Сюзан Колинс
Възпламеняване (9)

9

Някой разтърсва рамото ми и се изправям. Заспала съм с лице върху масата. Бялата покривка е оставила резки върху здравата ми буза. Другата, онази, която пое удара от камшика на Тред, пулсира болезнено. Гейл спи непробудно, но пръстите му са сключени около моите. Усещам миризма на пресен хляб и когато обръщам схванатия си врат, виждам Пийта, който ме гледа с много тъжно изражение. Имам чувството, че ни наблюдава от известно време.

— Хайде, отиди да поспиш, Катнис. Аз ще го наглеждам — казва той.

— Пийта. За онова, което казах вчера, за бягството… — започвам аз.

— Знам — казва той. — Няма защо да ми обясняваш.

През прозореца се процежда светлината на снежната сутрин. Виждам хлябовете, подредени на масата. Сините сенки под очите му. Питам се дали изобщо е спал. Едва ли е било за дълго. Спомням си как се съгласи да тръгне с мен вчера, как застана до мен да защити Гейл, как е готов да свърже съдбата си с моята, когато аз му давам толкова малко в замяна. Каквото и да направя, все обиждам някого:

— Пийта…

— Само си легни, моля те — казва той.

Тръгвам по стълбите към спалнята, вмъквам се под завивките и веднага заспивам. В някакъв момент Клоув, момичето от Окръг 2, влиза в съня ми. Тя ме гони, хваща ме, притиска ме към земята, измъква нож и замахва към лицето ми. Ножът се врязва дълбоко в бузата ми и прави дълбока рана. После Клоув започва да се преобразява, лицето й се удължава и се превръща в муцуна, от кожата й изниква тъмна козина, ноктите на ръцете й израстват и се превръщат в дълги хищни животински нокти, но очите й остават непроменени. Тя се превръща в мутирала форма на самата себе си, в едно от онези подобни на вълци същества, създадени от Капитола, които ни изпълваха с ужас през последната нощ на арената. Клоув отмята глава назад и надава продължителен, зловещ вой. Подемат го и другите мутове. Тя започва да лочи кръвта, която тече от раната ми, и при всяко близване нова вълна от болка пронизва лицето ми. Изкрещявам задавено, после рязко се събуждам, обляна в пот, и цялата треперя. Обхващам с ръка ранената си буза и си напомням, че тази рана ми беше нанесена не от Клоув, а от Тред. Искам Пийта да е тук и да ме прегърне, но си спомням, че вече нямам право на това. Аз избрах Гейл и бунта, докато бъдещето с Пийта е планът на Капитола, а не моят.

Подутината около окото ми е спаднала и мога да го отворя малко. Дръпвам завесите и виждам, че вятърът се е усилил и навън вилнее истинска снежна буря. Няма нищо друго, освен белотата и виещият вятър, който забележително напомня воя на мутовете.

Приемам на драго сърце бурята, с нейните яростни ветрове и дълбокия сняг. Това може известно време да задържи истинските вълци, известни още като миротворци, далече от къщата ми. Ще ми предостави няколко дни да помисля. Да съставя план. Докато всички — Гейл, Пийта и Хеймич — са наблизо. Тази буря е истински дар.

Преди да сляза, за да се изправя пред този нов живот обаче, си давам известно време, за да се помъча да осъзная какво ще означава той. Преди по-малко от ден бях готова да се отправя в гората заедно с любимия си посред зима с ясното съзнание, че Капитолът най-вероятно ще ни преследва. Несигурно начинание, в най-добрия случай. Но сега се обвързвам с нещо още по-рисковано. Опълчването срещу Капитола със сигурност ще доведе до бърз ответен удар от тяхна страна. Трябва да приема, че всеки момент могат да ме арестуват. На вратата ще се почука, като онова почукване снощи, и отряд миротворци ще ме извлече навън. Може би ще ме измъчват. Ще ме обезобразят. Ще пронижат черепа ми с куршум на градския площад, ако имам късмет да умра толкова бързо. Капитолът разполага с безброй изобретателни начини да убива хората. Представям си всичко това и ме обзема ужас, но нека погледнем нещата в очите: тези мисли отдавна се въртят в главата ми. Бях трибут в Игрите. Получих заплаха от президента. Удариха ме с камшик през лицето. Вече съм мишена.

Сега идва по-трудната част. Трябва да приема факта, че може би семейството и приятелите ми ще споделят тази участ. Прим. Само като си помисля за Прим, цялата ми решителност се изпарява. Моя работа е да я закрилям. Издърпвам одеялото над главата си и дишам толкова учестено, че изразходвам целия кислород и започвам да се задъхвам от недостиг на въздух. Не мога да позволя на Капитола да направи нещо на Прим.

А после изведнъж осъзнавам. Те вече са го направили. Убиха баща й в онези ужасни мини. Гледаха безучастно, докато тя едва не умря от глад. Избраха я за трибут, после я принудиха да гледа как сестра й се бие до смърт в Игрите. Тя понесе далеч по-тежки удари, отколкото аз на дванайсет години. А дори това бледнее в сравнение с живота на Ру.

Избутвам одеялото и вдишвам студения въздух, който полъхва от прозорците.

Прим… Ру… не са ли те истинската причина, поради която трябва да опитам да се боря? Защото онова, което им бе причинено, е толкова лошо, толкова неоправдано, толкова отвратително, че не съществува избор? Защото никой няма право да се отнася по този начин към тях?

Да. Точно това трябва да помня, когато има опасност да се парализирам от страх. Каквото и да се каня да направя, каквото и да е принуден някой от нас да понася, то е заради тях. На Ру вече никой не може да помогне, но може би не е твърде късно за онези пет детски лица, които гледаха с надежда към мен от площада в Окръг 11. Не е твърде късно за Рори, Вик и Поузи. Не е твърде късно за Прим.

Гейл е прав. Ако хората имат нужната смелост, може би сега е моментът. Прав е също и че щом съм задействала нещата, съм длъжна да направя нещо. Макар да нямам представа какво точно е то. Но решението да не бягам е изключително важна първа стъпка.

Вземам си душ и тази сутрин не съставям мислено списъци със запаси за оцеляване сред пустошта, а се опитвам да проумея как са организирали бунта в Окръг 8. Толкова много хора така открито на бунт срещу Капитола. Дали изобщо е било планирано, или просто е изригнало от години на омраза и ненавист? Какво можем да направим тук? Дали хората от Окръг 12 ще участват или ще заключат вратите си? Вчера площадът се опразни много бързо след бичуването на Гейл. Но не е ли причината в това, че всички се чувстваме безсилни и нямаме представа какво да направим? Имаме нужда някой да ни поведе и да ни покаже, че това е възможно. Струва ми се, че този човек едва ли съм аз. Може и да съм послужила като катализатор на бунта, но един водач би трябвало да е дълбоко убеден човек, а самата аз чак сега почвам да мисля по този начин. Трябва да е някой с несломим дух, а аз все още полагам огромни усилия дори само за да намеря кураж в себе си. Някой, който си служи ясно и убедително с думите, а на мен толкова лесно ми се връзва езикът.

Думи. Мисля си за думите и това ме подсеща за Пийта. Как хората приемат с готовност всичко, което казва. Обзалагам се, че ако реши, може да подтикне всяка тълпа към действие. Може да намери какво да каже. Но съм сигурна, че тази идея никога не му е минавала през ума.

Долу намирам майка ми и Прим да се грижат за упоения Гейл. Ако се съди по изражението му, ефектът на лекарството вече отминава. Подготвям се за нов скандал, но се мъча да говоря спокойно:

— Не можеш ли да му сложиш още една инжекция?

— Ще му сложа, ако е необходимо. Мислехме първо да опитаме със снежен компрес — казва майка ми. Свалила му е превръзките. Гърбът му излъчва почти видима топлина. Тя слага чиста превръзка върху възпалените рани и кимва на Прим.

Прим се приближава, като разбърква нещо, което прилича на голяма купа със сняг. Снегът обаче има бледозеленикав оттенък и излъчва приятен, чист аромат. Снежен компрес. Тя внимателно започва да изсипва с лъжица сместа върху превръзката. Почти чувам съскането върху измъчената кожа на Гейл при контакта със снежната смес. Миглите му потрепват и той отваря озадачено очи, а после въздиша с облекчение.

— Голям късмет е, че има сняг — казва майка ми.

Мисля си какво ли е да се възстановяваш от бичуване посред лято, когато е ужасно горещо, а от крана тече само топла вода.

— Какво правиш през горещите месеци? — питам я аз.

Тя се намръщва и между веждите й се появява дълбока бръчка:

— Гоня мухите.

При тази мисъл ми се обръща стомахът. Тя пълни една носна кърпа със сместа за снежния компрес и аз я притискам към отока на бузата си. Болката веднага намалява. Причината е в студенината на снега, да, но и сместа от билки, която майка ми е добавила, също помага.

— Ох. Прекрасно. Защо не му сложи този компрес снощи?

— Нужно беше раната първо да се успокои — казва тя.

Не знам точно какво означава това, но щом помага, коя съм аз, че да поставям под въпрос действията й? Майка ми знае какво прави. Усещам как ме пробожда угризение заради вчера, заради ужасните неща, които й крещях, докато Пийта и Хеймич ме извлякоха от кухнята.

— Извинявай. Задето ти се разкрещях вчера.

— И по-лоши неща съм чувала — казва тя. — Виждала си как реагират хората, когато техен любим човек се мъчи.

Любим човек. При тези думи езикът ми става безчувствен, сякаш е обвит със снежен компрес. Разбира се, аз обичам Гейл. Но каква обич има предвид тя? Какво имам предвид аз, когато казвам, че обичам Гейл? Не знам. Наистина го целунах снощи, в момент, когато емоциите ми бяха доста буйни. Но съм сигурна, че той не го помни. Или помни? Надявам се, че не. Ако помни, всичко само ще се усложни още повече, а аз наистина не мога да мисля за целувки, когато ми предстои да организирам бунт. Леко разтърсвам глава, за да я проясня.

— Къде е Пийта?

— Прибра се вкъщи, когато те чу да се размърдваш. Заради бурята искаше да нагледа къщата си — отговаря майка ми.

— Дали се е прибрал благополучно? — питам аз. В снежната буря може да се изгубиш на метри от дома си и да поемеш по съвсем друг път.

— Защо не му се обадиш и не провериш? — казва тя.

Влизам в кабинета — стая, която до голяма степен избягвам след срещата с президента Сноу — и набирам номера на Пийта. След няколко позвънявания той отговаря.

— Хей. Просто исках да се уверя, че си се прибрал — казвам аз.

— Катнис, живея през три къщи от теб.

— Знам, но в това време и всичко останало…

— Е, добре съм. Благодаря, че провери. — Настъпва продължителна пауза. — Как е Гейл?

— Добре. В момента майка ми и Прим му слагат снежен компрес.

— А лицето ти? — пита той.

— И аз си сложих компрес. Днес виждал ли си Хеймич?

— Отбих се да проверя как е. Мъртвопиян. Но запалих камината и му оставих хляб.

— Исках да говоря с… и с двама ви. — Не смея да добавя нещо повече по телефона, който със сигурност се подслушва.

— Вероятно ще трябва да почакаш, докато времето се оправи — казва той. — И без друго преди това няма да се случи нищо особено.

— Не, няма — съгласявам се аз.

На бурята й трябват два дни да изчерпи силите си, като ни оставя със снежни преспи, толкова високи, че стигат над главата ми. Минава още един ден, преди да разчистят пътеката от Градчето на победителите до площада. През това време помагам в лечението на Гейл, налагам бузата си със снежни компреси и се мъча да си припомня всичко, което знам за бунта в Окръг 8, защото може да ни е полезно. Отокът на лицето ми спада, но оставам със сърбяща, зарастваща рана и много насинено око. Все пак при първата попаднала ми възможност се обаждам на Пийта, за да проверя дали иска да дойде с мен в града.

Събуждаме Хеймич и го завличаме заедно с нас. Той роптае, но по-малко от обикновено. Всички знаем, че трябва да обсъдим случилото се и най-опасно е да го правим в домовете си. Проговаряме едва след като сме се отдалечили достатъчно от Градчето. Оглеждам подозрително триметровите снежни стени, издигащи се от двете страни на разчистената тясната пътека и се чудя дали ще рухнат върху нас.

Най-после Хеймич нарушава мълчанието:

— Значи всички се отправяме в голямата неизвестност, така ли? — пита ме той.

— Не — казвам аз. — Вече не.

— Значи откри грешките в плана си, а, скъпа? — пита той. — Някакви нови идеи?

— Искам да организирам бунт — казвам аз.

Хеймич се изсмива. Смехът му не е презрителен, което е още по-тревожно. Значи той дори не ме приема сериозно.

— Е, аз пък искам да пия едно. Все пак дръж ме в течение как се развива планът ти — казва той.

— А какъв е твоят план? — питам ядосано аз.

— Моят план е да се погрижа всичко да бъде перфектно за сватбата ти — казва Хеймич. — Обадих се и промених датата за фотосесията, без да се впускам в твърде големи подробности.

— Ти даже нямаш телефон — отбелязвам аз.

— Ефи уреди този въпрос — казва той. — Знаеш ли, че тя ме попита дали искам аз да те заведа до олтара? Отговорих й, че колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Хеймич… — казвам умолително.

— Катнис… — имитира той тона ми. — Няма да се получи.

Млъкваме, защото край нас минава група работници с лопати и тръгва към Градчето на победителите. Може би ще разчистват онези триметрови преспи. А когато вече са се отдалечили и не могат да ни чуят, площадът е твърде близо. Излизаме на него и всички едновременно се заковаваме на място.

Нищо особено няма да се случи по време на бурята. По този въпрос двамата с Пийта бяхме единодушни. Но сме сгрешили ужасно. Площадът е преобразен. От покрива на Сградата на справедливостта виси огромен флаг с герба на Панем. Миротворци в чисто нови бели униформи маршируват по преметения калдъръм. По покривите са разположени картечни гнезда. Най-стряскаща е една редица от нови съоръжения — официален стълб за бичуване, няколко позорни стълба и бесилка, — издигнати в центъра на площада.

— Тред не си губи времето — казва Хеймич.

През няколко улици от площада гори пожар. Излишно е да го казваме на глас. Това може да е само „Таласъма“, който изтлява сред облаци дим. Сещам се за Мазната Сае, за Рипър, за всичките ми приятели, които си изкарват хляба там.

— Хеймич, дали според теб там е имало хора, когато… — Не мога да довърша изречението.

— Не, те имат достатъчно ум в главите. И ти щеше да имаш, ако се беше родила по-отдавна — казва той. — Е, аз ще отида да видя колко спирт за разтривки може да ми отдели аптекарят.

Той се помъква през площада, а аз поглеждам Пийта:

— За какво му е спирт? — После се сещам. — Не можем да му позволим да го пие. Ще се убие или в най-добрия случай ще ослепее. Заделила съм малко концентрат вкъщи.

— Аз също. Може би ще му стигне, докато Рипър намери начин да възстанови бизнеса — казва Пийта. — Трябва да проверя как е семейството ми.

— Аз трябва да видя Хейзъл. — Тревожа се. Мислех си, че тя ще се появи у нас в момента, в който спре снегът. Но няма и следа от нея.

— И аз ще дойда. Ще се отбия в хлебарницата на път за вкъщи — казва той.

— Благодаря. — Изведнъж ме обзема силен страх при мисълта какво може да заваря там.

Улиците са почти пусти, което нямаше да е толкова необичайно по това време на деня, ако всички бяха на работа в мините, а децата — на училище. Но те не са. Виждам как хората надничат зад вратите и през пролуките в капаците на прозорците.

Бунт, мисля си аз. Каква глупачка съм. В плана още от самото начало има грешка, но двамата с Гейл бяхме прекалено заслепени, за да я видим. Всеки бунт изисква да нарушиш закона, да се изправиш срещу властта. Ние сме правили това цял живот, както и семействата ни. Бракониерство, търговия на черно, подигравателни коментари по адрес на Капитола в гората. Но за повечето хора в Окръг 12 дори самото отиване до „Таласъма“, за да купят нещо, е много рисковано начинание. А аз очаквам от тях да се съберат на площада с камъни и факли? Дори само като ни видят двамата с Пийта, хората дърпат децата си далече от прозорците и пускат плътно пердетата.

Хейзъл си е вкъщи, а Поузи е много болна. Разпознавам обривите на дребната шарка.

— Не можех да я оставя — казва тя. — Пък и знаех, че Гейл е във възможно най-добри ръце.

— Разбира се — отговарям аз. — Той е много по-добре. Майка ми казва, че ще се върне в мините след две седмици.

— Може и да не ги отворят дотогава — казва Хейзъл. — Говори се, че са затворени до второ нареждане. — Тя нервно хвърля поглед към празното си корито за пране.

— И ти ли спря работа? — питам.

— Не официално — казва Хейзъл. — Но сега всички се страхуват да използват услугите ми.

— Може би е заради снега — казва Пийта.

— Не, Рори направи една бърза обиколка тази сутрин. Изглежда няма нищо за пране — казва тя.

Рори обвива ръце около Хейзъл:

— Ще се оправим.

Изваждам от джоба си шепа пари и ги оставям на масата:

— Майка ми ще изпрати нещо за Поузи.

Когато вече сме навън, се обръщам към Пийта:

— Ти се прибирай. Аз искам да се отбия до „Таласъма“.

— Ще дойда с теб — казва той.

— Не. Създадох ти достатъчно неприятности.

— И като избягвам да се разхождам покрай „Таласъма“… всичките ми проблеми ще се уредят? — Той се усмихва и ме хваща за ръка. Двамата заедно тръгваме по криволичещите улички на Пласта и стигаме до горящата сграда. Дори не са си направили труда да оставят миротворци на пост около нея. Знаят, че никой няма да се опита да гаси пожара.

Горещината от пламъците разтапя снега наоколо и по обувките ми се стича черна струя.

— Заради целия този въглищен прах от едно време е — казвам аз. Наслоил се е във всеки ъгъл и всяка пролука. Набил се е в дъските на пода. Чудното е, че това място не е хвръкнало във въздуха по-рано. — Искам да проверя как е Мазната Сае.

— Не днес, Катнис. Не мисля, че ще помогнем на някого с появяването си — казва той.

Връщаме се на площада. Купувам няколко кексчета от бащата на Пийта, докато те двамата си говорят за времето. Никой не споменава отвратителните инструменти за мъчения само на метри от входната врата. Последното, което забелязвам, докато си тръгваме от площада, е, че не разпознавам нито едно от лицата на миротворците.

Минават дни и положението все повече се влошава. Мините остават затворени в продължение на две седмици, а дотогава половината Окръг 12 вече гладува. Броят на децата, които вземат тесери срещу подпис, се повишава рязко, но те често не получават дажбите, което им се полагат. Започва недостиг на храна и дори онези, които имат пари, излизат от магазините с празни ръце. Когато мините отварят отново, надниците са намалени, работното време — удължено, а миньорите биват изпращани на скандално опасни работни места. Очакваната с нетърпение храна, обещана за Деня на колетите, пристига развалена и проядена от мишки. Съоръженията на площада се използват активно, влачат хората там и ги наказват за нарушения, на които толкова дълго никой не е обръщал внимание, че сме забравили, че са незаконни.

Гейл се прибира вкъщи без повече разговори за бунт между нас. Не се съмнявам обаче, че всичко, което ще види, само ще засили решимостта му да отвърне на удара. Трудностите в мините, измъчените тела на площада, гладът върху лицата на близките му. Рори е започнал да взема тесери срещу подпис — нещо, за което Гейл дори не говори, — но това пак не е достатъчно при постоянната оскъдица и непрекъснато покачващата се цена на храната.

Единственият светъл лъч е, че убеждавам Хеймич да наеме Хейзъл като икономка, резултатът от което е известна допълнителна сума пари за нея и сериозно подобрение в стандарта на живот на Хеймич. Странно е да вляза в къщата му и да я намеря свежа и чиста, докато на печката се топли ядене. Той почти не забелязва, защото води съвсем различна битка. Пийта и аз се помъчихме да му даваме на части концентрата, който имахме, но той почти свърши, а последния път, когато видях Рипър, тя беше окована на позорния стълб.

Чувствам се като парий, когато вървя по улиците. Сега на публични места всички ме избягват. Но вкъщи не ми липсва компания. Непрекъснато водят болни и ранени в нашата кухня при майка ми, която отдавна е престанала да взема пари за услугите си. Запасът й от лекарства обаче така намалява, че скоро снегът ще е единственото, с което ще разполага, за да лекува пациентите си.

Гората, разбира се, е забранена територия. Абсолютно. Категорично. Сега дори Гейл не оспорва това. Но една сутрин аз го правя. И не пълната с болни и умиращи хора къща, разкървавените гърбове, децата с изпити лица, маршируващите ботуши или вездесъщата мизерия ме подтикват да се промъкна под оградата. А пристигането на сандък със сватбени рокли една вечер с бележка от Ефи, която гласи, че президентът Сноу лично ги е одобрил.

Сватбата. Той наистина ли планира да доведе тази история докрай? Каква ли цел преследва с това извратеният му мозък? Дали е заради населението на Капитола? Беше обещана сватба, значи ще има сватба. А после ще ни убие? Като назидание за окръзите? Не знам. Не мога да схвана логиката на поведението му. Мятам се и се въртя в леглото, докато вече не мога да издържам. Трябва да се махна оттук. Поне за няколко часа.

Ровя из гардероба и накрая намирам подплатения зимен екип, който Цина ми направи за свободното време през Турнето на победата. Непромокаеми ботуши, скиорски костюм, който ме покрива от горе до долу, термални ръкавици. Обичам старите си ловни дрехи, но това високотехнологично облекло е по-подходящо за прехода, който планирам за днес. Слизам на пръсти долу, пълня ловната чанта с храна и се измъквам безшумно от къщата. Прокрадвам се по странични улици и задни алеи, и стигам до слабото място в оградата, най-близко до магазина на месарката Руба. Тъй като много работници пресичат оттук, за да стигнат до мините, снегът е осеян със следи от стъпки. Моите ще останат незабелязани. При всички усилия за повишаване на сигурността, които положи, Тред не е обърнал голямо внимание на оградата, може би защото е смятал, че лошото време и дивите животни са достатъчни да накарат хората да си стоят на сигурно място вътре. За всеки случай, веднага щом се промъквам под оградата, заличавам следите си, а по-нататък дърветата ги скриват вместо мен.

Вече се зазорява, когато измъквам от скривалището лък и стрели и започвам да си проправям с мъка път през снежните преспи в гората. Кой знае защо съм твърдо решена да стигна до езерото. Може би за да се сбогувам с това място, с баща ми и с щастливите мигове, които прекарахме там, защото знам, че сигурно никога повече няма да дойда тук. Може би само така мога отново да си поема напълно дъх. Част от мен всъщност не се тревожи истински дали ще ме хванат, щом мога да видя това място още веднъж.

Пътят дотам ми отнема два пъти повече време от обикновено. Дрехите, изработени от Цина, задържат топлината много добре и пристигам потънала в пот под скиорския екип, но лицето ми е премръзнало. Зимното слънце, което хвърля гневни отблясъци върху снега, е направило нещо със зрението ми, и съм толкова изтощена и погълната от собствените си безнадеждни мисли, че не забелязвам знаците. Тънката струйка дим от комина, пресните следи от стъпки, ароматът на запарени борови иглички. Намирам се буквално на няколко метра от вратата на бетонната къща, когато спирам на място. И не заради дима, следите от стъпки или миризмата. А заради един звук, който не мога да сбъркам — изщракване на оръжие зад гърба ми.

Втора природа. Инстинкт. Обръщам се и опъвам лъка, макар вече да знам, че шансовете не са в моя полза. Виждам бялата униформа, каквато носят миротворците, светлокафявия ирис на окото, където ще се забие стрелата ми. Но оръжието пада на земята, а невъоръжената жена протяга към мен нещо, което държи в ръкавицата си.

— Спри! — вика тя.

Поколебавам се, неспособна да проумея този обрат на събитията. Може би имат заповеди да ме заловят жива и да ме изтезават, докато улича в престъпление всеки, когото някога съм познавала. Хайде да видим дали ще успеете, казвам си аз. Пръстите ми почти са решили да пуснат стрелата, когато виждам какво държи в ръкавицата. Малко кръгло хлебче. По-скоро бисквита. Посивяло и подгизнало по краищата. Но в средата ясно се вижда изображение.

Това е моята сойка-присмехулка.