Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (84) (Книга за всички и никого)

2.

Ала едва Заратустра бе напуснал пещерата си, ето че старият магесник се надигна, огледа се лукаво наоколо и каза: „Той излезе!

И преди още да ви погъделичкам, и аз, подобно на него, о, възвишени люде, с това похвално и ласкателно име — вече ме облада моят зъл измамник дух и чародеен дух, моят меланхолен дявол,

— най-върл враг на този Заратустра: простете му това! Сега той иска да чародействува пред вас, тъкмо сега е настъпил неговият час; напусто се боря аз с този зъл дух.

Към всички вас, каквито и почести да бихте си въздавали с думи — все едно дали се назовавате «свободни умове» или «праведници», или «покаяници на духа», или «освободените от оковите», или «великите ковчежници»,

— към всички вас, които страдате подобно на мене от великата погнуса, от която умря старият Бог, а още никакъв нов бог не лежи в люлка и пелени — към всички вас моят зъл дух и чародеен дявол е благосклонен.

Аз ви познавам, о, възвишени люде — познавам и този нечестивец Заратустра, когото мимо волята си обичам, често той ми се струва подобен на красива маска на светец,

— подобен на някакъв нов чудноват маскарад, в който моят зъл дух, меланхоличният, дявол намира удоволствие. Аз обичам Заратустра, тъй ми се струва често, заради своя зъл дух.

Но той вече ме овладява и ме насилва — този дух на тъгата, този дявол на вечерния здрач: и на истина, о, възвишени люде, много му се иска нему — сега отворете очите си, — нему много му се иска да дойде гол — дали в мъжки или в женски, образ, още аз не зная това, ала той иде, той ме насилва, тежко ми! Отворете сетивата си!

Денят отмира, за всички неща настъпва сега вечерта, дори за най-добрите. Слушайте сега и гледайте, о, възвишени люде, какъв дявол е — все едно дали мъж или жена — този дух на вечерната тъга!“

Тъй рече старият магесник, огледа се лукаво и посегна към арфата си.

3.

На развиделяване,

щом падне на росата

свежата отрада —

невидима и безшумна, —

защото обувки меки носи,

утешителката роса, подобна

на всички утешителки по света,

спомняш ли си ти, спомняш ли си ти,

пламенно сърце, как нявга,

измъчвано от жажда палеща,

жадуваше за небесните сълзи

и капките роса,

когато по пожълтелите пътеки

през черни дървеса се прокрадваха лъчите

зли на вечерното слънце и с жарки погледи

злорадо заслепяха твоите очи?

 

„Жених на истината? Ти?“ Гавреха се те.

Не! Поет си само!

Животно, хитро, хищно, дебнещо,

принудено да лъже,

съзнателно да: си служи с лъжа!

За плячка настървено,

маска шарена надянал,

ала маска и за себе си,

сам на себе си плячка —

на истината жених ли е това?

О, не! Само шут! Само поет!

Дрънкащ като фарфара,

под палячовската маска

приказки несветни сипещ,

по мостовете на лъжовни думи скитащ

и по дъгите пъстри на дъжда,

между лъжовни небеса

и лъжовни светове,

носещ се насам-натам,

о, само шут си ти и поет!

 

Жених на истината ли е той?

Не тих, застинал, гладък, хладен,

превърнат в истукан,

не в стълп пред храма божи,

не страж пред прага божи.

Не! Враг на истината и нейните знаци.

В пущинака той се чувствува най-добре,

не храмът божи негов дом е.

С дързостта на котка

през всеки прозорец скача той.

Хоп! в неизвестността.

Мами го тайната на девствения лес,

обхванат от копнеж на страст да издуши

къде си в тия лесове ти бродил

сред хищни пъстрокожи зверове,

грешно здрав и красавец пъстър,

с провиснали от стръв уста,

блажено присмехулен, блажено пъклен и блажено

                кръвожаден,

дебнеш из засада, похищаващ:

 

или като орел, що дълго дебне,

забил взор в бездната под него,

във своите бездни:

о, как се вият те

и се спускат стръмно все надолу,

в безкрайни пропасти дълбоки!

И как с полет прав като стрела внезапно

на агнета налита,

стръвно изгладнял,

за агнета петимен,

намразил всички агнешки души,

ожесточен против всичко,

що агнешки смирено гледа,

овчедушно, агнеоко, с руно къдраво

и сиво, с овче-агнешко благоволение!

 

И така,

орлоподобни, пантероподобни

са вси копнежи на поета,

са твоите копнежи

зад хилядите маски твои,

о, шуте и поете!

 

Ти, що съзираш у човека

еднакво и овца, и бог —

в човека да разкъсваш бога,

както овцата в човека,

и разкъсвайки, от смях да се заливаш,

това нали за тебе е блаженство!

На пантера и орел блаженство!

На поет и шут блаженство!

 

В здрача още светъл,

когато на луната сърпът

сред пурпурното зарево

на отмиращия ден плъзга се

със завист към светлика на деня

покрай люлки от рози,

с тихи стъпки, докато, докоснати от него,

избледнеят и потънат в мрака на нощта.

 

Тъй нявга паднах и аз самият

от безумието на истината моя,

от копнежите на светлия ми ден,

изнурен от деня и от светлината болен,

потънах в мрака на нощта, в сянката дълбока.

От истина едничка

обжегнат и от жажда огнена изгарящ:

спомняш ли си още, о, пламенно сърце?

Как ти жадуваше тогава?

че съм прокуден аз

от всяка истина,

че само шут, че само поет съм

аз!