Фридрих Ницше
Тъй рече Заратустра (18) (Книга за всички и никого)

За дървото на планината

Окото на Заратустра бе съгледало един момък, който отбягваше срещата с него. И когато една вечер той бродеше самин из планините околовръст града, наречен „Пъстра крава“, ето че съзря този юноша, както седеше опрян на дънера на едно дърво, насочил морен взор в долината. Заратустра хвана дървото, до което седеше младежът, и рече тъй:

— Ако поискам да разклатя това дърво с ръцете си, не бих могъл да сторя това.

Ала вятърът, който не виждаме, го мъчи и огъва накъдето си иска. Ние биваме най-зле огъвани и измъчвани от невидими ръце.

Тогава момъкът се изправи смаян и рече:

— Аз чувам Заратустра, а току-що мислех за него.

Заратустра отвърна:

— Защо се плашиш тогава? Та и с човека е така, както с дървото.

Колкото по-високо се стреми той във висината и светлината, толкова по-здраво се вкоренява в земята, забива корените си дълбоко, в тъмните й недра — в злото.

— Да, в злото — възкликна младежът. — Как е възможно да четеш в душата ми?

Заратустра се засмя и рече:

— Някои души човек нивга не е в състояние да разкрие, освен ако предварително не ги изнамери.

— Да, в злото — възкликна младежът отново. — Ти изрече истината, Заратустра. Аз самият вече не си вярвам, откакто се стремя във висината, и никой не ми вярва вече — как стана това?

Аз се променям прекалено бързо: моето днес опровергава моето вчера. Често аз прескачам стъпалата, когато се качвам — това не ми прощава никое стъпало.

Стигна ли горе, намирам себе си винаги сам. Никой не говори с мене, мразът на самотата ме кара да тръпна: що диря аз тук във висината?

Моето презрение расте едновременно с моя копнеж колкото по-високо се качвам, толкова повече презирам тогова, който се качва. Що дири той във висината?

Колко се срамувам от моето изкачване и препъване! Как се подигравам на задъханото си пъхтене! Колко мразя аз тоя, що хвърчи! Колко съм уморен във висината!

Тук младежът замълча. А Заратустра разглеждаше дървото, до което стояха, и рече тъй:

— Самотно стърчи това дърво тук, в планината: израснало е високо над човеците и зверовете.

И ако поискаше да говори, няма да се намери никой, който да би могъл да го разбере: толкова високо е израсло то.

И сега чака ли чака — що ли чака то? То живее прекалено близо до чертога на облаците: може би чака първата мълния?

Като свърши Заратустра, младежът възкликна силно развълнуван:

— Да, Заратустра, ти говориш истината. Към своята гибел се стремях аз, когато исках да постигна висината, а ти си мълнията, която очаквах. Виж само какво станах, след като ти се появи сред нас. Завистта към тебе ме съсипа! — Така каза младежът и зарида горчиво. Ала Заратустра сложи ръка на раменете му и го поведе със себе си.

И след като повървяха малко, Заратустра рече:

— Къса ми се сърцето. По-добре от думите ти разкрива твоят поглед цялата ти опасност.

Още не си ти свободен, все още ти търсиш свобода. Търсенето гони съня от очите ти и те държи свръхбуден.

Да полетиш в свободната висина искаш ти, за звезди жадува твоята душа. Ала и твоите лоши нагони жадуват за свобода.

Твоите диви кучета искат да излязат на свобода, те лаят от сладостно предчувствие в дълбокото подземие, когато духът ти се мъчи да разчупи ключалките на всички тъмници.

Все още ти си за мене затворник, който се мъчи да измисли как да се добере до свобода: ах, изобретателна е на такива затворници душата, но коварна и лоша!

Освободеният духом трябва още да се очисти. У него все още има много тъмница и мухъл: кристално чисто трябва да стане и окото му.

Да, аз познавам твоята опасност. Ала заклевам те в своята обич и надежда: не захвърляй обичта и надеждата си!

Все още ти се чувствуваш благороден, благороден те чувствуват и другите, които те мразят и те стрелкат със зли погледи. Знай, че благородният човек е пречка на пътя за всички.

Също и за добрите благородният е пречка на пътя: дори и когато го назовават добър, с това те искат само да го отстранят от пътя си.

Нещо ново иска да създаде благородният и нова добродетел. Старото иска добрият човек и да се съхрани старото.

Но опасност за благородния човек представлява не това, че той ще стане добър, а че ще стане нагъл, присмехулник и унищожител.

О, аз познавах благородни люде, те изгубиха своята най-възвишена надежда. И от този миг те заклеймяваха всяка възвишена надежда.

И оттогава те живееха нагло в краткотрайни удоволствия и техните цели не надхвърляха нуждите на деня.

„Духът е също сладострастие“ — твърдяха те. Тогава се пречупиха крилете на духа им: сега той пълзи наоколо и замърсява с огризките си.

Някога те бленуваха да станат герои: сластолюбци са те сега. Героят им вдъхва само печал и ужас.

Ала в името на обичта и надеждата си аз те заклевам: не захвърляй героя в душата си! Пази свято твоята най-възвишена надежда!

Тъй рече Заратустра.