Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (35) (Книга за всички и никого)

За състрадателните

Приятели мои, слова на присмех стигнаха до слуха на вашия приятел: „Вижте само Заратустра! Не върви ли той между нас като между зверове?“

Ала по-добре е да се каже тъй: „Човекът на познанието върви между хората като между зверове.“

Ала самият човек се назовава пред човека на познанието: звяр, който има червени бузи.

Как се случи с него това: не поради това ли, че твърде често той е трябвало да се срамува?

О, приятели мои! Така говори човекът на познанието: Срам, срам, срам — това е историята на човека!

И затова благородният човек има за повеля да не засрамва: срам си повелява той пред всяка страдаща твар.

Воистина аз не ги обичам — милозливите, които се чувствуват блажени в своето страдание; премного им липсва срам.

Ако аз трябва да съм състрадателен, поне не бих желал да се назовавам такъв; а ако съм наистина такъв, то поне само отдалече.

С удоволствие забулвам главата си и бягам, преди още да са ме познали: и така казвам и вие да правите, приятели мои!

Дано съдбата ми да ме среща винаги само с нестрадащи люде като вас и с такива, с които мога да споделя надежда, обяд и мед!

Воистина аз правех това-онова за страдащите: ала винаги ми се струваше, че постъпвам по-добре, когато се учех по-добре да се радвам.

Откак свят светува, човек се е твърде малко радвал: това, братя мои е нашият първороден грях.

А научим ли се по-добре да се радваме, ще се отучим най-добре да причиняваме болка на другите и да измисляме нови начини да ги нараняваме.

Затова аз си измивам ръката, помогнала на страдащия, затова аз си избърсвам още и дутата.

Защото, виждайки, страдащия да страда, аз се срамувах от него заради неговия срам, а когато му помагах, наранявах жестоко неговата гордост.

Големите задължения към благодарност правят людете не благодарни, а отмъстителни; дори и да не бъде забравено, малкото благодеяние все пак се превръща в червей, който гризе.

„Приемайте състраданието като благоволение от ваша страна, а не като милост!“ — така съветвам аз тези, които нямат нищо, което да подарят.

Аз обаче съм дарител: с удоволствие подарявам като приятел, на приятели. Чуждите люде и сиромасите нека сами си откъснат плода от моето дърво. Тъй по-малко ще се срамуват.

Ала просяците би трябвало съвсем да се премахнат! Воистина човек се ядосва, като им даде, па се ядосва и като не им даде.

Също и грешниците и гузните съвести! Повярвайте ми, приятели мои: гризенията на съвестта приучват към хапене.

Но най-лошото са дребнавите мисли. Воистина по-добре е да сториш зло, отколкото да мислиш дребнаво!

Наистина вие си казвате: „Злорадството от малки злини ни спестява често голямото злодеяние.“ Ала тук не би трябвало човек да пести.

Като цирей е голямото злодеяние: то сърби, дразни и се пуква — то говори честно.

„Виж, аз съм болест“ — тъй говори злодеянието: това е неговата почтеност.

Подобно на гъба е дребнавата мисъл: тя пълзи, спотайва се, заблуждава, че я няма, докле цялото тяло залинее и се разплуе от малки гъбички.

А томува, който е обсебен от сатаната, аз ще прошепна на ухото това слово: „Още по-добре ще сториш да отгледаш своя дявол, докато порасне! Дори и за тебе съществува път към величие!“

Ах, братя мои! За всекиго се знае нещо повече. Дори някои стават прозрачни за нас, но това още не значи, че можем да проникнем през тях.

Трудно е да се живее с люде, тъй като е толкова трудно да се мълчи.

И не към тогова, който ни е противен, ние сме най-несправедливи, а към тогова, който ни е съвсем безразличен.

Имаш ли обаче страдащ приятел, бъди място за отдих за неговото страдание, но нещо като корав одър, походно легло: тъй ще му бъдеш най-добре полезен.

И стори ли ти приятел зло, кажи: „Аз ти прощавам това, което стори на мене, но това, че го стори на себе си — как бих могъл да ти го простя!“

Така говори всяка голяма любов: тя превъзмогва дори прошка и състрадание.

Човек трябва да сдържа сърцето си: защото щом се поддаде на него, колко бързо загубва разсъдъка си!

Ах, къде по света са ставали по-големи глупости, отколкото между състрадаващите! И какво в света е причинявало повече страдание от глупостите на състрадаващите?

Горко на всички любещи, които не притежават още един връх над своето състрадание!

Тъй ми рече веднъж сатаната: „И Бог има свой ад: това е Неговата любов към людете.“

А неотколе го чух да казва тези думи: „Бог е мъртъв. От състраданието Си към людете умря Бог.“

И тъй, аз ви предупреждавам да се пазите от състрадание: от него се задава към людете тежък облак! Воистина аз разбирам поличбите на времето!

Запомнете обаче и тези думи — всяка голяма любов е издигната над всяко ваше състрадание: защото тя иска освен това да сътвори любимото същество.

„Самия себе си аз принасям жертва на любовта си, а подобно на себе си и своя ближен“ — тъй говорят всички творци.

Ала всички творци са коравосърдечни.

Тъй рече Заратустра.