Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Also sprach Zaratustra, 1883–1885 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Жана Николова-Гълъбова, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Лирика в проза
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 35 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Диан Жон (2011)
Издание:
Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра
Книга за всички и никого
Първо издание
Превела от немски: Жана Николова-Гълъбова
Редактор: Димитър Денков
Художник: Евгений Клинчаров
Художествен редактор: Стефан Груев
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Коректор: Славянка Мундрова
Встъпителна студия: проф. д-р Исак Паси
Послеслов: Жана Николова-Гълъбова
ALSO SPRACH ZARATUSTRA (Aus dem Nachlass 1882–1885);
von Friedrich Nietzsche
Nietzsches Werke Bd. VII
Alfred Kroner Verlag in Stuttgart
© Исак Соломон Паси, встъпителна студия
© Жана Николова-Гълъбова, превод, послеслов, 1990
с/о Jusautor, Sofia
Издателство „Христо Ботев“, София, 1990
Издателски №8638.
Дадена за набор на 23.VII.1990 г.
Подписана за печат на 5.X.1990 г.
Излязла м. декември
Печатни коли 23
Издателски коли 19,32
Условно-издателски коли 18,76
Формат 84/108/32
Цена 6,29 лв.
Код 22/9531229411/0442–5–90
Издателска къща „Христо Ботев“ — София, бул. „В. И. Ленин“ №47
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н, Ракитин“ №2
История
- — Добавяне
За учените
Когато лежах, потънал в дълбок сън, овца заръфала бръшляновия венец около главата ми — ръфала и промълвила: „Заратустра не е вече учен.“
Изрекла го наперена и надменно си отишла. Едно дете ми разказа всичко това.
Обичам да лежа тук, където играят децата, до срутения зид, между тръни и червени макове.
Учен съм аз все още за децата, а също и за тръните и червените макове. Невинни са те дори и в злобата си.
Ала за овците вече не съм учен: тъй го иска моят жребий — благословен да бъде той!
Защото тази е истината: аз напуснах дома на учените, дори тръшнах вратата зад себе си.
Предълго седя моята душа гладна на тяхната трапеза; не съм аз дресиран като тях на познание, сякаш троша орехи.
Свобода обичам аз и въздуха над прясна земя; предпочитам да спя на волски кожи, отколкото на титли и почести.
Аз съм пренагреян и изгорен от собствени мисли: често едва си поемам дъх. Тогава трябва да изляза на въздух и далече от всякакви прашни стаи.
А пък те седят хладни в хладна сянка и във всичко искат да бъдат само зрители, пазят се да седнат там, дето слънцето прежуря под стъпалата.
Подобно на тези, които стоят по улиците и зяпат минувачите, те причакват и зяпат мислите, родени от други.
Докосне ли ги човек с ръце, от тях се вдига прах като от брашнени чували, и то неволно. Но кой ли би отгатнал, че техният прах произхожда от жито и жълтия разкош на летни нивя?
Проявяват ли мъдрост, студени тръпки полазват снагата ми от техните дребни сентенции и истини: често от тяхната мъдрост се разнася зловоние като от блато и наистина аз вече долових в нея крякането на жаба.
Сръчни са те, те имат ловки пръсти; що дири моето просто еднообразие при тяхното сложно многообразие? Техните пръсти умеят да вдяват, да връзват и да тъкат: така те плетат чорапите на духа!
Добри часовникови механизми са те: човек само трябва да се грижи правилно да ги навива! Тогава те показват безпогрешно часовете и при това вдигат само скромен шум.
Подобно на мелници работят те и сбиват всичко, стига да им се подхвърлят зърна! Те вече знаят да ги съситняват и да правят от тях бял прах.
Те се взират внимателно в пръстите един на друг и си нямат особено доверие. Изобретателни в малки хитрости, чакат да дойдат такива, чието знание още куца — подобно на паяци ги дебнат те.
Виждал съм ги да приготвят винаги отрова с предпазливост и винаги си слагаха стъклени ръкавици при това на ръцете.
Също и с фалшиви зарове те умеят да играят; сварвах ги да играят толкова разпалено, че пот се стичаше от тях.
Чужди сме ние един на друг, а добродетелите им са още по-противни на вкуса ми от техните лъжи и лъжливи зарове.
А когато живеех при тях, аз живеех над тях. Заради това те ме намразиха.
Не искаха и да чуят, че някой върви над главите им, и затова натрупаха дърва, пръст и нечистотии между мене и своите глави.
Така те заглушиха звука от стъпките ми: най-лошо ги долавяха досега най-учените.
Недъзите и слабостите на всички люде поставяха те между себе си и мене: „недъгава почва“ наричат те това в домовете си.
Но въпреки това аз вървя със своите мисли над главите им; и дори ако пожелаех да вървя по моите собствени недъзи, все пак ще бъда над тях и над главите им.
Защото людете не са равни: така говори справедливостта. И това, което аз искам, те не би трябвало да искат!
Тъй рече Заратустра.