Барбара Делински
Имението (30)

Двадесет и девета глава

Саймън осъзна, че напрежението в кухнята е твърде голямо, за да бъде причинено единствено от бурята, но точно в този момент нямаше време да се тревожи за това. Единствената му грижа бяха листата на лозите. Всяка минута беше от значение.

— Ще ми помогне ли някой? — невярващо попита той, когато петте чифта очи неразбиращо се втренчиха в него.

Натали реагира първа и бързо стана от мястото си.

— Божичко, разбира се. Откъде искаш да започнем?

— Ще вървим от горе на долу, като ще започнем с кабернето. Дона вече е навън. Ще изпрати всички горе — той извади от джоба си листче хартия. Беше мокро и смачкано, но мастилото не се бе размазало. Предпочиташе Натали да остане в къщата и да се обажда по телефона. Тази работа беше по-деликатна. — Тези хора чакат сигнала ни за помощ. Трябва някой да им позвъни.

— Оливия ще го направи. Аз излизам навън.

Карл дрезгаво отсече:

— Нека Оливия се заеме с физическата работа.

Натали се опита да го убеди:

— Може и да съм правила грешки през живота си, но всеотдайността ми към имението не е сред тях. Ще изляза навън, Карл, и ако умра, докато мием листата, значи Бог е пожелал така.

Натали мина покрай Саймън и излезе навън.

— За какво беше всичко това? — попита Саймън Карл.

Явно ядосан, баща му просто последва Натали навън.

Грег излезе няколко секунди след това.

— Ще повикам Марк — промърмори Сюзан и изчезна в другата посока.

Останаха само Саймън и Оливия.

Той прокара ръце през косата, след това ги изтри в шортите си — но и шортите, и ръцете, и косата му вече бяха мокри и солени като лозите.

— Пропуснах ли нещо?

— Нищо, което да не можеш да научиш и по-късно — каза тя. — Добре ли си?

Той усети леко стягане в гърдите. Отдавна никой не му бе задавал този въпрос.

— Просто съм изморен — отвърна Саймън и опита да се усмихне. — Не спах много снощи.

— Колко време ще ни отнеме всичко?

— Не би трябвало да ни отнеме повече от няколко часа, защото иначе вредата ще бъде непоправима. Адреналинът ще ми помогне да издържа дотогава.

Той й подаде списъка.

— Започни с пожарната. Те ще донесат прожектори. Къде е Тес?

— В кабинета. Ще я взема на излизане, за да не се паникьоса, когато се събуди и не намери никого.

— Доведи я — каза Саймън и внезапно това му се стори също толкова важно, колкото и лозите. Лозята бяха неговата рожба, но Тес беше дете на Оливия, а Оливия бе важна за него. И двете имаха значение.

Колебанието, изписано върху лицето на Оливия, го подсети, че се бе държал като истински негодник веднага след пристигането им. Все още изпитваше необходимост да изкупува вината си за тогава.

— Може да помогне — каза Саймън. — Не е опасно, просто е досадно, но тя е умна и силна. Всеки помощник в повече означава по-голям шанс за гроздето — Оливия все още не изглеждаше убедена, затова той каза: — Ще я държа наблизо.

Наблизо до къщата? Наблизо до останалите? Наблизо до себе си? Думите нямаха ясен смисъл дори за самия Саймън.

Както и да ги разтълкуваше Оливия, щеше да е достатъчно, за да я убеди. Когато тя кимна в знак на съгласие, той се усмихна и за пръв път тази нощ се почувства доволен.

— Ще я доведа — каза тя.

Но Саймън искаше сам да го направи. Помнеше какво означава да зарадваш едно дете и да видиш как щастливата му усмивка грейва в отговор. Тес не беше на шест години и днес не беше Коледа, но ако беше научил нещо за нея това лято, тя със сигурност щеше да се зарадва, ако я повикаха навън. Искаше лично да види това.

— Аз ще го направя — каза той и се запъти към кабинета. — Ти се заеми със списъка.

 

 

Оливия, разбира се, го последва. Ако вече не бе влюбена в него, сега щеше да избухне чувството й, като го видя как нежно отви главата на Тес и я разбуди. Докато си мислеше за това чувство, докато го осъзнаваше и му се любуваше за пръв път, усети как сърцето в гърдите й силно тупти. Да, наистина го обичаше. Нямаше смисъл да го отрича. Всичко у него й харесваше — тялото, умът, характерът му. А сега и отношението му към Тес. То беше неотменна част от всичко останало. Тес беше смисълът на нейното съществуване. Оливия не би могла да се влюби в мъж, който не проумява това, не е съгласен с него или не изпитва същото, а докато наблюдаваше Саймън от мястото си до вратата, осъзна, че той явно го разбира. Не успя да различи отделните думи от приглушеното мърморене, но бе готова да се закълне, че долови вълнението на детето. Със сигурност го прочете по изражението на Тес, когато тя бутна настрани одеялото и се изправи. Мигновено се разбуди и доби по-развълнуван вид, отколкото когато и да е през последните няколко месеца.

В действителност не беше точно така. Със същия ентусиазъм тя щеше да излезе и да кара яхта със Саймън, но тази дейност бе някак по-реална. Ако лозите бъдеха спасени, Оливия искаше Тес да живее със съзнанието, че е помогнала. Това щеше да бъде финалът на лятото.

Но съществуваше и опасност Тес още повече да се привърже към Саймън. Оливия вече бе изгубила сърцето си, но желаеше да спести това поне на дъщеря си. Но как да го направи, след като Саймън я хвана за ръка и я поведе към кухнята, измъкна от чекмеджето една суха кърпа и я накара да я затъкне в колана на шортите си. За очилата ти — обясни й той. — Знам какво е. Ако Оливия можеше просто да поръча баща за Тес, това би бил непременно Саймън.

Тя стискаше списъка и ги наблюдаваше. Сърцето й ги последва до вратата и остави в гърдите й празнина, която щеше да зарасне след много дълго време. Знаеше това. Но бе длъжна да направи нещо. Налагаше се. Просто нямаше избор.

Ами Тес? Ако връзката й със Саймън укрепнеше след този случай?

Разсъждавайки като майка, която иска детето й да се цели само нависоко, Оливия реши, че по-скоро би позволила на Тес да узнае, че мъже като Саймън наистина съществуват.

 

 

Инстинктът на Сюзан я подтикваше да остане в кухнята и да слага кафеварка след кафеварка на газовия котлон, тъй като голямата електрическа печка не работеше. Рефлексът й подсказваше да приготви сандвичи и разни други дреболии, а също и нещо за хапване за хората, които щяха да им се притекат на помощ.

Но се налагаше да излезе от къщата, поне за известно време. Имаше нужда от свеж въздух, трябваше да раздвижи ръцете и краката си. След като Дона я накара да застане на един ред лози с маркуч в ръка, включен към напоителната инсталация, се стремеше само да внимава да стои с гръб към вятъра. Най-много от всичко се нуждаеше от време да прочисти мислите си.

Марк работеше на съседния ред. Отначало не го виждаше, докато не пристигнаха големите коли на пожарната и не запалиха огромни прожектори. Внезапно цялото лозе се превърна в бляскав свят, който приличаше на Пето Авеню на Коледа. От накрайниците на маркучите се сипеше лек дъждец, който навлажняваше най-горните листа, потръпваше и пречупваше светлината на прожекторите. Вятърът почти бе утихнал — беше по-скоро лек бриз. При цялото това пръскане бе неизбежно да не се намокри, но въздухът не беше студен, за да настине, а и гледката на имението бе достатъчна компенсация.

Докато работеше и се опитваше да спаси нещо, което за нея имаше много по-голямо значение, отколкото си позволяваше да признае, тя почувства прилив на сили. Но се учуди, че голяма част от енергията й се дължи на мисълта, че майка й е някъде там и също работи. Нещо се бе случило в кухнята. Сюзан бе прочела книгата на Натали и не бе допуснала да я трогне, но страданието на Натали, гневът на Карл, призракът на Брад и нуждата на Грег от отговори, която бе също толкова силна, колкото и нейната, бяха отворили рана в гърдите й. За пръв път в живота си проумя, че Натали е човешко същество и допуска грешки като всички хора. Тази мисъл разсея гнева на Сюзан и й помогна да погледне към историята на живота на Натали с честността, която тя заслужаваше, и да признае, че независимо от всичките си грешки, тази жена бе наистина невероятна.

 

 

Сюзан желаеше да препрочете тази книга. Искаше й се да опознае другата жена, която се криеше у майка й, държеше да опознае личността, която я бе накарала да сподели грешките си, но несъмнено бе изградила нещо много ценно.

Асконсет наистина беше чудесно място. Сюзан просто бе забравила до каква степен това е така. Сега стоеше тук, вдишваше уханието на мократа пръст и на прясната речна вода, която течеше по маркучите и обливаше листата, и си мислеше за майка си — жена на седемдесет и шест години, толкова жизнена, колкото искаше да бъде и самата Сюзан на нейната възраст. Това я вдъхнови.

 

 

Грег се чувстваше така, сякаш държи три маркуча. Само от единия течеше вода. От другите два пръскаха мисли — един за Натали, един за Джил — които непрекъснато се пресичаха, заливаха го отново и наводняваха съзнанието му. И тогава от Хафингтън пристигна спасителен камион и постави прожектор до блока с гевюрц-траминер, където се намираше той. На съседния ред зърна съпругата си и внезапно мислите му се избистриха и на сърцето му олекна. Да, наистина се бе опитал да я притежава, едва ли бе възможно толкова лесно да го промени. Но освен това копнееше и да я закриля, а това бе достойно за уважение качество.

Помъкна маркуча със себе си и се сурна по корем под лозите, както Карл го бе учил навремето, за да не наранява гроздето. Приближи се до Джил и продължи да пръска реда си, но откъм нейната страна. Налагаше се да вика, за да може тя да чуе думите му сред плисъка на водата:

— Искаш ли да подържа малко маркуча ти?

— Не — извика тя в отговор, — добре съм.

— Сигурна ли си, че е редно да правиш това?

— Смяташ ли, че бих сторила нещо вредно за детето си? — остро го попита тя.

Той се отдръпна. Не, тя не би навредила на детето си. Той много добре го знаеше. Не искаше да отбележи и онова, което бе очевидно, като я поправи, че детето е и негово. Макар да се сърдеше на Натали, задето се опитваше да му каже как трябва да се държи със съпругата си, той осъзнаваше, че е нужно нещата да се променят, ако изобщо ще става баща на това дете.

Би могъл да му бъде добър баща. Можеше да бъде толкова добър баща, колкото беше Алегзандър — не, още по-добър, защото действително щеше да осигурява прехраната на семейството си. Така Джил щеше да има възможност да бъде около децата си, както не бе успяла да направи Натали.

Но Джил явно искаше да работи. Грег трябваше някак да се справи с това. Същото се отнасяше и за неговото време. Не би могло да се получи да бъде добър баща, ако продължаваше да пътува толкова много. Не можеше да бъде и добър съпруг, макар че за нищо на света не би признал това пред майка си. Ако намалеше работното си време и пътуваше по-рядко, щеше да го стори, защото желаеше да бъде с Джил, а не защото майка му му беше казала какво да направи. Натали нямаше право да го прави. Тя не беше светица. Трябваше да си признае, че неудобството й накрая му бе доставило известно удовлетворение.

Но въпреки това все още усещаше жилото на нейния укор. Никога не му бе говорила по този начин. Никога не го бе критикувала така. Докато растеше, липсата на внимание от нейна страна бе за него достатъчно голямо неодобрение.

Чудеше се дали не греши, дали изобщо е ставало дума за неодобрение, или тя просто е била… заета… както сама твърдеше.

Ако трябваше да бъде честен, длъжен бе да признае, че Натали бе успяла да изгради тук, в Асконсет, нещо наистина прекрасно. В момента имаше много повече лози, отколкото преди десет години. Мащабите на сегашната операция го потвърждаваха.

— Видя ли входната алея? — попита той Джил. — Цялата е в коли. Изглежда, целият град ни се е притекъл на помощ.

— Това е в знак на уважение към родителите ти — отвърна му тя явно за да го подразни, но той не се ядоса. Просто отново го накара да се замисли честно. За някои неща не беше прав.

— Може да е знак на уважение към Натали. И към Карл. Но не и към татко — отвърна той. — Явно не е вършил толкова много, колкото смятах.

— Разбира се, че е вършил — скара му се Джил. — Просто не е правил точно това, което си смятал. Ако не е имало кой да продава вината ни, Асконсет е щял веднага да се срине.

Тя се премести надолу, за да напръска още няколко лози.

Той я последва, отрезвен от думите й. Стояха един до друг, обърнати в противоположни посоки, и той се бе съсредоточил в работата си, но мислите му бяха във Вашингтон и при Джил, каквато беше по време на запознанството им преди осем години. Тази Джил сега тук, в Асконсет, беше като онази. Беше уверена. Не се боеше да разговаря с него открито.

Бракът беше потъмнил блясъка на Джил.

Не. Той сам бе отнел от блясъка й. Беше посякъл крилата й и я бе подценявал. Беше приемал лично различията помежду им. Искаше любовта й към него да бъде безусловна, каквато не бе била обичта на майка му.

О, обичах ви. Обичам ви и двамата! Думите на Натали долетяха при него заедно с лекия порив на утихващия вятър. Той отново долови задъхания начин, по който тя ги произнесе, и пак видя сълзите в очите й. Никога досега не бе виждал майка си такава. Прииска му се да й повярва, запита се дали би могъл да я прецени като родител по различен начин, когато самият той станеше баща. Сега проблемът с Брад бе попаднал в съвършено нова светлина. Питаше се какво ли би изпитвал, ако беше на мястото на Натали.

Искаше да поговори с Джил за това. Желаеше да си поговорят какви родители ще бъдат те двамата, защото изведнъж това му се стори по-важно от каквито и да било социологически проучвания. Но не беше лесно да разговарят, особено когато ставаше дума за важни неща, за лични неща. В края на краищата възможно бе думите на Джил да не му допаднат. Съществуваше такава опасност.

Всяко хубаво нещо включва и известен риск. Натали бе казала и тези думи и той просто не можеше да ги забрави.

Той поемаше рискове в работата си. Беше положил неимоверни усилия, за да може бизнесът му да процъфти и да си спечели уважението на клиентите и на колегите си.

Въпросът беше дали ще съумее да се възползва от уменията си и да ги насочи към дома си.

 

 

Оливия би изпратила Тес да си легне в два часа посред нощ, ако смяташе, че детето би й се подчинило, но то бе напълно отдадено на мисията си. Сред джунглата от лозници, водни пръски и прожектори дъщеря й някак бе успяла да открие Сет и едно момченце от курса по ветроходство. И двамата бяха дошли тук заедно със семействата си, за да помагат. Тримата се редуваха с маркуча, сменяха се, когато ръцете им омаляваха, и се придвижваха от един ред на друг, без да изостават от възрастните, като от време на време дори избухваха в смях.

Оливия осъзна едва на зазоряване, че нещата се получават. Прочете облекчението в уморените очи на Саймън, видя силното ръкостискане, с което благодари на приятелите си, които един по един навиваха маркучите си и се връщаха по колите си. Прожекторите загасваха. Пожарникарите развъртаха маркучите си. Саймън и Дона лично напръскаха последните лози, след това Дона и семейството й също си тръгнаха.

Докато слънцето се издигне високо в небето и първите му лъчи осветят земята, за да бъде възможно да се преценят нанесените от Клое щети, единствените хора, които не си бяха легнали, бяха Оливия, Саймън и Карл. Те стояха на верандата на Голямата къща и поглъщаха гледката с очи. Алеята пред къщата бе осеяна с какви ли не останки и макар повечето от тях да идваха от околните кленове, дъбове, борове и бучиниш, сред тях се виждаха и доста лозови клонки.

Оливия се питаше откъде Саймън черпи енергията си и го наблюдаваше, докато на бегом слиза по стъпалата и се отправя към блока с ризлинг. Оголени места тук-таме нарушаваха съвършения порядък, който цареше там предишния ден.

— Много ли е лошо? — попита тя Карл.

Той уморено си пое въздух.

— Изгубихме някои растения. Това е неизбежно при такъв вятър. Но не допуснахме щети заради солта. Би могло да бъде много по-лошо. Ще засадим нови корени. Правили сме то и преди. — Карл направи кратка пауза и попита: — Може ли да те попитам нещо, Оливия?

Саймън зави и се изгуби зад един ред лози. Едва тогава Оливия се обърна и видя, че Карл я гледа изпитателно. Очите й сякаш срещнаха погледа на Саймън, но четиридесет години по-късно и преливащ от изтощение и болка.

— Натали каза ли ти за Брад? — попита той, а гласът му бе хриплив, както никога досега. — Докато пишеше книгата. Тя каза ли ти, че Брад е… мой син?

Сърцето я заболя за този мъж.

— Не, не ми каза.

Той погледна към лозите.

— А ти досети ли се?

— Не. Знаех, че нещо остава премълчано във връзка с Брад, но не предполагах, че е това — тя замълча. — А ти досети ли се? Зададе ли си някога този въпрос?

 

 

Карл искаше да бъде ядосан. Смяташе, че е длъжен да се нахвърли върху Натали и да я обвини за всичките години, през които е трябвало да живее без нея, когато е трябвало да свири втора цигулка след Алегзандър в живота й, когато наистина бе вярвал, че Брад е син на друг мъж.

Но когато стигна най-горното стъпало, просто сърце не му даде. Натали стоеше облечена в красива нощница, с голи и елегантни ръце и сведена глава. Беше се облегнала на стената недалеч от затворената врата на стаята на Брад и изглеждаше толкова тъжна и уязвима, че разочарованието и гневът му незабавно се стопиха. Обичаше я вече над седемдесет години. Толкова дълго бе вярвал в нея. Дори и през най-мрачните си дни след сватбата й с Алегзандър вярваше, че тя е постъпила така за добро.

А сега това.

Дрехите му бяха мокри и бе уморен. Болеше го всяка част от тялото, но тъкмо тази болка го накара да се приближи по килима до мястото, където стоеше тя.

Облегна се на вратата до нея, вперил поглед в перваза на отсрещната стена, но изправен пред една лична истина и пред едно нежно признание:

— Мечтаех си той да бъде мой син. След войната го гледах и се опитвах да открия в него свои черти, но виждах само теб.

Гласът й долетя пресекливо:

— Между вас двамата съществуваше някаква връзка, каквато никога не се установи между него и Ал.

— Ал знаеше ли?

— Не. Той не бе съгласен с това, че отдавам предпочитание на Брад, но така и не се досети защо. — Тя обгърна кръста си с ръце и разпалено изрече: — Разбира се, че той беше моят любимец. Беше всичко, което имах от теб. След това изгубих и него.

По бузата й се стече една сълза. Карл се обърна към нея точно навреме, за да я изтрие. Пръстът му остана върху челюстта й, защото нуждата му да я успокои бе толкова силна, колкото и нуждата му от въздух.

— Ти никога не си ме губила. Винаги съм бил твой.

Когато тя вдигна поглед към него, той видя, че сълзите не са отсега. Беше плакала и преди идването му.

— Исках да ти кажа за него, Карл. Не можеш да си представиш колко пъти ми оставаше още само толкова мъничко… — показа му тя, — но се възпирах, защото така само щях да причиня още болка. — Притисна кърпичката към носа си и след малко я свали. — Наблюдавах и виждах как му се радваш и си внушавах, че няма значение дали знаеш цялата истина; че ако ти кажа, това напълно ще промени живота ни и по този начин само ще нараня Брад. Обичах го. Светът ми позволяваше да бъде така. Обичах го с цялото си същество, защото светът не ми позволи да обичам теб — заключи Натали и отново вдигна кърпичката към носа си.

След като изслуша признанието й, Карл се запита дали би желал тя да е постъпила различно. Беше права. Нещата наистина биха се променили, вероятно бракът й щеше да се разпадне, но щеше ли да го зарадва това? Или пък Брад? Нима Брад нямаше да се чувства виновен заради разрива? Щеше ли да живее повече, ако знаеше, че Карл е неговият баща?

В края на краищата това не бяха най-важните въпроси. Единственото, което имаше значение — единственото, което доказа на Карл фактът, че узна за Брад — бе, че Натали също е продължавала да го обича през всичките тези седемдесет години, докато и той я е обичал.

Той я придърпа по-близо до себе си и я задържа, докато тя плачеше. Когато се успокои, целуна веждите й и прошепна, допрял устни до кожата й:

— Всичко свърши. Много, много отдавна. Не можем да го променим. Трябва да продължим напред.

Отдръпна се и потърси очите й. Освен любов, в тях той съзря и разбиране. Тя остана на мястото си още известно време и той се надяваше да е почерпила сили от близостта му. След това го хвана за ръка, тихо отключи вратата на стаята на Брад, отвори я широко и го въведе вътре.

 

 

Оливия съзря отворената врата веднага щом зави по коридора. Надникна вътре, докато минаваше, и видя Натали и Карл, които бяха с гръб към нея. Стояха пред една от полиците, върху която бяха подредени всички неща, които бе обичало едно единайсетгодишно момче. Тя бързо продължи по пътя си. Това бе най-интимният момент от всички, на които бе станала свидетел тази вечер.

Щом се озова в крилото, провери Тес, която спеше дълбоко. Дръпна пердетата, за да затъмни стаята, набързо си взе душ, а когато се върна в стаята, там я чакаше Саймън. Беше седнал на ръба на канапето до прозореца, опрял лакти на коленете си, изглеждаше объркан и отчаян. Видът му я трогна толкова силно, сякаш пред тях нямаше да има утре.

Оливия опита да се пошегува с начина, по който се чувстваше, и рече:

— Защо ми се струва, че ако бутна единия ти лакът, ще се строполиш на пода?

— Така ще стане — отвърна той, без да се усмихва. — Ужасно съм изморен. Не мога да спя дълго, само час-два. Трябва да се почисти. — Сериозният му поглед прикова очите й. — Не мога… да правя нищо. Искам просто да те прегърна.

Тя почти не бе в състояние да диша. Нито един мъж — нито един — не й бе казвал подобно нещо. Тези думи бяха толкова красиви.

Запита се как, за бога, ще успее да преодолее чувствата, които събуждаше в сърцето й, обърна се и дръпна покривката, а докато приключи, той беше отишъл в банята. Пусна душа буквално за две минути. Върна се с мокра коса и кърпа около кръста. Пусна дрехите си на пода, качи се в леглото и я притисна до себе си — точно както бе казал. Не махна кърпата. Не се любиха. Просто я задържа в силните си прегръдки и заспа след броени минути.

Оливия заспа по-трудно. Не искаше да спи, защото така нямаше да успее да се наслади на този миг напълно. Затова остана да лежи будна и да усеща всяко местенце, където телата им се докосваха, всеки звук, всяка миризма. Най-сетне и тя се унесе в сън, но се разбуди за малко, когато той се обърна на другата страна.

Тогава седна, обви коленете си с ръце и започна да го наблюдава. Беше толкова истински, както лежеше там, мъжът, за когото бе мечтала цял живот.

Но той не бе единственото, за което бе мечтала, и повечето от това също се сбъдваше. Беше намерила майка си. Беше постигнала относителна финансова стабилност. Беше открила добра възможност за Тес. Беше си намерила работа и дори семейство от висока класа.

Лятото й бе донесло толкова много промени, при това съвсем неочаквани. Можеше да се справи с парите, училището и работата си. Проблемът беше Саймън.

Гърбът му беше широк и гол, осеян с лунички по раменете и леко загорял, като мъжествено се стесняваше към бедрата. От заоблените бицепси надолу ръцете му бяха по-загорели от гърба. Едната му ръка лежеше с дланта нагоре. Тя я разгледа и проследи резките и белезите по нея. Постави своята собствена ръка на няколко сантиметра над нея, за да сравни големината и формата.

Неговите ръце бяха по-големи и по-силни от нейните. Вероятно волята му също бе по-силна, след като все още се бе оградил със стената на скъпата загуба. В този миг Оливия разбра, че вече не понася тази стена и иска да я разруши.

Не знаеше как да се справи, затова направи онова, което вършеше най-добре. Тихо се облече и хукна, но стигна само до кабинета на Натали. Приюти се в един от големите фотьойли.

Ахмед лежеше на другия. Обикновено в нейно присъствие той заставаше прав, както се полага на персийска котка с благородно потекло. Но днес и той спеше като всички останали в къщата. Тялото му представляваше, елегантна извивка от слонова кост и сивкаво. Макар и облегната на хълбока му, главичката му бе вирната с достойнство. Беше протегнал предните си лапи. Оливия се пресегна да го докосне, разколеба се и дръпна ръката си.

Успя да се въздържи да не вземе котарака в ръце и да го притисне до себе си. Искаше — имаше нужда — да усети топлината и мекотата му. Но знаеше какво ще стане, ако се опита да го задържи насила. Щеше да се освободи и да избяга.

— За щастие котките не са мъже — обади се Натали откъм вратата. — Те могат да, бъдат опитомявани.

Оливия се сгуши в креслото.

— Така ли смяташ?

— Да.

Натали се приближи до фотьойла, където седеше Оливия, и положи ръка върху страничната му облегалка.

— Вчера бях остра с теб, защото не ми е безразлично какво ще стане с теб. Наистина те обикнах, Оливия. Обикнах и теб, и Тес. Ти даваш нещо на това място. Знаех си, че ще стане така, още от мига, в който видях снимката ти.

Младата жена притаи дъх.

— Каква снимка?

Настана кратка тишина. След това погледна към едно мило лице, върху което бе изписана вина.

— Каква снимка, Натали?

— На двете ви с Тес. Облечени като танцьорки.

— Тази снимка висеше в ателието на Отис. Кога си идвала там?

— Когато го наех за първи път. Останах в къщата му един уикенд и той ме заведе, за да ми покаже и студиото. Тогава разгледах снимката. Двете бяхте изпълнени с толкова ентусиазъм и жизненост!

Внезапно една ужасяваща мисъл мина през главата на Оливия. Вероятно върху лицето й се бе изписало удивление, защото Натали категорично заяви:

— Не, Оливия, не! Не съм измислила тази работа заради теб. Първо се появи необходимостта от книгата. После се сетих за теб, защото ми беше известно, че Отис се пенсионира, но не знаех дали ще проявиш интерес. Наистина не знаех. В края на краищата ставаше дума само за лятото.

— Мислеше ли за мен и Саймън?

— Не — прекалено бързо отвърна Натали.

— О, Натали! — слисано извика Оливия.

— Е, и така да е, какво от това? Смяташ ли, че нещата щяха да са по-различни, ако той не ти беше допаднал или пък обратното? Не бих успяла насила да накарам нещата да се получат помежду ви. Можех просто да ви поставя близо един до друг и точно това сторих. Само това. Двамата със Саймън направихте останалото.

Оливия искаше да поспори, но имаше ли някакъв смисъл? Само тя бе отговорна, задето връзката им се бе задълбочила толкова. Тя и Саймън.

Натали заобиколи и застана пред стола.

— Забрави за Саймън засега. Предложението ми да останеш няма нищо общо с него. Свързано е единствено с мен. Що се отнася до книгата, ти направи точно това, което желаех. Не бих могла да открия по-подходящ човек.

— Можеше да наемеш някого с филологическо образование.

— И да получа книга, която може да е безупречна като правопис, но вероятно напълно лишена от обичта и чувствата, които вложи ти. Ти написа тази книга така, както бих го направила самата аз. Ти си гръбнакът, който поддържа всички подробности около тази сватба. Ти направи живота ми по-лесен. Стига ми само мисълта, че си тук, да не говорим за дъщеря ти, която успя отново да изведе Карл на тенис корта.

Тя издърпа стола на Оливия, иззад бюрото и седна.

— И така, нека да видим с какво разполагаме. Предимството е, че имаш работа, училище за Тес и хора, които те обичат. Но, от друга страна, не е изключено нещо да се обърка с деликатните отношения, от които много боли.

Оливия кимна:

— Твърде е възможно.

— От теб зависи да сведеш този риск до минимум, ако искаш.

— Как?

— Можеш да си тръгнеш. Приеми работата в Питсбърг. Започни отначало. Там няма никакъв риск.

Натали стана от стола и тръгна към вратата. Оливия се обърна и я проследи с поглед.

— И?

— Това е.

— Не! Не прекъсвай разговора по средата.

— Вече казах каквото исках. Знаеш какво чувствам.

— Убеди ме! — помоли Оливия, но Натали вече си бе тръгнала. Не я убеди да остане. Никой не бе в състояние да го стори, дори и Саймън. Решението трябваше да бъде нейно.

Същото се отнасяше и за риска.

Остани. Върви си. Остани. Върви си. Непрекъснато обмисляше тези възможности, докато накрая главата й просто забумтя от неспособността й да вземе решение. Никога досега не бе навлизала толкова дълбоко в реалността. Още по-малко пък след безсънна нощ — беше направо изтощително.

Както и да е, каза си тя. Тес скоро щеше да се събуди. Нямаше смисъл да види, че спят заедно. Нямаше смисъл да й вдъхва напразни надежди.

Но всъщност може би изобщо нямаше да й вдъхне никакви надежди. Нали в началото Тес мразеше Саймън. Нищо чудно част от нея все още да изпитва същото. Вероятно с облекчение щеше да научи, че ще си ходят. В края на краищата вече цели десет години Оливия принадлежеше само на Тес. Кое дете иска да дели майка си с някого?

Тя се качи в леглото, легна точно на мястото на Саймън, сложи главата си в ямичката, останала от неговата глава, и придърпа чаршафите. Ароматът му я заобикаляше отвсякъде.

Беше достатъчно изморена и надарена с богато въображение, за да си представи, че той наистина лежи до нея. Успокоена от тази мисъл, тя заспа.

 

 

Оливия спа до средата на следобеда. Събуди се бавно и скочи от леглото, когато разбра колко е късно.

Тес беше станала и вероятно се намираше в сигурни ръце. Ако не я наглеждаше Сюзан, сигурно щяха да го сторят Джил, Карл или Натали.

Почувства се виновна дори от мисълта за подобно нещо: отговорността за Тес беше само нейна! Отвори вратата, за да отиде да я потърси, и на прага намери бележка.

Беше от Тес — не можеше да сбърка този почерк.

„Отивам да плавам със Саймън“, гласеше текстът и сърцето на Оливия започна бясно да бие в гърдите.

Докато стигне до яхтклуба, тичайки през задната тераса към кея, Оливия се опита да анализира от всички възможни страни факта, че Саймън бе извел Тес на плаване.

Според едната гледна точка, той просто отлагаше да се изправи пред истината, че лозята се намират в пълен безпорядък.

Според друга — той изпълняваше даденото обещание. Беше дал дума на Тес да я изведе на плаване. След като го стореше, щеше да е свободен.

От трета страна, той не бе плавал от четири години, но океанът беше спокоен след бурята и моментът беше подходящ.

Подкупът също не бе за отхвърляне. Може би бе извел Тес в открито море, за да го остави на мира след това, докато работи. Или да не го отрупва с въпроси. Или да намери дом за котенцата.

Това, че я бе извел на плаване, нищо чудно и да бе неговият начин да се сбогува с нея.

Оливия не искаше да е така. Осъзна го, докато стоеше и наблюдаваше изпъстрения с яхти океан, всяка от които би могла да бъде лодката на Саймън и Тес.

Загриза бузата си от вътрешната страна и се върна на терасата. Хората разковаваха дъските от прозорците на клуба и разчистваха парчетата дърво, камъните и пясъка от дока. Няколко лодки бяха преобърнати. Други бяха със счупени мачти, седалки или прозорци.

Оливия не желаеше това да е сбогуване. Завъртя се на пети и отново излезе на дока. Седна в края му и зачака.

Върнаха се няколко лодки, но Саймън и Тес не бяха в тях. След това още няколко яхти бяха привързани към дока. Познаваше хората в тях. Бяха от околността. Те й махнаха и тя отвърна на поздрава.

Най-сетне зърна Саймън и Тес и се изправи. Бяха допрели глави, но тя можеше да се закълне, че дъщеря й управлява платната. Забелязаха я и й махнаха, а върху лицата им грееха широки усмивки. Тя се разплака — просто ей така, без никаква причина.

— Здравей, мамо! — извика Тес, но погледът й бързо се върна към платната. Саймън й каза нещо, тя бутна румпела, дръпна въжетата и лодката се приближи към дока толкова плавно, сякаш Тес бе правила това милион пъти. Платната се отпуснаха и се смъкнаха надолу. Оливия улови въжето, което й хвърлиха. — Видя ли ни, мамо? — възторжено извика Тес. — Видя ли колко навътре бяхме? През цялото време карахме с издути платна и килнати настрани. Беше страхотно!

Тя щеше веднага да изскочи навън, ако Саймън не бе настоял да му помогне да сгънат платната, да ги вържат и да приберат всичко.

Докато привършат, Тес забеляза познато дете на другия док. Тя сложи ръце върху раменете на Саймън и съвсем като възрастна каза:

— Ти беше прекрасен, Саймън. Благодаря ти.

След това мигновено се преобрази в десетгодишно хлапе, което скокна на дока, отправи към Оливия блажена усмивка и хукна.

Оливия седеше на дока, а краката й висяха в яхтата.

Саймън се облегна на коленете й и попита:

— Защо плачеше?

Очите й отново се изпълниха със сълзи. Тя обви шията му с ръце и ги сключи зад главата му.

— Не си отивай.

— Аз ли? Аз никъде няма да ходя.

— Но ще го направиш ли някой ден? Няма ли просто да ти омръзне и да си тръгнеш?

Той приглади назад косата, която падаше върху очите й.

— Не и от теб.

— Това толкова ме плаши.

— Смяташ ли, че с мен не е така? Веднъж вече изгубих всичко. Познавам тази болка — той се намръщи и проследи с поглед палеца си, който галеше ръката й. — Докато се прибирах у дома тази сутрин, видях Натали и татко. Бяха в стаята на Брад. Едва ли им е било лесно. Възхищавам се от смелостта им. — Погледът му срещна нейния. — Бих искал да се възхищавам и от нашата смелост.

Оливия копнееше за същото. Желаеше го повече от всичко друго на света.

— Притежаваме ли тази смелост?

— Мисля, че да.

Саймън преглътна и докато тя наблюдаваше устните му, той изговори вълшебните думи.