Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (86) (Книга за всички и никого)

2.

Пустинята расте, тежко томува, който таи пустиня в гръдта си:

Ех, че тържество!

Несъмнено тържество!

Достойно начало!

По африкански тържество!

За лъв достойно

или за крещящия морал на маймуна —

но не за вас,

приятелки мои чаровни,

в нозете на които

за пръв път бе отредено

на европеец под палми да поседне. Села.

 

Наистина чудесно!

Седя си тук,

близо до пустинята

и все пак тъй далеч от нея,

и в нищо още неопустошен:

погълнат цял

от най-малкия оазис,

разтворил в прозявка

чаровната си устица,

най-благовонна от всички устица,

и паднах в нея аз,

все по-дълбоко чак до вас,

О, скъпи мои дружки! Села.

 

Хвала, хвала на онзи кит,

който сигурен подслон

на госта си отредил, разбирате,

нали, научния ми намек?

Хвала на неговия корем,

ако е на тоз оазис той подобен, но не вярвам

та аз идвам от Европа,

най-недоверчивата от всички

застарели с времето съпруги.

Дано бог повече вяра да й вдъхне!

Амин!

 

Седя си аз тук,

в най-малкия оазис,

подобен на фурма,

кафява, захаросана, златнокожа,

петимен за свежи момински уста

и още повече за бисерни зъбки,

белоснежни и остри като нож.

За тях сърцето ламти

на всички горещи фурми. Села.

 

На тези южни плодове подобен,

досъщ на тях подобен,

лежа си аз тук, заобиколен

от крилати бръмбарчета,

край мене те жужукат и играят,

а още по-малки от тях,

по-глупавички и по-порочни

желанийца и мисли

ме обсаждат — като вас

о, вие, неми, прозорливи

девойки-котета,

Дуду и Зулейка

— превърнат в сфинкс, се мъча

да натъпкам в едно слово

всички чувства, бог да ми прости

тоз грях словесен!

 

Седя си тук и въздух свеж аз дишам,

същински райски въздух,

лек, чист като светъл диамант,

изтъкан от злато, сякаш от луната е паднал —

дали случайно,

или както старите поети пеят,

от волна игра на светлина.

Но аз, неверник, пак не вярвам,

та нали от Европа идвам,

най-недоверчивата от всички

застарели с времето съпруги.

Дано бог повече вяра да й вдъхне!

Амин!

 

С издути ноздри като бокали,

без бъдеще, без спомени

седя си аз тук,

о, скъпи мои дружки,

и гледам палмата,

как тя, съща танцувачка,

се вие и огъва и се люшка в бедрата

— гледаш ли я дълго, сам започваш да танцуваш!

Подобно на балерина, която, както ми се струва,

вече отдавна, опасно дълго вече

все на един крак продължава да стои,

та няма ли тя да забрави, както ми се струва,

другия си крак?

Поне напусто аз

подирих изгубеното съкровище

— предвид имам

близнака крак —

в свещено съседство

с рокличката й ефирна и изящна,

развята като ветрилца и пърхащи крила.

Да, ако щете, вярвайте ми,

о, хубави девойки скъпи!

Изгубила е тя крака си!

Изчезнал е!

Навеки е изчезнал!

Другият й крак!

О, колко жалко за милото краче!

Къде ли оплаква то нерадата си участ!

Самотното краче!

В ужас може би пред някой

разярен златокъдър лъв,

чудовище пустинно,

оглозгано и огризано вече —

жестоко оглозгано вече,

о, тежко му, тежко му! Села.

 

О, не ридайте,

меки сърца!

Не проливайте сълзи,

о, вие, сърца на фурми, млечни гърди,

о, вие, сърчица,

изпълнени със сладки думи.

Не плачи ти,

о, бледа Дуду!

Бъди мъж, Зулейка! Не унивай, не губи кураж!

Или може би ще трябва

лек укрепващ за сърцето,

за да спре плачът?

Миропомазано сказание,

тържествена утеха?

 

О, да! Ела, достойнство!

Достойнство на добродетел и европеец!

Надувай тръбата, надувай пак отново!

Тръби, о, ти, тръбачо на добродетелта!

О, да!

Още веднъж тръби,

нравоучително тръби!

Подобно на морализиращ лъв

пред дъщерите на пустинята тръби!

Защото ревът на Добродетелта,

о, вие, прелестни девойки,

е по-мощен от всеки жар на европеец

и всеки стръвен глад на европеец!

И ето аз стоя пред вас

като европеец,

другояче не мога, Бог на помощ!

Амин!

Пустинята расте, тежко томува, който таи пустиня в гръдта си: