Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (80) (Книга за всички и никого)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Also sprach Zaratustra, –1885 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Диан Жон (2011)

Издание:

Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

Първо издание

 

Превела от немски: Жана Николова-Гълъбова

Редактор: Димитър Денков

Художник: Евгений Клинчаров

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Славянка Мундрова

Встъпителна студия: проф. д-р Исак Паси

Послеслов: Жана Николова-Гълъбова

 

ALSO SPRACH ZARATUSTRA (Aus dem Nachlass 1882–1885);

von Friedrich Nietzsche

Nietzsches Werke Bd. VII

Alfred Kroner Verlag in Stuttgart

© Исак Соломон Паси, встъпителна студия

© Жана Николова-Гълъбова, превод, послеслов, 1990

с/о Jusautor, Sofia

 

Издателство „Христо Ботев“, София, 1990

Издателски №8638.

Дадена за набор на 23.VII.1990 г.

Подписана за печат на 5.X.1990 г.

Излязла м. декември

Печатни коли 23

Издателски коли 19,32

Условно-издателски коли 18,76

Формат 84/108/32

Цена 6,29 лв.

Код 22/9531229411/0442–5–90

Издателска къща „Христо Ботев“ — София, бул. „В. И. Ленин“ №47

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н, Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне

По пладне

И Заратустра все вървеше и вървеше и вече не срещаше никого, и беше самичък, и все отново намираше себе си и се радваше и се опиваше от самотата си, и мислеше за хубави неща — по цели часове. По пладне обаче, когато слънцето стоеше точно над главата му, Заратустра мина покрай едно старо криво и чворесто дърво, обгърнато отвсякъде и скрито от самото себе си от щедрата любов на една лоза. По нея висяха множество кехлибареножълти гроздове примамливо за погледа на пътника. Тогава му се поиска да утоли малко жаждата си и да си откъсне един грозд. Ала едва протегнал ръка към него, прищя му се още по-неудържимо нещо друго: да се изтегне под дървото в часа на знойното пладне и да поспи.

Така и направи. И щом легна на земята, в безмълвието и тайнствената тишина на пъстроцветната трева, той вече забрави своята малка жажда и заспа. Защото според поговорката на Заратустра: едното е по-необходимо от другото. Само че очите му останаха отворени, тъй като не можеха да се наситят да гледат и да облажават дървото и любовта на лозата. Но в просъница Заратустра рече тъй на сърцето си:

„Тихо! Тихо! Не стана ли ей сега светът съвършен! Що става с мене?

Сякаш нежен зефир невидимо танцува по гладкото като мрамор море, плъзга се леко като перце: така сънят танцува по мене.

Той ми не затваря очите, не приспива душата ми. Лек е той, наистина лек като перце.

Той ме увещава, не зная как, той докосва душата ми с милваща ръка, той ме покорява. Да, той принуждава с милувката си душата ми да се изтегне:

— колко дълга и морна става тя, моята чудна душа! Да не би да я е спогодила вечерта на някой седми ден тъкмо на пладне? Дали не е скитала тя вече прекалено дълго блажена сред хубави и зрели неща?

Тя се изтяга по дължина — все по-дълго и по-дълго! Тя лежи безмълвно, моята чудна душа. Премного добро е вкусила вече тя, тази златна тъга я потиска, тя смръщва устните й.

Като кораб, който навлиза в своето най-тихо пристанище — сега той се опира на земята, уморен от дълги странствувания в несигурни морета. Не е ли земята по-вярна?

Когато такъв кораб пусне котва, той любовно се притиска към сушата — достатъчно е само един паяк от сушата да изпреде паяжината си до него. Тогава не са нужни по-яки въжета.

Подобно на такъв морен кораб в най-тихо пристанище и аз си отпочивам тъй сега близо до сушата, верен, доверчив, изпълнен с очакване, привързан към нея с най-тънки нишки.

О, щастие! О, щастие! Искаш да запееш ли, о, моя душа! Ти лежиш в тревата. Ала сега е потайният тържествен час, когато никой овчар не надува своята цафара.

Имай страх! Пладнешки зной спи над ливадите. Недей пя! Тихо! Светът е съвършен.

Недей пя, о, полска птичко, о, моя душа! Недей дори тананикай! Та виж — каква тишина! Старата планина спи, тя си мърда устните: не пие ли тя тъкмо сега капка щастие,

— една стара потъмняла капка златно щастие, златисто вино? То се разлива по нея, нейното щастие се смее. Тъй се смее бог! Тихо!

За щастието, колко малко е нужно вече за щастието! Тъй говорех аз някога и се мислех за умен. А всъщност това е било богохулство: сега разбрах това. Умни глупци приказват по-добре.

Тъкмо най-малкото, най-тихото, най-лекото — прошумоляване на гущер, лек полъх, плясъкът на криле, кратък миг — малкото създава същността на най-доброто щастие. Тихо!

Що става с мене? Слушай! Дали отлетя времето? Не падам ли? Не съм ли паднал аз? Слушай! В кладенеца на вечността?

Що става с мене? Тихо! Убоде ме — уви — в сърцето. В сърцето ли? О, разбий се, разбий се, сърце, след такова убождане!

Как? Не стана ли светът тъкмо сега съвършен? Кръгъл и зрял? О, златен кръгъл обръч! — Накъде лети той? Тичам ли аз подир него? Хвър!

Тихо…“ (Тук Заратустра се отпусна и почувствува, че спи.)

„Стани! — рече той на себе си. — О, ти сънливецо! О, пладнешки сънливецо! Хайде, размърдайте се, стари нозе! Време е, отдавна вече е време, предстои ви немалък път.

Отспахте си вече, и то немалко! Цяла половин вечност. Хайде, ставай, мое сърце. Колко време ти трябва сега, след толкова сън, истински да се пробудиш?“

(Ала той сега заспа отново и душата му се бунтуваше против него и се бранеше и си легна повторно.)

„Та остави ме! Не стана ли светът тъкмо сега съвършен! О, златно валчесто кълбо!“

„Ставай — рече Заратустра — Ти, малка крадло, ти, лентяйке! Как? Нима още ще се изтягаш и прозяваш, още ли ще въздишаш и падаш в дълбоки кладенци?

Та коя си ти? О, моя душа!“ (Тук той се изплаши, защото един слънчев лъч падна от небето върху лицето му.)

„О, небе над мене — каза той с въздишка и седна полуизправен, — гледаш ли ме ти? Вслушваш ли се в моята чудна душа?

Кога ще изпиеш ти тази капка роса, паднала над всички земни неща — кога ще изпиеш тази чудна душа,

— кога, кладенецо на вечността, о, ведра страхотна пладнешка бездно! Кога ще погълнеш ти отново моята душа!“

Тъй говореше Заратустра и се изправи от ложета си под дървото като от някакво неизпитано дотогава опиянение: а слънцето стоеше все още в своя зенит точно над главата му. От това някой би могъл с право да заключи, че Заратустра тогава не бе спал дълго време.