Сюзан Колинс
Възпламеняване (4)

4

Мълчаливо се връщаме във влака. В коридора пред моята врата Хеймич ме потупва по рамото и казва: „Нали знаеш, можеше и да е много по-зле“. Тръгва към своето купе и отнася миризмата на вино със себе си.

В купето събувам подгизналите чехли, събличам мокрия халат и пижамата. В чекмеджетата има други, но се вмъквам в леглото си по бельо. Взирам се в тъмнината и мисля за разговора с Хеймич. Всичко, което каза, беше вярно — за очакванията на Капитола, за бъдещето ми с Пийта, дори последният му коментар. Разбира се, че можеше и да е много по-зле от това да се омъжа за Пийта. Обаче всъщност не е там въпросът, нали? Една от малкото свободи, които имаме в Окръг 12, е правото да се женим за когото искаме или изобщо да не се женим. А сега ми е отнето дори това право. Питам се дали президентът Сноу ще настоява да имаме деца. Ако имаме, те ще трябва да участват в Жътвата всяка година. А няма ли да е наистина невероятно да видите на арената детето не на един, а на двама победители? И преди се е случвало в Игрите да участват деца на победители, което винаги предизвиква вълнение и коментари, че на това семейство не му върви. Но се повтаря прекалено често, за да е проста случайност. Гейл е убеден, че Капитолът го прави нарочно — фалшифицира тегленето на жребия, за да добави допълнителен драматизъм. Като се имат предвид всички неприятности, които предизвиках, вероятно съм гарантирала на всяко от децата си място в Игрите.

Мисля си за Хеймич: неженен, без семейство, вечно пиян до забрава. Той можеше да си избере всяка жена в окръга. А е избрал самотата. Не самотата — това звучи прекалено спокойно. По-скоро строг тъмничен затвор. Дали защото, след като е бил на арената, е разбрал, че това е по-добрата алтернатива? Аз усетих вкуса на другата алтернатива, когато в деня на Жътвата извикаха името на Прим и я видях как тръгва към смъртта си. Но като нейна сестра имах право да я заместя — майка ми нямаше такова право.

Умът ми трескаво търси изход. Няма да позволя на президента Сноу да ме обрече на такава съдба. Дори това да означава да посегна на живота си. Първо обаче ще се опитам да избягам. Какво ли биха направили, ако просто се изпаря? Ако изчезна в гората и никога не се върна? Възможно ли е дори да успея да взема със себе си всички, които обичам, да започна нов живот дълбоко в пущинаците? Слабо вероятно, но не и невъзможно.

Разтърсвам глава, за да я проясня. Сега не е моментът да правя безумни планове за бягство. Трябва да се съсредоточа върху Турнето на победата. Съдбата на твърде много хора зависи от доброто ми представяне.

Зората идва преди съня и ето че Ефи чука на вратата. Навличам дрехите, които са най-отгоре в чекмеджето, и тръгвам към вагон-ресторанта. Не разбирам какво значение има кога ще стана, тъй като днес е ден за пътуване, но после се оказва, че вчерашното разкрасяване е било само за да стигна до гарата. Днес подготвителният екип ще започне истинската работа върху мен.

— Защо? Прекалено студено е, за да показваме каквото и да било — възроптавам аз.

— Не и в Окръг 11 — казва Ефи.

Окръг 11. Първата ни спирка. Бих искала да е всеки друг окръг, но не и този, защото е родният край на Ру. Но Турнето на победата има строг ред. По принцип започва от Окръг 12 и продължава из окръзите в низходящ ред до Първи, последван от Капитола. Окръгът на победителя се пропуска и се оставя за накрая. Тъй като Окръг 12 организира най-безинтересните чествания — обикновено само вечеря за трибутите и митинг на площада в чест на победата, където никой няма вид, че се забавлява особено — вероятно бързат да приключат с него колкото може по-бързо. Тази година, за пръв път след победата на Хеймич, Окръг 12 ще бъде последната спирка от обиколката и Капитолът очаква с нетърпение да се включи в празненствата.

Опитвам се да си хапвам вкусни неща, както ме посъветва Хейзъл. Готвачите очевидно искат да ми доставят удоволствие. Освен останалите деликатеси, са приготвили и любимото ми ядене, агнешко задушено със сушени сини сливи. На мястото ми на масата ме очакват портокалов сок и димяща чаша горещ шоколад. Затова ям много, а храната е безупречно приготвена, но не мога да кажа, че ми е вкусно. Освен това съм подразнена, че не се е появил никой освен Ефи и мен.

— Къде са всички останали? — питам.

— О, нямам представа къде е Хеймич — казва Ефи. Всъщност аз не питах за Хеймич, защото той вероятно в този момент си ляга. — Цина стоя буден до късно, за да организира вагона с тоалетите ти. Сигурно ти е приготвил най-малко сто тоалета. Вечерните ти дрехи са великолепни. А подготвителният екип на Пийта вероятно още спи.

— Той няма ли нужда от подготовка? — питам.

— Не колкото теб — отвръща Ефи.

Какво означава това? Означава, че на мен цяла сутрин ще ми скубят космите от тялото, а Пийта ще може да спи до късно. Не се бях замисляла по въпроса, но сега се сещам, че на арената поне някои момчета имаха косми по тялото, но не и момичетата. Спомням си космите на Пийта, когато го къпех край потока. Много руси на слънчевата светлина, след като отмих калта и кръвта. Само лицето му си оставаше съвсем гладко. Нито едно от момчетата нямаше брада, въпреки че някои бяха достатъчно големи, за да имат. Чудя се какво ли са им направили.

Ако аз съм изтощена, то хората от подготвителния ми екип изглеждат още по-зле, докато се наливат с кафе и си разменят малки ярко оцветени таблетки. Доколкото схващам, те никога не стават преди обяд, освен ако няма някакъв спешен въпрос от национално значение, като например космите на краката ми. А бях безкрайно щастлива, когато те пораснаха отново. Сякаш това беше знак, че ще мога да заживея нормално. Прокарвам пръсти по мекия, къдрав пух по краката си и се предавам в ръцете на екипа. Никой от тях не е в настроение за обичайното бъбрене, затова чувам изтръгването на всеки косъм от корена му. Налага се да кисна във вана, пълна с гъста, неприятно миришеща смес, докато лицето и косата ми са наплескани с крем. Следват още две вани в други, не толкова неприятни, разтвори. Скубят ме, пърлят ме, масажират ме и ме мажат, докато кожата на тялото ми се възпалява.

Флавий повдига брадичката ми и въздиша:

— Жалко, че Цина ни забрани да те променяме.

— Да, можехме да те превърнем в нещо наистина специално — казва Октавия.

— Нека да порасне — казва Вения с почти мрачен тон. — Тогава той ще е принуден да ни разреши.

Да направят какво? Да напомпат устните ми като на президента Сноу? Да ми татуират гърдите? Да боядисат кожата ми в пурпурно червено и да имплантират скъпоценни камъни в нея? Да изрежат декоративни изображения в лицето ми? Да ми направят извити като на орел нокти? Или котешки мустаци? Видях в Капитола хора, които са си направили тези неща, и дори повече. Имат ли наистина представа колко откачено изглеждат на нас, останалите?

Перспективата да изтърпя модните експерименти на подготвителния екип само допълва нещастията, които вече са ме сполетели — измъченото ми тяло, безсънието, принудителната женитба и ужасът, че няма да изпълня условията на президента Сноу. Когато най-после отивам на обяд, Ефи, Цина, Порша, Хеймич и Пийта са започнали без мен, а аз съм прекалено потисната, за да говоря. Те ентусиазирано обсъждат храната и колко хубаво се спи във влак. Всички са въодушевени от предстоящото турне. Е, всички без Хеймич. Той се мъчи да се пребори с махмурлука си и гризе едно кексче. Аз също не съм кой знае колко гладна, може би защото сутринта преядох, а може би защото съм много нещастна. Разбърквам купата с бульон, но накрая изяждам само една-две лъжици. Не мога дори да погледна Пийта — предопределеният ми бъдещ съпруг — макар да знам, че няма вина за нищо от случващото се.

Другите на масата забелязват, опитват се да ме въвлекат в разговора, но аз просто не им обръщам внимание. В един момент влакът спира. Сервитьорът съобщава, че спирането не е само за зареждане с гориво — някаква част се е повредила и трябва да се смени. Ще чакаме най-малко час. От това Ефи изпада в истерия. Тя изважда програмата си и започва да изчислява как забавянето ще се отрази на всяко мероприятие до края на живота ни. Накрая усещам, че повече не мога да я слушам.

— На никой не му пука, Ефи! — крещя ядосано аз. Всички на масата ме зяпват, дори Хеймич — човек би си казал, че поне той ще е на моя страна, тъй като Ефи го влудява. Веднага преминавам в отбрана. — Да, така е! — Ставам и излизам от вагон-ресторанта.

Изведнъж във влака ми се струва задушно и сега определено ми се повдига. Намирам изхода, отварям вратата със сила — при което задействам някаква аларма, но не й обръщам внимание. Скачам на земята, като очаквам да се приземя в сняг. Но допирът на въздуха до кожата ми е топъл и лек като балсам. Листата по дърветата са зелени. Колко на юг сме дошли за един ден? Тръгвам покрай релсите, примигвам на яркото слънце и вече съжалявам, че се държах така с Ефи. Едва ли мога да я виня за нещастията си. Би трябвало да се върна и да се извиня. Но вървя покрай релсите, стигам до края на влака, отминавам влака и продължавам нататък. Един час закъснение. Мога да вървя поне двайсет минути в едната посока и пак ще се върна навреме. Вместо това, след около двеста метра, сядам на земята и се заглеждам в далечината. Дали ако имах лък и стрели, щях да продължа напред?

След известно време чувам стъпки зад гърба си. Сигурно е Хеймич, дошъл да ме наругае. Не че не си го заслужавам, но въпреки това не искам да го слушам.

— Не съм в настроение за лекции — предупреждавам стръкчетата трева до обувките си.

— Ще се опитам да бъда кратък. — Пийта сяда до мен.

— Помислих те за Хеймич — казвам аз.

— Не, той още се бори с онова кексче. — Гледам как Пийта настанява удобно изкуствения си крак. — Не си в настроение, а?

— Нищо ми няма — казвам аз.

Той си поема дълбоко въздух.

— Виж, Катнис, исках да говоря с теб за начина, по който се държах във влака. Говоря за предишния влак. С който се прибрахме у дома. Знаех, че между вас с Гейл има нещо. Ревнувах те от него още преди да се запознаем официално. И не беше честно да искам от теб да се съобразяваш със случилото се по време на Игрите. Съжалявам.

Извинението му ме изненадва. Вярно е, че Пийта започна да се държи хладно след признанието, че любовта ми към него по време на Игрите е била донякъде престорена. Но не го обвинявам за това. На арената играех на влюбена с всички сили. Но все пак имаше моменти, когато не знаех какво точно изпитвам към него. Всъщност още не знам.

— И аз съжалявам — казвам. Не съм сигурна за какво точно. Може би защото има истинска опасност да стана причина за смъртта му.

— Няма за какво да съжаляваш. Ти се стараеше да спасиш живота на двама ни. Но не искам да продължаваме така, да си обръщаме гръб в реалния живот и да се хвърляме в снега всеки път, когато наблизо има камера. Затова си помислих, че ако престана да си давам вид на толкова, нали се сещаш, оскърбен, можем да опитаме просто да бъдем приятели — казва той.

Вероятно всичките ми приятели в крайна сметка ще загинат, но няма да спася Пийта, като го отблъсна.

— Добре — казвам аз. Предложението му наистина ме кара да се чувствам по-добре. Някак си не толкова двулична. Щеше да е хубаво, ако се беше обърнал към мен с това предложение по-рано, преди да разбера, че президентът Сноу има други планове и че вариантът да бъдем просто приятели вече не съществува. Но така или иначе, радвам се, че отново си говорим.

— Е, какво има? — пита той.

Не мога да му кажа. Подръпвам стръкчетата трева.

— Да започнем с нещо по-основно. Например знам, че би рискувала живота си, за да спасиш моя… но не знам кой е любимият ти цвят, това не е ли странно? — казва той.

По устните ми се прокрадва усмивка:

— Зелен. Кой е твоят?

— Оранжевият — казва той.

— Оранжевият? Като косата на Ефи ли?

— Малко по-приглушен — отвръща той. — По-скоро като… залеза.

Залез. Представям си го веднага: слънцето се спуска зад хоризонта, а небето е изпъстрено с ивици с мек оранжев оттенък. Прекрасно. Спомням си бисквитата с тигровата лилия и сега, когато Пийта отново говори с мен, едва се сдържам да не му разкажа цялата история с президента Сноу. Но знам, че Хеймич не желае това. По-добре да се придържам към безобидни теми.

— Знаеш ли, всички непрекъснато говорят с възторг за картините ти. Чувствам се неудобно, че не съм ги виждала — казвам.

— Е, Взел съм цял вагон с картини. — Той се изправя и ми подава ръка. — Ела.

Хубаво е да почувствам как пръстите му отново се преплитат с моите, не за пред публиката, а в знак на истинско приятелство. Тръгваме обратно към влака, хванати за ръце. На вратата си спомням:

— Първо трябва да се извиня на Ефи.

— Гледай да се покажеш по-разкаяна, отколкото си в действителност — казва ми Пийта.

Така че когато се връщаме във вагон-ресторанта, където останалите още обядват, поднасям на Ефи извинение, което според мен е доста пресилено, но според нея вероятно едва успява да компенсира моето погазване на етикета. Трябва да й се признае, че го приема великодушно. Казва, че съзнава на какво напрежение съм подложена. А коментарите й за това, че е необходимо някой да се грижи за спазването на разписанието, продължават само около пет минути. Наистина ми се разминава леко.

Когато Ефи свършва, Пийта ме отвежда няколко вагона по-надолу да видя картините му. Не знам какво очаквах. По-големи варианти на бисквитите, украсени с цветя, може би. Но те са нещо съвсем различно. Пийта е нарисувал Игрите.

Не бихте се сетили какво представляват някои, ако сами не сте били с него на арената. Водата, капеща през пукнатините в нашата пещера. Коритото на пресъхналото езеро. Две ръце, неговите, които ровят за корени. Други са разбираеми за всеки. Златният рог, наречен Рог на изобилието. Клоув, която подрежда ножовете във вътрешния джоб на якето си. Един от мутовете, несъмнено онзи с русата козина и зелените очи, който трябваше да е Глимър, насочила се към нас озъбената си муцуна. И аз. Аз съм навсякъде. Високо в клоните на едно дърво. Пера ризата му в камъните на потока. Просната в безсъзнание сред локва кръв. И една, за която не се сещам какво изобразява — може би така съм му изглеждала, когато изгаряше от треска — аз, изникваща от сребристосива мъгла с цвета на очите ми.

— Какво мислиш? — пита той.

— Ужасни са — казвам. Почти усещам мириса на кръвта, на пръстта, неестественият дъх на мута. — През цялото време се мъча да забравя арената, а ти си я съживил. Как си спомняш с такава точност тези неща?

— Виждам ги всяка нощ — казва той.

Знам за какво говори. Кошмарите — които не бяха нещо непознато за мен и преди Игрите — сега започват да ме мъчат винаги, щом заспя. Но старият повтарящ се кошмар, онзи, в който виждам как баща ми се пръсва на парчета в мината, ми се явява рядко. Вместо това изживявам отново случките на арената. Безуспешният ми опит да спася Ру. Пийта, умиращ от загуба на кръв. Подпухналото тяло на Глимър, разпадащо се в ръцете ми. Ужасяващият край на Катон, разкъсан от мутовете. Тези ме навестяват най-често.

— Аз също. Това помага ли ти? Да ги нарисуваш?

— Не знам. Мисля, че така по-малко се страхувам да си лягам вечер, или поне така си казвам — отговаря той. — Но те не са изчезнали.

— Може би няма и да изчезнат. Кошмарите на Хеймич не са. — Хеймич не го признава, но съм сигурна, че именно заради тях не обича да спи на тъмно.

— Не. Но за мен е по-добре да се събудя с четка за рисуване, отколкото с нож в ръка — казва той. — Значи мислиш, че са ужасни?

— Да. Но са изключителни. Наистина — отговарям аз. И те действително са изключителни. Но не искам да ги гледам повече. — Да ти покажа ли моя талант? Цина много ми помогна да го развия.

Пийта се разсмива:

— По-късно. — Влакът увеличава скоростта и през прозореца виждам как пейзажът бързо се сменя. — Хайде, ела, почти стигнахме Окръг 11. Да идем да погледнем.

Отиваме в последния вагон. Там има столове и канапета за сядане, но прекрасното е, че задните прозорци се прибират нагоре в тавана, така че пътувате на открито, на свеж въздух, и се разкрива прекрасна гледка. Огромни открити поля с пасящи в тях стада от дойни крави. Толкова различно от нашия гъсто обрасъл с гори роден окръг. Влакът леко забавя ход и си мисля, че може би ни предстои ново спиране, когато пред нас изниква ограда. Висока е най-малко десет метра и завършва със зловещи кълба от бодлива тел. В сравнение с нея нашата в Окръг 12 изглежда детска играчка. Бързо оглеждам основата — от двете страни са поставени огромни метални плочи. Няма начин да изкопаеш дупка под тях, няма как да се измъкнеш и да отидеш на лов. После виждам наблюдателните кули, разположени на равно разстояние една от друга, и въоръжените гардове, толкова неуместни сред полята с диви цветя.

— Това е друго нещо — казва Пийта.

От разказите на Ру бях останала с впечатление, че законите в Окръг 11 се прилагат по-сурово. Но никога не съм си представяла нещо подобно.

После започват посевите, които се простират, докъдето стига погледът. Мъже, жени и деца, със сламени шапки, за да се предпазят от слънцето, се изправят, обръщат се в нашата посока и за миг се протягат, докато гледат преминаващия влак. В далечината виждам овощни насаждения и се питам дали именно там е работила Ру, дали там е беряла плодовете от най-тънките клони на дърветата. Малки групи от къщички — в сравнение с тях къщите на Пласта са луксозни — изникват тук-там, но всички са празни. Сигурно всички са на полето, за да прибират реколтата.

Пейзажът продължава безкрайно. Невероятно е колко голям е Окръг 11.

— Колко души мислиш, че живеят тук? — обръща се Пийта към мен. Поклащам глава. В училище се учи само, че окръгът е голям, и толкова. Не се споменават истински цифри за броя на населението. Но децата, събрани на площада в очакване на жребия, които всяка година показват по телевизията в деня на Жътвата, определено са малка част от децата в окръга. Как ли го правят? Дали теглят предварителен жребий? Избират трибутите предварително и имат грижата те да са сред тълпата? Как точно Ру се е озовала на сцената, без никой не предложи да заеме мястото й?

Започвам да се уморявам от този простор, от безкрайността на това място. Когато Ефи идва да ни каже, че е време да се обличаме, не възразявам. Отивам в купето си и оставям подготвителния екип да се погрижи за косата и грима ми. Пристига Цина и носи красива оранжева рокля с шарки на есенни листа. Мисля си колко много ще хареса Пийта този цвят.

Ефи ни вика и двамата с Пийта отиваме да преговорим още веднъж програмата за деня. В някои окръзи победителите обикалят града, докато жителите възторжено ги приветстват. Но в Единайсети — може би защото тук всичко се простира на голяма площ и всъщност няма истински град, а може би защото не искат да отделят толкова много хора, докато върви прибирането на реколтата — появяването пред публика става само на площада. Провежда се пред тяхната Сграда на справедливостта — огромна мраморна постройка. Някога сградата сигурно е била красива, но времето си е казало думата. Дори по телевизията се вижда, че рушащата се фасада е обрасла с бръшлян, а покривът е хлътнал. Около самия площад се виждат западнали магазини, повечето от тях — изоставени. Където и да живеят заможните хора в Окръг 11, не е тук.

Цялото ни представяне пред публика ще се състои на нещо, което Ефи нарича „верандата“ — настланото с плочки широко пространство между главния вход и стълбите, над което има покрив с колони. Първо ще ни представят на публиката, после кметът на Окръг 11 ще произнесе реч в наша чест, а в отговор ние ще изкажем благодарности, предварително подготвени по сценарий на Капитола. Ако някой победител е имал специални съюзници сред мъртвите трибути, се смята за проява на добър тон да добави и няколко лични коментара. Аз също би трябвало да кажа нещо за Ру и Треш, но всеки опит да напиша няколко думи завършваше само с празния лист пред мен. Трудно ми е да говоря за тях, без да се развълнувам. За щастие Пийта е подготвил кратък текст, и с някои леки промени, може да го използваме и двамата. В края на церемонията ще ни връчат някаква гравирана възпоменателна плочка, а после ще се оттеглим в Сградата на справедливостта, където ще бъде сервирана специална вечеря.

Докато влакът влиза в гарата на Окръг 11, Цина довършва последните детайли по тоалета ми, сменя оранжевата панделка в косата ми с друга, в метален златист цвят, и прикрепва върху роклята ми брошката със сойката-присмехулка, която носех на арената. На перона няма официални посрещачи, само отряд от осем миротворци, които ни насочват към задната врата на бронирана кола. Ефи изсумтява, когато вратата се затваря зад нас с метален звук.

— Човек може да си помисли, че всички сме престъпници — казва тя.

Не всички, Ефи. Само аз.

Бронираната кола ни оставя зад Сградата на справедливостта. Набързо ни натикват вътре. Усещам аромата на готвещо се прекрасно ядене, но той не успява да прикрие неприятния лъх на плесен и гнило. Не ни оставят време да се огледаме. Когато се отправяме към предния вход, чувам как отвън на площада започва химнът. Някой ми закачва микрофон. Пийта ме хваща за лявата ръка. Масивните врати се разтварят със силно скърцане и кметът ни представя.

— Широки усмивки! — възкликва Ефи и ни смушква. Краката ни започват да се движат напред.

Сега. Сега е моментът, в който трябва да убедя всички колко съм влюбена в Пийта — мисля си аз. Тържествената церемония има доста строго установен ред, затова не съм сигурна как да го направя. Моментът не е подходящ за целувки, но може би ще успея да вмъкна една.

Чува се силно ръкопляскане, но нищо от другите реакции, които получихме в Капитола — ликуване, подвикване и подсвирквания. Прекосяваме закритата веранда, докато покривът свършва и заставаме под яркото слънце на площадката на голямо мраморно стълбище. Когато очите ми свикват със светлината, виждам, че по сградите на площада са окачени знамена, които донякъде прикриват занемарения им вид. Претъпкано е с хора, но сигурно само нищожна част от жителите.

Както обикновено, в долния край на сцената е построена специална платформа за семействата на мъртвите трибути. От страна на Треш има само прегърбена старица и високо, мускулесто момиче, което сигурно е сестра му. От страна на Ру… Нямам сили да гледам семейството на Ру. Родителите й, по чиито лица се чете скръбта от скорошната загуба. Петте й братчета и сестрички, които толкова много приличат на нея. Слабите телца, блестящите кафяви очи. Сякаш са ято тъмни птички.

Аплодисментите заглъхват и кметът произнася речта си в наша чест. Две момиченца излизат и ни поднасят огромни букети цветя. Пийта изпълнява своята част от предвидения по сценарий отговор и после установявам, че устните ми се движат, и изричам останалото. За щастие мама и Прим са ме тренирали добре, така че мога да го направя и насън.

Пийта е написал личните си коментари на картонче, но не го изважда. Вместо това говори по своя прост, обаятелен начин как Треш и Ру са стигнали до финалната осмица, как и двамата са спасили живота ми — и по този начин са спасили и неговия — и как никога няма да можем да върнем този дълг. А след това се поколебава, преди да добави нещо, което не беше написано на картончето. Може би защото е предположил, че Ефи ще го накара да го махне.

— Това не може по никакъв начин да компенсира загубата ви, но в знак на благодарност бихме искали до края на живота ни всяко от семействата на трибутите от Окръг 11 всяка година да получава равностойността на едномесечните ни печалби.

В отговор тълпата няма как да не ахне и да не се разнесе шепот. Постъпката на Пийта няма прецедент. Дори не знам дали е законно. Вероятно той също не знае и не е попитал, за да не му забранят. Колкото до семействата, те само се взират потресено в нас. Смъртта на Треш и Ру е променила техния живот завинаги, но този подарък означава много за тях. С едномесечните печалби на трибут едно семейство може да изкара и цяла година. Докато сме живи ние, те няма да гладуват.

Поглеждам Пийта и той ми отправя тъжна усмивка. Чувам гласа на Хеймич: Нали знаеш, можеше и да е много по-зле. В този момент си мисля, че не би могло да бъде по-добре. Подаръкът… превъзходно измислено. Затова, когато се надигам на пръсти и го целувам, в този жест няма нищо неискрено.

Кметът излиза напред и връчва на всеки от нас гравирана плочка, която е толкова голяма, че трябва да оставя букета си, за да я поема. Церемонията вече всеки момент ще приключи, когато забелязвам, че една от сестрите на Ру се взира в мен. Сигурно е на около девет години и е почти точно копие на Ру, дори в начина, по който стои с леко разперени ръце. Въпреки добрата новина за печалбата, тя не е доволна. Всъщност, изражението й е укорително. Дали е защото не спасих Ру?

Не. А защото още не съм й благодарила.

Облива ме вълна от срам. Момичето е право. Как мога да стоя тук, безучастна и няма, и да оставям Пийта да каже каквото трябва? Ако беше спечелила, Ру никога нямаше да позволи смъртта ми да остане невъзпята. Спомням си как на арената се погрижих да я покрия с цветя, да се уверя, че смъртта й няма да отмине незабелязано. Но този жест ще е безсмислен, ако не го подкрепя сега.

— Чакайте! — Несигурно пристъпвам напред, притиснала гравираната плочка към гърдите си. Отреденото ми време за говорене отдавна е изтекло, но трябва да кажа нещо. Дължа твърде много. И дори да бях обещала на семействата цялата сума от наградата си, това нямаше да извини мълчанието ми днес. — Чакайте, моля ви. — В първия момент не знам как да започна, но после думите се изливат така, сякаш отдавна съм ги намислила.

— Искам да изкажа благодарността си на трибутите от Окръг 11. — Поглеждам двете жени, дошли от страна на Треш.

— Говорих с Треш само веднъж. Но достатъчно, за да пощади живота ми. Не го познавах, но винаги съм го уважавала. Заради силата му. Заради отказа му да играе Игрите по нечии други правила, освен своите. Професионалните трибути искаха да се съюзи с тях още в самото начало, но той отказа. Уважавам го за това.

За първи път прегърбената старица — може би бабата на Треш? — повдига глава и по устните й заиграва едва доловима усмивка.

Сега тълпата е замлъкнала, станала е толкова тиха, че се питам как успяват. Сигурно всички са затаили дъх.

Обръщам се към семейството на Ру.

— Но вярвам, че наистина познавах Ру, и тя винаги ще бъде с мен. Всичко красиво ми напомня за нея. Виждам я в жълтите цветя, които растат в ливадата край къщата ми. Виждам я в сойките-присмехулки, които пеят в дърветата. Но най-вече я виждам в сестра си Прим. — Гласът ми е несигурен, но няма значение, аз вече свършвам. — Благодаря ви за вашите деца. — Повдигам брадичка, за да се обърна към тълпата. — И ви благодаря на всички за хляба.

Стоя там, чувствайки се сломена и дребна, хиляди очи са приковани върху мен. Настъпва дълго мълчание. После някъде от тълпата прозвучава простата мелодия на сойката-присмехулка, която ми свиреше Ру. Онази, която оповестява края на работния ден в овощните градини. Онази, която на арената означаваше безопасност. Към края на мелодията вече съм открила кой свири — побелял стар мъж в избеляла червена риза и работни дрехи. Погледите ни се срещат.

Това, което става после, не е случайност. Твърде добре изпълнено е, за да е спонтанно, защото се случва в пълен унисон. Всички в тълпата притискат трите средни пръсти на лявата ръка към устните си и ги протягат към мен. Това е нашият знак от Окръг 12, последното ми сбогуване с Ру на арената.

Ако не бях говорила с президента Сноу, този жест щеше да ме разчувства до сълзи. Но сега, когато в ушите ми още отекват неотдавнашните му заповеди да успокоя окръзите, съм изпълнена с ужас. Как ще изтълкува той този толкова публичен поздрав към момичето, опълчило се срещу Капитола?

Изведнъж осъзнавам пълното въздействие на постъпката си. Не беше преднамерено — исках само да изкажа благодарността си, — но съм предизвикала нещо опасно. Протест на жителите от Окръг 11. Точно това, което трябваше да предотвратя!

Опитвам се да измисля какво да кажа, за да омаловажа току-що случилото се, да го отрека, но чувам лекото пращене, което показва, че микрофонът ми е изключен и кметът е поел нещата в свои ръце. Двамата с Пийта приемаме една последна вълна от аплодисменти. Той ме повежда към изхода, без да си дава сметка, че всичко се е объркало.

Чувствам се странно и се налага да спра за момент. Късчета ярка слънчева светлина танцуват пред очите ми.

— Добре ли си? — обръща се Пийта към мен.

— Просто съм замаяна. Слънцето беше толкова силно. — Виждам букета в ръцете му и промърморвам: — Забравих си цветята.

— Аз ще ги взема — казва той.

— Мога и аз — отговарям.

Досега вече щяхме да сме на сигурно място в Сградата на справедливостта, ако не бях спряла, ако не си бях забравила цветята. Вместо това, от плътните сенки на верандата виждаме цялата сцена.

Как двама миротворци завличат стареца, който свиреше, до най-горния край на стълбите. Как го принуждават да застане на колене пред тълпата. И го застрелват с куршум в главата.