Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (67) (Книга за всички и никого)

2.

Ала едва изрекъл тези думи, Заратустра се строполи на земята подобно на мъртвец и остана да лежи дълго като мъртвец. А когато дойде на себе си отново, той беше бледен и трепереше и продължи да лежи и още дълго не искаше нито да яде, нито да пие. Тъй изтрая той седем дни. Но неговите зверове не го напускаха денем и нощем, освен когато орелът излиташе, за да донесе храна. И каквото донасяше или успяваше да задигне, полагаше върху постелята на Заратустра, така че накрай Заратустра лежеше между жълти и червени ягоди, грозде, червени като рози ябълки, благоуханни билки и кедрови шишарки. А пък при нозете му бяха проснати две агнета, които орелът с мъка бе грабнал от овчарите.

Най-сетне, след седем дни, Заратустра се вдигна от одъра си, взе една румена ябълка в ръка, помириса я и мирисът й му хареса. Тогава си помислиха неговите зверове, че е дошло времето да заприказват с него.

— О, Заратустра — рекоха те, — ето че ти лежиш вече седем дни тъй с натежали очи. Не желаеш ли най-сетне да се изправиш отново на нозете си?

Излез вън от пещерата си: светът те очаква като градина. Вятърът си играе с тежки благовония, които се стремят към тебе. И всички ручеи биха забързали след тебе.

Всички неща копнеят по тебе, а пък ти седем дни престоя самичък — излез от пещерата си! Всички неща искат да бъдат твои лечители!

Ново ли познание те осени — кисело, тежко? Подобно на замесено с квас тесто лежеше ти, твоята душа бухна и преля над всичките си ръбове.

— О, мои зверове — отвърна Заратустра, — продължавайте да бъбрите така и оставете ме да ви слушам! Ободрява ме вашият бъбреж: където се бъбре, там светът се простира пред мене като градина.

Колко е приятно, че съществуват думи и звуци: не са ли думите и звуците небесни дъги и миражни мостове между вечно разлъчени същества?

На всяка душа принадлежи друг свят; за всяка душа — всяка друга душа е един отвъден свят.

Тъкмо между най-сходните неща миражът лъже най-хубаво. Защото тъкмо най-малката пропаст се замоства най-трудно.

За мене — как би имало нещо извън мене? Няма нищо извън нас! Ала ние забравяме това при всеки звук. Колко е приятно, че забравяме!

Не са ли дарени на нещата имена и звукове, за да се одобрява човек с тях? Хубаво безумие е говорът: с него танцува човек над всички неща.

Колко приятна е всяка реч и всяка лъжа на звуците! Със звуци танцува нашата любов по пъстри небесни дъги.

— О, Заратустра — отвърнаха на това зверовете, — за такива, които мислят като нас, всички неща танцуват сами: те идват, подават си ръце и се смеят и се разбягват — и пак се връщат.

Всичко отива, всичко пак се връща: вечно се върти колелото на битието. Всичко умира, всичко разцъфтява отново. Вечно се движи годината на битието.

Всичко рухва, всичко се сглобява отново: вечно се гради все същият дом на битието. Всичко се разлъчва, всичко се приветствува с „добре дошъл“ отново; вечно остава верен на себе си пръстенът на битието.

Във всеки миг започва битието. Около всяко „Тук“ се върши кълбото „Там“. Центърът е навсякъде. Крива е пътеката на вечността.

— О, вие хитри глумци и латерни! — възрази Заратустра и се усмихна отново. — Колко добре знаете вие какво трябваше да се осъществи за седем дни:

— и как онова чудовище пропълзя в гърлото ми и ме давеше! Ала аз му отгризах главата и я изплюх далеч от мене.

А вие — не съчинихте ли вие вече за това латернаджийска песен? А аз лежа тук, още изнурен от това отгризване и изплюване, още болен от собственото си избавление.

И вие наблюдавахте ли всичко това? О, зверове мои, дори и вие ли сте жестоки? Нима вие искахте да наблюдавате моята голяма болка, както правят людете? Човекът именно е най-жестокият звяр.

При трагедии, борби с бикове и разпятия на кръст той се е усещал досега най-добре на земята. А след като изнамери пъкъла, ето че пъкълът стана негов рай на земята.

Ако големият човек извика — светкавично малкият се притичва: и чак езикът му провисва из гърлото от сладострастие. Той обаче назовава това свое „състрадание“.

Малкият човек, особено лостът, колко усърдно обвинява той с думи живота! Слушайте го, ала не пропускайте да доловите и насладата, скрита зад всяка жалба!

Такива обвинители на живота — тях животът надвива само с едно мигване на окото. „Ти ме любиш ли? — запитва дръзновената. — Почакай малко, още нямам време за тебе!“

И към себе си човек е най-жестокият звяр. И при всичко, което се зове „грешник“ и „кръстоносец“, и „покаяник“, не пропускайте да доловите сладострастието, скрито в техните жалби и обвинения.

И самият аз — нима искам с това да съдя човека? Ах, мои зверове, единствено на това се научих аз досега че на човека е потребно неговото най-голямо зло за неговото най-добро:

— че цялото негово най-зло е неговата най-добра сила и най-твърдият камък за върховния творец и че човек трябва да става не само по-добър, но и по-зъл.

Не на това разпятие: бях прикован аз, защото знаех: човекът е зъл, а защото, виках, както още никой досега не е викал: „Ах, че дори неговото най-зло е толкова малко! Ах, че дори неговото най-добро е толкова малко!“

Голямата досада от човека — тя ме давеше и беше пропълзяла в гърлото ми, и онова, що бе предрекъл прорицателят: „Всичко е еднакво, нищо не си струва труда, знанието дави!“

Дълъг здрач се стелеше с хроми нозе пред мене, смъртноморна, смъртнопияна печал, която говореше с прозяваща се уста.

„Вечно се възвръща той — човекът, който ти е дотегнал, малкият човек“ — така се прозяваше моята печал и влачеше крак и не можеше да заспи.

На пещера се превърна за мене човешката земя, гръдта й хлътна навътре, всичко живо стана, за мене човешка гнилост и мощи и разтленно минало.

Моята въздишка седеше над всички човешки гробове и не можеше вече да стане. Денем и нощем крякаше и се давеше, и гризеше, и вопиеше моята въздишка и моето питане:

„Ах, човекът се вечно възвръща! Малкият човек вечно се възвръща!“

Голи видях, аз, нявга и двамата, най-големия човек и най-малкия човек: премного малък най-големият, премного сходни един на друг — и още твърде човешки, дори и най-големият.

Твърде малък най-големият! — това беше моята досада от човека! И вечно възвръщане дори на най-малкия! — това беше моята досада от всяко битие!

Ах, гнъс, гнъс, гнъс!

Тъй рече Заратустра и въздъхна и потръпна, защото си припомни за болестта си. Ала неговите зверове не го оставиха тогава да говори повече.

— Не говори повече, о, ти, Оздравяващ! — тъй му възразиха неговите зверове. — А излез навън, където подобно на градина светът те очаква.

Излез навън при розите и пчелите, и ятата гълъби! А особено при пойните птички, за да се научиш от тях да пееш!

Именно пеенето е за оздравяващи. Здравият може да говори. А дори и да може да иска песни, здравият иска по-други песни от оздравяващия.

— О, вие, хитри глумци и латерни, та млъкнете! — отвърна Заратустра и се усмихна на своите зверове. — Колко добре знаете вие каква утеха съм си аз намерил сам през тези седем дни!

А именно, че трябва да запея отново — тази утеха изнамерих аз и това оздравяване: и от това ли искате вие да съчините отново латернаджийска песен?

— Не говори повече — възразиха животните му. — По-добре ти, оздравяващият, си стъкми по-напред лира, една нова лира!

Защото, виж сам, о, Заратустра! Новите ти песни се нуждаят от нови лири!

Пей и се избушувай, о, Заратустра, излекувай с нови песни душата си, за да можеш да понесеш великата си съдба, която досега не е била отредена на никой човек още!

Защото животните ти, о, Заратустра, знаят много добре кой си ти и кой трябва да станеш: виж, ти си учителят на вечния възврат — това е сега твоята съдба!

А щом ти пръв ще трябва да възвестиш това учение, как би могла тогава тази голяма съдба да не бъде също и твоя най-голяма опасност и болест?

Виж, ние знаем що учиш ти: че всички неща вечно се възвръщат и ние заедно с тях и че всички ние вече безброй пъти сме били тук и всички неща с нас.

Ти учиш, че ще дойде великата година на началото, година голяма като чудовище: тя трябва подобно на пясъчен часовник все отново и отново да се обръща, за да може все отново да се стича и изтича:

— тъй че всички тези години са подобни на себе си и в най-голямото, а и в най-малкото, тъй че и самите ние сме подобни на себе си в най-голямото, а и в най-малкото.

И ако сега би пожелал да умреш, о, Заратустра:

виж, ние знаем също как би говорил ти тогава на себе си, ала твоите зверове те молят все още да не умираш!

Ти би говорил, и то без да трепериш, обратно, по-скоро с издути гърди от блаженство: защото голяма тежест и душна угнетеност са паднали от тебе, о, ти, най-търпеливият от всички човеци!

„Сега умирам и изчезвам — би рекъл ти, — и в миг ставам едно нищо. Душите са толкова смъртни, колкото и телата.

Ала възелът от причини, в който съм стегнат, се възвръща отново — той ще ме създаде отново! Самият аз спадам към причините на вечния възврат.

Аз се възвръщам — с това слънце, с тая земя, с този орел, с тая змия — но не за някакъв нов живот или по-добър живот, или сходен живот:

— аз вечно се възвръщам в самия този един и същ живот, еднакъв както в най-голямото, така и в най-малкото, за да възвестявам отново вечния възврат на всички неща,

— за да повтарям словото за великото земно и човешко пладне, за да възвестя на людете отново идването на свръхчовека.

Аз казах своето слово, аз помолих силите си в моето слово: тъй го изисква моята вечна участ — като предтеча загивам аз!

Ударил е часът, когато загиващият сам се благославя. Тъй завършва залезът на Заратустра.“

Когато изрекоха тези думи, зверовете млъкнаха и зачакаха Заратустра да им каже нещо, ала Заратустра не чу, че те са млъкнали. Обратно, той лежеше по-скоро безмълвно, със затворени очи като някой заспал човек, макар все още да не спеше: защото тъкмо разговаряше със собствената си душа. Змията обаче и орелът, като го видяха углъбен в мълчанието си, почетоха голямата тишина около него и предпазливо се оттеглиха.