Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (77) (Книга за всички и никого)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Also sprach Zaratustra, –1885 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Диан Жон (2011)

Издание:

Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

Първо издание

 

Превела от немски: Жана Николова-Гълъбова

Редактор: Димитър Денков

Художник: Евгений Клинчаров

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Славянка Мундрова

Встъпителна студия: проф. д-р Исак Паси

Послеслов: Жана Николова-Гълъбова

 

ALSO SPRACH ZARATUSTRA (Aus dem Nachlass 1882–1885);

von Friedrich Nietzsche

Nietzsches Werke Bd. VII

Alfred Kroner Verlag in Stuttgart

© Исак Соломон Паси, встъпителна студия

© Жана Николова-Гълъбова, превод, послеслов, 1990

с/о Jusautor, Sofia

 

Издателство „Христо Ботев“, София, 1990

Издателски №8638.

Дадена за набор на 23.VII.1990 г.

Подписана за печат на 5.X.1990 г.

Излязла м. декември

Печатни коли 23

Издателски коли 19,32

Условно-издателски коли 18,76

Формат 84/108/32

Цена 6,29 лв.

Код 22/9531229411/0442–5–90

Издателска къща „Христо Ботев“ — София, бул. „В. И. Ленин“ №47

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н, Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне

Най-уродливият човек

И отново Заратустра закрачи през планини и гори и очите диреха и се взираха, но нигде не откриха този, когото искаха да съзрат — великия бедственик, надаващ зов за помощ. През целия си път обаче той ликуваше в сърцето си и беше изпълнен с благодарност. „Какви добри неща все пак ми дари този ден в отплата на това, че започна лошо! Какви необикновени събеседници срещнах аз!

Дълго време ще предъвквам техните слова също като добри зърна; зъбите ми трябва да ги раздробят и стрият на прах, докато потекат като мляко в душата ми.“

Ала когато пътят зави отново покрай една скала, изведнъж гледката се промени и Заратустра навлезе в някакво царство на смъртта. Черни и червени зъбери стърчаха остро нагоре в небето, никаква трева, навред никакво дърво, дори никаква птича песен не огласяше въздуха. Истинска долина на смъртта, която избягваха всички животни, също и грабливите зверове; само една особена порода гадини, тлъсти и зелени змии, пропълзяваха тук, когато остареят, за да умрат. Затова пастирите наричаха тази долина „Змийска смърт“.

При вида й Заратустра потъна в черен спомен, защото му се стори, че нявга през живота си е бил вече в тази долина. И тежка скръб налегна сърцето му, така че започна да крачи все по-бавно и по-бавно, докато най-сетне се спря. Но когато отвори очи, видя нещо да седи на пътя, нещо, което имаше вид на човек, но едва ли беше човек, нещо неизразимо. И в миг голям срам обхвана Заратустра, че е съзрял такова нещо с очите си: изчервен до корена на белите си власи, той извърна поглед, готов да насочи стъпките си вън от това място. Ала тогава в мъртвата пустош проехтя звук: сякаш дълбоко от земята загъргори и захриптя той, както вода нощем през запушени тръби. Накрай прозвуча като човешки глас и човешка реч, тъй гласеше тя:

„Заратустра! Заратустра! Разгадай моята гатанка! Говори! Говори! Що е отмъщение срещу свидетел?

Аз те примамвам назад, тук има гладка поледица! Гледай, гледай дали твоята гордост няма да си счупи тук краката.

Ти смяташ себе си за мъдър, о, горди Заратустра! Та разгадай гатанката, о, трошачо на костеливи орехи — гатанката, която съм аз! Та кажи кой съм аз?“

 

 

Когато Заратустра чу тези думи, що мислите, че стана в душата му? Състраданието го връхлетя и той се строполи на земята изведнъж като дъб, опирал се дълго на брадвата на много дървари — тежко, внезапно, за уплаха на самите тези, които са искали да го отсекат. Ала скоро той стана пак от земята и лицето му прие твърд израз:

„Добре те познавам — рече той със стоманен глас, — ти си убиецът на бога! Пусни ме да си вървя!

Ти не понесе този, който те видя, който винаги и изцяло и издъно те е прозирал, ти, най-уродлив от всички човеци! Ти си отмъсти на свидетеля!“

Тъй рече Заратустра и понечи да си тръгне, ала неизразимият го хвана за крайчеца на дрехата му и започна отново да гъргори и да търси думи. „Остани! — измърмори той най-сетне

— остани! Не отминавай! Аз отгатнах каква брадва те повали на земята. Блазе ти, о, Заратустра, че пак се изправи!

Ти отгатна, зная добре това, какво е в душата на оня, който го уби, на убиеца на бога. Остани! Седни тук до мене, няма да бъде напразно.“

Към кого се стремях аз, ако не към тебе? Остани! Седни! Но не ме гледай! Тъй почети моята уродливост!

Те ме преследват и ти си сега моето сетно убежище. Но не със своята омраза, не със своите преследвачи, о, над такова преследване аз бих се присмивал и радвал, и бих се гордеел с него!

Нима досега успехът не е бил винаги на страната на добре преследваните? А който добре преследва, се учи лесно да следва, щом е тръгнал веднъж по петите! Ала от тяхното състрадание

— от тяхното състрадание именно бягам аз и търся убежище при тебе. О, Заратустра, защити ме, о, ти, мое сетно убежище, о, едничък, който ме разгада:

— ти разгада какво е в душата на оногова, който уби него Остани! Или пък, ако си решил да си вървиш, о, нетърпеливецо: не тръгвай по пътя, по който дойдох аз. Този път е лош.

Сърдиш ли ми се, че толкова дълго вече бръщолевя? Че вече ти давам съвети? Ала знай едно, аз съм най-уродливият човек измежду всички люде,

— който има също най-големите и най-тежки нозе. Където съм минал аз, там пътят е лош. Всички пътища, по които е стъпил моят крак, носят смърт и позор.

Но че ти ме отмина мълчаливо, че се изчерви, това добре аз видях: по това познах аз, че си Заратустра.

Всеки, друг би подхвърлил подаяние, състраданието си, с поглед и блага реч. Ала за това аз не съм достатъчно божек, ти отгатна това

— за това аз съм пребогат, богат с велико, с ужасно, с най-уродливо, с неизразимо! Твоят срам, о, Заратустра, ме почете!

С триста мъки се измъкнах аз от навалицата на състрадалците, за да намеря едничкия, който учи, че „състраданието е натрапливо“ — тебе, о, Заратустра!

— било то състрадание, на един бог или на човек: състраданието се опълчва срещу срама. И нежеланието да помогнеш може да бъде по-благородно, отколкото добродетелта, която бързо се озовава на помощ.

Ала днес това, се зове добродетел дори от всички дребни хорица — именно състраданието. Те нямат страхопочит пред голямото нещастие, пред голямата уродливост, пред голямата несрета.

Ала аз гледам над тях също както куче, което гледа над гърбовете на стълпени стада от овци. Тава са дребни, вълнести, доброжелателни сиви хорица.

Както чапла, която гледа с презрение над плитки блата, с извърната глава, така гледам аз над гъмжилото от сиви талази и воли и души.

Прекалено дълго им беше давано право — на тези дребни хорица, — та накрай им се даде и власт. Сега те учат: „Добро е само това, което дребните хорица зоват добро.“

И „истина“ се зове днес това, що е говорил проповедникът, който сам произхожда от тях, онзи странен светец и защитник на дребните хорица, който сам за себе си свидетелствуваше: „Аз съм «истината!»

Този нескромник е виновен, че отдавна вече на малките хорица набъбна гребенът, същият този, който ги учеше не на малка заблуда, когато проповядваше: «Аз съм истината!»

Отговаряно ли е когато и да било по-учтиво на един нескромник? Ала ти, о, Заратустра, го отмина и каза: «Не! Не! Трижди не!»

Ти ни предупреждаваше да се пазим от неговата заблуда, ти пръв искаше да предпазиш от състраданието — не всички, не всекиго, а себе си и твоего рода.

Ти се срамуваш от срама на великия страдалец и наистина, когато казваш: «От състраданието се навдига голям облак, пазете се, о, вие, люде!»

— когато учиш: «Всички творци са сурови, всяка голяма любов стои по-горе от тяхното състрадание»: о, Заратустра, колко добре, ми се струва, си изучил ти знамението на времето!

Ала самият ти — пази дори самия себе си от своето състрадание! Защото мнозина са на път към тебе, много страдалци, съмняващи се, отчаяници, удавници, зъзнещи от мраз.

Предупреждавам те да се пазиш и от мене. Ти разгада моята най-добра, най-лоша гатанка, самия мене и що съм сторил. Аз познавам брадвата, която те повали.

Ала той — той трябваше да умре: той гледаше с очи, които виждаха всичко, той виждаше бездните и най-потайните кътчета на човека, целия му скрит позор и уродливост.

Състраданието му не познаваше срам: той пропълзя в най-мръсните ми кътчета. Този свръхлюбопитен, свръхнатраплив, свръхсъстрадателен бог трябваше да умре.

Той виждаше винаги мене, на такъв свидетел аз исках да отмъстя или самият аз да не живея повече.

Богът, който виждаше всичко, също и човека: този бог трябваше да умре! Та човек не понася, щото такъв свидетел да живее!“

Така каза най-уродливият човек. А Заратустра се вдигна и се приготви да потегли на път, защото беше потресен чак до дъното на душата си.

„О, ти, неизразими човече — рече той, — предупреждаваш ме да не тръгна по твоя път. От благодарност за това аз пък ти препоръчвам моя. Ето там горе се намира пещерата на Заратустра. Пещерата ми е голяма и дълбока и има много кътчета. Там и най-скритият ще намери свое скривалище.

А досам нея има стотина бърлоги и дупки за влечуги, птици и бързокраки животни.

О, ти, низвергнати, низвергнал се сам от обществото, ти не желаеш нали да живееш сред людете и състраданието на людете! Е, добре, тогава постъпи като мене! Така ще се поучиш и от мене: само дейният човек учи.

И преди всичко и най-напред говори с моите животни! Най-гордото животно и най-разумното — те могат и на двама ни да бъдат истински съветници!“

Тъй рече Заратустра и пое своя път, още по-замислен и по-бавно отпреди. Защото си задаваше много въпроси и нелесно се добираше до отговор.

„Колко беден е човек! — мислеше дълбоко в сърцето си той. — Колко уродлив, колко хъркащ, колко изпълнен с потаен срам!

Казват ми, че човек обичал себе си, о, колко голямо трябва да е това себелюбие! Колко много презрение се крие в това себелюбие!

Също и този там е обичал себе си, както е и презирал себе си — един велик себелюбец, и той за мене е един велик себепрезрител!

Досега още не съм намерил никого, който да презира себе си по-дълбоко, също и това е извисяване. Уви! Неужели този е възвишеният човек, чийто зов чух?

Аз обичам великите презрители. Човекът обаче е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато!“