Сюзан Колинс
Възпламеняване (10)

10

Нищо не разбирам. Моята птица, изобразена върху бисквита. За разлика от стилните варианти, които видях в Капитола, това определено не е моден аксесоар.

— Какво е това? Какво означава? — питам рязко, все още готова да убивам.

— Означава, че сме на твоя страна — казва треперлив глас зад гърба ми.

Не я видях, когато се приближих. Трябва да е била в къщата. Не свалям очи от настоящата си цел. Вероятно новодошлата е въоръжена, но се обзалагам, че няма да рискува да ме остави да чуя щракването, което ще означава, че смъртта ми е неизбежна, като знае, че на мига ще убия спътницата й.

— Излез пред мен, за да те виждам! — заповядвам аз.

— Тя не може. Тя е… — опитва се да каже жената с бисквитата.

— Излез пред мен! — изкрещявам аз.

Чува се стъпка и звук от влачещи се крака. Очевидно движението изисква усилие. Друга жена, или може би трябва да я нарека „момиче“, тъй като изглежда приблизително на моята възраст, се появява с куцукане. Облечена е с униформа на миротворец, завършваща с бялата кожена наметка, но момичето е дребно, а униформата е с няколко номера по-голяма. Не виждам да носи оръжие. Подпира се на груба патерица, направена от отчупен клон. Влачи десния си крак.

Оглеждам лицето на момичето, което е яркочервено от студа. Зъбите й са криви, а над едното от шоколадово кафявите й очи има родилен белег с форма на ягода. Това не е миротворец. Нито гражданка на Капитола.

— Кои сте вие? — питам предпазливо, но не толкова войнствено.

— Казвам се Туил — отговаря жената. По-възрастна е. Може би някъде към трийсет и пет. — А това е Бони. Бягаме от Окръг 8.

Окръг 8! Тогава сигурно знаят за бунта!

— Откъде взехте униформите? — питам.

— Откраднах ги от фабриката — казва Бони. — Ние ги правим там. Само че си мислех, че тази ще бъде за… за някой друг. Затова не й е по мярка.

— Взехме оръжието от един мъртъв миротворец — казва Туил, като проследява погледа ми.

— А тази бисквита в ръката ти? С птицата. Какво означава? — питам.

— Не знаеш ли, Катнис? — Бони изглежда искрено изненадана.

Разпознават ме. Разбира се, че ме разпознават. Лицето ми е открито и стоя тук извън Окръг 12, насочила стрела към тях. Коя друга мога да съм?

— Знам, че е същата като брошката, която носех на арената.

— Тя не знае — казва тихо Бони. — Може би нищо не знае.

Внезапно изпитвам нуждата да си придам вид, че владея положението.

— Знам, че в Осми сте имали бунт.

— Да, ето защо трябваше да се махнем — казва Туил.

— Е, сега вече сте се махнали. Какво смятате да правите? — питам.

— Тръгнали сме към Окръг 13 — отвръща Туил.

— Тринайсет ли? — казвам. — Няма Окръг 13. Беше взривен и заличен от картата.

— Преди седемдесет и пет години — казва Туил.

Бони пристъпва от крак на крак, подпряна на патерицата си, и трепва.

— Какво ти е на крака? — питам аз.

— Изкълчих си глезена. Ботушите са ми много големи — казва Бони.

Прехапвам устна. Инстинктът ми подсказва, че казват истината. А зад тази истина има много информация, до която ми се иска да се добера. Все пак пристъпвам напред и прибирам оръжието на Туил, преди да сваля лъка си. После се поколебавам за момент, като се сещам за един друг ден в тази гора, когато двамата с Гейл гледахме как един ховъркрафт се появява изневиделица и залавя двама бегълци от Капитола. Момчето беше пронизано с копие и убито. Колкото до червенокосото момиче, когато отидох в Капитола, открих, че е осакатено и превърнато в няма прислужница, в авокс.

— Някой преследва ли ви?

— Едва ли. Сигурно си мислят, че сме загинали при експлозията във фабриката — казва Туил. — Само по една щастлива случайност не загинахме.

— Добре, да влезем вътре — казвам аз и посочвам към къщата. Влизам след тях вътре, като нося оръжието.

Бони се насочва право към огнището и се отпуска върху една наметка от тези, които носят миротворците, разстлана пред него. Протяга ръце към слабия пламък, който гори в единия край на овъглен пън. Кожата й е толкова бледа, че е полупрозрачна и виждам как огънят проблясва през плътта й. Туил се опитва да нагласи наметката, която сигурно е нейна, около раменете на треперещото момиче.

Върху пепелта е сложена срязана наполовина консервена кутия — краищата са назъбени и изглеждат опасно. В нея има шепа борови иглички, които се запарват във вода.

— Чай ли си правите?

— Нещо подобно. Някой правеше чай от борови иглички в Игрите на глада преди няколко години. Поне ми се стори, че бяха борови иглички — намръщено казва Туил.

Спомням си Окръг 8 — грозен градски пейзаж, отвсякъде се издигат индустриални пушеци, хората живеят в разнебитени блокове. Не се виждаше дори стръкче трева. Никаква възможност да опознаят природата. Истинско чудо е, че тези двете са стигнали толкова далече.

— Без храна ли останахте? — питам.

Бони кимва:

— Взехме каквото можехме, но храната беше толкова малко. Свърши преди доста време.

Потрепването в гласа й слага край на подозренията ми. Тя е просто едно недохранено, ранено момиче, което бяга от Капитола.

— Е, днес извадихте късмет — казвам аз и пускам ловната си чанта на пода.

Хората из целия окръг гладуват, а ние все пак имаме повече от достатъчно. Затова разгърнах дейността си. Имам си собствени приоритети: семейството на Гейл, мазната Сае, някои търговци от „Таласъма“, които бяха принудени да се откажат от дейността си. Майка ми си има други хора, главно пациенти, на които иска да помогне. Тази сутрин нарочно препълних с храна ловната чанта, тъй като знаех, че майка ми ще види намалелите запаси в килера и ще предположи, че обикалям домовете на гладните. Всъщност си откупвах време, за да отида до езерото, без да я тревожа. Имах намерение да разнеса храната на връщане, но сега виждам, че това няма да стане.

Изваждам от чантата две пресни хлебчета с пласт запечено отгоре сирене. Откакто Пийта разбра, че са ми любимите, имаме постоянен запас от такива хлебчета. Подхвърлям едно на Туил, но ставам и слагам другото в скута на Бони, тъй като в момента координацията между ръката и очите й изглежда малко несигурна, а не искам хлебчето да падне в огъня.

— О-о… — казва Бони. — О, всичко това за мен ли е?

Нещо в мен се свива мъчително, когато си спомням един друг глас, този на Ру. На арената. Когато й дадох бутчето на дивата гъска. „О, никога не са ми давали цяло бутче“. Недоверието на хронично гладните.

— Да, изяж го цялото — казвам аз. Бони държи хлебчето, сякаш още не може да повярва, че е истинско, а после забива зъби в него отново и отново, неспособна да спре. — По-добре ще е, ако дъвчеш. — Тя кимва, като се опитва да яде по-бавно, но знам колко е трудно, когато усещаш такава празнота в стомаха. — Мисля, че чаят ви е готов. — Изваждам тенекиената кутия от огъня. Туил вади от раницата си две тенекиени чаши и аз ги пълня с чай и ги оставям на пода да изстинат. Те се притискат една към друга, ядат, духат чая и отпиват малки, горещи глътки, докато аз стъквам огъня. Изчаквам, докато започнат да облизват мазнината от пръстите си и питам:

— Е, каква е вашата история?

И те ми разказват.

Още от Игрите на глада насам, недоволството в Окръг 8 нараствало. Разбира се, там винаги е имало някакво недоволство. Но разликата този път била, че вече не им стигало само да говорят срещу Капитола, и идеята да предприемат нещо се превърнала от желание в реалност. В текстилните фабрики, които обслужват Панем, машините са ужасно шумни, а шумът позволява безопасно да размениш няколко думи — прошепваш нещо на ухо, незабелязано казваш нещо на някого. Туил преподавала в училище, Бони била една от ученичките й, и щом ударел последният звънец, двете изкарвали по една четиричасова смяна в шивашката фабрика, където произвеждат униформи за миротворците. На Бони, която проверявала готовата продукция, й трябвали месеци да осигури двете униформи — тук — ботуш, там — чифт панталони. Те били предназначени за Туил и съпруга й, защото всички разбирали, че след като бунтът започне, ще бъде изключително важно да разнесат вестта за него отвъд границите на Окръг 8, ако искат да се разпространи и да завърши успешно.

Денят, в който двамата с Пийта пристигнахме там и се появихме на площада като част от Турнето на победата, всъщност бил един вид репетиция. Хората в тълпата заели предварително планирани позиции близо до сградите, които щели да атакуват, когато избухне бунтът. Такъв бил планът: да превземат центровете на властта в града — Сградата на справедливостта, щаба на Миротворците и Комуникационния център. Както и други важни точки в окръга — железопътната линия, хранилището за зърно, електроцентралата и арсенала.

Бунтът започнал онази вечер, когато Пийта падна на колене и декларира вечната си любов към мен пред камерите в Капитола. Това било идеалното прикритие. Гледането на интервюто ни с Цезар Фликърман по случай Турнето на победата било задължително. То давало възможност на хората в Окръг 8 да излязат навън по улиците след мръкване и да се събират на площада или в различни обществени сгради из града, за да гледат. Обикновено подобна активност би била прекалено съмнителна. Но сега всички заели местата си и в уречения час, осем вечерта, маските паднали и бунтът избухнал с пълна сила.

Първоначално миротворците били изненадани и стъписани от численото превъзходство, поради което тълпата взела надмощие. Комуникационният център, хранилището за зърно и електроцентралата били превзети. Миротворците загивали, а бунтовниците взимали оръжията им. Имало някаква надежда, че това не е безумна постъпка, че по някакъв начин, ако успеят да разнесат вестта до другите окръзи, може би ще е възможно наистина да свалят правителството в Капитола.

Но после станало страшно. Започнали да пристигат хиляди миротворци. Ховъркрафтите бомбардирали укрепленията на бунтовниците и ги превърнали в пепелища. Последвал пълен хаос и на хората не им оставало нищо друго, освен да се помъчат да се скрият в домовете си. За смазването на съпротивата били нужни по-малко от четирийсет и осем часа. После, в продължение на седмица, им наложили пълна блокада. Никаква храна, никакви въглища, пълна забрана да напускат домовете си. Телевизионните предавания спрели — показали единствено обесването на обвинените в подстрекателство на площада. Накрая, една вечер, когато целият окръг бил на косъм от гладната смърт, дошла заповедта да се явят отново на работа.

За Туил и Бони това означавало да се върнат в училище. Тъй като поради бомбардировките една улица била непроходима, те закъснели за смяната си и се намирали на стотина метра от фабриката, когато тя се взривила и всички, които били вътре, загинали — включително съпругът на Туил и цялото семейство на Бони.

— Някой трябва да е съобщил в Капитола, че идеята за бунта е започнала от фабриката — казва тихо Туил.

Двете избягали обратно в дома на Туил. Взели униформите на миротворците, събрали набързо каквито провизии намерили, включително от мъртвите си съседи, и се промъкнали до железопътната гара. Преоблекли се в униформите на миротворците в някакъв склад и в този вид успели да се качат на един товарен влак, пътуващ за Окръг 6, във вагон, пълен с платове. Избягали от влака, когато спрял да зареди с гориво и продължили пеш. Криели се в гората, но използвали релсите за ориентир, и стигнали до покрайнините на Окръг 12. Там били принудени да спрат, защото Бони си изкълчила глезена.

— Разбирам защо бягате, но какво се надявате да намерите в Окръг 13? — питам аз.

Бони и Туил се споглеждат нервно:

— Не сме съвсем сигурни — казва Туил.

— В Окръг 13 няма нищо друго, освен развалини — казвам. — Всички сме виждали кадрите.

— Точно там е работата. Използват все едни и същи кадри, откакто всички в Окръг 8 се помним — казва Туил.

— Така ли? — Опитвам се да си спомня, да извикам в паметта си образите от Окръг 13, които съм виждала по телевизията.

— Нали знаеш как винаги показват Сградата на справедливостта? — продължава Туил. Кимвам. Виждала съм я хиляди пъти. — Ако се вгледаш много внимателно, ще я видиш. Горе в далечния десен ъгъл.

— Какво ще видя? — питам.

Туил отново протяга към мен бисквитата с птицата.

— Сойка-присмехулка. Мярва се съвсем набързо, докато прелита. Една и съща всеки път.

— Някои хора в нашия окръг твърдят, че продължават да използват едни и същи кадри, защото Капитолът не може да покаже какво всъщност има там сега — казва Бони.

Ахвам от учудване.

— И затова сте тръгнали към Окръг 13? Защото сте гледали няколко кадри, на които се вижда птица? Мислите, че ще намерите нов град, из който се разхождат хора? И Капитолът няма нищо против това?

— Не — сериозно отговаря Туил. — Според нас хората са се скрили под земята, когато всичко на повърхността е било разрушено. Смятаме, че са оцелели. Предполагаме също, че Капитолът ги е оставил на мира, защото преди Тъмните дни Окръг 13 се е занимавал с разработването на ядрени технологии.

— Имало е графитни мини — казвам аз, но след това се поколебавам, защото това е информация, която съм получила от Капитола.

— Имало е някои малки мини, да. Но не достатъчно, за да оправдаят население с такава численост. Това май е единственото, което знаем със сигурност — казва Туил.

Сърцето ми се разтуптява. Ами ако са прави? Възможно ли е да е вярно? Възможно ли е да има друго място, освен гората, където човек да избяга? Безопасно място? Ако в Окръг 13 съществува някаква общност, дали ще е по-добре да отида там, където може би ще успея да постигна нещо, вместо да чакам смъртта си тук? Но тогава… ако в Окръг 13 има хора, с мощни оръжия…

— Защо досега не са ни помогнали? — питам ядосано аз. — Ако е вярно, защо ни оставят да живеем така? С глада, убийствата и Игрите? — И изведнъж изпитвам омраза към този въображаем таен град в Окръг 13 и неговите жители, които седят безучастно и гледат отстрани как умираме. Те не са по-добри от Капитола.

— Не знаем — прошепва Бони. — В момента се надяваме единствено, че наистина ги има.

При тези думи идвам на себе си. Това са измислици. Окръг 13 не съществува, защото Капитолът никога не би допуснал той да съществува. Вероятно са сбъркали за кадъра. Сойките-присмехулки са навсякъде — повече от камъните. И са почти толкова издръжливи. Ако са оцелели след първоначалната бомбардировка на Окръг 13, сега вероятно процъфтяват.

Бони няма дом. Близките й са мъртви. Да се върне в Окръг 8 или да се засели в друг окръг, ще бъде невъзможно. Разбира се, че идеята за един независим, процъфтяващ Окръг 13 я привлича. Нямам сили да й кажа, че преследва една мечта, мимолетна като струйка дим. Може би двете с Туил ще успеят да се приспособят към живота в гората. Съмнявам се, но те са в толкова окаяно състояние, че трябва да се опитам да им помогна.

Първо им давам всичката храна от чантата — главно зърно и сушен боб, но има достатъчно, за да изкарат известно време, ако внимават. После извеждам Туил в гората и се опитвам да й обясня основните правила на ловуването. Тя има оръжие, което превръща слънчевата енергия в смъртоносни лъчи и може да издържи неопределено време. Когато Туил убива първата си катерица, горкото създание представлява главно овъглена каша, защото го е уцелила в тялото. Показвам й как да го одере и изчисти. С малко практика ще се научи. Отсичам нова патерица за Бони. Когато се връщаме в къщата, събувам втория чифт чорапи, които нося, и й ги давам. Казвам й да ги натъпче отпред в ботушите си, за да може да ходи, а нощем да ги обува. Накрая ги научавам как да стъкнат приличен огън.

Те ме молят за подробности относно положението в Окръг 12 и аз им разказвам за живота под управлението на Тред. Виждам, че според тях това е важна информация, която ще отнесат на онези, които управляват Окръг 13, и удовлетворявам желанието им, за да не разруша надеждите им. Небето ми дава знак, че денят върви към края си и нямам повече време за успокоителни приказки.

— Трябва да тръгвам — казвам аз.

Те ме заливат с благодарности и ме прегръщат.

От очите на Бони потичат сълзи:

— Не мога да повярвам, че наистина те срещнахме. Всички говорят само за теб, откакто…

— Знам. Знам. Откакто извадих онези къпини — казвам уморено.

Пътят на връщане минава почти неусетно, макар че започва да вали мокър сняг. Зашеметена съм от новата информация за бунта в Окръг 8 и неправдоподобната, но примамлива възможност за съществуването на Окръг 13.

Докато слушах Бони и Туил, се уверих в едно: президентът Сноу си е играл с мен. Всички целувки и ласки на света не биха могли да намалят напрежението, натрупано в Окръг 8. Да, това, че извадих къпините, се бе оказало искрата, но аз не разполагах с начин да контролирам огъня. Той сигурно е знаел това. Тогава защо дойде вкъщи, защо ми нареди да убедя тълпата в любовта си към Пийта? Очевидно това е било трик, за да отвлече вниманието ми и да ми попречи да извърша в окръзите нещо друго, което може да възпламени бунт. И за да забавлява хората в Капитола, разбира се. Предполагам, че сватбата е просто необходимо допълнение към това.

Приближавам се към оградата, когато на един клон каца сойка-присмехулка и ми запява. При вида й осъзнавам, че така и не получих пълно обяснение за птицата върху онази бисквита и значението й.

„Означава, че сме на твоя страна“. Така каза Бони. Има хора, които са на моя страна? Каква страна? Нима несъзнателно съм се превърнала в лицето на очаквания бунт? Нима сойката-присмехулка върху брошката ми се е превърнала в символ на съпротивата? Ако е така, моята страна не се справя много добре. Достатъчно е да видите какво се е случило в Окръг 8 и ще го разберете.

Скривам оръжията си в кухия дънер близо до старата ни къща на Пласта и се отправям към оградата. Коленича, навеждам се и се готвя да се провра под нея, но умът ми още е толкова зает със събитията от деня, че се опомням едва когато чувам писък на кукумявка.

Вече притъмнява и оградата изглежда безопасна, както винаги. Но онова, което ме кара рязко да отдръпна ръка, е звукът, подобен на жуженето от дърво, пълно с гнезда на хрътоси, което означава, че по оградата тече ток.