Барбара Делински
Имението (15)

Четиринадесета глава

Джил Сийбринг допадна на Оливия още от пръв поглед. Нямаше представа дали се дължи на непринудената й усмивка, докато се запознаваха, на огорчението в погледа й, което не успяваше да прикрие, на близостта им по възраст или на простия факт, че се появи на алеята следобед, облечена в рокля, която много приличаше на роклята на Оливия. Но двете без никакъв проблем седнаха в една и съща кола на път за яхтклуба.

— Не съм сигурна, че ми се ходи — меко каза Джил. — Денят беше много дълъг. Направо съм изтощена.

Оливия шофираше. Тес седеше на задната седалка заедно с новата домашна помощница, която беше едва на осемнадесет години. Натали твърдеше, че момичето е било поне десет пъти по-въодушевено по отношение на работата от най-сериозната си съперница. Тепърва щяха да видят дали ще успее да се справи.

— Една от нас винаги може да те откара рано у дома — каза Оливия. Началото на коктейла беше обявено за пет часа. — Колко време продължават тези неща?

Тес се наведе напред между двете седалки. Беше облечена в бели шорти и синя фланелка със знака на Асконсет. Стъклата на очилата й бяха чисти. Косата й беше прилежно сплетена на плитка.

— Ще има и фойерверки. Няма да започнат, преди да се стъмни.

— Запозна ли се вече с децата тук?

— Някои от тях посещават курса по ветроходство.

— Е, значи ще бъде забавно.

— Не знам. Не ги познавам добре.

— Сигурна съм, че ще се забавлявате — настоя Джил и увереността й също допадна на Оливия.

— Ти къде живееш? — попита Тес Джил.

— Във Вашингтон.

— А съпругът ти защо не е тук?

Оливия си помисли, че е трябвало да предупреди Тес за това какво е положението, но Джил й предложи съвсем логичен отговор:

— Той е много зает. Винаги прекарвам тук повече време от него.

— Работиш ли? — попита Оливия.

Всичко в тази жена говореше, че е истинска професионалистка: като се започне от лъскавата руса коса, която лесно се приглаждаше зад ушите, непретенциозността на втория чифт големи обици и се стигне до отсъствието на часовник или каквото и да е друго на китките й, което би могло да й пречи, докато работи с документи.

— Официално не.

— Какво означава това? — полюбопитства Тес.

Джил й се усмихна.

— Означава, че не ми плащат — обясни й тя и се обърна към Оливия: — Отговарям за връзките с обществеността на благотворителни фондове. Помагам им с планирането и публичността.

— А защо не ти плащат? — попита Тес.

— Тъй като нямат пари.

— Имаш ли деца?

— Още не.

Спряха на паркинга на яхтклуба до колата на Карл. Малко след това третата кола от Асконсет се плъзна до Оливия не забеляза Саймън сред хората вътре, което означаваше, че той или не бе почувствал нищо тази сутрин, или отказваше да си го признае. Надяваше се да дойде. В крайна сметка вечерите в трапезарията на Голямата къща са едно — Оливия би го разбрала, ако те му се струват прекалено интимни, — но тук бяха доста по-голяма група, а на коктейла като цяло присъстваха повече от сто души. В това нямаше нищо интимно.

Може пък да бе решил да пристигне с камионетката си.

Не смяташе да пита Натали и Карл за него. Не искаше да дава надежди за нещо, което нямаше да се случи.

Затова разпита други хора, като започна с Дона Гомес, дясната ръка на Саймън и поради това жената, която би могла да го придружава тук. Дона имаше здраво и слабо тяло, тъмна коса, мургава кожа и беше почти на възрастта на Оливия, макар да имаше две вече поотраснали деца. Съпругът и децата й бяха с нея и Дона й обясни, че това е традиция в Асконсет.

— След като е традиция — попита Оливия, — къде е началникът ти?

— Саймън ли? — попита Дона. — Сигурно си е у дома. Той не излиза много.

— Откакто почина съпругата му ли?

— Дори и преди това. Доста е затворен. Тя общуваше повече.

Технологът Дейвид Спърлинг потвърди това мнение при разговора с Оливия малко след това. Двамата се любуваха на пусналите котва лодки.

— Виждаш ли тази там? — показа й той един красив катер с кабина под палубата. — На имението е. Имахме и яхта, но сигурно си научила за онзи нещастен случай.

— Но това е станало преди четири години. Учудена съм, че не са купили друга яхта.

— Алегзандър искаше, но държеше да е нещо голямо — отговори Дейвид и й посочи друга лодка. Беше яхта, доста по-дълга и голяма от катера. — Тази има грот мачта и кливер. Алегзандър искаше нещо повече от това.

— Мога да се досетя защо — отвърна Оливия, като си спомни разказа на Карл за инцидента. — Една голяма яхта не би била толкова уязвима.

— Причината не беше тази — каза Дейвид с доволна усмивка. — Желаеше нещо, което да привлича погледите.

— Той добър моряк ли беше?

— Не особено. Но за щастие го съзнаваше. Когато извеждаше хора с лодката, поставяше Саймън на щурвала. Саймън беше най-добрият. Но след инцидента кракът му не е стъпвал на лодка. Всъщност оттогава не е идвал дори в клуба.

— Но какво прави? Как прекарва свободното си време?

На този въпрос й отговори Ан-Мари Фрайър, момичето от рецепцията на офиса. Оливия всеки ден разговаряше с нея. Беше приятна и бъбрива, вероятно малко повече, отколкото би трябвало в този случай, но нали в крайна сметка Оливия беше довереното лице на Натали.

— Чете — каза Ан-Мари. — Непрекъснато си купува книги, най-често чрез Интернет. Сигурно така му харесва. Дори не се налага да ходи до книжарницата. Пакетите пристигат при нас, ние му звънваме и идва да си ги вземе. Сигурно къщата му е пълна с книги.

— А къде живее? — попита Оливия. Знаеше, че е в Асконсет, съвсем близо до лозята, но на нито една от картите не бе отбелязано къде се намира домът на Саймън. Беше проверила най-подробно. Докато бягаше следобед, бе обиколила всички пътечки в имението и все още нямаше и най-малка представа.

— В югоизточния край на имението.

— Но там няма нищо.

— Има, но не можеш да го видиш, ако не застанеш отгоре. Съществува един тесен път, отбелязан със светлоотразител на едно дърво. Къщата се намира на по-малко от километър оттам. Това е същото място, което бащата на Натали дал на бащата на Карл веднага след пристигането му тук.

Оливия знаеше, че Карл притежава къща в града, затова бе сметнала, че родната му къща е била съборена и земята е станала обработваема.

— Саймън живее в дома на родителите си, така ли?

— Не съвсем — отвърна Ан-Мари, очевидно доволна да сподели малко вътрешна информация. — Събориха я и я построиха отново. Два пъти по-голяма.

Оливия тъкмо се канеше да попита още нещо, когато забеляза Тес. Беше с група деца от класа по ветроходство. Е, не съвсем. По-скоро се мъкнеше подире им и не изглеждаше особено доволна.

Приятели ли? — беше казал Саймън. — А защо не опиташ с усмивка?

Имаше право. Нищо у момиченцето, което Оливия видя в този момент, не би привлякло останалите деца.

Усмихни се, опита се да й нареди мислено тя, като напрегна всичките си сили, разчитайки на мозъчните вълни да предадат посланието, и — направо невероятно! — Тес се обърна към нея. Но само се начумери още повече. Отривисто махна с ръка, за да покаже на майка си да не я гледа по този начин. След това се обърна и последва останалите деца, които напуснаха площадката и влязоха в клуба.

Ан-Мари вече бе подхванала разговор с друг човек, а Натали махаше на Оливия да се присъедини към нея. Трябваше да се запознае с няколко нейни приятелки, някои от които живееха в Асконсет много преди Натали, а една от тях можеше и да се окаже тайнствената жена от онези ранни снимки. Сега всички бяха около седемдесет-осемдесет годишни, а това я затрудняваше да открие приликата. Оливия се вглеждаше внимателно, но напразно. Тъкмо се канеше да попита Натали, когато започнаха да сервират храната.

Младата жена никога не бе виждала подобно нещо. Поднесоха задушена риба и задушени миди със сметана и масло. Имаше салата от раци, раци със сос „Нюбърг“ и опашки от раци. Скариди на шиш. Пържоли на скара и царевица, печена върху каменни въглища. Подредиха и най-различни сандвичи, салата от зеле, картофена салата и фасул с меласа.

Оливия взе чинията си и отиде да види какво прави Тес. Тя ядеше един хамбургер на дока, застанала в самия край на групичка деца. Стоеше с гръб към Оливия, което вероятно беше добре. Майчиното сърце сигурно би се скъсало от мъка, ако можеше да види увисналите надолу крайчета на устните й или нещастното й изражение.

В този момент Оливия с радост би върнала времето назад, когато Тес беше още бебе. Тогава би могла да й се притече на помощ. Но сега нямаше как да го направи. Дъщеря й беше достатъчно голяма.

Оливия опита да се пребори с безпомощността си, намери си място на палубата в групата от Асконсет и това й достави истинска радост. Харесваше тези хора. Вписваше се в техния кръг. Натали я държеше близо до себе си и я караше да се чувства желана и потребна.

Но някъде в подсъзнанието си усещаше как я разяжда някаква болка, която успя да идентифицира с доста усилия.

Едната причина беше съвсем очевидна. Беше свързана с Тес.

Втората беше по-необикновена. Беше свързана с онова, което Натали й бе казала днес. Нещо от последната част от историята, която й се струваше някак по-истинска от останалите. Сигурно защото в разказа се намеси и смъртта. В смъртта нямаше нищо романтично.

Тя почти не познаваше Брад. Той не играеше съществена роля в младежките години на Натали. Оливия беше слушала много повече за Карл, отколкото за Брад. Но въпреки това смъртта му я покруси.

В действителност онова, което я потисна най-силно, беше мъката в погледа на Натали. Точно това я измъчваше.

Но още по-удивителна беше третата причина за тъгата й. Беше свързана със Саймън, който беше изгубил семейството си и сега седеше някъде съвсем сам.

Е, той желае така, напомни си тя, но от това не се почувства по-добре.

Не й помогна и появата на Тес в момента, когато всички отново се запътиха към бюфета, за да напълнят чиниите си отново. Облегна се на стола на Оливия и очевидно смяташе да остане при нея.

— Как върви, миличка? — попита я майка й.

Тес сви рамене.

— Хапна ли нещо?

Детето кимна.

— Къде са другите деца?

Тес кимна с глава в неопределена посока, но погледът й остана зареян другаде. Оливия го проследи и видя, че към тях се приближава Санди Аделсън. Носеше дълга разкроена рокля и бе закичила цвете в косите си. Държеше за ръка момче, което Оливия не бе виждала досега. Беше с няколко сантиметра по-високо от Тес, имаше права тъмна коса и сериозни очи.

Дъщеря й промърмори с ъгълчето на устата си:

— Ако го води тук като утешителна награда, никога няма да й простя.

— Усмихни се — прошепна й Оливия и се надигна от стола. Стори й се съвсем естествено да прегърне Санди. След това се отдръпна и впери поглед в момчето. — Но това е най-красивият кавалер тук — бузите на момчето поруменяха, а тя му подаде ръка. — Аз съм Оливия.

— Това е внукът ми Сет — гордо го представи Санди. — Благодарим ти за комплимента.

Тя потупа момчето по бузата и когато то вдигна глава към нея, каза:

— Оливия работи в Асконсет, а това е дъщеря й — Тес. Живеят в Кеймбридж. Тук са само за лятото.

Момчето кимна и им махна с ръка.

— Сет и родителите му живеят в Конкорд — обясни Санди. — Намира се близо до, Кеймбридж. Дойдоха за почивните дни. Надявам се Сет да поостане малко.

Момчето гледаше Тес така, сякаш искаше да каже нещо, но не се осмеляваше. Едва когато потупа ръката на Санди и й направи някакъв знак, Оливия разбра, че е глухонямо.

Не посмя да погледне към Тес, за да не ги обиди.

— Сет пита дали знаеш къде се намира „Бордър кафе“.

— Знам — отговори Тес.

Сет отново й направи някакъв знак. Санди преведе:

— Това е любимият му ресторант — когато момчето вдигна поглед към нея и отново започна да жестикулира, тя му отвърна също със знаци. — Пита за десерта — обясни Санди. — Кълна се, че това е единствената причина Сет да дойде. Правят страхотни мелби с най-различен сладолед и всякакви невероятни украси. Искаш ли да дойдеш с нас и да си вземеш? — попита тя Тес.

Тес докосна корема си и отговори:

— Боя се, че няма да мога. Направо преядох.

— Ами тогава по-късно? Баща ми — прадядото на Сет — има красива стара яхта „Крис Крафт“. Ще излезем с нея и ще наблюдаваме фойерверките от морето.

Оливия се канеше да приеме поканата, когато от другата страна на площадката се разнесе шум. Там се бе появил един мим, който стоеше на един крак на най-горната дъска на дока и изглеждаше така, сякаш е стъпил на тънка тел на десетки метри над земята.

Санди се усмихна развълнувано на Оливия и помъкна Сет натам.

Младата жена тъкмо се канеше да ги последва, но Тес я дръпна.

— Аз няма да дойда.

— Защо не? — попита майка й. — Ще бъде много забавно.

— Така ли? Но той е глух.

Оливия примигна насреща й.

— Е, и? Какво общо има това?

— Не мога да си говоря с него. Той не чува.

— Няма нужда да разговаряш с някого, докато гледаш фойерверките. Това не е среща, Тес, а просто разходка с лодка.

— Да, но тя ме покани, само защото другите деца не го направиха.

— Мисля, че не е така. Просто ни кани да сторим заедно нещо привлекателно.

— На мен не ми изглежда така. Според мен просто събира болната от дислексия с глухия. Не съм чак толкова отчаяна.

Оливия впери поглед в дъщеря си.

— Не искам да повярвам, че каза това.

Тес не оттегли думите си.

Оливия притисна с ръка гърдите си.

— Не мога да повярвам на ушите си.

Внезапно усети, че я обзема огромен гняв. Успя да се овладее, да грабне Тес за ръката и да я замъкне на паркинга, но с това въздържаността й се изчерпи. Обърна се към нея и каза:

— Направо съм ужасена, Тес. Ужасена съм! Какво против имаш това момче?

Дъщеря й бутна очилата си нагоре.

— Той е глух.

— А ти имаш дислексия. Аз пък пиша бавно. Санди е със свободен дух. Натали е на седемдесет и шест години. На това момче му няма нищо, с което четенето по устните и жестовете да не успеят да се справят. С нищо не е по-лошо от останалите. Поне не повече от теб. Нали точно на това се опитвам да те науча през всичките тези месеци, през всичките тези години? Останалите с нищо не те превъзхождат. Учиш по-различно от другите деца, но това не те прави по-лоша. Крайният резултат ще бъде същият. Ще пораснеш, също както и те, ще отидеш в колеж и ще си имаш професия. Какво значение има, че това момче говори по-различно от останалите? То ще порасне и ще прави същите неща като теб. Господи, Тес! Ти би трябвало най-добре от всички да знаеш, че няма причина да се държиш високомерно с някого, който е по-различен от околните.

Тес вече не изглеждаше толкова наперена. Ръцете й бяха плътно долепени отстрани на тялото. Брадичката й не беше толкова вирната.

— А да си чувала за състрадание? — извика Оливия. — Това малко момче не може да чува. Не чува думи. Не чува песни. Не би могло да чуе и чуруликането на онези малки птиченца в лозето. Не може да чуе как Анри мърка. Събужда се в тъмното посред нощ и разчита единствено на очите си, за да разбере дали в стаята няма и още някой. Трябва да полага два пъти повече усилия от теб, за да се справи с живота.

Брадичката на Тес увисна още по-надолу. Очите й надзъртаха печално иззад очилата.

— Исках да съм с другите деца.

— Защото са популярни ли? Това не е достатъчна причина. Популярността е нещо повърхностно, Тес. Единствено същината има значение.

— Не и на моята възраст — изломоти Тес.

— На всяка възраст! — възрази й Оливия. Прокара пръсти през косата си, извърна се, след това отново застана с лице срещу дъщеря си и се наведе към нея. — В сравнение с това дете ти си истинска щастливка. Не го ли разбираш? Не, защото си твърде заета да се самосъжаляваш — Оливия се поизправи. — Чуй ме, Тес. Имаш избор. Можеш да си стоиш тук, да се оплакваш и да си въобразяваш, че всичките ти проблеми се дължат на това, че четеш бавно. А можеш и да продължиш напред. Не дислексията е причината за трудностите ти с тези деца. Те не знаят, че я имаш. Виждат само това, че се държиш изключително предизвикателно и недружелюбно.

Внезапно Оливия се почувства изтощена. Пое си дълбоко дъх и ръцете й увиснаха до тялото.

— Обичам те, Тес. Обичам те с цялото си сърце. Ако ми беше казала, че Сет не ти е симпатичен, защото е надут, самомнителен или дори странен, щях да ти повярвам. Но да изтърсиш, че не го харесваш, защото е глух — не! — бавно и категорично поклати глава тя.

След това затвори очи и дълбоко въздъхна. Когато отново погледна към Тес, детето изглеждаше изпълнено с разкаяние.

— Разбра ли какво се опитвам да ти кажа?

Изчака, без да сваля поглед от нея, докато дъщеря й тихо каза:

— Да.

Не чувстваше радост от победата. Беше изтощена. Отново пое дълбоко въздух и каза:

— Мисля, че приключихме. Какво ще кажеш да си вървим? — направи на Тес знак да я последва. — Хайде да се обадим на Натали.

Малко преди да стигнат до вратата на клуба, се появи Джил. Изглежда, изпита облекчение, като ги видя.

— Притесних се, че сте си тръгнали.

— Тъкмо се канехме. Исках само да предупредя Натали. Изглеждаш уморена.

— Малко — съгласи се Джил и седна на една дървена пейка. — Ще ви почакам тук.

— Няма да се бавим.

Оливия потърси Натали. Все още беше много ядосана на Тес и дори не я погледна, докато минаваха покрай хората, които чакаха, за да си направят мелба по свой вкус. Това би допаднало на дъщеря й. Заслужаваше да го пропусне.

Натали и Карл седяха сред приятели на външната тераса. Слънцето вече бе ниско над водата, но докато мръкне, щеше да мине най-малко още един час.

Оливия клекна до стола на Натали.

— Ние ще си тръгваме — тихо каза тя. — Просто трябваше да ти благодаря. Прекарахме чудесно.

— Няма ли да останете за фойерверките?

Младата жена усмихнато поклати глава:

— Уморена съм. Ще откарам и Джил. Изглежда, че за нея денят е бил доста дълъг.

— Не искаш ли да я оставиш и да се върнеш? — с надежда попита Натали.

Искреността й трогна Оливия. Беше толкова приятно да се чувстваш желан — толкова приятно, че се изкуши дали да не промени решението си. Но Натали беше сред своите приятели, хората от имението — сред техните, а Оливия май продължаваше малко, съвсем мъничко, да се чувства чужда.

— Благодаря, но няма да се върна — деликатно отвърна и тъкмо се изправяше, когато се появи Санди Аделсън.

— А, ето къде си била — възкликна тя. — Тес каза, че си тръгваш. Имаш ли нещо против тя да дойде с нас? С удоволствие ще я докарам до вас после.

И, разбира се, Тес стоеше от едната страна на Санди, а Сет — от другата.

Отначало Оливия понечи да отклони поканата от името на дъщеря си. Тес не заслужаваше да гледа фойерверките, още по-малко пък от палубата на яхтата на тези хора. Не и след всичко, което беше казала.

Но явно тя наистина се разкайваше — лицето й бе засрамено, когато вдигна глава към майка си — и се чувстваше несигурна. А и Сет я гледаше с такова очакване.

— Много бих искала да отида на яхтата — изрече Тес така, сякаш бе убедена във всяка думичка.

За миг през ума на Оливия премина грозното подозрение, че между лодката и ядосаната си майка Тес избираше по-малкото зло. Но в действителност искаше дъщеря й да отиде на яхтата.

— Наистина ли няма да те затрудни да я докараш у дома след това? — попита тя Санди.

— Ни най-малко — усмихна се Санди и прегърна двете деца през вратлетата. — Ние отплаваме.