Сюзан Колинс
Възпламеняване (6)

6

В това единствено леко движение виждам края на надеждата и началото на унищожението на всичко, което ми е скъпо на този свят. Не знам каква форма ще приеме наказанието ми, колко надалече ще бъде хвърлена мрежата, но когато свърши, най-вероятно няма да е останало нищо. Следователно бихте си помислили, че в този момент ще съм изпаднала в пълно отчаяние. Но ето кое е странното. Изпитвам преди всичко облекчение. Че мога да изоставя тази игра. Че въпросът дали ще успея в това начинание, вече получи отговор, макар този отговор да е категорично „не“. Че ако отчаяните времена изискват отчаяни мерки, вече съм свободна да действам толкова отчаяно, колкото пожелая.

Само че не тук, все още не. Най-важното е да се върна в Окръг 12, защото главната част от всеки план ще включва мама и сестра ми, Гейл и семейството му. И Пийта, ако успея да го убедя да дойде с нас. Добавям и Хеймич към списъка. Това са хората, които трябва да взема със себе си, когато избягам в гората. Как ще ги убедя, къде ще отидем посред зима, какво ще направим, за да не ни заловят, засега са въпроси без отговор. Но поне сега знам какво трябва да направя.

Така че вместо да се хвърля на земята и да заплача, изправям рамене и изпитвам увереност, каквато не съм изпитвала от седмици. Усмивката ми, макар и донякъде безумна, не е насилена. А когато президентът Сноу прави знак на публиката да замлъкне и казва: „Какво мислите да направим сватбата тук, в Капитола?“, без никаква трудност си давам вид на зашеметено от радост момиче.

Цезар Фликърман пита дали президентът има предвид определена дата.

— О, преди да определим дата, трябва да вземем разрешение от майката на Катнис — казва президентът. Публиката се разсмива шумно и президентът обвива ръка около мен. — Може би ако цялата страна си постави за цел, ще я убедим да се омъжиш, преди да си навършила трийсет.

— Вероятно ще трябва да прокарате нов закон — казвам аз и се заливам в смях.

— Ако за целта се налага — отговаря президентът със заговорнически тон.

О, как само се забавляваме ние двамата.

Празненството, проведено в банкетната зала на президентската резиденция, няма равно на себе си. Високият дванайсет метра таван изобразява нощното небе, а звездите изглеждат точно както в Окръг 12. Предполагам, че и от Капитола изглеждат същите, но кой знае? Тук винаги има твърде много светлина от града, за да се виждат звездите. Някъде по средата между пода и тавана във въздуха се носят музиканти на нещо, което прилича на пухкави бели облаци, но не мога да разбера на какво се държат. Традиционните маси за хранене са заместени с безброй дивани и кресла, някои — разположени до камини, други — до ароматни цветни градини или езерца, пълни с екзотични риби, така че хората могат да ядат, да пият и да правят каквото пожелаят сред изключителни удобства. В центъра на помещението има просторен настлан с плочки участък, който служи за всичко — дансинг, сцена за различни представления, място, където да се смесиш с крещящо облечените гости.

Но истинската забележителност на вечерта е храната. Покрай стените са подредени маси, отрупани с деликатеси. На тях има всичко, за което може да се сетите, и неща, за които не сте и сънували. Цели печени крави, прасета и кози, които още се въртят на шишове. Огромни подноси с птици, пълнени с вкусни плодове и ядки. Морски дарове в пикантни сосове с най-различни подправки. Безброй видове сирене, хляб, зеленчуци, сладкиши, водопади от вино и потоци от спиртни напитки, в които играят пламъци.

Апетитът ми се е върнал заедно с желанието да се боря. След дълги седмици, прекарани в тревоги, сега умирам от глад.

— Искам да опитам всичко — казвам на Пийта.

Виждам, че се мъчи да разтълкува изражението ми, да разбере на какво се дължи промяната. Тъй като не знае за присъдата на президента Сноу, може единствено да предполага, че според мен сме успели. Може би си мисли, че съм наистина щастлива от годежа. В погледа му проличава, че е объркан, но само за малко, защото камерата ни снима.

— Значи трябва да пазиш силите си — казва той.

— Да, само по една хапка от всяко блюдо, не повече — казвам. Решителността ми почти веднага е сломена още на първата маса, където има двайсетина вида супи. Попадам на тиквена крем супа, поръсена със ситно счукани ядки и някакви черни семенца. — Мога да ям тази супа цяла вечер! — казвам възторжено аз, но не го правя. В следващия момент се размеквам пред бистра зелена супа, която мога да опиша единствено с думите „с вкус на пролет“, а после изпадам във възторг от гъста розова супа, в която плуват малини.

Изникват лица, чувам имена, правят се снимки, разменят се бързи целувки по бузите. Очевидно моята брошка със сойката-присмехулка се е превърнала в модна сензация, защото няколко души се приближават да ми покажат аксесоарите си. Моята птица е възпроизведена на катарами, избродирана на копринените ревери, дори татуирана на интимни места. Всеки иска да носи отличителния знак на победителя. Представям си как президентът Сноу се побърква от всичко това. Но какво може да направи той? В Капитола Игрите бяха голям хит и къпините символизираха само едно отчаяно момиче, което се мъчи да спаси любимия си.

Двамата с Пийта не полагаме усилия да си намерим компания, но сме постоянно търсени. Ние сме онази част от празненството, която никой не иска да пропусне. Придавам си възторжен вид, но не храня и капчица интерес към тези хора от Капитола. Те само ме разсейват и отклоняват вниманието ми от храната.

На всяка маса се сблъсквам с нови изкушения и дори при ограничението от по една хапка, което съм си наложила, бързо започвам да преяждам. Вземам малка печена птица, отхапвам и устата ми се напълва с портокалов сос. Вкусно. Но давам на Пийта да изяде останалото, защото искам да продължа да опитвам други неща, а мисълта да изхвърля храна, както виждам толкова много хора да правят съвсем небрежно, ме отвращава. След десетина маси вече съм преяла, а сме пробвали съвсем малко от поднесените блюда.

Точно тогава подготвителният ми екип връхлита върху нас. Заради изпития алкохол и екстаза им от факта, че присъстват на такова величествено събитие, не им се разбира почти нищо.

— Защо не ядеш? — пита Октавия.

— Ядох, но не мога да побера нито хапка повече — отговарям аз. Всички избухват в смях, сякаш не са чували по-глупаво нещо.

— Тук това не е пречка за никого! — заявява Флавий. Отвеждат ни до една маса, на която са подредени малки винени чаши, пълни с прозрачна течност. — Изпийте това!

Пийта взема една чаша, за да отпие, и те обезумяват.

— Не тук! — изпищява Октавия.

— Трябва да я изпиеш там вътре — казва Вения и сочи вратите, водещи към тоалетните. — Иначе ще оплескаш целия под!

Пийта поглежда отново чашата и най-после схваща.

— Искате да кажете, че това ще ме накара да повърна?

Подготвителният ми екип се разсмива истерично:

— Разбира се, за да можеш да продължиш да ядеш — казва Октавия. — Аз влизах вътре вече два пъти. Всеки го прави — как иначе ще се забавляваш на едно празненство?

Безмълвно се взирам в красивите малки чашки и всичко, което олицетворяват. Пийта оставя своята обратно на масата така внимателно, сякаш би могла да избухне.

— Хайде, ела, Катнис. Да танцуваме.

Докато се отдалечаваме от екипа и тръгваме към дансинга, от облаците се разнася музика. Знаем само няколко танца, от онези, които се изпълняват под съпровод на музика от цигулка или флейта и за които е нужно доста голямо пространство. Но Ефи ни показа други, които са популярни в Капитола. Музиката е бавна и романтична, Пийта ме прегръща и се движим в кръг, почти без никакви специални стъпки. Този танц може да се изпълнява дори на тава за баница. Известно време мълчим. После Пийта проговаря с напрегнат глас:

— В първия момент си готов да приемеш тези хора, като си казваш, че може би не са толкова лоши, а после изведнъж… — Той млъква насред изречението.

Пред очите ми са измършавелите детски тела върху кухненската ни маса, докато майка ми предписва онова, което родителите не могат да им дадат. Повече храна. Сега, когато сме богати, тя обикновено им дава храна за вкъщи. Но по-рано често нямаше какво да им дадем, а детето и без друго вече не можеше да бъде спасено. Докато тук в Капитола хората повръщат заради удоволствието да пълнят търбусите си отново и отново. Не заради някаква болест на тялото или ума, не от развалена храна. Това е нещо, което всички правят по време на празненство. Нещо прието. Част от забавлението.

Един ден, когато се отбих да оставя дивеча на Хейзъл, Вик си беше вкъщи, защото имаше тежка кашлица. Тъй като е брат на Гейл, това хлапе сигурно се храни по-добре, отколкото деветдесет процента от останалото население на Окръг 12. И въпреки това в продължение на петнайсет минути той ми разказва как отворили консерва царевичен сироп от Деня на колетите и всеки получил по една лъжица върху парче хляб и може би щели да им дадат пак към края на седмицата. Как Хейзъл била казала, че може да му сложи малко в чашата с чай, за да облекчи кашлицата, но според него няма да е честно, ако не даде и на другите по малко. Ако в дома на Гейл е така, то какво ли е в другите къщи?

— Пийта, те ни водят тук да се бием до смърт за тяхно забавление — казвам аз. — В сравнение с това другото с храната е нищо.

— Знам. Така е. Просто понякога вече не мога да издържам. Дотолкова, че… не съм сигурен какво ще направя. — Той прави пауза, после прошепва: — Може би сгрешихме, Катнис.

— За кое? — питам аз.

— За това, че се опитахме да успокоим положението в окръзите — казва той.

Бързо обръщам глава на една страна, после на друга, но изглежда никой не ни е чул. Снимачният екип се е отклонил към една маса с миди, раци и стриди, а двойките, които танцуват около нас, са или прекалено пияни, или прекалено заети със себе си, за да ни забележат.

— Съжалявам — казва той. Редно е да съжалява. Тук не е мястото да изричаш подобни мисли на глас.

— Ще ми кажеш като се приберем вкъщи — казвам му.

Точно в този момент се появява Порша заедно с едър мъж, който ми изглежда смътно познат. Представя го като Плутарх Хевънсбий, новия главен гейм-мейкър. Плутарх иска разрешение от Пийта да ме покани на един танц. Пийта отново е възприел изражението си за пред камерите и добродушно ме отстъпва, като го предупреждава да не се привързва прекалено към мен.

Не искам да танцувам с Плутарх Хевънсбий. Не искам да усещам допира на ръцете му, едната — отпусната върху моята, а другата — на бедрото ми. Не съм свикнала да ме докосват, освен от Пийта или семейството си, а в класацията на съществата, които искам да се допират до кожата ми, гейм-мейкърите се нареждат някъде под гъсениците. Но той изглежда усеща това и ме държи почти на една ръка разстояние, докато се въртим по дансинга.

Приказваме си за празненството, за забавленията, за храната, а след това той се разсмива и казва, че от обучението насам вече избягва пунша. Не схващам веднага, после се сещам, че той е човекът, който се спъна и падна назад в купата с пунш, когато изстрелях една стрела по гейм-мейкърите по време на обучението. Е, не точно. Прицелих се и избих със стрела ябълката от устата на печеното им прасе. Но доста ги стреснах.

— О, вие сте онзи, който… — разсмивам се аз, като си спомням как цопна в купата с пунш.

— Да. И ще си доволна да разбереш, че така и не се съвзех — казва Плутарх.

Иска ми се да отбележа, че двайсет и двама мъртви трибути също никога няма да се съвземат от Игрите, за чието създаване е допринесъл. Но казвам само:

— Хубаво. Значи вие сте главен гейм-мейкър тази година? Това трябва да е голяма чест.

— Между нас казано, нямаше много желаещи за работата — казва той. — Много е голяма отговорността за доброто протичане на Игрите.

Да, последният, изпълнявал тази длъжност, е мъртъв, мисля си аз. Той сигурно знае за Сенека Крейн, но не изглежда ни най-малко разтревожен.

— Планирате ли вече Юбилейните игри? — питам.

— О, да. Разбира се, плановете за тях се разработват вече от години. Арените не се строят за един ден. Но сега се определя, как да кажа, вкусът на Игрите. Ако искаш, вярвай, но тази вечер имаме съвещание относно стратегията — казва той.

Плутарх отстъпва назад и изважда от джоба на жилетката си златен часовник с ланец. С щракване отваря капачето, поглежда колко е часът и се намръщва:

— Скоро ще трябва да тръгвам. — Обръща часовника така, че да мога да видя циферблата. — Започва в полунощ.

— Струва ми се късно за… — Не довършвам изречението, защото нещо отвлича вниманието ми. Плутарх прокарва пръст по кристалния циферблат на часовника и само за миг се появява образ, който просветва, сякаш осветен от пламъка на свещ. Това отново е сойка-присмехулка. Точно като брошката върху роклята ми. Само че тази изчезва. Той затваря с рязко щракване капачето на часовника.

— Много е красив — казвам аз.

— О, той е нещо повече от красив. Единствен по рода си е — отговаря той. — Ако някой пита за мен, кажи, че съм се прибрал вкъщи да спя. Изисква се съвещанията да се пазят в тайна. Но реших, че ще е безопасно да кажа на теб.

— Да. Със сигурност мога да пазя тайна — казвам аз.

Докато се ръкуваме, той прави лек поклон — обичаен жест тук в Капитола.

— Е, Катнис, ще се видим по време на Игрите другото лято. Най-добри пожелания по случай годежа и късмет с майка ти.

— Ще ми трябва — казвам аз.

Плутарх изчезва и аз се разхождам из тълпата, търсейки Пийта, докато разни непознати ме поздравяват. За годежа ми, за победата в Игрите, за избора ми на червило. Отговарям, но всъщност си мисля за начина, по който Плутарх ми се похвали с красивия си, единствен по рода си часовник. В него имаше нещо странно. Почти потайно. Но защо? Може би си мисли, че някой друг ще му открадне идеята да сложи изчезваща сойка-присмехулка върху циферблата на часовник. Да, сигурно е платил за него цяло състояние и сега не може да го покаже на никого, защото се страхува, че ще му откраднат идеята и ще пуснат на пазара евтини копия на оригинала. Това е то Капитолът.

Откривам Пийта, който разглежда с възхищение една маса със сложно украсени торти. Пекарите са дошли от кухнята специално да говорят с него за глазурата и се надпреварват да отговарят на въпросите му. По негова молба събират най-различни малки кейкове, които да вземе със себе си в Окръг 12, за да разгледа работата им на спокойствие.

— Ефи каза, че трябва да се качим на влака в един. Чудя се колко е часът — казва той, като хвърля поглед наоколо.

— Почти полунощ — отговарям аз, откъсвам с пръсти шоколадово цветче от една торта и започвам да го гриза, напълно изоставила добрите маниери.

— Време е да благодарим и да се сбогуваме! — пропява Ефи до лакътя ми. Това е един от онези моменти, в които обожавам досадната й точност. Викаме Цина и Порша, обикаляме наоколо да си вземем довиждане с важните особи, после Ефи ни повежда към изхода.

— Не е ли редно да благодарим на президента Сноу? — казва Пийта. — Това е неговата къща.

— О, той не си пада много по празненствата. Прекалено е зает — казва Ефи. — Вече уредих какви подаръци да му бъдат изпратени утре със съответните картички. Ето го и него! — Ефи махва с ръка на двама служители от Капитола, които крепят помежду си пияния Хеймич.

Качваме се на кола със затъмнени прозорци и пътуваме из улиците на Капитола. Зад нас в друга кола се возят подготвителните екипи. Празничната тълпа е толкова гъста, че се движим съвсем бавно. Но Ефи е разработила графика с научна прецизност. Точно в един отново сме във влака и той потегля.

Замъкваме Хеймич до леглото му. Цина поръчва чай и всички сядаме около масата, докато Ефи шумоли с листовете на програмата и ни напомня, че все още сме на турне.

— Трябва да помислим за Празника на плодородието в Окръг 12. Затова предлагам да си изпием чая и направо да вървим да си лягаме. — Никой не възразява.

Когато отварям очи, е ранен следобед. Главата ми е отпусната върху ръката на Пийта. Не знам кога е влязъл през нощта. Обръщам се внимателно, за да не го събудя, но той вече е буден.

— Никакви кошмари — казва той.

— Какво?

— Тази нощ не сънува никакви кошмари — казва той.

Прав е. За първи път от цяла вечност спах непробудно.

— Все пак сънувах нещо — казвам, като се връщам мислено назад. — Следвах една сойка-присмехулка през гората. Дълго. Всъщност беше Ру. Искам да кажа, когато запя, имаше нейния глас.

— Къде те отведе? — пита той и отмята косата от челото ми.

— Не знам. Така и не пристигнахме — казвам аз. — Но се чувствах щастлива.

— Е, докато спеше, имаше щастлив вид.

— Пийта, как така аз никога не разбирам, когато сънуваш кошмар?

— Не знам. Сигурно не крещя, не се мятам или нещо подобно. Просто идвам на себе си, парализиран от ужас — отговаря той.

— Трябва да ме будиш — казвам, като осъзнавам, че в тежка нощ прекъсвам съня му поне два-три пъти. И че минава много време, докато ме успокои.

— Не е необходимо. Кошмарите ми обикновено са за това как те губя — казва той. — Съвземам се веднага щом разбера, че си тук.

Ох. Пийта прави подобни коментари без всякаква претенция, но аз се чувствам така, сякаш някой ме е ритнал в корема. Той просто отговаря честно на въпроса ми. Не иска да му отвърна със същото, да направя любовно признание. Но въпреки това се чувствам отвратително, сякаш го използвам по някакъв ужасен начин. Така ли е? Не знам. Но за пръв път имам усещането, че постъпвам неморално, като спя в едно легло с него. В което има ирония, защото сега сме официално сгодени.

— Ще бъде по-лошо, когато върнем вкъщи и пак трябва да спя сам — казва той.

Точно така, почти сме си вкъщи.

Програмата за Окръг 12 включва вечеря в къщата на кмета Ъндърси днес и митинг в чест на победата по време на Празника на плодородието утре. Този празник винаги съвпада с последния ден от Турнето на победата, но обикновено се празнува с вечеря вкъщи или с няколко приятели, ако можете да си го позволите. Тази година честването ще бъде публично събитие и тъй като е организирано от Капитола, всички хора в окръга ще бъдат нахранени.

По-голямата част от подготовката ни ще се проведе в къщата на кмета, тъй като отново трябва да облечем кожените палта за явяването ни на открито. Оставаме на гарата съвсем за малко, колкото да се усмихнем и да помахаме, после ни натъпкват в една кола. Дори няма да видим семействата си чак до вечерята.

Радвам се, че ще бъде в къщата на кмета, а не в Сградата на справедливостта, където се проведе траурната церемония при смъртта на баща ми и където ме отведоха след Жътвата за мъчителното сбогуване с близките ми. Сградата на справедливостта ми навява прекалено тъжни чувства.

Но къщата на кмета Ъндърси ми харесва, особено сега, когато с дъщеря му, Мадж, сме приятелки. В известен смисъл винаги сме били. Приятелството ни се потвърди официално, когато тя дойде да се сбогува с мен, преди да замина за Игрите. Когато ми подари за късмет брошката със сойката-присмехулка. След завръщането си започнахме да прекарваме доста време заедно. Оказва се, че Мадж също има много празни часове за запълване. Отначало се чувствахме малко неловко, защото не знаехме какво да правим. Чувала съм другите момичета на нашите години да си говорят за момчета, за други момичета или за дрехи. Ние с Мадж не обичаме да клюкарстваме, а мен дрехите ме отегчават до сълзи. Но след няколко неуспешни опита в началото разбрах, че много й се иска да отиде в гората, затова я взех със себе си няколко пъти и й показах как да стреля. Тя се опитва да ми преподава пиано, но предпочитам да слушам как тя свири. Понякога си ходим на гости. Мадж харесва нашата къща повече от своята. Нейните родители изглеждат симпатични, но мисля, че не ги вижда особено често. Баща й е зает с управлението на Окръг 12, а майка й получава пристъпи на ужасно главоболие, които я принуждават да лежи по цели дни.

— Може би трябва да я заведете в Капитола — казах по време на един от тези пристъпи. Във въпросния ден не свирехме на пиано, защото дори през два етажа шумът причиняваше болка на майка й. — Обзалагам се, че могат да я излекуват.

— Да. Но можеш да отидеш в Капитола само ако те поканят — каза тъжно Мадж. Дори привилегиите на кмета са ограничени.

Когато стигаме до къщата на кмета, имам време само да прегърна набързо Мадж, а после Ефи ме завлича на третия етаж да ме подготвят. След като ме разкрасяват и ме обличат в дълга до глезените сребриста рокля, имам на разположение още цял час преди вечерята, затова се измъквам и тръгвам да я търся.

Спалнята на Мадж е на втория етаж заедно с няколко стаи за гости и кабинета на баща й. Надниквам в кабинета да поздравя кмета, но той е празен. От телевизора се носи монотонен глас и спирам да погледам — показват кадри от снощното тържество в Капитола. Гледам как двамата с Пийта танцуваме, как се храним и как се целуваме. Сигурно точно в момента това върви по екраните на всяко семейство в Панем. На публиката трябва да й е втръснало до смърт от обречените влюбени от Окръг 12. На мен със сигурност ми втръсна.

Вече излизам от стаята, когато телевизорът издава особен звук. Обръщам се назад и виждам как екранът почернява. После върху него започват да проблясват думите „ПОСЛЕДНИ НОВИНИ ОТ ОКРЪГ 8“. Инстинктивно разбирам, че това е нещо, което не бива да виждам — нещо, което е предназначено само за кмета. Би трябвало да си тръгна. Бързо. Но вместо това пристъпвам по-близо до телевизора.

Появява се говорителка, която ми е непозната. Това е жена с посивяваща коса и дрезгав, властен глас. Тя предупреждава, че положението се влошава и е обявено трето ниво на тревога. В Окръг 8 се изпращат допълнителни сили, а производството на текстил е напълно преустановено.

После показват главния площад в Окръг 8. Разпознавам го, защото само преди седмица бях там. От покривите още се веят знамена с моето лице. Под тях се разкрива сцена на масови безредици. Площадът е претъпкан с крещящи хора, със скрити зад кърпи и саморъчно направени маски лица, които хвърлят тухли. Горят сгради. Миротворците стрелят в тълпата и убиват безразборно.

За пръв път виждам подобно нещо, но е очевидно, че може да става въпрос само за едно. За това, което президентът Сноу нарича бунт.