Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (57) (Книга за всички и никого)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Also sprach Zaratustra, –1885 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Лирика в проза
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Диан Жон (2011)

Издание:

Фридрих Ницше. Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

Първо издание

 

Превела от немски: Жана Николова-Гълъбова

Редактор: Димитър Денков

Художник: Евгений Клинчаров

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Ронка Кръстанова

Коректор: Славянка Мундрова

Встъпителна студия: проф. д-р Исак Паси

Послеслов: Жана Николова-Гълъбова

 

ALSO SPRACH ZARATUSTRA (Aus dem Nachlass 1882–1885);

von Friedrich Nietzsche

Nietzsches Werke Bd. VII

Alfred Kroner Verlag in Stuttgart

© Исак Соломон Паси, встъпителна студия

© Жана Николова-Гълъбова, превод, послеслов, 1990

с/о Jusautor, Sofia

 

Издателство „Христо Ботев“, София, 1990

Издателски №8638.

Дадена за набор на 23.VII.1990 г.

Подписана за печат на 5.X.1990 г.

Излязла м. декември

Печатни коли 23

Издателски коли 19,32

Условно-издателски коли 18,76

Формат 84/108/32

Цена 6,29 лв.

Код 22/9531229411/0442–5–90

Издателска къща „Христо Ботев“ — София, бул. „В. И. Ленин“ №47

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н, Ракитин“ №2

История

  1. — Добавяне

За блаженство мимо волята

С такива загадки и горчивини в сърцето плуваше Заратустра по морето. Ала когато изминаха четири дни, откакто беше напуснал блажените острови и приятелите си, той превъзмогна цялата си мъка — победоносно и на здрави нозе стоеше отново над своята съдба. И тогава тъй говореше Заратустра на възрадваната си съвест:

„Отново съм сам и сам искам да бъда, сам с ясно небе и свободно море; и пак е следпладне около мене.

Следпладне намерих някога за пръв път моите приятели, следпладне ги намерих и за втори път — в мига, когато всяка светлина се успокоява.

Защото частицата щастие, което е още на път между небе и земя, тя дири подслон в някоя светла душа: от щастие е станала сега всяка светлина по-спокойна.

О, следпладне на моя живот! Някога и моето щастие се спусна в долината, за да подири подслон: и ето тогава то намери тези отворени гостолюбиви души.

О, следпладне на моя живот! Що не пожертвувах, за да притежавам само Едно: този жив разсадник на моите мисли и тази утринна заря на моята върховна надежда!

Спътници диреше нявга творецът и чеда на своята надежда. И виж, оказа се, че той не би могъл да ги намери, освен ако не си ги сътвори сам.

И тъй, аз съм в разгара на своето творение, отивайки при своите деца и връщайки се от тях. Заради своите деца Заратустра трябва по-напред себе си да доусъвършенствува.

Защото истинският човек обича само своята собствена рожба и творба, а където има голяма обич към самия себе си, там тя е поличба на чреватост: това открих аз.

Все още зеленеят моите рожби в своята първа пролет, близо една до друга като фиданки, дружно разлюлявани от повея на ветровете — дървесата на моята градина и на най-плодородния чернозем.

И наистина! Дето такива дървеса дружно вишат клони, там са блажени острови.

Ала един ден аз ще ги изровя и ще ги засадя поотделно, та всяко едно от тях да се научи на самота и упорство и предпазливост.

Чворесто и разкривено и с жилава гъвкавост ще стои то тогава на морския бряг, един жив маяк на непобедим живот.

Там, дето бурите се втурват в морето, а хоботът на планината пие вода — там трябва всяко едно от тях да застане на дневна и нощна стража, за проверка и познание на себе си!

Да се познае и да провери себе си трябва то, за да разбере дали е от моя род и произход — дали е господар на трайна воля, безмълвно дори когато говори, и тъй отстъпчиво, че да взема, когато дава, за да стане то един ден мой спътник и сътворец и съпразнуващ на Заратустра — такъв, който вписва моята воля върху мои скрижали: за по-пълно усъвършенствуване на всички неща.

И заради него и подобните нему аз самият трябва да доусъвършенствувам себе си. Затова аз отбягвам сега всякакво щастие и се подлагам на всяко нещастие — за своя последна проверка и познание.

И наистина беше вече време да си отида. И сянката на пътника, и най-дългата минута, и тихият час — всички те ми казваха: «Крайно време е вече!»

Вятърът вееше през ключалката и шепнеше: «Ела!» Вратата се открехна лукаво пред мене и рече: «Тръгвай!»

Ала аз лежах, привързан с вериги от обичта към моите деца: алканието[1] ми надяна тази примка на врата, алканието за обич, та да стана плячка на децата си и да загубя себе си заради тях.

Алкание — това вече значи за мене да съм изгубил себе си. Аз ви имам, мои деца! В това ѝмане всичко трябва да бъде сигурност и нищо алкание.

Ала слънцето на моята обич лежеше като палещ зной над мене, в собствената си мас се пържеше Заратустра — тогава отлетяха сенки и съмнения от мене.

Копнеех вече за мраз и зима: «О, нека мразът и зимата ме накарат отново да зъзна и да тракам със зъби!» — въздишах аз. Тогава запъплиха ледени мъгли из мене.

Моето отминало разби гробниците си, не една приживе погребана мъка се пробуди — обвита в савани, тя се беше вече самонаспала.

Тъй всичко с поличби ми припомняше: «Време е вече!» Ала аз не чувах, докато накрая моята пропаст се размърда и моята мисъл ме ухапа.

Ах, пропастна мисъл, о, ти, която си моя мисъл! Кога ще намеря аз сила да те слушам как копаеш и да не тръпна вече?

Чак в гърлото затуптява сърцето ми, когато те чуя да копаеш. Дори и мълчанието ти ще ме удуши, о, пропастна мълчаливке!

Нивга досега не съм дръзвал аз да те позова горе, стигаше ми, че те носех със себе си! Все още не бях достатъчно силен за последната лудория на лъва и неговата буйна палавост.

Достатъчно ужас ми вдъхваше винаги моята тежест: ала един ден все ще намеря сила и лъвски глас, който да те позове от пропастта горе!

Превъзмогна ли това, ще превъзмогна и по-голямото. И победа ще бъде печатът на моето усъвършенствуване!

До това време все още ще се лутам по неведоми морета; случаят ме блазни, гладкият му език. Напред и назад обръщам взор, но все още не съзирам бряг.

Все още не е ударил часът на последната ми борба — или може би тъкмо сега наближава? Наистина с коварна красота ме обглеждат отвред море и живот!

О, следпладне на моя живот! О, щастие пред вечерта! О, пристан в открито море! О, покой в неведомото! Колко недоверявам на всички вас!

Наистина недоверчив съм аз към вашата коварна красота! Подобно на любовник, който няма доверие в прекалено кадифената усмивка.

Както той отблъсква от себе си най-свидната любовница, нежен дори и в суровостта си, ревнивецът — така и аз отблъсквам от себе си тоя блажен час!

Махни се, о, блажен час! Мимо волята си изпитах блаженство в тебе! Готов за моята най-дълбока мъка, стоя аз тук — ненавреме дойде ти!

Махни се, о, блажен час! По-добре потърси подслон там — при моите деца! Побързай! И още преди да настъпи вечерта, благослови ги с моето щастие!

Ето че припада вечер. Слънцето се скрива зад хоризонта. Отлетя щастието ми!“

Тъй рече Заратустра. И цяла нощ очакваше нещастието: ала напусто чакаше. Нощта остана ясна и тиха, а самото щастие крачка по крачка идваше все по-близо до него. На разсъмване Заратустра се засмя на сърцето си и каза на подбив: „Щастието тича подир мене. Дължи се на това, че аз не тичам подир жените. А щастието е жена.“

Бележки

[1] Алкание — силно желание, жажда. — Бел. Диан Жон.