Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (75) (Книга за всички и никого)

2.

Но тук Заратустра не изтрая повече, взе тоягата и удари с всички сили вопиещия. „Спри! — изкрещя той със злобен смях. — Спри, ти, актьоре! Ти, подправячо на пари! Ти, закоравял лъжецо! Много добре те познавам!

Ще ти сгрея аз краката на тебе, о, ти, проклети магеснико. Разбирам си от занаята! Такива като тебе умея да разгрявам така, че да ме запомнят за цял живот!“

„Чакай, недей — промълви старият мъж и скочи на краката си, — престани да ме удряш, о, Заратустра! Аз само се пошегувах, нищо повече!

Такива шеги спадат към моето изкуство. Исках да изпитам тебе само, когато те подложих на такова изпитание. И наистина ти прозря добре играта ми.

Ала също и ти ми даде доста голям пример:

ти си суров, о, мъдри Заратустра, сурово шибаш ти със своите “истини", твоята тояга изтръгна от мене тази истина."

„Не ме ласкай — възрази Заратустра, все още раздразнен и мрачно гледащ, — о, изпечени актьоре! Ти си лъжец — с какво право приказваш ти за истина?

Ти, паун на пауните, ти, море на суетност, що за игра разиграваше ти пред мене, зли магеснико, на кого трябваше да вярвам, когато ти така вопиеше?“

„На покаяника на духа — рече старият мъж, — него играех аз: самият ти някога изнамери тази дума

— поета и вълшебника, който накрай обръща против самия себе си своя дух; преобразения, който се вледенява от своето несъвършено знание и нечиста съвест.

И признай си: доста дълго трая, о, Заратустра, докле разобличи моето изкуство и лъжа! Ти наистина повярва в моята беда, когато държеше с две ръце главата ми,

— чувах те, когато мълвеше тъжно: «Много малко са го обичали, много малко са го обичали!» Че успях да те измамя дотам, вътрешно моята злост ликуваше.“

„Може да си измамвал и по-изтънчени люде от мене — възрази Заратустра сурово. — Аз не стоя нащрек пред измамници, аз трябва да не се пазя от измама: тъй го изисква моята участ.

А ти трябва да мамиш: дотолкова те познавам много добре. Ти винаги трябва да бъдеш двусмислен, трисмислен, четирисмислен, петсмислен! Дори и това, което сега призна, за мене далече не беше нито изцяло истина, нито достатъчно лъжа!

О, подли подправячо на пари, как би могъл да бъдеш друг! Дори и болестта си би гримирал, ако трябва да се покажеш гол пред лекаря си.

Тъкмо така гримира току-що своята лъжа пред мене, когато рече: «Аз само се пошегувах!» Имаше и сериозност в шегата ти, ти си нещо като покаяник на духа!

Добре те разгадавам аз: ти стана магьосник за всички, ала за тебе самия не е останала нито една лъжа и хитрост — самият ти не си омагьосан!

Ти пожъна погнуса като своя единствена истина. Ни една твоя дума не е вече истинска, но устата ти, сиреч погнусата, залепнала на устата ти, е още истинска.“

„Та кой си ти — кресна тук старият вълшебник с надменен глас, — кой се осмелява да говори тъй на мене, на най-великия, който живее“ — и зелена светкавица излетя като мълния от неговото око към Заратустра. Ала веднага след това той сякаш се преобрази и рече скръбно:

„О, Заратустра, омръзна ми вече, догнуся ме от моите изкуства, аз не съм велик, що ли се преструвам! Ала ти знаеш добре, аз се домогвах до величие!

Преструвах се на велик човек и успях да убедя мнозина: но тази лъжа не беше по силите ми и тя ме сломи.

О, Заратустра, всичко е лъжа у мене, ала че съм сломен, само това е истина!“

„Прави ти чест — каза Заратустра навъсен и с поглед встрани надолу, — прави ти чест, че си се домогвал до величие, ала то също те и издава. Ти не си велик.

Ти, зъл стар магеснико, в тебе това, че сам си омръзнал на себе си и го изрече: «аз не съм велик», е твоето най-добро и най-почтено нещо.

Заради това аз те тача като покаяник на духа: и макар да трая, колкото да си поеме човек дъх, в този кратък миг ти беше истински.

Ала кажи що дириш ти тук в моите гори и канари? И като беше легнал пред мен на пътя, на какво изпитание искаше да ме подложиш?

— в какво искаше да ме изкусиш?“

Тъй говореше Заратустра и очите му мятаха мълнии. Старият магесник помълча малко, после рече: „Нима те изкушавах? Аз търся само.

О, Заратустра, аз търся един истински, същински, естествен, едномислещ човек — един честен във всяко отношение човек, съд на мъдрост, светец на познанието — един велик човек!

Ти не знаеш ли това, о, Заратустра? Аз търся Заратустра.“

И тук настъпи дълго мълчание между двамата. А Заратустра потъна дълбоко в себе си, тъй че затвори очи. После, като се обърна отново към своя събеседник, хвана ръката на магесника и заговори, изпълнен с вежливост и лукавство:

„Хайде! Ето там се извива пътеката за пещерата на Заратустра. В нея потърси човека, когото желаеш да намериш.

И питай моите животни за съвет — моя орел и моята змия. Те нека ти помогнат да търсиш. Ала моята пещера е голяма.

Самият аз, то се знае, още не съм видял велик човек. За великото окото и на най-изтънчения човек днес е грубо. Сега е царството на тълпата.

Не един и двама намерих, които се пъчеха и надуваха и народът крещеше: «Вижте, ето го великия човек!» Ала какво значат всичките тези сапунени мехура! Най-накрая те се пукват и въздухът излита!

Най-накрая се спуква жабата, която предълго се е надувала: и въздухът излита. Да забиеш игла в корема на такъв надут човек, това наричам аз великолепна забава. Чуйте това, о, вие, деца на този народ!

Това «днес» е на тълпата, а кой знае там още кое е велико и кое малко? Кой там е имал щастието, да се домогне до величие? Само глупакът: на глупците щастието им работи.

Великия човек ли търсиш ти, о, странни глупако? Кой те научи на това? Ударил ли е часът за това? О, ти, бездарен търсителю, в какво ме изкушаваш?“

Тъй рече Заратустра, с утеха в сърцето си, и с усмивка на уста продължи пътя си.