Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (85) (Книга за всички и никого)

За науката

Тъй пееше магесникът и всички събрани там се уловиха, подобно на птички, незабелязано в мрежата на неговата лукава и тъжна сласт. Само добросъвестникът на духа не се улови. Светкавично бързо той отне арфата от магесника и се провикна: „Въздух! Пуснете да влезе чист въздух! Ти внасяш в тази пещера задуха и отрова, о, ти проклет, стар магеснико!

Ти прелъстяваш, о, ти, лицемерино, изпечен мошенико, към непознати страсти и пущинаци. И наистина е жалко, че такива като тебе тръбят и гръмко славословят истината!

Горко на всички свободни умове, които не са нащрек пред такива магесници! Свършено е с тяхната свобода: ти учиш и прелъстяваш обратно в затворите,

— о, ти, стар меланхоличен дяволе, от твоя поплак звучи омайна свирка, ти приличаш на онези, които с възхвала на целомъдрието съблазняват скрито към сладострастия!“

Тъй каза добросъвестникът; старият магесник обаче се огледа и преглъщайки досадата, причинена му от добросъвестника, се наслаждаваше на победата си. „Млъкни — рече той със скромен глас. — Добри песни искат добър отклик: след добри песни трябва дълго да мълчим.

Тъй постъпват всички възвишени люде. Ала ти навярно малко нещо си разбрал от моята песен. У тебе има малко от магеснически дух.“

„Ти ме хвалиш — отвърна добросъвестникът, — щом ме отделяш от себе си. Е, добре! Ала вие другите, що виждам аз? Вие всички седите там все още със сластни очи:

О, свободни души, къде отлетя свободата ви? Едва ли не ми изглеждате подобни на люде, които дълго време са гледали танца на развратни голи девойки: самите ви души танцуват!

У вас, о, възвишени люде, трябва да се таи много от това, което магесникът назова свой дяволски магически и лъстив дух — ние наистина трябва да се различаваме съществено един от друг.

И действително ние приказвахме и размишлявахме достатъчно дълго, преди да се завърне Заратустра в своята пещера, за да разбере, че ние се различаваме съществено помежду си.

Ние търсим различно нещо дори и тук, горе — вие и аз. Именно аз търся повече сигурност, затова дойдох при Заратустра. Тъкмо той е все още най-яката крепост, твърдина и воля,

— днес, когато всичко се клати, когато цялата земя се тресе. А пък вие, като виждам с какви очи ме гледате, почти ми се струва, че вие търсите повече несигурност:

— повече страхотии, повече опасности, повече земетръси. Иска ви се едва ли не, поне на мене тъй се струва, простете ми, ако си внушавам това, о, вие, възвишени люде,

— иска ви се най-коварният, най-опасният живот, който на мене внушава най-много страх — живот на диви зверове, — искат ви се диви гори, пещери, стръмни планини и коварни усои.

И не ви харесват най-много спасителите, избавителите от опасност, а тия, които ви отклоняват от правите пътища — прелъстителите. Ала ако все пак у вас има наистина такова желание, то ми се струва невъзможно.

Страхът именно е вродено и основно чувство на човека. Със страх се обяснява всяко нещо — наследственият грях и наследствената добродетел. От страха се е родила и моята добродетел, която се зове: наука.

Именно страхът пред дивия звяр — той е бил най-дълго внедряван на човека, включително и пред животното, което той крие в самия себе си и от което се бои, Заратустра го нарича «вътрешния скот».

Този продължителен стар страх, станал накрая изтънчен, духовен, одухотворен — днес, струва ми се, се зове наука.“

Тъй каза добросъвестникът, ала Заратустра, който току-що се бе завърнал в пещерата и беше чул последните думи и отгатнал техния смисъл, хвърли на добросъвестника един наръч рози и се изсмя над неговите истини.

„Как! — провикна се той. — Що чух ей сега? Струва ми се наистина, че или ти си шут, или самият аз: а твоята «истина» само в един миг ще обърна с главата надолу.

Страхът — именно — е наше изключение. А смелостта и приключението и насладата от неизвестността, от онова, на което още никой не се е осмелил — смелостта ми се струва цяла предистория на човека.

На най-дивите, най-смелите животни той е отнел от завист всички техни добродетели и едва тогава е станал в истинския смисъл човек.

Тази смелост, накрая станала изтънчена, духовна и одухотворена, тази човешка смелост с крила на орел и мъдрост на змия: тя, струва ми се, днес се назовава…“

„Заратустра“ — извикаха вкупом всички събрани там сякаш от една уста и избухнаха в гръмък смях. Като че ли някакъв тежък облак се вдигна от тях. Също и магесникът се разсмя и рече хитроумно: „Отлично! Той изчезна — моят зъл дух!

Та мигар самият аз не ви предпазвах от него, като ви казвах, че той е измамник, дух на лъжата и заблудата?

Особено когато се показва гол. Ала що съм аз виновен за неговите коварства! Аз ли съм създал него и света?

Както и да е! Нека се придобрим отново и да бъдем в добро настроение! И макар Заратустра да ме гледа вече сърдито — погледнете го само, — яд го е на мене, аха,

— преди още да настъпи нощта, отново той ще свикне да ме обича и да ме хвали, той не може да живее дълго, без да върши такива щуротии.

Той обича своите врагове: това изкуство той владее най-добре от всички, които съм видял досега. Ала затова пък той си отмъщава на своите приятели!“

Тъй рече старият магесник и възвишените люде одобриха думите му, а Заратустра започна да обикаля и да стиска ръцете на своите приятели със злост и обич, също като някой, който от всекиго трябва да измоли прошка за стореното зло. Ала когато стигна до вратата на пещерата си, ето че силно му се дощя да излезе отново на чист въздух — там отвън, при своите животни, и той понечи да се измъкне навън.