Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (58) (Книга за всички и никого)

Пред изгрев слънце

О, ти, небе над мене! О, ти, чист лазур! О, ти, дълбоко небе! О, бездна от светлина! Като те съзерцавам, тръпна от божествени алкания!

Да се хвърля в твоята вие — това е моята дълбочина! Да се скрия в твоята чистота — това е моята невинност!

Както красотата забулва бога, тъй и ти закриваш звездите си. Ти не говориш: така ми възвестяваш своята мъдрост.

Безмълвно се издигна ти днес за мене над възбуненото море, твоята обич и твоят свян говорят на възбунената ми душа с езика на откровение.

Ти дойде тъй красиво при мене, забулено в твоята красота, безмълвно говориш ти на мене, откровено в своята мъдрост.

О, как да не разгадая аз цялата свенливост на твоята душа? Преди слънцето ти дойде при мене, при най-самотния измежду всички люде.

Изначало ние сме приятели: общи са за нас двамата горест и ужас, и дъно; дори и слънцето е общо за нас.

Ние не говорим помежду си, защото знаем твърде много, ние мълчим взаимно, споделяме знанието си само с усмивки.

Не си ли ти светлината за моя огън? Не носиш ли у тебе сестринската душа на моето прозрение?

Заедно се учехме на всичко, заедно се учехме да се издигаме над себе си към самите себе си и безоблачно да се усмихваме:

— безоблачно надолу да се усмихваме със светли очи и от безкрайно разстояние, когато под нас като изпарения от дъжд се издигаха насилие и цел, и вина.

И когато бродех самин, за кого жаждаше душата ми през нощи и лабиринти? И когато се катерех по планини, кого търсех аз, ако не тебе по върховете?

И всички мои странствувания и изкачвания по планини не бяха нищо друго освен само потребност и палиатив на безпомощния — цялата ми воля иска само да литне към тебе, да лети в твоята необятна шир!

И кого ненавиждах повече от пътуващите облаци и всичко, което замъглява лика ти? А и своята ненавист ненавиждах аз, защото и тя замъгляваше лика ти.

Скитащите облаци ненавиждам аз, тези дебнещи грабливи котки: те похищават от мене и от тебе това, което е общо за нас — огромното безгранично произнасяне на „Да“ и „Амин“.

Ненавиждаме тези посредници и смесители, скитащите облаци: тези полутакива и полуинакви, които не са се научили нито да благославят, нито да проклинат както трябва.

Предпочитам да седя под сключено небе в бъчва, предпочитам да седя без небе в пропаст, отколкото да видя тебе, светлозарно небе, замъглено от скитащи облаци!

И често ме блазнеше желанието да ги прикрепя яко със зигзаговидни златни телчета като мълния и подобно на гръмотевица да забарабаня по техния издут като дъно на котел търбух:

— един гневен барабанчик, защото ми похитиха твоето „Да“ и „Амин“ — о, небе над мене, чисто като лазур! Светлозарно! О, бездна от светлина! Защото те ти похитяват и моето „Да“ и „Амин“.

Защото аз предпочитам трясък и гръм и бесния разгул на вихрите пред тази котешка предпазливост, пред това съмнение и привидно спокойствие. А и между людете аз най-много мразя всички покрити въглени и полутакива-полуинакви и съмняващи се, колебливи скитници облаци.

А който не може да благославя, той трябва да се научи да изрича клетви: тази светла поука ми падна от светлото небе, тая звезда свети дори в черни нощи на моето небе!

Аз обаче съм благословител и утвърдител, стига ти да си около мене, о, ти, чист лазур! Ти, светлозарен! О, бездна от светлина! Във всички пропасти нося аз със себе си тогава своя благослов и своето „Да“.

Благословител и утвърдител станах аз ала дълго се борих и бях борец, докато освободя ръцете си за благослов.

А ето моя благослов: над всяко нещо да стоиш като негово собствено небе, като сводест небесен купол, като негова лазурна камбана и вечна сигурност: и блажен е, който така благославя!

Защото всички неща са кръстени в кладенеца на вечността и отвъд добро и зло, а самите добро и зло са просто междусенки и влажни скърби, и скитащи облаци.

Наистина благослов е, а не богохулство, когато уча, че над всички неща стои небето Случай, небето Невинност, небето Безстрашие, небето Дръзновеност.

„Безстрашието“ е най-старата благородническа титла на света, аз я възвърнах на всички неща, освободих го от робството на целта.

Тази свобода и небесна яснота аз поставих като лазурна камбана върху всички неща, когато учех, че над тях и чрез тях никаква „вечна воля“ не иска.

Тази дръзновеност и това безумие поставих аз на мястото на оная воля, когато учех: „Едно е невъзможно във всичко — разумност!“

Наистина мъничко разум, семе на мъдрост, хвърлено от звезда на звезда, този квасец е примесен във всички неща. Заради безумието е примесена мъдрост във всички неща!

Мъничко мъдрост е все пак възможна, ала блажената сигурност аз открих във всички неща: те предпочитат все пак да танцуват с нозете на случая.

О, ти, небе над мене! О, ти, чист лазур! О, ти, небесна вис! Сега за мене това е твоята чистота: няма вечен разум паяк и разум паяжина:

— ти си за мене мегдан за божествени случаи, ти си за мене олтарна маса за божествени зарове и зароиграчи!

Ала ти почервеняваш? Казах ли нещо не за казване? Да не би да богохулствувам в желанието си да те благословя?

Или свенът, че сме двама, те накара да се изчервиш? Повеляваш ли ми да си отида и да замълча, защото вече изгрява денят?

Светът е дълбок, по-дълбок, отколкото го е смятал някога денят. Не всичко бива да говори пред деня. Ала денят настъпва и тъй ние се разделяме сега!

О, небе над мене! О, ти, свенливецо! О, звездна лампада! О, ти мое щастие пред изгрев слънце! Денят настъпва: и тъй ние се разделяме сега!

Тъй рече Заратустра.