повярвам, че Цина те е облякъл в това нещо.

— Нямаше избор. Президентът Сноу го е накарал — защитавам го аз. Няма да позволя на никого да критикува Цина.

Кашмир отмята разветите си руси къдри назад и процежда: „Е, изглеждаш глупаво!“ Сграбчва брат си за ръка и го издърпва до себе си, за да поведат процесията към сцената. Останалите трибути също започват да се подреждат. Объркана съм, защото макар че всички са ядосани, някои ни потупват съчувствено по раменете, а Джоана Мейсън дори спира, за да оправи перлената ми огърлица.

— Накарай го да си плати за това, моля те — казва тя.

Кимвам, но не знам какво има предвид. Поне не и докато всички не сме вече насядали на сцената и Цезар Фликърман, чиито коса и лице тази година имат лавандулов нюанс, не приключва встъпителната си реч. Започват интервютата. В този момент за пръв път усещам колко дълбоко засегнати се чувстват победителите от предателството и каква ярост изпитват. Но те го показват по толкова умен, по толкова невероятно хитър начин, че вината за всичко пада върху правителството и най-вече върху президента Сноу. Е, не всички. За някои, като Брут и Енобария, това са само поредните Игри — други са прекалено смутени, дрогирани или объркани, за да се включат в атаката. Но има достатъчно победители, които все още притежават нужния ум и смелост да излязат и да се бият.

Кашмир поставя началото с реч за това, как просто не може да спре да плаче, като си помисли колко ли много страдат хората в Капитола заради това, че ще ни изгубят. Глос припомня колко любезно са приели него и сестра му. Бийти поставя под въпрос законността на Юбилейните игри по своя нервен, рязък начин, като се чуди дали напоследък този въпрос е бил подробно разглеждан от експертите. Финик рецитира поема, която е посветил на единствената си истинска любов в Капитола, и стотина души припадат, защото са сигурни, че има предвид тях. Когато се изправя, Джоана Мейсън пита дали не може да се направи нещо относно тази ситуация. Със сигурност създателите на Юбилейните игри никога не са очаквали, че ще се зароди такава обич между победителите и Капитола. Никой не би могъл да е толкова жесток, че да прекъсне такава дълбока връзка. Сийдър тихо разсъждава върху това, как в Окръг 11 всички приемат, че президентът Сноу е всемогъщ. Следователно, щом е всемогъщ, защо не промени Юбилейните игри? А Чаф, който говори веднага след нея, настоява, че президентът може да промени Юбилейните игри, ако пожелае, но сигурно мисли, че това няма особено значение за никого.

Когато идва моят ред, публиката вече е напълно съсипана. Хората плачат, припадат и дори призовават за промяна. При вида ми в бялата копринена сватбена рокля тълпата се взривява. Няма да ме има вече мен, няма да ги има обречените влюбени, няма да има сватба. Забелязвам, че дори професионализмът на Цезар започва да му изневерява, когато се опитва да укроти публиката, за да мога да говоря, а моите три минути бързо изтичат.

Най-после настъпва затишие и той подхваща:

— Е, Катнис, очевидно това е много емоционална нощ за всички. Има ли нещо, което би искала да ни кажеш?

Проговарям с разтреперан глас:

— Съжалявам единствено, че няма да присъствате на сватбата ми… но се радвам, че поне можете да ме видите в тази рокля. Не е ли… прекрасна? — Не е нужно да поглеждам към Цина за знак. Знам, че това е точният момент. Започвам да се въртя бавно, като вдигам ръкавите на тежката рокля над главата си.

Чувам писъците на тълпата и първата ми мисъл е, че сигурно изглеждам зашеметяващо. После забелязвам, че нещо се издига около мен. Дим. От огън. Не като проблясващата материя, каквато носех миналата година в колесницата, а нещо много по-истинско, което поглъща роклята ми. Димът се сгъстява и изпадам в паника. Овъглени късчета черна коприна кръжат във въздуха, а по сцената подскачат перли. Страх ме е да спра, защото ми се струва, че горя, и знам, че зад случващото се, каквото и да е то, стои Цина. Затова продължавам да се въртя. За частица от секундата се задъхвам, изцяло обгърната от странните пламъци. После изведнъж огънят угасва. Бавно спирам, като се чудя дали съм гола и защо Цина е решил да изгори сватбената ми рокля.

Но не съм гола. Облечена съм в рокля, която е съвсем същата като сватбената, само че е гарваново черна и е направена от малки перца. Учудено вдигам във въздуха дългите, надиплени ръкави, и в същия миг се виждам на екрана. Цялата в черно, с изключение на белите ивици върху ръкавите ми. Или, може би трябва да кажа, крилата ми.

Защото Цина ме е превърнал в сойка-присмехулка.