Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (71) (Книга за всички и никого)

Медената жертва

И пак се изнизаха месеци и години над душата на Заратустра ала той нехаеше: но косата му побеля. Един ден, когато седеше на един камък пред своята пещера и мълком гледаше в далнината — а оттам се откриваше изглед към морето и над главоломни бездни, — зверовете му обикаляха замислени наоколо и накрая застанаха пред него.

— О, Заратустра — рекоха те, — щастието си ли търсиш с поглед?

— Какво значение има щастието? — отвърна той. Отдавна вече аз не се стремя към щастие, аз се стремя към своето дело.

— О, Заратустра — подеха отново зверовете, — това ти казваш като човек, който има предостатъчно блага. Не лежиш ли ти в небесносиньо езеро от щастие?

— О, хитри глумци — възрази Заратустра и се усмихна, — колко сполучливо избрахте вие сравнението! Ала вие знаете също, че моето щастие е тежко, а не някакъв бързоструен извор: то ме влече и не желае да се отдели от мене, и ме залива като разтопена смола.

Тогава зверовете почнаха да обикалят отново замислени наоколо и пак застанаха пред него.

— О, Заратустра — рекоха те, — на това се Дължи значи, че самият ти ставаш все по-жълт и по-тъмен, макар косата ти да иска да изглежда бяла и жълта като коноп. Та виж, ти седиш в смолата си!

— Що говорите вие, зверове мои — рече Заратустра и се засмя при това, — наистина аз злословех, когато приказвах за смолата. Това, което ме сполетя, всъщност става с всички плодове, които узряват. Медът в моите жили е, който прави кръвта ми по-гъста, а и душата ми по-спокойна.

— Тъй трябва да е, о, Заратустра, — отвърнаха зверовете и се струпаха около него, — но не искаш ли днес да се изкачиш на една висока планина? Въздухът е чист и днес човек може да види повече от света, отколкото когато и да било.

— Да, мои зверове — възрази той, — вие ми давате отличен съвет и вашият съвет е по сърцето ми: днес аз ще се кача на висока планина! Ала погрижете се там да имам мед под ръка, жълт, бял, гъст, свеж като лед — златист пчелен мед от пити. Защото, знайте, аз искам там горе да принеса медена жертва.

Ала щом се озова горе на планината, Заратустра отпрати зверовете, които го бяха съпроводили, в къщи и намери, че е сам-самичък: тогава се разсмя от цялото си сърце, огледа се и рече тъй:

— Че приказвах за жертви и медени жертвоприношения, беше само хитрина на моята реч, наистина една полезна глупост! Тук горе мога вече да говоря по-свободно, отколкото пред отшелнически скитове и отшелнически домашни животни.

Що за жертва! Аз прахосвам, което получавам в дар, аз, прахосникът с хиляди ръце: как бих посмял да назова това още и жертва!

А когато пожелах мед, всъщност пожелах стръв и сладка медовина, и леплив петмез, който лижат с езиците си също и мечки и чудновати начумерени зли птици:

— пожелах най-добрата стръв, от която се нуждаят ловци и риболовци. Защото ако светът е мрачна гора със зверове и парк за развлечение на всички ловци на дивеч, на мене той се струва още повече и по-скоро като бездънно богато море,

— море, пълно с пъстри риби и раци, за които биха се полакомили и боговете, за да станат в него рибари и мрежохвърлячи: толкова е богат светът с чудатости, големи и малки!

Странен е светът на човека, човешкото море: в него аз хвърлям златната си въдица и казвам: „Разтвори се, о, човешка бездно!

Разтвори се и ми подхвърли рибите си и искрящите раци!“ С най-добрата си стръв примамвам аз днес най-чудноватите човешки риби,

— самото свое щастие аз хвърлям във всички ширини и далечини, между изток и юг и запад, за да видя дали ще свикнат много човешки риби да опипват стръвта и подскачат на моето щастие,

— докле, захапали острите ми скрити куки, се издигнат нагоре, до моята висина, най-пъстрите кротушки от глъбините до най-злия от всички риболовци на люде.

Именно такъв съм аз изначало по същина, притеглящ, привличащ нагоре, издърпващ — възпитател, отгледвач и укротител, който ненапразно веднъж каза на себе си: „Стани такъв, какъвто си!“

И така, сега вече нека людете да дойдат горе при мене, защото аз все още очаквам знамението, че е дошло време аз да сляза долу! Сам аз още не мога да сляза долу, както трябва, между людете.

Затова аз чакам тук на високи върхове, хитър и присмехулен, нито нетърпеливец, нито търпеливец, по-скоро човек, отучил се дори и от търпение, тъй като вече не „търпи“.

Моята съдба не бърза и ми дава време: не ме ли е вече забравила? Или седи зад някой голям камък на сянка и лови мухи?

И наистина аз я обичам — своята вечна съдба, — обичам я, че не ме гони и притеснява и ми оставя време за шеги и злоби: така че днес аз се изкачих на тази висока планина за лов на риба.

Ловил ли е когато и да било човек риба на високи планини? И дори ако е безумие това, което аз желая и което правя тук горе, все пак то е по-добро, отколкото там долу да чакам тържествено и да излинея от чакане:

— един предвзет гневливец от чакане, свещен бурливец от върховете, нетърпеливец, който реве надолу в долините: „Слушайте, или ще ви бичувам с бича божий!“

Не че бих се ядосал на такива гневливци! Те са достатъчно добри за моя присмех! Те би трябвало да са вече нетърпеливи, тези гръмливи барабани, които имат думата днес или никога!

Но аз и моята съдба — ние не говорим на „днешния ден“, не говорим и на „никога“: за говорене ние имаме вече търпение и време, достатъчно и предостатъчно време, защото един ден той трябва да дойде и не може да отмине.

Кой трябва един ден да дойде и не може да отмине? Нашият велик хазар, сиреч нашето велико далечно човешко царство, Заратустровото царство от хиляда години…

Колко далечна може да бъде такава „далечина“? Какво ме засяга това? Затова пък тя не стои за мене по-малко твърдо — с двата крака стоя аз сигурно на тази почва,

— на вечна почва, на твърд хилядолетен камък, върху тази най-висока и най-твърда прастара планина, на която се срещат като на ветродел всички ветрове с въпросите: „Къде?“ „Откъде?“ и „Накъде?“

Тук се смей, смей се, моя страстна, ликуваща злобо! От високи планини хвърляй надолу своя искрящ подигравателен смях! С блясъка си примами ми най-хубавите човешки риби!

И всичко, що принадлежи на мене в моретата, що е на-мене-и-за-мене, улови го за мене и го измъкни при мене горе: него чакам аз, най-злият от всички риболовци.

Вън, вън, моя въдице! Навътре, надолу, стръв на моето щастие! Капи своята най-сладка роса, меде на моето сърце! Забивай се, моя въдице, в корема на всяка черна печал!

Вън, вън, мое око! О, колко много морета около мене, колко новоизгряващи човешки бъдни ни! А над мене каква румено-червена тишина! Какво безоблачно мълчание!