Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (79) (Книга за всички и никого)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Also sprach Zaratustra, –1885 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Диан Жон (2011)

Издание:

Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

Първо издание

 

Превела от немски: Жана Николова-Гълъбова

Редактор: Димитър Денков

Художник: Евгений Клинчаров

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Славянка Мундрова

Встъпителна студия: проф. д-р Исак Паси

Послеслов: Жана Николова-Гълъбова

 

ALSO SPRACH ZARATUSTRA (Aus dem Nachlass 1882–1885);

von Friedrich Nietzsche

Nietzsches Werke Bd. VII

Alfred Kroner Verlag in Stuttgart

© Исак Соломон Паси, встъпителна студия

© Жана Николова-Гълъбова, превод, послеслов, 1990

с/о Jusautor, Sofia

 

Издателство „Христо Ботев“, София, 1990

Издателски №8638.

Дадена за набор на 23.VII.1990 г.

Подписана за печат на 5.X.1990 г.

Излязла м. декември

Печатни коли 23

Издателски коли 19,32

Условно-издателски коли 18,76

Формат 84/108/32

Цена 6,29 лв.

Код 22/9531229411/0442–5–90

Издателска къща „Христо Ботев“ — София, бул. „В. И. Ленин“ №47

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н, Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне

Сянката

Но едва-що бе избягал доброволният божек и Заратустра отново бе останал сам със себе си, когато чу зад гърба си нов глас. Той викаше: „Стой, Заратустра! Почакай де! Аз съм, о, Заратустра, аз, твоята сянка!“ Ала Заратустра не се спря, защото го връхлетя ненадейна досада от големия наплив и навалица в неговите планини. „Къде отлетя моята самота? — се запита той. — Наистина това вече е прекалено много за мене: та планината гъмжи от хора моето царство не е вече от този свят, имам аз нужда от нови планини.

Моята сянка ли ме вика? Какво ме е грижа за нея? Нека ме гони! Аз ще избягам и от нея!“

Тъй рече Заратустра на сърцето си и търти на бяг. Ала сянката му зад него го последва, така че се оказаха трима души, които бягаха един след друг, именно: най-напред доброволният божек, после — Заратустра, а най-подир — сянката му. Не след дълго обаче Заратустра осъзна глупостта си и на един дъх се отърси от всякаква досада и тегота.

„Как — си каза той, — нима от край време не са ставали при нас, старите пустинници и светци, най-смешните неща?

Наистина моята глупост е порасла високо в планината. Сега чувам аз шест стари нозе на безумци да топуркат тук едни след други!

Нима Заратустра трябва да се бои от една сянка? Пък освен това тя има, струва ми се, и по-дълги крака от мене.“

Тъй рече Заратустра със смях в очите и сърцето, спря се и бързо се обърна — и ето че за малко не катурна своята следовница, сянката си, на земята: толкова близко до него го следваше тя по петите, а и толкова слаба беше. Защото когато той я измери с очи, уплаши се като пред някой внезапен призрак: толкова тънка, потъмняла, куха и немощна изглеждаше тази негова следовница.

„Коя си ти? — запита Заратустра буйно. — Що правиш тук? И защо се назоваваш моя сянка? Не ми се нравиш ти!“

„Прости ми — отговори сянката, — че това съм аз. И ако не ти се нравя, отлично, Заратустра. За това похвалявам тебе и добрия ти вкус!

Аз съм пътник, който много често те е следвал по петите. Винаги на път, ала без цел, дори и без дом: така че малко наистина ми липсва, за да бъда вечният евреин, а именно, че не съм нито вечен, нито пък евреин.

Как? Нима трябва винаги да бъда на път? От всеки навей на вятъра разпиляван, тласкан, гонен? О, земя! Ти стана за мене много валчеста!

На всяка повърхност съм седял вече, подобно на уморен прах спях върху огледала и стъкла на прозорци, всичко взема от мене, а нищо не ми дава, аз изтънявах все повече — приличам вече на сянка.

Ала след тебе, о, Заратустра, аз летях и вървях най-продължително и макар да се криех от тебе, все пак аз бях твоя най-добра сянка: където и да седнеше ти, аз също сядах там.

С тебе пребродих аз най-далечните, най-студените светове, подобно на призрак, който доброволно пробягва по зимни покриви и снегове.

С тебе се стремях към всичко забранено, най-лошо, най-далечно и ако има нещо в мене, което може да се нарече добродетел, то е това, че аз не се побоях от никаква забрана.

С тебе аз разруших това, което моето сърце нявга е почитало, всички гранични камъни и капища съборих, най-опасни желания гоних аз, наистина не остана престъпление, което да не опитах веднъж.

С тебе се отучих да вярвам в думи и ценности и големи имена. Когато дяволът сменя кожата си, не отпада ли тогава също и неговото име, защото и то е кожа. Може би и самият дявол е кожа.

«Нищо не е истинно, всичко е позволено» — тъй се утешавах аз вътре в себе си. Гмурках се в най-студените води с глава и сърце. Ах, колко често стоях аз там поради това гол като червен рак!

Ах, къде изчезна цялата доброта и целият срам, й цялата вяра в добрите люде? Ах, къде отлетя лъжливата невинност, която притежавах някога, невинността на добрите люде и на техните благородни лъжи?

Наистина твърде често следвах аз истината по самите й пети, тогава тя се изстъпваше пред мене.

Понякога си въобразявах, че лъжа, а ето че тъкмо тогава улучвах истината!

Премного неща ми се изясниха, сега вече нищо не ме интересува. Нищо вече не живее, което обичам — как бих могъл тогава да обичам и самия себе си?

«Да живея, както аз желая, или никак да не живея»: тъй искам аз, тъй иска също и най-големият светец. Ала уви! Какво желание имам аз още?

Имам ли аз още някаква цел? Пристани, към които се носи моята платноходка?

Попътен вятър ли? Ах, само този, който знае къде пътува, знае също кой вятър е благоприятен и негов попътен вятър.

Какво ми е останало още? Едно уморено и дръзко сърце, непостоянна воля, треперливи криле, прекършен гръбнак.

Това търсене на свой дом, о, Заратустра, ти знаеш много добре, това търсене беше моето изпитание, то ще ме погуби.

— Къде е моят дом? За него разпитвам аз и го търся и го търсих, но не го намерих. О, това вечно навсякъде, о, това вечно никъде, о това вечно — напусто!“

Тъй говореше сянката и лицето на Заратустра се удължаваше при нейните думи. „Ти си моята сянка“ — промълви той най-сетне с тъга.

„Твоята опасност не е малка, о, ти, свободен дух и пътниче! Ти прекара лош ден, гледай да не настъпи за тебе още по-лоша вечер!

На такива скитници като тебе дори и затворът би им се сторил блаженство. Виждал ли си ти някога как спят престъпниците зад решетките? Те спят спокойно, те се радват на новата си сигурност зад заключените врати.

Пази се накрая да не те плени някоя тесногръда вяра, някоя сляпа, заблудна мания! Сега тебе те прелъстява и съблазнява всяко нещо, което е тесногръдо и правоверно.

Ти загуби целта си. О, тежко ти! Как ще прежалиш и превъзмогнеш тази загуба? А заедно с нея си загубил и пътя си!

О, беден скитниче, мечтателю, о, ти морна пеперудо! Искаш ли тази вечер да намериш отдих и подслон? Тогава върви горе, в моята пещера!

Ето там води пътят за моята пещера. А сега аз бързо ще се отделя от тебе. Сякаш ляга вече сянка върху мене.

Аз искам самичък да вървя, за да стане отново светло около мене. Затова ще трябва още дълго да се държа бодро на краката си. А довечера у дома — ще се танцува!“

Тъй рече Заратустра.