Сюзан Колинс
Възпламеняване (23)

23

Часовник. Почти мога да видя стрелките, които тиктакат по разделения на дванайсет сектора циферблат на арената. Всеки час носи нов ужас, ново оръжие, измислено от някой гейм-мейкър, и прекратява предишния. Светкавици, кървав дъжд, мъгла, маймуни — това са първите четири часа на часовника. А в десет — вълната. Не знам какво става в другите седем, но знам, че Уайърс е права.

В момента вали кървавият дъжд и сме на брега под отрязъка с маймуните, малко прекалено близо до мъглата, за да съм доволна. Дали различните атаки се ограничават до пределите на джунглата? Не непременно. С вълната не беше така. Ако мъглата пак тръгне от джунглата или маймуните се върнат…

— Ставайте — нареждам аз, като разтърсвам Пийта, Финик и Джоана, за да се събудят. — Ставайте — трябва да се размърдаме. — Все пак има достатъчно време да им обясня теорията за часовника. За тиктакането на Уайърс и как движението на невидимите стрелки задейства смъртоносна сила във всеки отрязък.

Струва ми се, че успявам да убедя всички, които са в съзнание, с изключение на Джоана — тя има естествена склонност да не харесва нищо, което предлагам. Но дори тя се съгласява, че е по-добре да вземем мерки, отколкото после да съжаляваме.

Докато останалите събират малкото ни вещи и обличат Бийти отново в гащеризона му, аз побутвам Уайърс. Тя се събужда с едно паникьосано „тик-так“.

— Да, тик-так, арената е часовник. Това е часовник, Уайърс, ти беше права — казвам й аз. — Беше права.

На лицето й се изписва облекчение — сигурно защото някой най-после е разбрал онова, което тя вероятно е знаела още от първия звън на камбаните.

— Полунощ.

— Започва в полунощ — потвърждавам аз.

Някакъв спомен се мъчи да изплува в ума ми. Виждам часовник. Ръчен часовник, отпуснат в дланта на Плутарх Хевънсбий. Започва в полунощ, каза Плутарх. А после моята сойка-присмехулка просветна за малко и изчезна. Сещам се за това и си мисля, че той ми е подсказвал нещо за арената. Но защо би го сторил? В онзи момент не знаех, че пак ще бъда трибут. Може би е смятал, че това ще ми помогне в ролята ми на ментор. Или може би планът е бил такъв през цялото време.

Уайърс кимва към кървавия дъжд.

— Един и трийсет — казва тя.

— Точно така. Един и трийсет. А в два ето там започва ужасна отровна мъгла — казвам, като соча към близката джунгла. — Затова сега трябва да се преместим някъде на безопасно място. — Тя се усмихва и послушно се изправя. — Жадна ли си? — Подавам й плетената купа и тя изпива почти литър. Финик й дава последното парче хляб и тя започва да го дъвче. След като е преодоляла неспособността да общува, тя отново се съживява.

Проверявам оръжията си. Завързвам канелката и тубичката с лекарството в парашута и го закрепвам на колана си с лиана.

Бийти още е доста замаян, но когато Пийта се опитва да го повдигне, той се съпротивлява.

— Жица — казва той.

— Ето я там — казва му Пийта. — Уайърс е добре. И тя ще дойде.

Но Бийти продължава да се бори.

— Жица — настоява той.

— О, знам какво иска — казва нетърпеливо Джоана. Отива до брега и вдига цилиндъра, който свалихме от колана на Бийти, докато го къпехме. Покрит е с дебел слой съсирена кръв. — Това безполезно нещо. Някаква жица или нещо от този род. Заради това нещо го раниха. Докато тичаше към Рога на изобилието да го вземе. Не знам що за оръжие е. Предполагам, ако издърпаш част от жицата, може да я използваш като гарота или нещо такова. Само че представяте ли си Бийти да удуши някого с гарота?

— Спечелил е Игрите, в които е участвал, с жица. Като е измислил електрически капан — казва Пийта. — За него това е най-доброто оръжие.

Има нещо странно във факта, че Джоана не се е сетила за това. Нещо, което не ми звучи правдоподобно. Има нещо подозрително.

— Ти трябваше да се сетиш — казвам аз. — След като ти му измисли прякора Волтс и така нататък.

Джоана опасно присвива очи към мен.

— Да, беше наистина глупаво от моя страна, нали? — казва тя. — Сигурно съм се разсеяла от усилията да спася приятелчетата ти. Докато ти… я да си спомня какво правеше ти? Причини смъртта на Магс?

Пръстите ми се стягат върху дръжката на ножа.

— Хайде, давай. Опитай. Не ми пука дали си бременна, ще ти прегриза гърлото — казва Джоана.

Знам, че не мога да я убия точно сега. Но е само въпрос на време преди двете с Джоана да се сблъскаме смъртоносно. Преди едната от нас да убие другата.

— Може би е по-добре всички да внимаваме къде стъпваме — казва Финик, като ме стрелва с поглед. Той взема макарата и я слага на гърдите на Бийти. — Ето я твоята жица, Волтс. Внимавай къде ще я включиш.

Пийта вдига Бийти, който вече не се съпротивлява:

— Накъде?

— Иска ми се да отидем до Рога на изобилието и да наблюдаваме оттам. За да сме сигурни, че сме прави за часовника — казва Финик. Този план изглежда толкова добър, колкото и всеки друг. А и нямам нищо против да прегледам отново оръжията. Сега сме шестима. Дори ако изключим Бийти и Уайърс, разполагаме с четирима добри бойци. Толкова е различно от положението, в което бях миналата година на този етап, когато правех всичко сама. Да, страхотно е да имаш съюзници, стига да се пребориш с мисълта, че ще трябва да ги убиеш.

Бийти и Уайърс вероятно сами ще намерят начин да умрат. Ако се наложи да бягаме от нещо, колко далече ще стигнат? Честно казано, лесно бих могла да убия Джоана, ако се наложи да защитя Пийта. Или може би просто за да й затворя устата. Това, което наистина ми е нужно, е някой да убие Финик вместо мен, тъй като едва ли ще мога да го извърша лично. Не и след всичко, което направи за Пийта. Дали не мога да го подтикна да се сблъска с професионалните трибути? Знам, че е жестоко от моя страна. Но какъв друг избор имам? Сега, когато знаем за часовника, той вероятно няма да умре в джунглата, така че някой ще трябва да го убие в битка.

Тъй като тази мисъл е толкова отблъскваща, умът ми трескаво се мъчи да смени темата. Но единственото, което може да ме разсее от положението ми в момента, е да си фантазирам как убивам президента Сноу. Не особено красиви блянове за едно седемнайсетгодишно момиче, но затова пък много приятни.

Вървим по най-близката пясъчна ивица и се приближаваме предпазливо към Рога на изобилието, в случай че професионалистите се крият там. Едва ли е така, защото сме на брега от часове и няма признаци на живот. Тук няма никой, както и очаквах. Останали са само големият златен рог и разхвърляната купчина оръжия.

Когато Пийта полага Бийти в малкото сянка, която Рогът на изобилието предоставя, той вика Уайърс. Тя прикляка до него и той слага навитата жица в ръцете й.

— Ще я почистиш ли? — моли я той.

Уайърс кимва и изтичва до ръба на водата, където потапя макарата във водата. Започва тихо да напява някаква странна песничка за мишка, която тича по часовник. Детска песничка, но изглежда й достави удоволствие.

— О, само не тази песен — казва Джоана, като прави гримаса. — Това продължи с часове, преди да започне да тиктака.

Внезапно Уайърс застава много изправена и посочва към джунглата.

— Два — казва тя.

Проследявам пръста й до мястото, където мъглата току-що е започнала да се разстила по брега.

— Да, погледнете, Уайърс е права. Два часът е и мъглата започна.

— Като по часовник — казва Пийта. — Беше много умно от твоя страна да се сетиш за това, Уайърс.

Уайърс се усмихва и отново започва да пее и да мие макарата.

— О, тя не е само умна — казва Бийти. — Тя има интуиция. — Всички се обръщаме да погледнем Бийти, който, изглежда, се връща към живота. — Тя умее да усеща тези неща преди всички останали. Като канарче в някоя от вашите въглищни мини.

— Какво е това? — пита ме Финик.

— Това е птица, която спускаме в мините, за да ни предупреди дали въздухът е отровен — казвам.

— Какво прави, умира ли? — пита Джоана.

— Първо спира да пее. Това е моментът, в който трябва да излезеш. Но ако въздухът е много отровен, канарчето умира, да. Заедно с теб. — Не искам да говоря за умиращи пойни птици. Те извикват спомени за смъртта на баща ми, за смъртта на Ру, за смъртта на Мейзилий Донър и как майка ми е наследила пойната й птичка. О, страхотно, а сега се сещам и за Гейл, дълбоко долу в онази ужасна мина, докато над главата му е надвиснала заплахата на президента Сноу. Толкова лесно е да го направят така, че да изглежда като злополука там долу. Едно замлъкнало канарче, една искра и нищо повече.

Пак си представям как убивам президента.

Въпреки раздразнението си от Уайърс, Джоана е толкова щастлива, колкото не съм я виждала досега на арената. Докато допълвам запаса си от стрели, тя рови из купчината и накрая се сдобива с две смъртоносно изглеждащи брадви. Този избор ми се струва странен, докато не я виждам как мята едната с такава сила, че тя се забива в омекналото от слънцето злато на Рога на изобилието. Разбира се. Джоана Мейсън. Окръг 7. Дървен материал. Обзалагам се, че мята брадви, откакто е проходила. Също като Финик с неговия тризъбец. Или Бийти с неговата жица. Ру с познанията си за растенията. Осъзнавам, че това е просто поредното неблагоприятно обстоятелство, с което трибутите от Окръг 12 се сблъскват през годините. Слизаме в мините едва когато станем на осемнайсет. А повечето трибути отрано научават нещо за поминъка на своя окръг. Някои неща, които се вършат в една мина, могат да ти бъдат полезни в Игрите. Да си служиш с кирка. Да взривяваш разни неща. Получаваш предимство. Както ловните ми умения ми дадоха предимство. Но ние научаваме тези неща твърде късно.

Докато се занимавам с оръжията, Пийта е приклекнал на земята и рисува нещо с връхчето на ножа си върху голямо, гладко листо, което е донесъл от джунглата. Поглеждам над рамото му и виждам, че прави карта на арената. В центъра е Рогът на изобилието, върху пясъчния кръг с дванайсетте ивици, които излизат от него. Прилича на баница, разрязана на дванайсет еднакви парчета. Има още един кръг, който представлява водната линия, и друг, малко по-голям, който показва края на джунглата.

— Погледни как е разположен Рогът на изобилието.

Оглеждам Рога и разбирам какво има предвид.

— Опашката сочи дванайсет часа.

— Правилно, значи това е горната част на нашия часовник — казва Пийта и бързо надрасква числата от едно до дванайсет около циферблата на часовника. — От дванайсет до един е зоната на светкавиците. — Той пише светкавица с дребни букви в съответния отрязък, после се движи по посока на часовниковата стрелка, като добавя кръв, мъгла и маймуни в следващите отрязъци.

— А от десет до единайсет е вълната — казвам аз и той я добавя. В този момент към нас се присъединяват Финик и Джоана, въоръжени до зъби с тризъбци, брадви и ножове.

— Забелязахте ли нещо необичайно в другите сектори? — питам Джоана и Бийти. Но те са видели само много кръв. — Предполагам, че там може да има всичко.

— Ще отбележа секторите, за които знаем, че оръжието на гейм-мейкърите ни следва покрай джунглата, за да стоим далече от тях — казва Пийта, като начертава диагонални линии върху точките с мъглата и вълната. После се изправя. — Е, сега поне знаем много повече, отколкото знаехме тази сутрин.

Всички кимаме в знак на съгласие и точно тогава я забелязвам. Тишината. Нашето канарче е спряло да пее.

Не чакам. Слагам стрела в лъка, като в същото време се обръщам и виждам как мокрият до кости Глос пуска Уайърс да се смъкне на земята, с гърло, прерязано открай докрай, така че прилича на яркочервена усмивка. Върхът на стрелата ми изчезва в дясното му слепоочие — трябва ми само секунда, за да заредя нова, но в това време Джоана вече е забила острието на брадвата си дълбоко в гърдите на Кашмир. Финик отблъсква копието, което Брут хвърля към Пийта, а ножът на Енобария го улучва в бедрото. Ако не беше Рогът на изобилието, зад който да се скрият, и двамата трибути от Окръг 2 щяха да са мъртви. Хвърлям се след тях. Бум! Бум! Бум! Оръдието потвърждава, че няма начин да помогна на Уайърс, няма нужда да довършвам Глос или Кашмир. Заобикаляме Рога на изобилието и се впускаме след Брут и Енобария, които тичат по пясъчната ивица към джунглата.

Изведнъж земята се разтърсва под краката ми и ме отхвърля на пясъка. Кръгът от земя, върху който се намира Рогът на изобилието, започва да се върти бързо, много бързо, и виждам как джунглата преминава покрай мен в размазано петно. Усещам как центробежната сила ме тласка към водата и забивам ръце и крака в пясъка, като се мъча да намеря някаква опора върху нестабилния терен. Заради летящия пясък и замайването се налага да стисна здраво очи. Не мога да направя абсолютно нищо, освен да се държа, докато пак така внезапно спираме.

Кашлям, повдига ми се, бавно сядам и виждам, че спътниците ми са в същото състояние. Финик, Джоана и Пийта са успели да се задържат. Центробежната сила е запратила трите мъртви тела в морската вода.

Цялото нещо от момента, в който осъзнах, че не чувам песента на Уайърс до сега, едва ли е отнело повече от една-две минути. Дишаме тежко и се мъчим да изплюем пясъка от устата си.

— Къде е Волтс? — пита Джоана. Изправяме се. Обикалям с несигурни крачки Рога на изобилието и се убеждавам, че е изчезнал. Финик го забелязва на двайсетина метра навътре във водата, където едва се държи на повърхността, и тръгва да го извади.

Точно тогава си спомням жицата и колко важна беше тя за него. Оглеждам се трескаво наоколо. Къде е? Къде е? И после я виждам: Уайърс все още я стиска здраво в ръце. Стомахът ми се присвива при мисълта какво трябва да направя в следващия момент.

— Прикривайте ме — викам на останалите.

Хвърлям оръжията си и тичам по пясъчната ивица, докато съм най-близо до тялото на Уайърс. Без да забавям скоростта, се гмурвам във водата и плувам към нея. С крайчеца на окото си виждам как ховъркрафтът се появява над нас и металната лапа започва да се спуска, за да я отнесе. Но не спирам. Плувам с всички сили и накрая се блъсвам в тялото й. Поемам си дъх, като се мъча да не гълтам кървавата вода, която тече от зейналата на врата й рана. Тя се носи по повърхността, където я държат плавателният пояс и смъртта, вперила невиждащ поглед в безмилостното слънце. Изправям се във водата и се налага да изтръгна макарата от пръстите й със сила, защото в предсмъртната си хватка я е стиснала невероятно здраво. После няма какво друго да направя, освен да затворя клепачите й, да се сбогувам шепнешком с нея и да отплувам. Когато хвърлям кълбото жица на пясъка и излизам от водата, тялото й вече го няма. Но още усещам вкуса на кръвта й, смесена с морската сол.

Връщам се при Рога на изобилието. Финик е успял да измъкне Бийти от водата жив, макар и малко да се е понагълтал с вода. Имал е благоразумието да не си загуби очилата, така че сега поне може да вижда. Слагам макарата на скута му. Тя искри от чистота, по нея не е останала никаква кръв. Той размотава парче жица и го прокарва през пръстите си. Сега я виждам за пръв път и тя не прилича на никоя позната ми жица. Бледозлатиста, фина и тънка като косъм. Чудя се колко ли е дълга. Сигурно цели километри, за да запълни такава голяма макара. Но не питам, защото знам, че той си мисли за Уайърс.

Поглеждам към мрачните лица на останалите. Сега всички — Финик, Джоана и Бийти — са изгубили партньорите си от своите окръзи. Приближавам се до Пийта, обвивам ръце около него и известно време всички мълчим.

— Да се махаме от този проклет остров — казва Джоана накрая. Сега остава само въпросът за оръжията, които в голяма степен сме успели да задържим. За щастие лианите тук са здрави и канелката и тубичката с мехлема, увити в парашута, все още са вързани на колана ми. Финик смъква фланелката си и превързва с нея раната, която ножът на Енобария е нанесъл в бедрото му: не е дълбока. Бийти смята, че вече може да ходи, ако вървим бавно, затова му помагам да стане. Решаваме да се насочим към точката, където е дванайсет часът. Така ще спечелим цели часове спокойствие и ще сме по-далече от отровната мъгла. А после Пийта, Джоана и Финик поглеждат в три различни посоки.

— В дванайсет часа, нали? — казва Пийта. Опашката сочи към дванайсет.

— Преди да ни завъртят — казва Финик, — се ориентирах слънцето.

— Ако се ориентираш по слънцето, сега е към четири часът, Финик — казвам аз.

— Според мен Катнис иска да каже, че да знаеш колко е часът, не означава, че знаеш къде е четири часът според часовника на гейм-мейкърите. Може да имаш най-обща представа за посоката. Но е възможно да са изместили и външния кръг на джунглата — казва Бийти.

Не, Катнис искаше да каже нещо много по-просто. Бийти е съчинил теория, простираща се далеч отвъд моята забележка за слънцето. Но само кимвам, сякаш наистина имам предвид точно това.

— Да, така че всяка от тези пътеки може да води до дванайсет часа — казвам аз.

Обикаляме в кръг около Рога на изобилието и се взираме в джунглата. Тя изглежда озадачаващо еднакво. Спомням си високото дърво, което беше поразено от първата мълния в дванайсет часа, но изглежда във всеки отрязък има подобно дърво. Джоана предлага да тръгнем по следите на Енобария и Брут, но те са били заличени от вятъра или отмити от водата. Няма начин да определим местоположението на нищо.

— Не трябваше да споменавам часовника — казвам горчиво. — Сега те ни отнеха и това предимство.

— Само временно — казва Бийти. — В десет ще видим отново вълната и пак ще добием представа за времето.

— Да, не могат да преобразят цялата арена — казва Пийта.

— Няма значение — казва Джоана нетърпеливо. — Трябваше да ни кажеш, нали иначе нямаше да преместим лагера си, безмозъчно същество такова. — Колкото и да е иронично, този логичен, макар и унизителен отговор, ме успокоява. Да, трябваше да им кажа, за да ги накарам да се раздвижат. — Хайде, пие ми се вода. Кой има най-силна интуиция?

Избираме наслуки една пътека и тръгваме по нея, без да имаме представа къде ще ни отведе. Стигаме в началото на джунглата и се взираме навътре, за да отгатнем какво ни чака там.

— Е, трябва да е часът за маймуните. Но не ги виждам никъде — казва Пийта. — Ще се опитам да сложа канелката и да изкарам вода от някое дърво.

— Не, мой ред е — казва Финик.

— Поне ще ти пазя гърба — казва Пийта.

— Това може да го направи Катнис — казва Джоана. — Ти трябва да ни нарисуваш нова карта. Старата изчезна във водата. — Тя откъсва голямо листо от едно дърво и му го подава.

За миг изпитвам подозрение, че се опитват да ни разделят и убият. Но това не звучи логично. Аз ще имам предимство пред Финик, докато се занимава с дървото, а Пийта е много по-едър от Джоана. Затова тръгвам след Финик, влизаме на петнайсетина метра навътре в джунглата, той намира подходящо дърво и почва да дълбае дупка с ножа си.

Стоя с готов за стрелба лък и не мога да се освободя от тревожното чувство, че нещо става и че сигурно е свързано с Пийта. Мислено се връщам назад — започвам от момента, в който прозвуча гонгът, като търся източника на тревогата си. Финик издърпва Пийта от металната плоча. Финик съживява Пийта, след като сърцето му спря при сблъсъка със силовото поле. Магс се втурва в мъглата, така че Финик да може да носи Пийта. Момичето-морфлинг се хвърля пред него, за да парира атаката на маймуната. Битката с професионалистите се разви много бързо, но Финик все пак отклони копието на Брут, преди то да уцели Пийта, макар че това означаваше Енобария да му нанесе удар с нож в крака? А ето, че дори Джоана го кара да чертае карта върху някакво листо, вместо да рискува да го пусне в джунглата…

Няма съмнение по въпроса. По напълно неразбираеми за мен причини всички се мъчат да го запазят жив, дори това да означава да пожертват себе си.

Потресена съм. Първо, това е моя работа. Второ, няма логика. Само един от нас може да се измъкне. Тогава защо са решили да закрилят Пийта? Какво може да им е казал Хеймич, каква сделка е сключил с тях, за да ги накара да поставят живота на Пийта над своя?

Знам защо аз искам да спася Пийта. Той е мой приятел и за мен това е единственият начин да се опълча срещу Капитола, да проваля тези ужасни Игри. Но ако между нас нямаше истинска връзка, какво би ме подтикнало да искам да го спася, да избера него пред себе си? Той определено е смел, но всички сме били достатъчно смели, за да оцелеем в Игрите. Той наистина притежава и доброта, която е трудно да пренебрегнеш, но все пак… и после се сещам за нещо, което Пийта умее да прави много по-добре от нас, останалите. Той умее да си служи с думите. Той засенчи останалите участници и на двете интервюта. И може би именно заради тази вътрешна доброта е в състояние да разчувства тълпата — и дори цялата страна — и да я спечели за своята кауза само с едно просто изречение.

Спомням си как си мислех, че именно това е дарбата, която водачът на нашата революция би трябвало да притежава. Дали Хеймич е убедил останалите в това? Че в битката с Капитола езикът на Пийта ще се окаже далече по-могъщ, отколкото всякаква физическа сила, която останалите от нас могат да покажат? Не знам. Вижда ми се фантастично, поне що се отнася до някои трибути. Например Джоана Мейсън. Но какво друго обяснение може да има за решителните им усилия да го спасят?

— Катнис, в теб ли е канелката? — пита Финик и ме връща към действителността. Срязвам лианата, с която съм вързала канелката за колана си и му я подавам.

Точно в този миг чувам писъка. Толкова изпълнен с болка и страх, че вледенява кръвта ми. И толкова познат. Изпускам канелката, забравям къде се намирам и какво има пред мен — единствената ми мисъл е, че трябва да стигна до нея, да я защитя. Хуквам като обезумяла в посоката на гласа, без да обръщам внимание на опасността, като се провирам през лиани и клони, през всичко, което ми пречи да стигна до нея.

Да стигна до малката си сестра.