Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (55) (Книга за всички и никого)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Also sprach Zaratustra, –1885 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Диан Жон (2011)

Издание:

Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

Първо издание

 

Превела от немски: Жана Николова-Гълъбова

Редактор: Димитър Денков

Художник: Евгений Клинчаров

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Славянка Мундрова

Встъпителна студия: проф. д-р Исак Паси

Послеслов: Жана Николова-Гълъбова

 

ALSO SPRACH ZARATUSTRA (Aus dem Nachlass 1882–1885);

von Friedrich Nietzsche

Nietzsches Werke Bd. VII

Alfred Kroner Verlag in Stuttgart

© Исак Соломон Паси, встъпителна студия

© Жана Николова-Гълъбова, превод, послеслов, 1990

с/о Jusautor, Sofia

 

Издателство „Христо Ботев“, София, 1990

Издателски №8638.

Дадена за набор на 23.VII.1990 г.

Подписана за печат на 5.X.1990 г.

Излязла м. декември

Печатни коли 23

Издателски коли 19,32

Условно-издателски коли 18,76

Формат 84/108/32

Цена 6,29 лв.

Код 22/9531229411/0442–5–90

Издателска къща „Христо Ботев“ — София, бул. „В. И. Ленин“ №47

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н, Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне

Трета част
1883/1884 г.

„Вие гледате на възбог, когато се стремите към извисяване. А аз гледам надолу, защото съм се извисил вече. Кой от вас може едновременно да се смее и да витае във висините?

Който се изкачи на най-високите планини, той се смее на всички трагични случки и трагични зрелища.“

Заратустра

„За четмо и писмо“

Пътникът

Около полунощ Заратустра се отправи на път по ската на острова, за да може рано сутринта да стигне до другия бряг, защото там искаше да се качи на кораб. Именно там имаше добро пристанище, в което и чужди кораби хвърляха охотно котва. Те вземаха и пътници със себе си, които искаха да пътуват от блажените острови през морето. Когато се катереше сега тъй по планината, Заратустра си припомняше пътьом много самотни скитания от младини и колко много планини и скатове, и чуки е вече прехвърлил.

— Аз съм пътник и планинар — говореше той на сърцето си — аз не обичам равнините, и изглежда, че не мога дълго да се заседя на едно място.

И каквото да ми е сега отредено като съдба и преживелица — в него положително ще има скитане и катерене по планина: всъщност човек в края на краищата изживява само самия себе си.

Изтече времето, когато можеха още да ме срещнат случайности: а и що би могло сега още да ми се случи, което да не е било вече моя собственост?

То само̀ се връща, то най-сетне се прибира у дома си — моето собствено „Аз“ и това от него, което дълго е било в чужбина, пръснато между всички неща и случаи.

И още едно нещо зная: аз стоя сега пред своя последен връх и пред онова, което досега ми беше спестено. Ах, предстои ми най-трудният път нагоре! Ах, започвам най-самотното си пътешествие!

Но човек моего рода не може да избегне такъв час: часът, който му говори: „Едва сега ти ще прекрачиш твоя път на величието! Връх и бездна — сега те са се слели ведно!

Ти прекрачи твоя път на величието: сега стана твое последно убежище това, което досега се зовеше твоя последна опасност!

Ти крачиш по твоя път на величието: сега трябва да ти вдъхне най-голяма смелост това, че зад тебе не съществува вече никакъв път!

Ти крачиш по пътя на твоето величие: тук никой не ще дебне след тебе! Самият ти крак заличи пътя зад тебе, а над него стои надписът: «Невъзможност».

И ако сега ти липсват всякакви стълби, ти трябва да умееш да се катериш и на своята собствена глава: как иначе би искал да се изкатериш нагоре?

На своята собствена глава и над собственото сърце! Сега трябва дори най-разнеженото в тебе да се превърне в непоклатима твърдост.

Който винаги се е щадил много, той заболява най-сетне от прекомерното си щадене. Хвала на онова, което закалява! Аз не хваля страната, гдето тече мед и масло.

Необходимо е да се научиш да отвърнеш поглед от себе си, за да видиш множеството — тази твърдост е необходимост за всеки планинар.

Ала който като познаващ е с нагли очи, как би могъл той да види нещо повече в нещата освен техните външни основания?

Ала ти, о, Заратустра, искаше да видиш дъното на всички неща и техните скрити основания: затова ти трябва да се изкатериш над самия себе си, нагоре, на възбог, докато дори твоите звезди останат под тебе!

Да! От висината да виждам под мене самия себе си и още моите звезди: едва това би се зовало мой връх, единствено то остава още за мене мой последен връх!“

 

 

Тъй говореше Заратустра на себе си, катерейки се по планината, като се опитваше със сурови мъдрости да утеши сърцето си: защото сърцето му беше дълбоко наранено както никога досега. А когато стигна билото на планината, ето че пред взора му се изпречи разстлано другото море и той застана безмълвен и дълго мълча. А нощта беше студена и ясна на тази височина и звездите на небето светеха с ярък блясък.

„Аз познавам жребия си — рече най-сетне той с тъга. — Добре тогава! Аз съм готов. Току-що започна моята последна самота.

Ах, това чемерно, горестно море под мене! Ах, тази чревата нощна начумереност! Ах, жребий и море! При вас долу трябва аз сега да сляза!

Пред своята най-висока планина стоя аз и пред най-дългото си странствуване: затова трябва по-напред да сляза долу по-дълбоко, отколкото съм се възкачвал когато и да било:

— по-дълбоко в болката, отколкото съм се възкачвал когато и да било, чак до нейната най-чемерна глъб! Тъй иска моят жребий! Добре тогава! Аз съм готов.

«Откъде идат най-високите планини!» — тъй питах някога. Тогава се научих, че идат от морето.

Това сведение е написано по техните морени и каменни стени на върховете им. От най-дълбоката глъб трябва да се издигне най-високото до своята вис.“

Тъй рече Заратустра навръх планината, дето беше студено. Ала когато наближи морето и най-сетне застана сам между скалите, се почувствува уморен от пътя и изпълнен с по-непреодолим копнеж отпреди.

— Сега всичко още спи — рече той, — също и морето спи. Пияно за сън и чуждо гледа окото му към мене.

Ала то диша топло, чувствувам това. И чувствувам още, че то сънува. То се мята в съня си на корави възглавки.

Чуй! Чуй! Как стене то от лоши спомени! Или може би от лоши предчувствия?

Ах, аз тъгувам заедно с тебе, о, мрачно чудовище, и заради тебе се сърдя сам на себе си.

Ах, защо ръката ми няма достатъчно сила? На драго сърце, наистина, бих те изтръгнал от лошите сънища!

 

 

И както говореше тъй, Заратустра се засмя с тъга и горчивина над самия себе си. Как, Заратустра, неужели ти искаш да утешиш морето с песента си?

Ах, ти, любвеобилен глумецо Заратустра, о, ти, преблажен наивнико! Ала ти винаги си бил такъв! Винаги си пристъпвал изпълнен с доверие към всяка страхотия.

Всяко чудовище си искал дори да погалиш. Малко лъх от топло дихание, малко нежни къдрички по лапата — и тозчас си готов да го обикнеш и прикоткаш.

Обичта е опасност за най-самотния, обичта към всичко, стига то да е живо! За смях е наистина моето глумство и моята скромност в любовта!

Тъй рече Заратустра и се засмя за втори път при това, но тогава си спомни за изоставените си приятели и сякаш бе прегрешил с мислите си пред тях, се разсърди на себе си за тези мисли. Ала скоро се случи, че смеещият се се разплака: от гняв и копнеж заплака Заратустра горчиво.