Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (59) (Книга за всички и никого)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Also sprach Zaratustra, –1885 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Диан Жон (2011)

Издание:

Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

Първо издание

 

Превела от немски: Жана Николова-Гълъбова

Редактор: Димитър Денков

Художник: Евгений Клинчаров

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Славянка Мундрова

Встъпителна студия: проф. д-р Исак Паси

Послеслов: Жана Николова-Гълъбова

 

ALSO SPRACH ZARATUSTRA (Aus dem Nachlass 1882–1885);

von Friedrich Nietzsche

Nietzsches Werke Bd. VII

Alfred Kroner Verlag in Stuttgart

© Исак Соломон Паси, встъпителна студия

© Жана Николова-Гълъбова, превод, послеслов, 1990

с/о Jusautor, Sofia

 

Издателство „Христо Ботев“, София, 1990

Издателски №8638.

Дадена за набор на 23.VII.1990 г.

Подписана за печат на 5.X.1990 г.

Излязла м. декември

Печатни коли 23

Издателски коли 19,32

Условно-издателски коли 18,76

Формат 84/108/32

Цена 6,29 лв.

Код 22/9531229411/0442–5–90

Издателска къща „Христо Ботев“ — София, бул. „В. И. Ленин“ №47

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н, Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне

За смаляващата добродетел

1.

Когато слезе отново на сушата, Заратустра не се запъти направо към своята планина и пещерата си, а измина много пътища и зададе много въпроси, разузна това и онова, така че накрая каза на шега за самия себе си: „Ето една река, която след много лъкатушни зигзаги се връща отново в извора си.“ Защото той искаше да узнае що се е случило през това време с човека: дали е станал по-велик или по-малък. И веднъж той видя редица нови къщи и в почуда рече:

„Що означават тези къщи? Наистина не ги е издигнала там някоя велика душа по своя образец!

Дали не ги е извадило, ей богу, някое малоумно дете от кутията си за играчки? Та нека някое друго дете да ги прибере отново и върне в своята кутия.

А тези килийки и стаи: неужели мъже могат да излизат и влизат в тях? Направени са, както ми се струва, по-скоро за копринени буби или за стръвни котки, които в лакомията си могат да се нахвърлят и на себе си.“

 

 

И Заратустра се спря и замисли. Накрай той рече опечален: „Всичко се е смалило!

Навред виждам ниски порти: който е моего рода, все ще успее да мине през тях, но ще трябва да се приведе.

О, кога ще се върна в моята родина, дето не ще трябва вече да се навеждам — не ще трябва да се навеждам пред дребосъците!“ И като въздъхна, Заратустра насочи взор в далечината.

Още в същия ден той произнесе своята реч за смаляващата добродетел.

2.

Вървя сред тоя народ и държа очите си отворени: людете не ми прощават, че не завиждам на техните добродетели.

Те са язвителни към мене, тъй като аз им говоря: „За малки хорица са нужни малки добродетели“, тъй като за мене е трудно да се съглася, че са нужни малки хорица!

Все още приличам на петел в чуждо дворище, кълван дори и от кокошките, ала аз не се сърдя за това на кокошките.

Аз съм учтив към тях, както към всяка дребна неприятност. Да бъдеш бодлив срещу дребното ми се струва мъдрост за таралежи.

Вечер, насядали край огъня, всички те говорят за мене, но никой не мисли за мене.

Ето новото безмълвие, което научих: тяхната гълчава около мене разстила плащ върху моите мисли.

Те гълчат шумно помежду си: „Що ли ни носи този чемерен облак? Да гледаме да не ни донесе някаква напаст!“

А неотколе една жена дръпна към себе си детето си, което искаше да дойде при мене: „Отведете децата — викаше тя, — такива очи опърлят детските души.“

Те кашлят, когато аз говоря: твърдят, че кашлицата била възражение срещу силни ветрове — те нищо не долавят от бученето на моето щастие!

„Още нямаме време за Заратустра“ — тъй възразяват те. Но какво значение има време, което „няма време“ за Заратустра?

А дори и да ме славословеха, как бих могъл да заспя върху тяхната слава? Трънлив пояс е за мене тяхното хвалебствие. Той ме дращи дори когато съм го свалил.

Научих също и това от тях: хвалебственикът се преструва, че уж връща, а в действителност чака да го надарят още повече.

Запитайте крака ми дали му допада похватът им на славословене и подмамване! Наистина по такъв такт и тик-так той не желае нито да танцува, нито да мирува.

Искат да ме подмамят към малка добродетел и да ме възхваляват за нея, към тик-така на малко щастие биха желали да увещаят моя крак.

Аз вървя сред тоя народ и държа очите си отворени: те са станали по-малки и стават все по-малки и по-малки. Това се дължи на тяхното учение за щастие и добродетел.

И в добродетелта именно те са скромни — защото търсят доволство. Ала с доволство се примирява само скромната добродетел.

Наистина и те също се учат по свой начин да крачат и да крачат напред, но това аз назовавам тяхно куцане. Така те са спънка за всеки, който бърза.

И не един от тях крачи напред, а с изпъната шия гледа назад; такъв с удоволствие изблъсквам от пътя си.

Поначало нозе и очи не бива да лъжат, нито пък да се изобличават взаимно в лъжа. Ала много лъжливост се шири сред малките хорица.

Някои от тях желаят, ала повечето биват само желани. Някои от тях са истински, ала повечето са лоши актьори.

Между тях има актьори, без да знаят това, и актьори, без да желаят това. Истинските люде са винаги рядкост, особено истинските актьори.

Малцина са тук истински мъже, затова жените им се вмъжават. Защото само който е достатъчно мъж, ще разкрепости жената в жената.

И това лицемерие сред тях намерих за най-страшното: защото и тези, които заповядват, лицемерят с добродетелите на онези, които им служат.

„Аз служа, ти служиш, ние служим“ — тъй се моли тук дори лицемерието на заповедниците — и тежко им, ако първият господар е само пръв слуга!

Ах, дори в техните лицемерия се завря окото на любопитството ми: и добре отгатнах аз тяхното щастие на мухи и тяхното жужукане около огрени от слънцето стъкла на прозорци.

Колкото добрина, толкова и слабост виждам аз. Колкото правда и състрадание, толкова слабост.

Обли, правдиви и добрички са те един към друг, както песъчинки са обли, правдиви и добрички към песъчинки.

Да прегърнеш скромно едно мъничко щастие — това те зоват „преданост“, а в същото време хвърлят вече крадешком скромен поглед към ново мъничко щастие.

Всъщност те искат простодушно най-много едно нещо: никой да не ги наскърбява. Тъй те изпреварват всекиго и му правят добро.

Това обаче е страхливост, макар да се назовава „добродетел“.

И ако понякога говорят грубо тези малки хорица, аз долавям в словата им само тяхната прегракналост — именно и най-малкият повей на вятъра ги кара да пресипват.

Хитроумни са те, техните добродетели имат хитроумни пръсти. Ала им липсват юмруците, пръстите им не умеят да се скриват зад пестниците.

Добродетел за тях е това, което прави скромен и питомен човека. Така те превръщат вълка в куче и самия човек в най-доброто домашно животно на човека.

„Ние поставихме своя стол по средата — това ми говори тяхната лека усмивка — еднакво далече и от умиращи фехтовачи, и от самодоволни свине.“

Ала това е посредственост, макар да се назовава вече умереност.

3.

Аз вървя сред този народ и казвам по някоя и друга дума, ала те не умеят нито да вземат, нито да задържат.

Те се учудват, че не съм дошъл да порицавам страсти и пороци. И наистина аз не дойдох също тъй и да предпазвам от джебчии!

Те се учудват, че не се готвя още повече да изостря ума им и да развия тяхното остроумие. Сякаш нямат достатъчно остроумци, чийто глас стърже в ушите ми като калем по плоча!

И ако се провикна: „Прокълнете всички страхливи дяволи у вас, които така охотно биха желали да скимтят и да скръстват ръце и да благоговеят“ — то те отвръщат: „Заратустра е безбожник.“

И особено техните учители по преданост викат така. Ала тъкмо на тях аз обичам да крещя в ухото: „Да! Аз съм Заратустра, безбожникът!“

Ах, тези учители по преданост! Навред, дето има нещо дребно и болнаво, и келяво, те пълзят подобно на въшки и само моето отвращение ми пречи да ги клъцна.

И ето това е моята проповед за техните уши. Аз съм Заратустра, безбожникът, който говори тъй: „Кой е по-голям безбожник от мене, за да се подчиня с радост на неговото поучение?“

Аз съм Заратустра, безбожникът: „Къде да намеря подобни на мене? А всички са подобни на мене, които сами си дават своята воля и отхвърлят всяка преданост.“

Аз съм Заратустра, безбожникът: аз все още си варя всеки случай в своето гърне. И едва когато той се свари добре там, аз го приветствувам с „добре дошъл“, като свое ястие.

И наистина не един случай дойде като повелител при мене, ала още по-повелително му заговори моята воля — и ето че той падна на колене пред мене, молещ се:

— молещ се да намери подслон и сърце при мене и ласкаво убеждаващ ме: „Та виж, о, Заратустра, аз идвам както само приятел идва при приятел!“

Ала що ли говоря аз там, дето никой няма моите уши! И тъй аз ще извикам по всички ветрове, за да разнесат думите ми:

„О, вие, малки хорица, вие ще ставате все по-малки и по-малки! О, вие, хорица на удобствата, вие вече се роните! Вие ще загинете:

— от вашите многобройни малки добродетели, от вашите многобройни малки пропуски, от вашите многобройни малки примирения.“

Прекалено щадяща, прекалено отстъпчива, такава е вашата пръст! А за да стане голямо едно дърво, иска да забие яки корени около яки скали!

Също и това, което сте пропуснали, се втъкава в тъканта на цялото човешко бъдеще. Дори вашето нищо е паяжина и паяк, който живее от кръвта на бъдещето.

И когато вие вземате, изглежда, сякаш крадете, о, малки добродетелници! Ала дори и в средата на негодници честта говори: „Човек трябва да открадне само там, дето не може да ограби.“

„С времето всичко ще се оправи“ — ето още едно учение на примирението. Но аз ви казвам, о, люде на удобствата: взема се и все повече и повече ще се взема от вас!

Ах, само да можехте да се отърсите от всяко полужелание и да пристъпите към дело със същата решителност както към леност.

Ах, само да разберяхте моето слово: „Правете все пак това, което желаете, ала бъдете преди всичко такива, които могат да желаят.“

„Обичайте все пак ближния си като себе си, ала бъдете преди всичко такива, които обичат самите себе си:

— с голяма обич обичат, с голямо презрение обичат! Тъй говори Заратустра, безбожникът.“

Ала защо ли говоря аз там, дето никой няма моите уши! Тук съм изпреварил с цял час моето време.

Свой собствен предтеча съм аз сред този народ, собствено кукуригане на петел на разсъмване в мрачни улички.

Ала техният час наближава! Ще дойде и моето време! С всеки час те стават все по-малки и по-малки, по-бедни и по-бедни, все по-безплодни и по-безплодни — бедна трева, бедна пръст!

И скоро ще настъпи мигът, когато те ще застанат пред мене като суха трева и степ, истински уморени от самите себе си, и повече жадуващи за огън, отколкото за вода!

О, благословен миг на мълнията! О, тайна пред пладне! Блуждаещи огньове ще направя аз един ден от тях и вестители с пламенни езици:

— те трябва да предвестяват един ден още с пламенни езици: „То настъпва, то е близо — великото пладне!“

Тъй рече Заратустра.