Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (64) (Книга за всички и никого)

2.

Сладострастието: жило и трън в плътта на всички облечени във власеница презрители на тялото и като „свят“ прокълнато от всички в долния свят, защото то се гаври и подиграва с всички учители на объркани и заблудни учения.

Сладострастие: за сганта бавният огън, на който я изгарят, за всяко червясало дърво, за всички вонливи дрипели — готова огнена и бумтяща пещ.

Сладострастие: за свободните сърца — невинно и свободно нещо. Елизиум на земята, благодарствен дитирамб на всяко грядуще към настоящето „Сега“.

Сладострастие: само за повехналия човек сладостна отрова, а за лъвските воли — активно тонично средство за сърцето и благоговейно съхранявано вино на вината.

Сладострастие: великият праобраз на щастието като символ на по-висше щастие и върховна надежда. На мнозина именно е обещан брак и повече от брак:

— на мнозина, които са по-чужди един на друг, отколкото съпруг и съпруга — а кой е проумял напълно колко са чужди един на друг съпруг и съпруга?

Сладострастие: ала аз ще издигна огради около моите мисли и още около моите слова, за да не нахлуят свинете и мечтателите в градините ми!

Властолюбие: огненият бич на най-жестоките коравосърдечници; ужасното изтезание, което очаква дори и най-свирепия мъчител; мрачният пламък на живи клади.

Властолюбие: злостната юзда, която бива нахлузена и на най-суетните народи; осмивач на всяка съмнителна добродетел. То яха всеки кон и всяка гордост.

Властолюбие: земетресение, което разтърсва и разтрошава всичко прогнило и проядено; идващият с гръм и трясък наказващ разрушител на варосани гробници; на проблясващата като мълния въпросителна пред ненавременили отговори.

Властолюбие: пред неговия поглед човек пълзи и превива гръбнак, и раболепничи, и става по-нисък от змията и от свинята, докато накрая от него не възроптава гласно великото презрение.

Властолюбие: страшната учителка на великото презрение, което в лицето на градове и царства проповядва: „Махни се!“, докато из самите тях възроптава глас: „Ето, сам ще се махна!“

Властолюбие: то се издига примамливо и до чисти и самотни люде, и до нелюдими самодоволни висини, пламтящо като обич, която рисува съблазнително пурпурни блаженства по земното небе.

Властолюбието: та кой ли би го назовал „страст“, когато всъщност висината копнее надолу за власт! Наистина няма нищо линеещо и болестно в такъв копнеж и стремеж надолу!

О, да можеше самотната висина да не се вечно осамотява и да не се задоволява само със себе си, о, да можеше планината да слезе в долината и ветровете на висината да веят и в низините!

О, кой би намерил истински подходящо кръщелно и добродетелно име за този копнеж? „Даряваща добродетел“. Тъй нарече веднъж Заратустра неназовимото.

И тогава именно се случи — и то наистина за пръв път се случи, че неговото слово възхвали себелюбието, читавото и здраво себелюбие, което извира из мощна душа:

— из мощна душа, към която принадлежи висока снага, хубавата, победната, освежителната, около която всяко нещо става огледало:

— кръшната, убедителна снага, танцувачът, чийто символ и израз е себерадващата се душа. Себерадостта на такива снаги и души сама се зове „добродетел“.

С думите си за добро и зло такава себерадост се огражда като със свещени дъбрави. С имената на своето щастие тя прогонва от себе си всичко презряно.

Далеч от себе си тя прогонва всичко страхливо. Тя казва: „Лошо — това значи страхливо!“ Презрение заслужава според нея постоянно загриженият, непрестанно въздишащият, вечно оплакващият се, а също така и този, който събира и най-дребните печалби.

Тя презира също всяка горестна мъдрост: защото наистина има и мъдрост, която цъфти на тъмно, мъдрост — от рода на мрачениците^[1], отколкото оная, която постоянно въздиша: „Всичко е суета!“

Плахото недоверие тя схваща като нещо нищожно, а също така и оногова, който изисква клетви вместо погледи и ръце, също тъй и всяка прекалено недоверчива мъдрост, защото такъв е нравът на боязливите души.

Още по-нищожен й се вижда бързият любоугодник, сервилен като куче, който веднага ляга на гърба си, раболепникът. Защото има и мъдрост, която е низкопоклонническа и кучешка раболепна, и смирена, и бързо услужлива.

Омразен й е този и дори изпитва погнуса от него, който нивга не иска да се брани, който преглъща отровни плюнки и зли погледи — прекалено търпеливият, безропотно понасящият всичко, безпрекословният вседоволник! — това именно е ратайско раболепие.

Дали някой сервилничи пред богове или божествени ритници, пред човеци и тъпоумни човешки мнения: всяко ратайско раболепие плюе в лицето — това блажено себелюбие!

Лошо: тъй се зове всичко — прекършено и робски низкопоклонно, несвободните премигващи очи, потиснатите сърца и онази фалшива отстъпчива пасмина, която целува с широки страхливи устни.

А „лъжовна мъдрост“ — тъй назовава то всичко, над което мъдруват ратаи и старци, и уморени люде, и особено цялата, лоша, безразсъдна и велемъдра глупост на свещениците.

Но псевдомъдреците — всичките тези свещеници, уморени от света люде и онези, чиято душа е от женски и ратайски род. О, колко жестоко си играеха те от край време със себелюбието.

А тъкмо това трябвало да бъде добродетел и да се зове добродетел: да си играе човек жестоко със себелюбието. „Несебелюбиви“ — такива биха искали да станат, и то с добро основание, всичките тези уморени от света страхливци и кръстоносни паяци!

Но за всички тях сега настъпва новият ден, промяната, съдийският меч, великото пладне, тогава много нещо ще се разкрие!

И който ще назове „Аз“-а непокътнат и свещен и себелюбието блажено, наистина той ще изрече и това, което знае като прорицател: „Ето то настъпва, то е пред прага, великото пладне!“

Тъй рече Заратустра.