Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (63) (Книга за всички и никого)

Завръщане в родината

О, самота! О, моя родино самота! Прекалено дълго живях аз диво в дива чужбина, за да не се завърна със сълзи на очите при тебе!

Сега ми се заканѝ поне с пръст, както майки се заканват, усмихни ми се сега, както майки се усмихват, сега поне ми кажи: „А кой нявга като сприя полетя надолу от мене

— кой викна на раздяла: «Прекалено дълго прекарах аз в самота, та се отучих от мълчание!»“ Това ти научи сега, научи, нали?

О, Заратустра! Аз зная всичко: и това, че сред множеството ти се чувствуваше по-изоставен, ти, единокът, отколкото когато и да било при мене!

Едно е изоставеност, друго — самотност: на това ти се научи сега, нали! И че между людете ти ще се чувствуваш винаги див и чужд:

— див и чужд дори и тогава, когато те обичат: защото преди всичко те искат да бъдат щадени!

А тук ти си в своята родина и у дома си: тук ти можеш да излееш сърцето си и да изсипеш всички основания. Нищо не се срамува тук от скрити, упорити чувства.

Тук всички неща с милувки идват при тебе и те ласкаят, защото те искат да яздят на твоя гръб. На всяка притча яздиш ти тук към всяка истина.

Прямо и откровено ти смееш да говориш на всички неща тук: и наистина звучи като хвалебствие в техните уши, че единокът говори с всички неща прямо!

Друго нещо е изоставеност. Защото спомняш ли си още, о, Заратустра, когато, стигнал в гората, ти чу зова на твоята птица над тебе в мига, когато не знаеше накъде да отправиш крачките си и стоеше нерешително до един труп?

Когато рече: „Нека ме водят моите зверове! По-опасно е да се живее между людете, отколкото между зверовете — това беше изоставеност!

И спомняш ли си още, о, Заратустра, мига, когато седеше на своя остров сред празни ведра, самият ти извор на вино, даващ и раздаващ на жадни люде, поднасящ и наливащ, и как ти самият накрая седеше жаден сред пияни хора и вопиеше в нощта: «Вземането не е ли по-блажено от даването? А краденето още по-блажено от вземането?» Това беше изоставеност.

А не си ли спомняш, о, Заратустра, мига, когато настъпи твоят тих час и те прокуди от теб самия и злостно ти прошептя: «Твори и рухни!»

— Когато той те накара да се разкайваш за всяко свое очакване и мълчание и обезсърчи твоята смирена смелост? Това беше изоставеност!“

О, самота! О, моя родино самота! Колко блажено и нежно ми говори твоят глас!

Ние не си задаваме въпроси, не се оплакваме взаимно, ние вървим открито заедно през отворени врата.

Защото открито е при тебе и светло. Дори и часовете пробягват тук на по-лекокрили нозе. На тъмно именно човек понася по-тежко времето, отколкото на светло.

Тук изникват думите, разтваря се кивотът със скрижалите на думите на всяко битие: всяко битие иска тук да стане слово, всяко битие иска тук да се научи от мене да говори.

А там долу — там говорът е напусто! Там забвението и бързолетността са най-добрата мъдрост. Това научих аз сега.

Който би желал да проумее всичко у людете, той би трябвало всичко да докосне. Ала моите ръце са твърде чисти за това.

Аз не мога вече да вдишвам техния дъх. Ах, та толкова дълго живях аз сред тяхната гълчава и вонящ дъх!

О, блажена тишина около мене! О, чисти ухания около мене! О, как из дълбоки гърди тази тишина поема чист дъх! О, как се вслушва тя, тази блажена тишина!

А там долу — там всичко живо говори, там нищо не искат да чуят. Човек може с камбани да разгласява своята мъдрост, бакалите на пазарището ще я заглушат със звъна на гологаните.

Говорят за какво ли не, но никой нищо не разбира вече. Всичко отвлича водата, нищо не пада вече в дълбоки, кладенци.

Говорят всичко, но нищо не постига успех и не се довежда докрай. Всичко живо кудкудяка, но кой би желал да лежи спокойно върху гнездото и да мъти яйца?

Говорят за какво ли не. Всичко живо говори до втръсване. И всичко, което вчера е било все още прекалено кораво за самото време и за неговия зъб, днес виси вече раздробено и разгризано от устата на днешните люде.

Всичко живо говори, всичко бива изнасяно наяве. И това, което нявга се е зовяло тайна и е било дълбоко скрито в светая светих на душите, днес е достояние на улични тръбачи и други пеперуди.

О, ти, човешка твар, загадъчно създание! О, ти, врява в мрачни улички! Сега ти лежиш отново зад мене — моята най-голяма опасност лежи вече зад мене!

В пощада и състрадание е лежала от край време моята най-голяма опасност! А всяко човешко същество търси пощада и състрадание!

С неизречени истини, с ръка на шут и с влюбено до оглупяване сърце и богат с малки лъжи на състрадание — тъй живеех аз винаги сред людете.

Предрешен седях аз сред тях, готов сам себе си да не позная, за да мога да понасям тях и с желание да убедя сам себе си: „О, глупчо, ти не познаваш людете!“

Човек престава да познава людете, когато живее между тях: дебела стена има пред всеки един от тях, как би могъл дори един проницателен, далновиден поглед да проникне зад нея?

А когато те не ме познаваха, аз, глупецът, ги щадях повече от себе си. Привикнал на суровост към себе си и често дори отмъщаващ сам на себе си за тази пощада.

Изхапан от отровни мухи и разярен като камък от много капки злоба — тъй седях аз между тях и дори се мъчех да убедя себе си: „Невинно е всяко дребно нещо поради своята дребност!“

Особено онези, които се назоваваха „добряци“, аз намирах, че са най-отровните мухи: те хапят с пълна невинност, те лъжат с пълна невинност, та как биха могли да бъдат те справедливи към мене!

Който живее сред добряци, него състраданието го научава да лъже. Състраданието прави въздуха задушлив за всички свободни души. Глупостта на добряците именно е неизмерима.

Да прикривам себе си и моето богатство — това научих аз между тях там долу, защото намерих всекиго още беден по дух. Това беше лъжата на моето състрадание, защото при всеки един аз преценявах:

— съзирах и надушвах при всекиго колко дух му бе достатъчно и колко дух му бе вече прекалено много!

Техните вкостенели мъдреци аз наричах мъдри, а не „вкостенели“ — тъй се научих да преглъщам думи. Техните гробари аз наричах издирвачи и изпитатели — тъй се научих да разменям думи.

Гробарите си разкопават болести. Защото под всяко старо купище са наслоени отровни зловония. Не трябва да се разравя блатото. Човек трябва да живее на планини.

С блажени ноздри вдъхвам аз отново свободата на планината. Избавен, е най-сетне носът ми от мириса на всяко човешко създание!

Гъделичкана от остри повеи като от пенливи вина, душата ми киха — киха и си пожелава сама „Наздраве!“

Тъй рече Заратустра.