Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (66) (Книга за всички и никого)

2.

Когато отидох при людете, сварих ги, че седят върху едно старо самомнение: всички си въобразяват, че отдавна вече знаят що е добро и зло за човека.

Въобразяваха си, че всяко слово за добродетелта е старо, уморително нещо. И който искаше да спи добре, преди да си легне, говореше още за „добро“ и „зло“.

Много сънливост смутих аз, когато учех: що е добро и зло, това още никой не знае: освен ако е творец!

А той е онзи, който създава цел за човека и дава на земята нейния смисъл и нейното бъдеще: той тепърва създава това, което показва, че нещо е добро и зло.

И аз им заповядах да съборят старите си катедри и всичко, на което е седяло онова старо самомнение: заповядах им да се присмеят над своите велики майстори по добродетел и светци, и поети, и спасители на света.

Заповядах им да се присмеят над своите мрачни мъдреци и над всекиго, който е седял заплашително кога и да било като черно плашило върху дървото на живота.

Седнах на тяхната голяма гробищна алея самият аз при лешове и лешояди и се смеех над всяко тяхно Някога и над неговата прогнила рухваща прелест.

Наистина също като проповедници за покаяние и като шутовете крещях аз с гняв и хули срещу всичко тяхно велико и малко! Че дори и тяхното най-добро е толкова дребно! Че дори и най-лошото им е толкова дребно!

Така се смеех аз.

Моят мъдър копнеж крещеше и се смееше така от душата ми, копнеж, роден в планините, една дива мъдрост наистина! — моят голям, пърхащ с криле копнеж.

И често той ме грабваше и ме понасяше нагоре и далеч посред смеха: тогава аз се стрелвах, тръпнещ като стрела, през опиянено от слънце възхищение:

— татък в далечни бъднини, несъзирани досега от ничий сън, в по-знойни югове, отколкото са бленували когато и да било ваятели: там, дето танцуващи богове се свенят от всякакви одежди:

— че говоря тъкмо с притчи и също като поетите куцам и заеквам: наистина аз се свеня, че трябва още да бъда поет!

Там, дето всяко начало на живот ми се струваше танц и разюздано веселие на богове, а светът волен и необуздан и устремен в бяг към себе си:

— като някаква вечно центробежна и центростремителна сила, присъща на всички богове, като блажено себепротиворечие, себевслушване и нова себепринадлежност, присъща на много богове.

Там, където всяко време ми се струваше блажен присмех над мигновенията, където необходимостта беше самата свобода, която блажено си играеше с жилото на свободата.

Там, където аз намерих отново моя стар дявол и заклет враг — духа на притеглянето, и всичко, сътворено от него: насилие, закон, неволя и последица, и цел, и воля, и добро, и зло.

Нима не трябва да има нещо, над което да се танцува и в танц да се бяга от него? Нима не трябва заради лекост и най-голяма лекост да има и къртици и тежки джуджета?

3.

Та там беше, дето аз вдигнах от пътя думата „свръхчовек“ и открих, че човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато:

— че човекът е мост, а не цел: себеоблажаващ се заради своето пладне и вечер като път към нова утринна заря:

— че думата на Заратустра за великото пладне и онова още, което аз окачих над човека, е също като втора пурпурна вечерна заря.

Наистина дори и нови звезди им показах аз наред с нови нощи. И над облаци и ден и нощ разпънах аз и смеха като пъстър шатър.

Аз ги научих на всички свои мисли и желания: като цялост да възпяват и сбиват в единство това, което е откъслек в човека и загадка и ужасна случайност.

— като поет, тълмач на загадки и избавител от случайността ги учех аз да участвуват творчески в бъдещето и всичко, що е вече минало, да изкупят с творчеството си.

Да изкупят миналото в човека и всичко „минало свършено“ да претворят, докле волята каже: „Но тъй го исках аз! Тъй ще го искам аз!“

Това назовавах аз пред тях спасение, единствено това ги учех аз да назовават спасение.

Сега чакам аз своето спасение, а то е за последен път да отида при тях.

Защото още един път искам аз да отида при людете: сред тях аз искам да заляза и умирайки, да им поднеса своя най-богат дар!

От слънцето се научих аз на това, когато то залязва, свръхбогатото светило: злато изсипва то тогава в морето от неизчерпаемото си богатство:

— така че дори и най-бедният рибар гребе със златно гребло! Това именно видях аз и не можех да се наситя да роня сълзи, докато гледах.

Също като слънцето Заратустра желае да залезе: сега седи той тук и чака, а около него вехти разтрошени скрижали, а също и нови скрижали — полуизписани.

4.

Ето тук е нов скрижал: но къде са моите братя, които ведно с мене ще го занесат в долината и в плътски сърца?

Тъй повелява моята голяма любов към най-далечните: не щади своя ближен! Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато!

Има много пътища и начини за превъзмогване: постарай се да ги откриеш! Само шегобиецът мисли: „Човек може да бъде и прескочен!“

Превъзмогни самия себе си дори и в своя ближен: и право, което можеш сам да си откраднеш, не чакай да ти го дадат!

Каквото правиш ти, никой не може да ти го върне. Запомни: няма възмездие!

Който не може да си заповядва, той трябва да се покорява. А не един може да си заповядва, но му липсва още много, за да може също и да се покорява на себе си!

5.

Тъй го изисква нравът на благородни души: те не искат нищо безвъзмездно, най-малко живота.

Който е от тълпата, той иска да живее безвъзмездно, ние, другите, обаче, на които се е отдал животът, ние винаги размишляваме как да му се отплатим най-добре в замяна на това!

И наистина благородна реч е тази, която гласи „Обетът, що животът ни дава, този обет ние ще изпълним към живота!“

Човек не бива да иска да се наслаждава там, където не дава да се наслаждават. И човек не бива да желае да се наслаждава.

Тъкмо наслада и невинност са най-свенливите неща: и двете не искат да бъдат дирени. Човек трябва да ги има — по-скоро той трябва да търси дълг и болка!

6.

О, братя мои, който е първак, той бива винаги принасян в жертва. А сега ние сме първаци.

Всички ние кървим на тайни жертвени олтари, ние всички горим и се печем в чест на стари идоли.

Нашето най-добро е още младо: то дразни стари небца. Нашето месо е крехко, нашата кожа е само кожа на агне — как няма да дразним ние стари жреци на идоли!

В нас самите живее той още, старият жрец на идоли, който пече нашето благо за свое угощение. Ах, братя мои, как да не бъдат първаците принасяни в жертва?

Ала така го иска нашият род. И аз обичам онези, които не искат да запазят себе си; загиващите обичам аз с цялата си обич: защото те ще преминат отвъд.

7.

Да говорят истината — това могат малцина! А който може, той пък не иска! Ала най-малко могат добряците.

О, тези добряци! Добрите люде никога не казват истината. За духа е болест да бъдеш такъв добряк.

Те отстъпват — тези добряци, те се предават, тяхното сърце повтаря, тяхното същество слуша. Но който слуша, той не чува сам себе си!

Всичко, което се назовава у добряците зло, трябва да се събере, за да се роди едничка истина: о, братя мои, достатъчно ли сте зли вие и за тази истина?

Смелата дръзновеност, продължителна недоверчивост, жестокото „Не“, досадата, забиването на ножа в жива плът, колко рядко идва всичко това заедно! От такова семе обаче се ражда истината.

Редом с нечиста съвест е расло досега всяко знание! Строшете, строшете, вие, о, бъдещи познавачи, вехтите скрижали!

8.

Когато във водата има греди, когато над реката има мостчета и перила, наистина тогава не намира вяра онзи който говори: „Всичко е в реката!“

Дори гламавите му противоречат: „Как? — възразяват гламавите, — всичко било в реката ли? Та нали над реката има греди и перила?

Над реката всичко е твърдо, всички ценности на нещата, мостовете, понятията, всяко добро и зло, всичко това е твърд о!“

А настъпва суровата зима, звероукротителката на реките. Тогава и най-мъдрите се научават на недоверие. И наистина не само гламавите казват тогава: „Не би ли трябвало всичко да стои неподвижно?“

„Поначало всичко стои неподвижно“ — това е истинско учение на зимата, добро нещо за безплодно време, добра разтуха за спящите зимен сън и домошарите около печката.

„Поначало всичко стои неподвижно“ — срещу това обаче проповядва топлият вятър!

Топлият вятър — един бик, но не орящ бик, а бесен бик, разрушител, който с гневни рога чупи леда! А пък ледът чупи мостчета!

О, мои братя, нима сега не е всичко в реката? Не са ли всички перила и мостчета паднали в реката? Кой би се придържал още към „добро“ и „зло“?

„Горко ни! Хвала на нас! Топлият вятър духа.“ — Така проповядвайте о, братя мои, по всички улици!

9.

Има една стара заблуда, тя се казва добро и зло. Около прорицатели и звездотълмачи се е въртяло досега колелото на тази заблуда.

Някога вярваха на прорицатели и звездотълмачи и затова вярваха: „Всичко е съдба: ти си длъжен, защото трябва да го извършиш!“

После отново човек започнал да не вярва на всички прорицатели и звездотълмачи и затова вярвали: „Всичко е свобода: ти можеш, защото искаш!“

О, братя мои, за звездите и бъдещето досега само са гадаели и нищо не са знаели. Затова и за добро и зло досега само се е гадаело и нищо не се е знаело!

10.

„Не кради!“, …"Не убивай" — такива думи едно време минаваха за свети: пред тях коленичеха и прекланяха глави и събуваха обувки.

Ала аз ви питам: къде е имало когато и да било по-нагли крадци и убийци по света от там, където такива думи бяха свети?

Няма ли в самия живот кражби и убийства? А с това, че такива думи са се назовавали свети, не се ли е извършвало убийство и на самата истина?

Или е било проповед на смъртта да се назове свято онова, което противоречи на живота и съветва Човека да се отрече от него? — О, братя мои, строшете, строшете вехтите скрижали!

11.

В това е моето съжаление към всичко минало, че аз виждам: то е обречено.

Обречено на милостта, на духа, на безумието, на всяко поколение, което идва и което преосмисля всичко, що е било, в свой мост!

Би могъл да дойде велик тиранин, лукаво изчадие, което със своята милост и немилост да насилва и изопачава миналото, докато му стане мост и предвестие, и глашатай, и кукуригане на първи петли.

Ала ето другата опасност и другото ми съжаление: който е от тълпата, неговата памет се връща назад до дядо му, ала с дядо му свършва и времето.

Така че всяко минало е обречено: защото един ден би могло да се случи тълпата да стане властелин и всяко време да се удави в плитки води.

Затова, о, братя мои, е потребен нов знатен род. Или както аз някога в притча се изразих: „Това именно е божественост, че има богове, а не Бог!“

12.

О, мои братя, аз ви посвещавам и наставлявам в нова знатност: вие трябва да станете създатели и огледвачи и сеячи на бъдещето:

— наистина не на знатност, която вие бихте могли да купите подобно на бакали и с бакалско злато: защото малко стойност има всичко, което има своя цена.

Не това, откъде идвате, ще съставя занапред вашата чест, а това, накъде отивате! Вашата воля и вашият крак, който иска дори и вас самите да изпревари — това нека съставя вашата нова чест!

Наистина не това, че сте служители на някой княз — неужели князете имат още някаква стойност, — или че сте били бастион на онова, което стои, за да стои още по-непоклатимо!

Не това, че вашият род е станал в дворците дворцов и вие сте се научили — пъстри също като фламинго — дълги часове да стърчите на един крак в плитки блата:

— защото да умееш да стоиш е заслуга на царедворци, а всички царедворци вярват, че към блаженствата след смъртта принадлежи и да смееш да поседнеш!

Също и не това, че някой дух, когото те назовават свят, е водил вашите предци в обетовани земи, които аз не възхвалявам: защото там, където израсна най-лошото от всички дървеса — кръстът, — в тази страна няма нищо за възхваляване!

И наистина, където и да е водил този „свети дух“ рицарите си, винаги такива шествия са били предвождани от кози и гъски и налудничави и опърничави глави.

О, братя мои, не назад трябва да гледа вашият знатен род, а напред! Изгнаници трябва да бъдете вие от всички земи на вашите отци и праотци!

Вие трябва да обичате земята на своите чеда — тази обич нека бъде ваш нов аристократизъм — неоткритата земя в най-далечното море! Нея аз заповядвам на вашите кораби да търсят и търсят!

Чрез вашите чеда вие трябва да поправите грешката, че сте деца на вашите отци: така вие трябва да изкупите всяко минало! Този нов скрижал издигам аз над вас.

13.

„Защо да живеем? Всичко е суета! Да живееш е все едно да вършееш слама. Да живееш е все едно да изгориш и все пак да не се сгрееш.“

Такъв старовремски брътвеж винаги минава за „мъдрост“ и понеже е стар и дъха на мухъл, дваж повече се тачи. Дори и плесента облагородява.

На деца е позволено да говорят тъй: те се боят от огъня, защото ги е опарил! Има много детинщина във вехтите книги на мъдростта.

А който винаги „вършее слама“, как би дръзнал да хули вършитбата? На такъв безумец би трябвало най-малко да се сложи катинар на устата!

Такива сядат на трапезата и не донасят нищо със себе си, дори не и истински глад — а сега те хулят: „Всичко е суета!“

Ала добре да ядеш и пиеш, о, братя мои, съвсем не е суетно изкуство! Строшете, строшете скрижалите на нивга нерадващите се!

14.

„За чистия всичко е чисто“ — тъй дума народът. Ала аз ви казвам: „За свинете всичко става свиня!“

Затова проповядват мечтателите и с клюмнала глава унилите, на които дори и сърцето е клюмнало: „Самият свят е мръсно чудовище!“

Защото те всички са нечисти духом: ала особено онези, които нямат нито покой, нито отмора, освен ако не виждат света отдире — мечтателите за отвъдния свят!

На тях казвам аз в лицето, макар да звучи непристойно: светът прилича на човека поради това, че има дирник — дотолкова е вярно!

В света има много мръсотия: дотолкова е вярно! Ала поради това самият свят все пак не е мръсно чудовище!

Има мъдрост в това, че много нещо в света вони: самата погнуса създава криле и сили, предугаждащи чисти извори.

Дори и у най-добрия има нещо, което буди погнуса; дори най-добрият е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато!

О, мои братя! Има нещо много мъдро в това, че има много гнусотия в света!

15.

Такива велемъдрия счувах аз да говорят на съвестта си благочестивите мечтатели и наистина без зъл умисъл и лъжа — макар да няма нищо по-лъжливо и по-коварно на света!

„Та остави света да си бъде свят! Недей повдига против него дори и пръст!

Не закачай този, който иска да души людете и да пи коли, да ги дере и изтезава: не повдигай срещу него дори и пръст! С това те се научават да се отричат от света.

А твоя собствен разум — него сам трябва да погълнеш и задушиш: защото е разум от тоя свят, така се научаваш самият ти да се отричаш от света!“

Строшете, строшете, о, братя мои, тези вехти скрижали на благочестивците! Оборете велемъдрията на световните хулители!

16.

„Който много се учи, той се отучва от всяко буйно желание“ — това си шушукат днес людете по всички тъмни улички.

„Мъдростта уморява, не си плаща с нищо труда; ти не бива да възжелаваш!“ Този нов скрижал намерих аз окачен дори на отворени тържища.

Оборете, о, братя мои, оборете и този нов скрижал! Окачили са го уморените от света и проповедниците на смъртта, също и майсторите на тоягата: защото, вижте, то е също и проповед за робство:

— че са се учили лошо и не на най-доброто, и на всичко прекалено рано, и на всичко прекалено бързо: че са зле яли, затова са си разстроили така стомаха,

— разстроен стомах е именно техният дух: той им дава съвет да умрат! Защото наистина, братя мои, духът е стомах.

Животът е извор на желание. Ала за когото говори разстроен стомах, бащата на скръбта, за него всички извори са отворени.

Да опознаваш: това е желание на човека с лъвска воля! Ала който е уморен, самият той бива само „желан“, с него си играят всички вълни.

И такава е винаги съдбата на този вид слаби люде: те се загубват по пътищата си. А накрая дори тяхната умора задава въпроса: „Защо е трябвало да извървяваме толкова много пътища? Та нали всичко е еднакво!“

Приятно звучи на ушите им, че проповядват: „Нищо не си струва труда! Вие не бива да възжелавате нищо!“ Ала това е проповед на робството.

О, братя мои, като свеж буревестник идва Заратустра за всички уморени от пътя: много носове ще накара той и да кихат!

Също и през зидове ще проникне моят свободен повей и вътре в затвори и при пленени духове!

Искането освобождава: защото искането е творчество, така уча аз. И само на творчество трябва да се учите вие!

И на самото учение трябва вие да се научите първом от мене, на доброто учене!

Който има уши, да слуша!

17.

Там чака ладията — може би тя води отвъд, към великото нищо. Ала кой желае да се качи в това „може би“?

Никой от вас не желае да се качи в ладията на смъртта! Как тогава искате да бъдете уморени от света?

Уморени от света! А дори нито веднъж не сте се откъснали от земята! Все още сластно устремени към земята аз ви намирах винаги, влюбени дори в собствената си умора от земята!

Неслучайно е увиснала надолу бърната ви: едно малко земно желание все още седи на нея! И в окото ви — не плава ли там облаче на незабравено земно въжделение?

Има на земята много добри изобретения — едните полезни, другите приятни: заради тях трябва да се обича земята.

И някои от тях са толкова добре изобретени, че са сякаш женска гръд — едновременно полезни и приятни.

Ала вие, уморени от света! О, земни ленивци! Вас би трябвало да ви нашарят с пръчки! С шибане на пръчки трябва да раздвижат отново нозете ви.

Защото ако не сте болни и грохнали от безпътен живот отрепки, от които земята е преситена, то вие сте хитри ленивци или стръвни, потайни и похотливи котараци. И не искате ли отново да заприпкате весело, вървете по дяволите!

На неизлечими болници човек не бива да желае да бъде лекар, тъй учи Заратустра: затова вие трябва да вървите по дяволите!

Но се изисква повече смелост, за да се доведе нещо докрай, отколкото да се почне нов стих: това знаят всички лекари и поети.

18.

О, братя мои, има скрижали, създадени от умората, и скрижали, създадени от леността, разкапаната; макар да говорят еднакъв език, те желаят все пак да бъдат нееднакво слушащи.

Погледнете този тук изнемогващ човек! Само на една педя е той далеч от целта си, ала от умора все пак е легнал упорито тук в праха — този храбрец!

От умора се прозява той пред път и земя, и цел, и дори пред самия себе си: ни една крачка не иска да направи той още — този храбрец!

Сега го жури слънцето и кучетата ближат неговата пот, ала той лежи там в твърдоглавието си и предпочита да изкрее:

— на една педя от целта си да изкрее! Наистина вие би трябвало дори за косата да го завлечете в неговото небе — този герой!

Още по-добре оставете го да си лежи там, където се е излегнал, за да го навести сънят, утешителят, с освежителен опияняващ дъжд.

Оставете го да лежи, докле от само себе си се пробуди — докле от само себе си надвие всяка умора и всичко онова, на което го е научила умората в него!

Само че, братя мои, прогонете от него кучетата, ленивите подлизурковци и всяка рояща се гад:

— всяка рояща се гад от „образовани“, която си подслажда душата с потта на всеки герой!

19.

Аз описвам кръгове около мене и свещени граници; все по-малцина и по-малцина се изкачват с мене по все по-високи и по-високи планини: аз изграждам планинска верига от все по-свещени планини.

Но където и да поискате да се покачите с мене, о, братя мои, гледайте да не би да се промъкне с вас някой паразит!

Паразит — това е червей, гъвкаво влечуго, което иска да се угоява във вашите болни разранени кътчета.

Ив това се състои неговото изкуство, че налучква в изкачващите се души къде са те уморени: във вашата печал и негодувание, в нежния ви свян той си свива своето гадно гнездо.

Където силният е слаб, благородният прекалено благ, там си свива той своето гадно гнездо: паразитът живее там, дето са малките уязвими кътчета на великана.

Що е най-благородната порода на всичко съществуващо и що е най-висшата? Паразитът е най-нисшата порода: който обаче е от най-благородна порода, той храни повечето паразити.

Именно душата, която има най-дълга стълба и може да се спусне най-дълбоко — как да не се настанят на нея най-много паразити?

— най-просторната душа, която вътре в себе си може да се разхожда надлъж и нашир и да се лута и да се скита; най-необходимата, която от радост се хвърля в случайността:

— съществуващата душа, която се нирва в битието; която притежава и иска да навлезе във волята и желанието:

— която отбягва сама себе си, която настига себе си в най-далечния кръг; най-мъдрата душа, на който безумието шепне най-сладостно:

— която е най-обична на самата себе си, в която всички неща имат своите притоци и оттоци и своя прилив и отлив: о, как да не живеят в най-благородната душа най-лошите паразити?

20.

О, братя мои, жесток ли съм? Но аз казвам — което пада, то трябва дори да се блъсне!

Всичко днешно пада, срива се: кой би желал да го задържи! А аз — аз искам и да го блъсна!

Познавате ли сладострастието, което търкаля камъни в стръмни бездни? Тези днешни люде: та вижте ги само как се търкалят те в моята бездна!

Увертюра съм аз за по-добри музиканти, о, братя мои! Един пример! Подражавайте на моя пример!

А когото не можете да научите да лети, научете го по-бързо да пада!

21.

Аз обичам храбрите люде: ала не е достатъчно само да въртиш майсторски меча, трябва също да знаеш и срещу кого се биеш.

И често има повече храброст в това, че човек се въздържа и отминава, за да се запази за по-достоен враг!

Вие трябва да имате врагове, които са за мразене, а не врагове за презиране. Вие трябва да се гордеете с врага си: така ви поучих аз вече един път.

Трябва да се запазите за по-достоен враг, о, приятели мои. Затова трябва мнозина да отминете,

— особено много сган, която ви крещи в ушите за народ и народи.

Пазете окото си чисто от тяхното „За“ и „Против“. Там има много правда и неправда: който се взре там, се разгневява.

Да зърнеш и да замахнеш с меча — там това е все едно: затова идете в горите и сложете меча си да спи!

Вървете по свои пътища! И оставете народа и народите да вървят по своите! Тъмни пътища, наистина, по които не проблясва вече дори ни една надежда!

Нека да владее там бакалинът, където всичко, що още блести, е бакалско злато! Не е вече епохата на кралете: това, що днес се зове народ, не заслужава крале.

Вижте само как тия народи сега постъпват като същи бакали: дори от всяка смет те пробират най-дребните изгоди!

Те се дебнат взаимно, дебнат се взаимно за нещо дребно — това назовават те „добросъседство“. О, блажено далечно време, когато един народ казваше: „Аз искам да бъда господар над народите!“

Защото, братя мои, най-доброто трябва да господарува, най-доброто иска да господарува! А там, където учението гласи другояче, там липсва най-доброто.

22.

Ако те имаха безплатно хляб, горко им! За какво биха крещели те тогава! Тяхната прехрана — това е техният истински разговор. И те трябва трудно да я добиват!

Хищни зверове са те: в тяхното „работене“ — там има дори и грабеж, а в тяхното „припечелване“ — там има дори и надхитряне! Затова ще им бъде трудно!

Те би трябвало да станат по-добри хищници, по-изтънчени, по-умни, по-човекоподобни: човек именно е най-добрият граблив звяр.

От всички зверове човек е ограбил вече техните добродетели: това е причината, че от всички зверове човек най-трудно трябва да си изкарва прехраната.

Само птиците са още над него. И ако човек се научи и да лети, горко му! Колко ли нагоре би литнала неговата страст към грабеж!

23.

Тъй искам аз мъжа и жената: годен за война единият, за раждане годна другата. Ала и двамата годни за танец с глава и нозе.

И изгубен ще бъде за нас денят, когато не се е танцувало нито веднъж! И лъжовна ще се зове всяка истина, при която е липсвал всякакъв смях!

24

Вашето бракосъчетание гледайте да не е лошо съчетаване! Вие се съчетавате много набързо: а от това следва: прелюбодеяние!

И все пак по-добре прелюбодеяние, отколкото браконакърнение и браколъжене! Една жена ми каза тъй: „Наистина аз накърних брака, но първом бракът накърни мене!“

Лошите съпрузи намирах винаги, че са и най-зли отмъстители. Те търсят възмездие от целия свят за това, че не могат вече да вървят поотделно.

Поради това аз искам искрените да си казват взаимно: „Ние се обичаме, нека да гледаме да запазим и занапред любовта си! Или иначе нашият обет ще излезе недоглеждане.“

„Дайте ни срок и кратък брак, за да видим дали сме годни за дълъг брак! Велико нещо е да останем вовеки двама!“

Така съветвам всички искрени люде. И що би била моята обич към свръхчовека и към всичко, което трябва да дойде, ако говорех и съветвах другояче?

Не само да се множите, но и да растете нагоре! За това, о, братя мои, нека ви помогне градината на брака!

25.

Който е омъдрял върху стари наченки, ето че най-сетне ще подири извори на бъдещето и нови наченки.

О, братя мои, не ще мине дълго време, и ще произлязат нови народи и нови извори ще заклокочат към нови глъбини.

Земетръсът именно — той затрупва много кладенци, той кара мнозина да изнемогват от жажда. Той издига също от недрата вътрешни сили и потайности на светло.

Земетръсът разкрива нови извори. В земетръса на стари народи избликват нови извори.

И който възкликне тогава: „Ето тук има кладенец за много изжаднели, едно сърце за много копнеещи, една воля за много оръдия“ — около него ще се струпа цял един народ, сиреч много опитващи люде.

Кой умее да заповядва, кой трябва да се покорява — това се опитва там! Ах, с колко дълготрайно търсене и разгадаване, и несполуки, и поуки, и многократни опитвания!

Човешкото общество, това е опит, тъй уча аз — дълготрайно търсене: ала то търси заповедника!

Един опит, о, братя мои! А не „договор“! Строшете, строшете това слово на мекосърдечните и на полутакивата и полуонакивата!

26.

О, братя мои! У кого ли се крие най-голямата опасност за човешкото бъдеще? У добрите и справедливите ли люде се крие тя?

— или у онези, които говорят и в сърцето си чувствуват: „Ние знаем вече що е добро и справедливо, ние дори го притежаваме. Горко на тези, които тук още го търсят!“

И каквато вреда да могат да нанесат злите люде, вредата на добрите е най-вредната вреда!

И каквато вреда да могат да нанесат хулителите на света, вредата на добрите люде е най-вредната вреда!

О, братя мои, надникна някога Един в сърцата на добрите и справедливите и каза тогава: „Те са фарисеи!“ Ала не Го разбраха.

Самите добряци и справедливци не посмяха да Го разберат. Техният дух е в плен на добрата им съвест. Глупостта на добряците е неизмеримо умна.

Истината обаче е тази: добрите трябва да бъдат фарисеи. Те нямат друг избор!

Добрите трябва да разпънат на кръста Оногова, Който изнамира за себе си своя собствена добродетел! Ето истината!

А вторият, който откри тяхната страна, страната, сърцето и земята на добряците и справедливците, бе онзи, който тогава запита: „Кого мразят те най-много?“

Твореца мразят те най-много: тогова, който троши скрижали и стари ценности, трошителя, когото те назовават престъпник.

Добряците именно — те не могат да творят: те са винаги началото на края:

— те разпъват на кръст Оногова, Който пише нови ценности на нови скрижали, те принасят в жертва на себе си бъдещето, те разпъват на кръст цялото човешко бъдеще!

Добряците — те са били винаги началото на края.

27.

О, братя мои, разбрахте ли вие също и това слово? И що казах нявга аз за „последния човек“?

У кого се крие най-голямата опасност за цялото човешко бъдеще? Не се ли крие у добряците и справедливците?

Разломете, разломете добряците и справедливците! О, братя мои, разбрахте ли вие също и това слово?

28.

Вие бягате от мене ли? Уплашихте ли се? Треперите ли при това слово?

О, мои братя, когато ви заповядах да разломите добряците и скрижалите на добряците, тогава едва качих аз човека на кораб да плува по своето открито море.

И едва сега настъпва за него голямата уплаха, голямото озъртане, голямата болест, голямата погнуса, голямата морска болест.

Лъжливи брегове и лъжливи безопасности ви посочваха добряците. В лъжите на добряците бяхте вие родени и приютени. Всичко е потънало в лъжа и покварено чрез добряците.

Ала който е открил земята „Човек“, открил е също така и земята „Човешко бъдеще“. Сега за мене вие трябва да станете мореплаватели, смели, търпеливи!

Право ходете, о, братя мои, научете се овреме да ходите изправени! Морето вилнее: всичко е в морето. Мнозина се нуждаят от вас, за да се изправят отново.

Морето вилнее. Всичко е в морето. Хайде! Напред! О, стари моряшки сърца!

Що ни е родина! Натам се повива нашето кормило, където е страната на чедата ни! Натам по-бурно от морето ни тегли нашият велик копнеж!

29.

„Защо си толкова твърд! — запитал веднъж дървеният въглен диаманта. — Та нали сме близки роднини?“

„Защо сте толкова меки?“ О, братя мои, тъй ви питам аз: та нали сте мои братя?

Защо сте толкова меки, толкова неустойчиви, отстъпчиви? Защо има толкова много отричане и отхвърляне в сърцата ви? Толкова много съдба във взора ви?

И ако не желаете да бъдете съдба и неумолими, как бихте могли вие да побеждавате заедно с мене?

И ако вашата твърдост не може да блести и да реже и да разрязва като диамант, как бихте могли вие някога заедно с мене да творите?

Творците именно са твърди. И блаженство би трябвало да изпитвате, когато ръката ви оставя своя отпечатък върху хилядолетия като върху восък:

— блаженство да пишете върху волята на хилядолетия като върху мед и по-твърди от мед, по-благородни от мед. Съвсем твърдо е само най-благородното.

Този нов скрижал, о, братя мои, аз издигам над вас: бъдете твърди!

30.

О, ти, моя воля! Ти, обрат на всяка неволя, о, ти, моя необходимост! Запази ме от всякакви малки победи!

О, участ на моята душа, която аз назовавам съдба! О, ти в мене! Ти над мене! Запази ме и спастри ме за една велика съдба!

И своето последно величие, о, ти, моя воля, запази за своя последен миг, за да бъдеш неумолима в победата си! Ах, кой не е бивал сразяван от своята победа?

Ах, чие око не се е помрачавало в този опияняващ здрач? Ах, чий крак не е залитал и в победата не е отвикнал да стои?

За да бъда един ден готов и узрял за голямото пладне: готов и узрял подобно на разкалена мед, на чреват със светкавици облак и напращяло от мляко виме:

— готов за самия себе си и за своята най-скрита воля: лък, пламтящ от страст за своята стрела, стрела, пламтяща от страст за своята звезда:

— звезда, готова и зряла в своето пладне, пламтяща, пронизана, блажена от унищожителните стрели на слънцето:

— сам слънце и неумолима слънчева воля, готова за унищожение в победата!

О, воля моя, обрат на всяка неволя, о, ти, моя необходимост! Спастри ме за една велика победа!

Тъй рече Заратустра.