Сюзан Колинс
Възпламеняване (8)

8

— Не! — изпищявам аз и хуквам напред. Твърде късно е да попреча на ръката да се стовари и инстинктивно знам, че няма да имам сила да я възпра. Вместо това се хвърлям право между камшика и Гейл. Разтварям широко ръце, за да защитя възможно най-голяма част от пребитото му тяло, затова няма нищо, което да отклони удара на камшика. Поемам го с пълна сила напряко през лявата си буза.

Болката е мигновена и заслепяваща. Назъбени светкавици изскачат пред очите ми и падам на колене. С една ръка обгръщам бузата си, докато с другата се задържам да не падна. Вече усещам как раната се подува и окото ми почва да се затваря. Камъните под мен са мокри от кръвта на Гейл, въздухът е натежал от миризмата й.

— Спрете! Ще го убиете! — крещя аз.

Зървам за миг лицето на нападателя си. Сурово, с дълбоки бръчки, с жестока уста. Сива коса, подстригана почти до черепа, толкова черни очи, че сякаш имат само зеници, дълъг, прав нос, зачервен от мразовития въздух. Силната ръка се вдига отново, прицелил се е в мен. Ръката ми полита към рамото, копнееща да измъкне стрела, но, разбира се, оръжията ми са скрити в гората. Стисвам зъби в очакване на следващия удар на камшика.

— Стой! — излайва един глас. Появява се Хеймич и се препъва в един миротворец, който лежи на земята. Това е Дарий. През червената коса на челото му се подава огромна пурпурна цицина. Повален е в безсъзнание, но още диша. Какво е станало? Дали се е опитал да се притече на помощ на Гейл, преди да дойда тук?

Без да му обръща внимание, Хеймич грубо ме изправя на крака.

— О, чудесно. — Хваща ме здраво с ръка под брадичката и я повдига. — Другата седмица й предстои фотосесия, на която ще показва сватбени рокли. Сега какво ще кажа на стилиста й?

Виждам как погледът на мъжа с камшика потрепва — разпознал ме е. Дебело навлечена заради студа, без грим на лицето, с плитка, небрежно пъхната под палтото, едва ли е лесно да разпознаят в мое лице победителката от последните Игри на глада. Особено когато половината ми лице е започнало да подпухва. Но Хеймич се показва по телевизията от години и е трудно човек да го забрави.

Мъжът отпуска камшика върху хълбока си:

— Тя прекъсна наказанието на доказан престъпник.

Всичко в този човек — властният му глас, странният му акцент — предупреждава за непозната и опасна заплаха. Откъде е дошъл? От Окръг 11? От Трети? Направо от Капитола?

— Не ме интересува, ако ще да е взривила и Сградата на справедливостта! Погледнете й бузата! Мислите ли, че ще е готова да застане пред камерите след седмица? — озъбва се Хеймич.

Гласът на мъжа все още е студен, но долавям лека нотка на съмнение.

— Това не е мой проблем.

— Не е, така ли? Е, скоро ще стане, приятелю. Първият телефонен разговор, който ще проведа, щом се върна вкъщи, ще бъде с Капитола — казва Хеймич. — Ще разбера кой ви е упълномощил да обезобразите хубавото личице на моята победителка!

— Той бракониерстваше. Така или иначе, на нея това какво й влиза в работата? — казва мъжът.

— Той й е братовчед. — Сега Пийта ме хваща за другата ръка, но внимателно. — А тя е моя годеница. Така че ако искате да стигнете до него, ще ви се наложи да минете и през двама ни.

Може би ние сме подходящите хора. Единствените трима души в окръга, които могат да окажат подобна съпротива. Макар че със сигурност ще бъде временно. Ще има реакция. Но в момента единственото, което ме интересува, е да спася Гейл. Новият Главен миротворец хвърля поглед към придружаващия го отряд. С облекчение виждам, че са познати лица, стари приятели от „Таласъма“. От израженията им е ясно, че не се наслаждават на зрелището.

Една от тях, жена на име Пурния, която се храни редовно при Мазната Сае, сковано пристъпва напред.

— Сър, мисля, че беше изпълнен изискваният от закона брой удари за първо провинение. Освен ако не издадете смъртна присъда, която ще изпълним чрез наказателен взвод.

— Това ли е стандартният протокол тук? — пита Главният миротворец.

— Да, сър — казва Пурния, а другите кимат в знак на съгласие. Сигурна съм, че всъщност никой от тях не знае, защото в „Таласъма“ стандартният протокол, когато някой се появи с дива пуйка, е всички да наддават за бутчетата.

— Много добре. Тогава измъкни братовчед си оттук, момиче. И ако се свести, напомни му, че следващия път, когато бракониерства из земите на Капитола, аз лично ще ръководя разстрела му. — Главният миротворец прокарва ръка по дължината на камшика, за да го изчисти, при което ни опръсква с кръв. После го навива стегнато около дръжката и се отдалечава.

Повечето миротворци тръгват под строй след него. Една малка група остава при Дарий, вдигат го за ръцете и краката и го отнасят. Улавям погледа на Пурния и беззвучно изговарям: „Благодаря“, преди да е тръгнала. Тя не реагира, но съм сигурна, че е разбрала.

— Гейл. — Обръщам се и се мъча да развържа възлите, пристягащи ръцете му. Някой подава нож и Пийта прерязва въжетата. Гейл рухва на земята.

— Най-добре да го занесем при майка ти — казва Хеймич.

Няма носилка, но старата жена на сергията за дрехи ни продава дъската, която й служи за тезгях.

— Само не казвайте откъде сте я взели — казва тя, докато бързо опакова остатъка от стоката си. По-голямата част от площада се е опразнила, страхът е надделял над състраданието. Но след случилото се не мога да обвинявам никого.

Когато полагаме Гейл с лице надолу върху дъската, вече са останали само няколко души, които ще го носят. Хеймич, Пийта и двама миньори, които работят в една и съща група с Гейл, го вдигат.

Лийви, едно момиче, което живее през няколко къщи от старата ни къща на Пласта, ме хваща под ръка. Миналата година майка ми спаси малкото й братче, когато то се разболя от дребна шарка.

— Имаш ли нужда от помощ, за да се прибереш? — В сивите й очи виждам страх, но и решителност.

— Не, но можеш ли да доведеш Хейзъл? Да й кажеш да дойде? — питам аз.

— Да — казва Лийви и се завърта кръгом.

— Лийви! — казвам. — Кажи й да не води децата.

— Не. Аз ще остана при децата — казва тя.

— Благодаря. — Грабвам якето на Гейл и тичам да настигна останалите.

— Сложи си сняг — нарежда Хеймич през рамо. Загребвам шепа сняг и го притискам към бузата си, което леко притъпява болката. Сега лявото ми око сълзи обилно и в здрача това е всичко, което мога да направя, за да следвам ботушите пред мен.

Докато вървим, чувам как Бристел и Том, колегите на Гейл, сглобяват историята на случилото се. Гейл трябва да е отишъл до къщата на Крей, както е правил стотици пъти, защото Крей винаги плаща добре за дива пуйка. Вместо Крей обаче заварил там новия Главен миротворец, мъж, когото чули някой да нарича Ромул Тред. Никой не знае какво е станало с Крей. Сутринта в „Таласъма“ си купувал алкохол и очевидно все още отговарял за окръга, но после изчезнал. Тред незабавно арестувал Гейл и, разбира се, тъй като стоял там и държал убитата пуйка, Гейл не можел да каже много в своя защита. Новината се разнесла бързо. Довели го на площада, принудили го да се признае за виновен в престъплението и го осъдили на бичуване, което трябвало да се изпълни незабавно. Когато се появих, вече му били нанесли най-малко четирийсет удара. Припаднал някъде към трийсетия.

— Истински късмет е, че у него е била само пуйката — каза Бристел. — Ако носеше обичайния си улов, щеше да бъде много по-лошо.

— Казал на Тред, че намерил пуйката да се скита из Пласта. Казал, че тя прескочила оградата и той я намушкал с пръчка. Пак си е престъпление. Но ако знаеха, че е бил в гората с оръжие, със сигурност щяха да го убият — казва Том.

— Ами Дарий? — казва Пийта.

— Някъде след двайсетина удара той се намеси и каза, че е достатъчно. Само че не го направи хитро и официално като Пурния. Хвана Тред за ръката, а Тред го удари по главата с дръжката на камшика. Нищо хубаво не го чака — казва Бристел.

— Май всички не ни чака нищо хубаво — казва Хеймич.

Започва да вали сняг, гъст и мокър, който затруднява видимостта още повече. Вървя след останалите по пътеката към къщи, направлявана повече от слуха, отколкото от зрението си. Вратата се отваря и златна светлина озарява снега. Майка ми, която сигурно цял ден се е тревожила поради необяснимото ми отсъствие, обхваща с поглед сцената.

— Новият главен миротворец — казва Хеймич, а тя леко кимва, сякаш не е необходимо друго обяснение.

Изпълвам се със страхопочитание, както винаги, когато гледам как жената, която не може да убие паяк, а вика мен, се преобразява и не изпитва никакъв страх. Когато доведат при нея болен или умиращ човек… мисля, че единствено тогава майка ми знае коя е. За секунди дългата кухненска маса се разчиства, постилат отгоре стерилен бял чаршаф и слагат Гейл върху него. Майка ми налива вода от чайника в един леген и в същото време казва на Прим какво да извади от шкафа с лекарствата. Сушени билки, тинктури и купени от аптеката шишенца. Следя движението на ръцете й, докато дългите й, тънки пръсти прибавят различни прахове и течности в легена. Гледам как накисва кърпа в горещата течност, докато дава на Прим инструкции да свари втора отвара.

Майка ми поглежда към мен:

— Окото ти пострада ли?

— Не, само се поду и се затвори — казвам.

— Сложи му още сняг — нарежда тя. Но очевидно не съм първата й грижа.

— Можеш ли да го спасиш? — питам я. Тя не казва нищо, докато изстисква кърпата и я задържа във въздуха, за да поизстине.

— Не се тревожи — казва Хеймич. — Преди времето на Крей бичуваха доста хора. Винаги при нея ги водехме.

Не си спомням времето преди Крей, време, когато е имало друг Главен миротворец и той не е жалел камшика. Но майка ми сигурно е била приблизително на моята възраст и все още е работела в аптеката с родителите си. Сигурно още тогава е имала ръце на лечителка.

Съвсем леко и внимателно тя започва да почиства обезобразената плът по гърба на Гейл. Повръща ми се, лошо ми е, чувствам се безполезна, от ръкавицата ми капе разтопен сняг и прави локва на пода. Пийта ме настанява на един стол и притиска към бузата ми кърпа, пълна с пресен сняг.

Хеймич казва на Бристел и Том да се прибират вкъщи и виждам как на вратата пъха монети в ръцете им.

— Не се знае какво ще стане с вашата група — казва той. Те кимат и приемат парите.

Хейзъл пристига, задъхана, пламнала и зачервена, с пресен сняг в косата. Безмълвно сяда на ниско столче до масата, хваща ръката на Гейл и я притиска към устните си. Майка ми не показва, че е забелязала дори нея. Навлязла е в онази специална зона, която включва само нея и пациента и понякога — Прим. Останалите можем да почакаме.

При всичките й умения, дори и на нея й отнема много време да почисти раните, да подреди онази част от разкъсаната кожа, която може да бъде спасена, да нанесе мехлем и да сложи лека превръзка. Когато кръвта е почистена, виждам къде точно се е стоварил всеки удар на камшика и чувам как отеква в онази една-единствена резка на лицето ми. Умножавам собствената си болка веднъж, два пъти, четирийсет пъти и мога само да се надявам Гейл да остане в безсъзнание. Естествено надеждите ми са разбити. Докато поставят последните превръзки, от устните му се откъсва стон. Хейзъл го гали по косата и шепне нещо, докато майка ми и Прим преглеждат нищожния си запас от обезболяващи лекарства, от онези, до които обикновено имат достъп само лекарите. Те се намират трудно, скъпи са и все не достигат. Майка ми трябва да пази най-силните за най-жестоката болка, но коя е тази най-жестока болка? За мен това винаги е болката в момента. Ако аз отговарях за лекарствения запас, тези обезболяващи щяха да свършат за един ден, защото съм почти неспособна да гледам как някой се мъчи. Майка ми се опитва да ги пази за умиращите, за да им помогне по-леко да напуснат този свят.

Тъй като Гейл се връща в съзнание, те избират билкова отвара, която се дава през устата.

— Това няма да е достатъчно — казвам аз. Те ме поглеждат втренчено. — Няма да е достатъчно, знам какво е усещането. От това няма да ти мине дори главоболие.

— Ще го съчетаем със сънотворен сироп, Катнис, и той ще издържи. Билките са по-скоро за възпалението… — започва майка ми със спокоен тон.

— Дай му лекарството! — крещя аз. — Дай му го! И без това, коя си ти, че да решаваш колко болка може да понесе!

Щом чува гласа ми, Гейл се размърдва и се опитва да протегне ръка към мен. От движението по превръзките му избива прясна кръв, а от устата му излиза измъчен стон.

— Изведете я — казва майка ми. Хеймич и Пийта буквално ме изнасят от стаята, докато аз й крещя грубости. Слагат ме на леглото и ме държат, докато преставам да се съпротивлявам.

Докато лежа и хълцам, а сълзите с труд се процеждат през затвореното ми око, чувам как Пийта шепнешком разказва на Хеймич за президента Сноу и за бунта в Окръг 8.

— Тя иска всички да избягаме — казва той. Ако има мнение по въпроса, Хеймич не го споделя.

След известно време майка ми влиза и се погрижва за лицето ми. После ме хваща за ръката и ме гали, докато Хеймич й разказва подробно какво се е случило с Гейл.

— Значи се започва отново? — казва тя. — Както преди?

— Така изглежда — отговаря той. — Кой би си помислил, че ще съжаляваме за стария Крей?

Хората и без това щяха да изпитват неприязън към Крей заради униформата, която носеше. Но навикът му да примамва гладуващи млади жени в леглото си за пари го беше превърнал в обект на ненавист за целия окръг. В тежки времена най-гладните се събираха късно вечер пред вратата му и се състезаваха за шанса да спечелят няколко монети, за да нахранят семействата си, като продават телата си. Ако бях по-голяма, когато баща ми умря, можеше да съм сред тях. Вместо това се научих да ловувам.

Не знам точно какво има предвид майка ми, като казва, че всичко започва отново, но съм толкова разгневена и толкова силно ме боли, че нямам сили да попитам. Но идеята, че лошите времена се връщат, ми се изяснява, когато на вратата се позвънява и аз се изстрелвам от леглото. Кой може да е в този час на нощта? Има само един отговор. Миротворци.

— Не могат да го вземат — казвам аз.

— Може би идват за теб — напомня ми Хеймич.

— Или за теб — отвръщам аз.

— Това не е моята къща — изтъква Хеймич. — Но ще отворя вратата.

— Не, аз ще отворя — казва тихо майка ми.

Въпреки това всички тръгваме след нея по коридора към входната врата, на която настойчиво се звъни. Майка ми отваря, но навън не стои взвод от миротворци, а самотна, покрита със сняг фигура. Мадж. Тя ми подава малка мокра картонена кутия.

— За приятеля ти — казва тя. Отварям капака на кутията и виждам шест ампули с безцветна течност. — На майка ми са. Тя ми ги даде. Вземи ги, моля те. — И хуква обратно в бурята, преди да успеем да я спрем.

— Откачено момиче — промърморва Хеймич, докато влизаме след майка ми в кухнята.

Каквото и да е дала майка ми на Гейл, аз съм права: не е достатъчно. Той стиска зъби, а тялото му лъщи от пот. Майка ми отваря една ампула, пълни спринцовката с безцветна течност и я забива в ръката му. Почти веднага лицето му започва да се отпуска.

— Какво е това нещо? — казва Пийта.

— От Капитола е. Казва се морфлинг — отговаря майка ми.

— Нямах представа, че Мадж познава Гейл — казва Пийта.

— Едно време й продавахме ягоди — казвам почти ядосано. За какво съм ядосана обаче? Със сигурност не за това, че е донесла лекарството.

— Сигурно много ги обича — казва Хеймич.

Ето това ме раздразва — намекът, че между Гейл и Мадж има нещо. И не ми е приятно.

— Тя ми е приятелка!

Сега, когато Гейл се е унесъл от обезболяващото, всички усещаме умора. Прим ни дава да хапнем яхния и хляб. Предлагаме на Хейзъл да остане при нас, но тя иска да се прибере вкъщи заради другите деца. И Хеймич, и Пийта са готови да останат, но майка ми изпраща и тях вкъщи да спят. Знае, че е безсмислено да опитва същото с мен и ме оставя да се грижа за Гейл, докато те двете с Прим си починат.

Оставам сама в кухнята с Гейл, сядам на столчето на Хейзъл и държа ръката му. След малко пръстите ми намират лицето му. Докосвам части от него, които никога не е имало повод да докосна. Гъстите му, тъмни вежди, извивката на бузата му, очертанията на носа му, вдлъбнатината в основата на шията му. Проследявам очертанията на наболата брада по челюстта му и накрая стигам до устните му. Меки и пълни, леко напукани. Дъхът му стопля премръзналата ми кожа.

Дали всички изглеждат по-млади, когато спят? Защото точно сега той сякаш е момчето, на което се натъкнах в гората преди години, същото, което ме обвини, че крада от капаните му. Каква двойка бяхме само — деца без бащи, изплашени, но също и отчаяно посветени на задачата да нахраним семействата си. Отчаяни, и все пак вече не бяхме сами след онзи ден, когато се намерихме. Спомням си стотици моменти в гората, лениви следобеди, в които ловяхме риба, деня, в който го научих да плува, деня, в който си навехнах коляното и той ме отнесе вкъщи. Спомням си как разчитахме един на друг, как взаимно си пазехме гърбовете, как се насърчавахме да бъдем смели.

За първи път си представям обратната ситуация. Представям си как наблюдавам Гейл, докато се явява като доброволец, за да спаси Рори по време на Жътвата, представям си как бива изтръгнат от живота ми, как става любим на някакво непознато момиче, за да остане жив, а след това се връща вкъщи с нея. Живее в съседство с нея. Обещава й да се ожени за нея.

Омразата, която изпитвам към него, към това измислено момиче, към всичко, е толкова истинска и непосредствена, че ме задавя. Гейл е мой. Аз съм негова. Всичко друго е немислимо. Защо трябваше да го пребият до смърт с камшик, за да разбера това?

Защото съм егоистка. Страхливка. Онзи тип момиче, което, когато наистина може да бъде полезно, е готово да избяга, за да оцелее, и да остави хората, които не могат да го последват, да страдат и да умрат. Това е момичето, което Гейл срещна днес в гората.

Нищо чудно, че спечелих Игрите. Никога не ги печели свестен човек.

Ти спаси Пийта, минава ми през ума.

Но сега и в това се съмнявам. Знаех много добре, че животът ми в Окръг 12 ще бъде невъзможен, ако оставя това момче да умре.

Опирам глава на масата, обзета от ненавист към себе си. И ми се иска да бях загинала на арената. Иска ми се Сенека Крейн да ме беше взривил, както според президента Сноу е трябвало да направи, когато извадих къпините.

Къпините. Осъзнавам, че отговорът на въпроса коя съм се крие в онази шепа отровни плодове. Ако съм ги извадила да спася Пийта, защото знаех, че всички ще ме презират, когато се върна без него, тогава съм жалко същество. Ако съм ги извадила, защото го обичам, пак съм егоцентрична, макар че може да ми се прости. Но ако съм ги извадила, за да се опълча срещу Капитола, аз съм достоен човек. Проблемът е, че не знам точно какво ставаше в мен в онзи момент.

Възможно ли е хората в окръзите да са прави? Че това е било акт на бунт, макар и несъзнателен? Защото някъде дълбоко в себе си знам, че не е достатъчно да се спася себе си, семейството и приятелите си, като избягам. Дори и да можех. Това не би поправило нищо. Не би попречило хората да бъдат измъчвани, както Гейл днес.

Животът в Окръг 12 всъщност не е толкова различен от живота на арената. В определен момент трябва да престанеш да бягаш, да се обърнеш и да се изправиш срещу онзи, който иска да те убие. Трудното е да намериш смелост за това. Е, за Гейл не е трудно. Той е бунтовник по рождение. А аз съм тази, която крои планове за бягство.

— Толкова съжалявам — прошепвам аз. Навеждам се и го целувам.

Миглите му потрепват и той ме поглежда със замъглен от опиатите поглед:

— Здрасти, Катнип.

— Здрасти, Гейл — казвам аз.

— Мислех, че досега вече ще си заминала — казва той.

Възможностите ми за избор са прости. Мога да умра като плячка в гората или да умра тук, до Гейл.

— Никъде няма да ходя. Ще остана и ще предизвикам всевъзможни неприятности.

— И аз — казва Гейл. Едва успява да се усмихне, преди лекарствата да го потопят отново в безсъзнание.