Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (87) (Книга за всички и никого)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Also sprach Zaratustra, –1885 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Диан Жон (2011)

Издание:

Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

Първо издание

 

Превела от немски: Жана Николова-Гълъбова

Редактор: Димитър Денков

Художник: Евгений Клинчаров

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Славянка Мундрова

Встъпителна студия: проф. д-р Исак Паси

Послеслов: Жана Николова-Гълъбова

 

ALSO SPRACH ZARATUSTRA (Aus dem Nachlass 1882–1885);

von Friedrich Nietzsche

Nietzsches Werke Bd. VII

Alfred Kroner Verlag in Stuttgart

© Исак Соломон Паси, встъпителна студия

© Жана Николова-Гълъбова, превод, послеслов, 1990

с/о Jusautor, Sofia

 

Издателство „Христо Ботев“, София, 1990

Издателски №8638.

Дадена за набор на 23.VII.1990 г.

Подписана за печат на 5.X.1990 г.

Излязла м. декември

Печатни коли 23

Издателски коли 19,32

Условно-издателски коли 18,76

Формат 84/108/32

Цена 6,29 лв.

Код 22/9531229411/0442–5–90

Издателска къща „Христо Ботев“ — София, бул. „В. И. Ленин“ №47

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н, Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне

Пробуждане

1.

След песента на пътника и сянката пещерата изведнъж се изпълни с глъчка и смях и понеже всички събрани там гости говореха едновременно, та дори и магарето при едно такова насърчение не мълчеше вече, известно недоволство и присмех овладяха Заратустра към неговите гости, макар да се радваше на тяхната веселост. Защото тя му се струваше признак на оздравяване. И тъй той незабелязано се измъкна навън и заговори със своите животни:

„Къде се дяна тяхната неволя? — рече той и сам си отдъхна от своята малка досада. — Изглежда, при мене те се отучиха да пищят за помощ,

— макар за жалост още да не са се отучили да крещят.“ При тези думи Заратустра си запуши ушите, тъй като тъкмо тогава магарешкото И-А се включи чудесно в ликуващата глъчка на възвишените люде.

„Те са весели — започна той отново. — И кой знае дали не е за сметка на домакина им. И ако се научиха от мене да се смеят, то положително не на моя смях са се научили.

Но що от това? Стари люде са те. Те оздравяват по свой начин, те се смеят по свой начин. Ушите ми са изтърпявали и по-лоши неща и все пак не са протестирали.

Този ден е победа: той вече отстъпва, той бяга — духът на тежестта, — моят стар непримирим враг! Колко добре желае да свърши този ден, който започна така зле и тежко!

И той иска да свърши. Настъпва вече вечер. По морето препуска той — отличният ездач! О, как се люлее той, блаженият, който се завръща у дома си на своето пурпурно седло!

Небето гледа ясно към него, светът почива дълбоко: о, всички вие, чудни люде, които дойдохте при мене, струва си наистина вече труда — да живее човек в моя дом!“

Тъй рече Заратустра. И отново долетяха от пещерата крясъците и смехът на възвишените люде. Тогава той започна отново:

„Те захапват въдицата. Стръвта ми действува. И от тях се отдръпва врагът им: духът на тежестта. Вече се учат да се смеят над самите себе си. Правилно ли чувам?

Моята храна за мъже действува — моята сочна и питателна притча: и наистина аз ги хранех не със зеленчук, който образува газове, а с храна за воини, с храна за завоеватели: събудих нови въжделения у тях.

Нови надежди крепнат в техните ръце и нозе, тяхното сърце се протяга. Те намират нови слова, скоро техният дух ще диша дързост.

Такава храна, разбира се, не подхожда за деца, нито дори за страстни стари и млади женички. Техните вътрешни органи се увещават по друг начин. Не съм аз лекар и учител на тях.

Погнусата напуска тези възвишени люде: отлично! Това е моя победа. В моето царство те добиват чувство на сигурност. Всякакъв глупав срам бяга от тях, те си казват болката.

Те изливат сърцето си, възвръщат се щастливи мигове за тях, те празнуват и преживят отново — в душата им се събужда чувство на благодарност.

Това възприемам аз за най-добър признак: в душата им се събужда чувство на благодарност. Няма да мине много време и те ще си измислят празници и ще издигнат паметници на старите си радости.

Те са оздравяващи!“ Тъй рече Заратустра, изпълнен с радост на сърцето си, и погледна навън. Животните му се стълпиха около него и почетоха неговото щастие и мълчанието му.

2.

Внезапно обаче ухото на Заратустра се изплаши, защото пещерата, дотогава изпълнена с глъчка и смях, отведнъж занемя като мъртвец. Ала носът му усети благовонен дим и тамян, сякаш от горящи пиниеви шишарки.

„Що става? Що правят те?“ — запита се той и крадешком се промъкна до входа, за да може да наблюдава незабелязано оттам своите гости. Но чудо на чудесата! Какво трябваше да види той там със собствените си очи?

„Те всички са станали отново набожни, те се молят, те са луди!“ — възкликна той и се учуди безмерно. И действително всичките тези възвишени люде — двамината крале, папата в оставка, злият магесник, доброволният божек, пътникът и сянката, старият прорицател, добросъвестникът на духа и най-уродливият човек, всички те, подобно на деца и вярващи стари бабички, бяха коленичили пред магарето и му се молеха. И точно тогава най-уродливият човек започна да гъргори и да пухти, сякаш нещо неизразимо се мъчи да излезе от устата му. Ала когато той наистина успя да намери думи, ето че от устата му зазвуча някакво благочестиво странно молебствие за възхвала на магарето, пред което се молеха и кадяха тамян. А това молебствие звучеше така:

Амин! И хвала и чест, и премъдрост, и благодарност, и осанна, и сила богу нашему от нине и до века!

А магарето към това изрева: „И-А!“

Той носи нашия товар, той прие рабски образ, той е търпелив по сърце и никога не продумва: „Не!“ — а който обича своя бог, той го наказва.

А магарето към това изрева: „И-А!“

Той не говори: освен когато казва на света, сътворен от него, винаги „Да!“ — така славослови той своя свят. Неговата хитрина му подсказва да не говори: така той рядко излиза неправ.

А магарето към това изрева: „И-А!“

Невзрачен минава той през света — сив е цветът на неговото тяло и в него той забулва своята добродетел.

Ако има в него дух, той го прикрива. Ала всеки вярва в дългите му уши.

А магарето към това изрева: „И-А!“

Каква скрита премъдрост е това, че той носи дълги уши и произнася само „Да“ и никога „Не!“ Та нали е създал по свой образ и подобие света, сиреч колкото се може глупав?

А магарето към това изрева: „И-А!“

Ти вървиш по прави и криви пътища: малко те е грижа кое се струва на нас, людете, право или криво. Отвъд добро и зло е твоето царство. Твоя непорочност е това, да не знаеш що е непорочност.

А магарето към това изрева: „И-А!“

И ето че ти не отритваш от себе си никого — нито божеци, нито крале. Децата ти оставяш да дойдат при тебе и ако злодеите те съблазнят, ти казваш простичко: „И-А.“

А магарето към това изрева: „И-А!“

Ти обичаш магарици и пресни смокини, ти не си придирчив към храната си. Бодилът гъделичка сърцето ти, стига да си гладен. В това има божествена премъдрост.

А магарето към това изрева: „И-А!“