Барбара Делински
Имението (31)

Тридесета глава

— Вдигни лампата, миличка — каза Саймън между пироните, които бе лапнал.

Тес скочи и намести прожектора така, че да осветява мястото, където работеха. Няколко секунди по-късно тя се върна с пълна шепа пирони и започна да му подава по няколко от време на време. Ковяха пода на онова, което щеше да бъде семейната стая с висок таван и оберлихти. Това беше само половината от пристройката, която Саймън бе издигнал към къщата си. Другата половина вече беше обитаема благодарение на неговите приятели от града. Там бяха спалните.

— Кордата е опъната докрай — отбеляза Оливия от вратата. Беше се облегнала на издигнатия наскоро дървен пилон, пъхнала ръце в джобовете на джинсите си и заобиколена от три котки. Тук беше Бък заедно с двете котета от котилото, които бяха задържали — Оливър и Тайрън. И трите стояха с щръкнали уши и ококорени очи, но нито едно не дръзна да мине покрай Оливия, докато чукането не престана. — Това е знак, че трябва да спреш за днес.

— Само още метър — каза Саймън и протегна ръка към купчината кленови дъски. — Сега една по-къса, Тес.

Тя избра една дъска и му я подаде. Той я намести до последното заковано парче и умело заби два пирона.

Оливия трябваше да настоява да прекъснат работа. Вече ставаше късно и беше средата на ноември. Макар стените да бяха завършени и изолирани, тук все още нямаше отопление, което не беше лошо, ако човек можеше да се сгуши под пухените завивки в спалните, но помещенията с високите тавани бяха като хамбари. Отгоре на всичко Тес имаше още домашни. Записана бе в „Бреймънт“ и беше по-щастлива от всякога, но училището не глезеше учениците си. Не минаваха никакви извинения, свързани с дислексията. Учителите знаеха точно с какво си имат работа и как най-добре да се справят с проблема. С много труд.

Но ето че Тес се чувстваше важна част от процеса на строителството, а Саймън с радост приемаше помощта й. Това не беше просто излишен жест. Той я караше да работи, независимо дали пръскаха лозите, беряха гроздето, плаваха или строяха една стая.

Оливия не можеше да мечтае за повече по отношение на детето си. Ако съществуваше мъж, който да питае изконната обич към труда, това беше Саймън.

Тя напипа пръстена в джоба си и извади ръка, за да го погледне отново. Както всеки годежен пръстен, и този беше по-красив, отколкото си го бе представяла и в най-смелите си мечти. Един-единствен съвършен диамант, от двете страни, на който имаше багети^[1], инкрустирани в платина с простота, която само подчертаваше блясъка на камъните. Беше изключителен във всяко отношение, дори и заради това, че камъните бяха от брошка, която Карл бе подарил на Ана при раждането на Саймън. Преди това брошката бе принадлежала на майката на Карл.

Да притежава семейна ценност — да стане част от една семейна традиция — бе повече, отколкото Оливия си бе мечтала. Носеше пръстена от два месеца и все още го докосваше от време на време, просто за да се увери, че е там, че действително съществува. А щеше да получи и още нещо. Останалите багети от брошката щяха да бъдат инкрустирани в платинена гривна, която да подхожда на тази, която носеше. Това щеше да е нейната сватбена гривна.

Сватбената й гривна. Сватбена гривна! Трудно й беше да повярва.

Сватбата беше насрочена за уикенда след Деня на благодарността. Оливия имаше нужда от цялото това време, за да осъзнае, че случващото се между нея и Саймън е истинско. Не можеше просто да извади отношенията им от джоба си и да се вгледа в тях, както правеше с пръстена. Любовта е нещо неуловимо. На Оливия, която цял живот се бе смятала недостойна за обич, й бе трудно да повярва. Но с времето и това стана.

Да вземем необходимостта да поделя Саймън с имението. След като гроздоберът приключи, трябваше да се разрохка почвата, да се натори, да се подменят лозите, които ураганът бе погубил, и да се изтръгнат онези, които бяха твърде стари, за да дават плод. Неведнъж нещо го задържаше и той се прибираше много късно. Първия път, когато това се случи, Оливия реши, че той е променил решението си за тях двамата и се крие зад работата си. Втория път просто бе неспокойна. Третия път го прие достатъчно спокойно, за да осъзнае, че това й дава възможност да прекара известно време с Тес.

Четвърти път нямаше. Това й показа колко силна необходимост изпитва Саймън да бъде с нея. Дори и най-недоверчивата душа не би успяла дълго да се съпротивлява на всеотдайност и любов като неговата. Ставаха все по-близки, изключително добри приятели. Имаха еднакво становище за нещата — независимо дали ставаше дума за проекта на пристройката или за възпитанието на Тес. Разговаряха. Смееха се. Още по-силно се влюбиха един в друг.

Натали се опита да ги убеди да вдигнат голяма сватба, но Оливия и Саймън бяха на едно мнение и по този въпрос. Настояваха тържеството да е скромно и в най-близък кръг, затова дори не разпратиха официални покани. Просто се обадиха по телефона и поканиха хората, на които държаха най-много.

Сюзан и Марк щяха да дойдат. Дори имаха къде да отседнат, защото си бяха купили къща на брега на океана, на няколко мили от имението. Беше прекрасна лятна вила с огромна веранда и пристройка, която Сюзан щеше да превърне или в апартамент за децата си, или в няколко стаи, които да дава под наем. Идваше тук от Ню Йорк през няколко седмици и непрекъснато обмисляше какви са възможностите, докато ремонтираше основната сграда.

Двете с Натали започваха да се отварят една към друга. Понякога това им костваше доста усилия, защото човек трудно се отърсва от старите навици. Но Сюзан и семейството й бяха присъствали на сватбата на Натали и Карл. Като се има предвид първоначалната неохота на Сюзан, това беше голяма крачка напред.

Крачките на Грег бяха по-малки. Той присъства на сватбата и се държа доста мило, но Оливия подозираше, че всичко се дължи на Джил. На следващия ден тя се върна с него във Вашингтон, сякаш това беше част от сделката, и, макар да продължаваше да работи оттам по маркетинга на Асконсет, Грег се обади едва след няколко седмици. Позвъни на Карл, вероятно така му беше по-лесно. Каза, че нещата между него и Джил се оправят, че се срещат с брачен консултант и пазаруват за бебето. Помоли Карл да предаде на Натали, че ще дойдат за празника на гроздобера. И наистина дойдоха. Все още се долавяше леко напрежение, но то бе примесено с удоволствие, което бе много по-искрено. Двамата с Натали разговаряха известно време — за Алегзандър, за Джил и за бебето, за промените, които той се канеше да направи в бизнеса си, за да прекарва повече време заедно с Джил във Вашингтон.

Джил обеща на Оливия, че двамата ще дойдат на сватбата й. Оливия беше щастлива да смята Джил за своя приятелка.

— Добре — обяви Саймън. — Свършихме.

Тес му показа нещо отстрани:

— Мислех, че искаш да стигнеш, дотам.

— Надявах се. Утре ще го направим. — Той седна върху петите си. — Виж колко сме напреднали вече. Направо великолепно!

Но в този миг Тес забеляза котките. Тя пропълзя до тях, седна и скръсти крака. Оливър незабавно скочи в празното място по средата, покатери се по гърдите й и започна да си играе с една дълга къдрица.

— А домашните? — напомни й Оливия, докато Саймън събираше инструментите си.

— Това мъниче е толкова сладичко — пропя Тес.

— Домашните! — повтори майка й.

Тес се обърна към нея с поглед, който би могъл да се нарече гаден, ако светлината беше по-добра и очилата й — по-чисти. Тя явно осъзна това, изправи се, върна се при Саймън, целуна го и профуча покрай Оливия.

Саймън също се изправи, приближи се до нея, триейки ръце в джинсите си.

— Съжалявам за това.

— Недей — Оливия вдигна лицето си към него и обви кръста му с ръце. — Нямам нищо против да играя лошото ченге. Предпочитам да те харесва.

— Но тя ни разиграва един срещу друг.

— И това е само началото. Почакай да започне да шофира. Почакай, докато започне да ходи на срещи.

— Ще се справим — каза той. Облегна ръце от двете й страни и се наклони към нея. Когато си пое дъх, тя усети тежестта на тялото му. — Знаеш ли колко съм щастлив? — попита той, докато доволно издишаше.

Оливия не можеше да отговори. Никога не успяваше да го направи, когато той й говореше такива неща. Думите бяха твърде истински, твърде откровени и идваха дълбоко от сърцето му. Винаги караха една буца да заседне в гърлото й.

Тя се усмихна. Той й отвърна със същото.

— Нищо ли няма да отговориш?

Тя поклати глава.

— И това е жената, която по време на запознанството ни имаше отговор за всичко, което й подхвърлех? Наистина ли нямаш думи?

Тя поклати глава и се усмихна още по-широко, за да компенсира напиращите в очите й сълзи.

— Искаш ли да влезем и да се постоплим?

Като знаеше, че намръщеният мълчаливец, с когото се бе запознала, бе развил удивително умение да си служи с думите и се бе превърнал в неизразимо прекрасен мъж, когото тя не заслужаваше, но въпреки това щеше да открадне, Оливия кимна в отговор.