Барбара Делински
Имението (17)

Шестнадесета глава

— Защо не се омъжи за Карл през 1942-а?

— Защото се омъжих за Алегзандър.

Оливия изгледа Натали за минутка, после поклати глава и се усмихна:

— Защо ли не съм изненадана от този отговор?

Натали също се усмихваше:

— Защо е така? Кажи ми.

— Тъй като според теб чашата винаги е наполовина пълна. И защото не обичаш да засягаш болезнени теми.

— Или пък неудобни.

— Неудобни ли? Такава ли е причината да се омъжиш за Алегзандър вместо за Карл? — Оливия можеше да се сети за една-единствена причина, която би заслужавала да предизвика неудобство — това, че е била бременна от Алегзандър. Но отхвърли шанса да се, е случило подобно нещо. В никакъв случай. Натали обичаше Карл.

— Да, неудобна.

— Защо?

Натали извърна очи. Когато отново се обърна към Оливия, в тях блестяха сълзи. В усмивката й се бе прокраднала стеснителност.

— Защото… — подхвана тя, но млъкна. Надигна се от плетеното кресло и започна да събира картонените чинии и чаши от съседната маса.

Беше късно следобед на Четвърти юли. От газовия грил се носеха горещи вълни, докато в него догаряха остатъците от сандвичи и хамбургери. Мадалена и Жоаким върнаха в кухнята салати, рула и подправки. Дузината приятели, които бяха дошли тук на обяд, вече си бяха тръгнали. Карл покани Тес и Джил да ги почерпи сладолед.

Саймън не се появи. Питаха Карл за него, но по-скоро се интересуваха как я кара, а не къде е. Очевидно никой не бе разчитал на присъствието му — и макар това да се стори тъжно на Оливия, изпита и страхотно облекчение. Все още се опитваше да разбере какво точно се бе случило сутринта под онова дърво.

Беше й много по-лесно да се съсредоточи върху работата си.

Надигна се и помогна на Натали да разчисти. Картонените съдове, в които се виждаха петна от горчица или кетчуп, някое и друго парченце картоф или крайче от хлебче за сандвич, бяха в цветовете на националния флаг: червено, бяло и синьо.

— Защо е била неудобна?

Натали изсипа остатъците от плодовия пунш в една чаша, а празните пъхна в друга под нея.

— Може би неудобна не е точната дума. По-редно би било да се каже, че се чувствах засрамена — хвърли тя на Оливия бърз поглед. — Не че взех неправилно решение или че Алегзандър беше лош човек. Беше добър и аз го харесвах. Постепенно дори го обикнах. Живяхме добре заедно. Ако отново попадна в същата ситуация и имам възможност за избор, щях да извърша точно това, което направих тогава.

Приповдигнатостта я напусна. Тя се намръщи и започна да си играе с чашите.

— Какво е то? — деликатно настоя Оливия. — Какво направи?

— От съвременна гледна точка, постъпката ми изглежда лишена от смисъл. Прилича на първокласно предателство. Изглежда твърде прагматично.

Едно-единствено нещо хрумна на Оливия:

— Омъжила си се за Алегзандър за пари?

Пожарите току-що бяха угасени, телата бяха отнесени и преценявахме пораженията, нанесени в Пърл Харбър, а всеки годен за военна служба мъж в града възнамеряваше да се запише доброволец. Карл бе един от първите, беше твърдо решил да го направи. Без да успея да се опомня и да му кажа, че трябва да се оженим, преди да замине, той вече бе в униформа и се готвеше да отплава за Европа.

Беше в началото на четиридесет и втора. Мразовит февруарски ден. Осми февруари — никога няма да забравя тази дата. Двамата с Карл решихме да не ходя на гарата. Щеше да бъде твърде болезнено. Цяла нощ лежахме будни в бараката за тракторите и се притискахме един в друг. Не обръщахме внимание на студа. Нямаше къде другаде да отидем.

Слънцето изгря — жестоко слънце в такъв печален ден. Полетата бяха голи. Стъбълцата на мъртвите тревички и растения бяха сковани от лед и биха ми се сторили много красиви, ако обстоятелствата бяха по-различни.

Не говорехме. Нямаше какво да си кажем. Той възнамеряваше да изпълни дълга си, а аз го подкрепях. Но щяха да го изпратят кой знае къде и щеше да преживее един бог знае какво. До този момент не се бяхме разделяли.

Три пъти стигаше до вратата и три пъти се върна. Но вече беше време. Отиде там за четвърти път, постави ръка на голямото желязно резе, отпусна другата до тялото си и се обърна. Помня подробностите толкова ясно, колкото и първата ни среща, когато бях на пет години. Дрехите му бяха големи, но с изключение на панталоните вместо гащеризона, бе облечен почти по същия начин — същата шапка и сако, същите ботуши. Косата му падаше над веждите. Знаеше, че щяха да го подстрижат още същия ден. Ризата му се бе измъкнала от панталона — скоро и на това щеше да се сложи край. Очите му ме прегръщаха, докосваха, обичаха. След това наведе глава и прекрачи прага.

Сърцето ми тръгна с него. Изтичах до вратата и го наблюдавах как се отдалечава. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-дребна ставаше фигурата му, докато накрая зави по пътя към дома си и се изгуби от погледа ми.

Свлякох се на пода и се разридах. Ако не знаех колко много държи да направи това, щях да изтичам след него и да го помоля да остане. Но това нямаше да помогне на никого от двама ни. Аз просто… си седях там… и… плачех.

— Не. Добре съм… дай ми само минутка. Това беше… о, боже… ужасно мъчителен момент. Така. Добре съм. Но не това желаеш да научиш. Интересува те защо не се оженихме, преди Карл да замине.

Ако искаш вярвай, но той не ме помоли за това. А и аз не отдадох голямо значение на този факт. Събитията се развиваха бързо. Днес беше тук, а на следващия ден вече бе заминал. Просто реших, че ще се оженим, когато се върне. Ако се върне. Да, аз наистина съм оптимистка по природа, но тогава не ми беше толкова лесно. Хитлер беше чудовище. Тогава не знаехме всички подробности, които са ни известни днес, но усещахме злото.

Кой беше Карл, че да се сражава с това? Той беше благ човек, не обичаше насилието. Казвах си, че е силен и решителен и че тези качества ще му помогнат да преживее войната и да се върне у дома невредим. Но навсякъде се сипеха бомби. Всяка нощ слушахме съобщенията по радиото. Как би могъл Карл да се защити от една бомба?

Бях на седемнадесет години и ужасно се страхувах за него. Да, иска ми се да ми бе предложил брак, преди да замине. Така щях да имам причина да не се омъжа за Алегзандър, но не ме разбирай погрешно. Алегзандър наистина беше добър човек. Но аз обичах Карл.

— Дали му се сърдех, задето не ми бе предложил? Не.

— Всъщност — да. Следващите дни бяха толкова бурни за мен, че гневът, който изпитвах, беше нещо съвсем естествено. Но, Оливия, това е много важно, аз не се омъжих за Алегзандър като реакция на случилото се. Имаше други причини.

Изпреварвам събитията. Нека се върнем на причините, поради които не се омъжих за Карл. Както вече ти разказах, в суматохата около неговото заминаване просто не се замислих за това. Но го направих, след като замина. Някои от момичетата, които познавах, се омъжиха за приятелите си. Внезапно осъзнах, че ние също сме можели да го осъществим, и отчаяно закопнях за това. Но Карл не бе поискал. Години наред се опитвах да разбера защо. Попитах го съвсем наскоро — толкова много време ми беше нужно, за да събера смелост.

Отговорът му ме учуди. Бях решила, че единствената причина са обстоятелствата: моята младост и бързината, с която той постъпи в армията. Но основанието той да не ми предложи брак е било съвсем различно. Той беше католик, а ние — протестанти. Неговите родители бяха имигранти, а моите принадлежаха към висшето общество. Той нямаше образование, не притежаваше земя. Чувстваше се много по-нископоставен от онова, което представляваше баща ми в разцвета на силите си. Каза, че през всичките години, през които родителите ми са го познавали и са се държали мило с него и със семейството му, нито веднъж не са погледнали на него сериозно като на бъдещ зет.

И беше прав. Родителите ми дадоха ясно да разбера това, когато Алегзандър ми предложи брак.

Но тогава не осъзнавах всички подробности. Бях много влюбена в Карл и предполагах, че родителите ми знаят какво изпитвам към него и какво желая. Нямаше причина да говорим за това. Бях само на седемнадесет години. Не бях завършила дори гимназия.

Но родителите ми бяха обсъждали бъдещето ми помежду си. В месеците преди нападението над Пърл Харбър, докато аз съм изживявала моминските си трепети с Карл, те са кроели други планове. Алегзандър Сийбринг беше син на преуспяващ бизнесмен. Семейството му прекарваше лятната ваканция в Нюпорт, както правехме и ние преди време, затова аз познавах Ал, но не бяхме приятели. Той беше с десет години по-възрастен от мен.

Есента преди Пърл Харбър семействата ни доста се сближиха. Спомням си всички приготовления: цялото чистене, миене и лъскане, предизвикано от желанието да впечатлим гостите. Бях удивена, че домът ни може да изглежда толкова приятно. Майка ми често боледуваше и не обръщаше голямо внимание на подредбата, затова бях свикнала с доста по-простичка обстановка. Но когато всичко приключи, къщата изглеждаше доста добре.

Но аз не му отдадох голямо значение дори и когато семейство Сийбринг дойдоха на посещение. Алегзандър помагаше на баща ми. Сийбринг бяха в обувната индустрия, което означаваше, че Алегзандър често пътуваше до Европа. Помагаше на баща ми да открие най-подходящия сорт грозде.

Често разговарях с Ал за тези пътувания. Можеше да говори с часове и го правеше много увлекателно. Изобщо не ми хрумна, че родителите ни насърчават тези разговори с надеждата да прераснат в нещо по-дълбоко.

Виждах, че баща ми се чувства по-добре, когато ни гостуваха семейство Сийбринг. След като си заминеха, той отново изпадаше в депресия, а това беше много преди страната ни да влезе във война. След Пърл Харбър и след смъртта на Брад депресията му се задълбочи. Минаваха дни, без да продума, оставяше работата на полето на Джеремая и на нас, а той седеше и крееше заедно с лозите си.

Майка ми изпадна в паника. Не можеше да говори за Брад, защото скорошната му смърт все още бе твърде болезнена тема, а състоянието на баща ми се влошаваше с всеки изминал ден. Нейното също. По-късно установихме, че онова, което приемахме за хронично лошо храносмилане, всъщност е било тумор. Тогава виждах само, че е болезнено слаба и става все по-крехка.

Нямаше и месец от заминаването на Карл, когато майка ми предложи да се омъжа за Алегзандър. Беше толкова отчаяна, че дори не се опита да скрие истинските причини. Каза, че се нуждаем от пари. Алегзандър имаше достатъчно. Обясни ми, че ако се омъжа за него, той ще осигури много пари за лозята. Баща ми щеше да закупи много повече растения и този път да успее. Имаше отчаяна нужда от това. В противен случай щеше да умре.

Да, така ми каза. Ако не се омъжех за Алегзандър, ако той не вложеше пари е имението, баща ми щял да умре. Аз лично смятах, че смъртта на майка ми беше по-близка, а ако това бе последното й желание, нима бе възможно да й откажа?

Алегзандър също се записа доброволец. Искаше да се оженим, преди да замине на фронта. Имах на разположение една седмица, за да взема решение.

— Сигурно е било истински кошмар за теб — каза Оливия и за пръв път се запита дали наистина би държала да преживее онези времена.

Бяха приключили с раздигането на масата в двора, и тръгнаха на разходка из лозето. Натали явно се нуждаеше да усеща растенията около себе си, докато разказваше тази част от историята си. Те играеха главна роля в събитията — при това бяха толкова красиви. Оливия забелязваше промяната, която бе настъпила с идването на юли. Листата бяха много по-тъмнозелени, все повече от тях стигаха до най-горните пръчици на решетката и макар зърната все още да бяха зелени и твърди, силното слънце от днешния ден беше многообещаващо.

— Всичко стана толкова бързо — каза Натали под напора на силни чувства.

— Къде беше Карл по това време?

— В Гуадалканал.

— Знаеше ли какво става?

Отначало Натали не отговори. Отклони се от пътеката и тръгна покрай ред лози, като от време на време се пресягаше да откъсне по някое листо.

— Разбра чак след сватбата — най-сетне рече тя.

— Опита ли да се свържеш с него?

Натали я погледна.

— Защо да го правя? Той не бе споменал и дума за сватба — нито преди да замине, нито след това в писмата си. Майка ми ме притискаше. Баща ми ме притискаше. Алегзандър ме притискаше.

Романтичка докрай, Оливия отрони:

— Но ти си обичала Карл.

— Бях на седемнадесет години и бях объркана. Бях сама. Когато най-силно се нуждаех от подкрепа, най-добрият ми приятел, другарят ми по душа, другата ми половинка, беше заминал. Майка ми твърдеше, че ако не се омъжа за Алегзандър, с Асконсет ще бъде свършено и баща ми ще умре. Самата тя отпадаше с всеки изминал ден, а бяха загубили и Брад. Аз бях единственото, което им оставаше. Единствената им надежда.

Оливия съзираше безмерната болка в погледа й дори и в този момент. Внезапно очите й се превърнаха в очи на стар човек, изпълниха се със скръб и погледът й натежа от десетилетията на изживяваното в самота страдание. За пръв път Натали изглеждаше на годините си.

Тя явно осъзна това, почувства се неловко, задето чувствата й бяха толкова очевидни, и извърна очи. Но продължи да разказва:

— Молех се майка ми да разбере колко се измъчвам, но самата тя страдаше твърде силно. Послужих си с обичайните доводи: че почти не познавам Ал, че съм твърде млада да се омъжвам, че той е твърде възрастен за мен. Най-сетне Ал настоя да получи отговор, аз направо обезумях и казах на майка си, че обичам Карл. Заявих й го направо, а тя дори не трепна. Попита ме къде е сега Карл, когато се нуждаем от него, и дали ще е в състояние да ни даде достатъчно пари, за да оправи нещата. Нямах отговор. Алегзандър ме притискаше да се оженим до една седмица. Не знаех какво да правя.

— Ами Джеремая и Брайда? — попита Оливия. — Те не се ли опитаха да защитят Карл?

Натали се усмихна тъжно и обгърна с ръка един все още зелен грозд.

— Говорих с Брайда, но те се намираха в неизгодно положение. Работеха за баща ми. Той им осигуряваше покрив над главите и храна на трапезата. Осъзнаваха това и му бяха благодарни. Брайда страдаше от много лош артрит. Не беше възрастна, но влажният въздух направо съсипа ставите й. Вече не успяваше да се справя с част от задълженията си, но никой не й каза и дума. Затова Джеремая и Брайда изпитваха особена преданост към родителите ми.

— Ами към собствения си син? — удиви се Оливия.

— И към него — каза Натали и замълча.

— Тогава?

— Те ме обичаха, но в Ирландия имаше едно момиче, дъщеря на техен много близък приятел. Винаги си бяха мечтали двамата с Карл да се оженят.

— Той беше ли я виждал някога?

— Не.

— Значи това е било просто мнима причина — реши Оливия.

— Така ли? — усмихна се Натали. — Откъде знаеш?

Младата жена я погледна за миг, замълча и въздъхна:

— Не знам.

— Трябва да призная — меко призна Натали, — че аз също неведнъж се питах дали Брайда не си съчини цялата тази история, за да ме улесни при вземането на решение. Тя беше много умна жена. Знаеше, че се намирам между чука и наковалнята. Обичаше ме, но обичаше и родителите ми. Беше убедена, че наистина имаме нужда от парите, а доброто положение на Асконсет означаваше и добро положение за семейството й. Освен това историята й не беше измислена. В Ирландия наистина имаше такава млада жена. Но Карл се замисли за брак години след войната и не се ожени за нея.

— И така ти се съгласи да се омъжиш за Алегзандър — каза Оливия, като се постара да не звучи осъдително.

Натали зае отбранителна позиция:

— Опитах се да спечеля време. Заявих, че трябва да го оставим да замине и да планираме сватбата за някоя от отпуските му. Надявах се, че може би Карл ще се върне преди това и ние ще се оженим, че междувременно баща ми ще открие мечтания сорт грозде и вече няма да се нуждаем от парите. Но се лъжех. Момичетата навсякъде около мен се женеха. Беше нещо като патриотичен акт — да дадеш на бойците още една причина да се стремят към победа. Затова се съгласих да се омъжа за Алегзандър. Сватбата стана веднага. Едва казах „да“ — и вече стоях в малката църква в градчето и се кълнях да обичам Алегзандър вечно, в добри и лоши времена.

— Какво изпитваше към него тогава? — попита Оливия.

Натали не отговори. Вървеше между редовете с лози и говореше нежни думи на плодовете. Саймън не се виждаше никъде. Оливия чу далечното боботене на някаква машина и реши, че той е на другия парцел. Не можеше да стои със скръстени ръце. Щеше да работи дори на празника. Тя познаваше такива хора.

Не беше като Тед. Неговият работохолизъм не беше добър. Но Саймън беше различен. Той бе отдаден на работата си.

Освен това, ето че и Оливия работеше на празника. Само дето не се чувстваше като на работа.

— Натали?

По-възрастната жена спря. Разгледа гроздовете по лозниците и след това попита Оливия:

— Знаеш ли какъв сорт е това грозде?

— Да, нарича се гевюрц траминер.

— Но не беше чувала това име, преди да дойдеш тук.

— Не — призна Оливия.

— Много хора не са. Думата „гевюрц“ означава подправка. Виното, което произвеждаме от този сорт, е с богат и лек аромат. Това е един от първите сортове, които отгледахме успешно. Гевюрц траминерът обича хубавия климат. Отглежда се най-много в Елзас, Франция. Баща ми взе корена точно оттам.

— С парите на Алегзандър ли?

Натали насмешливо се усмихна:

— Не… съвсем.

— О! И защо?

Тя дари младата жена с една крива усмивка:

— Това е друга история. Още не сме приключили с тази. Нали ме попита какво съм изпитвала към Алегзандър? — Намръщи се: — Отговорът е доста сложен.

Дълго време остана смълчана и Оливия реши да й помогне:

— Как премина сватбеният ти ден?

Бях като вцепенена. Задушавах се. Случвало ли ти се е да те повлече някоя огромна морска вълна? Или тълпа хора? Беше нещо подобно. След като дадох съгласието си да се омъжа за Алегзандър, могъщата вълна на събитията направо ме помете. Преди да осъзная какво се случва, вече стоях пред олтара, облечена в бяла рокля, а до мен беше Алегзандър в чисто новата си униформа. Бяхме красива двойка. Казвам това без капка надменност. Мога да си го позволя на моята възраст.

Ти си виждала снимките. Аз се усмихвам, нали? Не изглеждам ли щастлива? И наистина бях. Всяко момиче мечтае за деня на сватбата си. Омъжвах се за добър човек от добро семейство. Омъжвах се за зрял човек. Той щеше да се грижи за мен — щеше да се погрижи за всички нас, след като се върне от войната. Той беше отговорът на молитвите на моето семейство.

Дали мислех за Карл на този ден ли? Не. Не можех. Би било твърде болезнено. Не си позволих това през цялата седмица. Просто… го изпъдих от мислите си.

Какво друго ми оставаше? Решението беше взето. Бракът ми беше свършен факт. Нямаше никаква полза да се чудя къде е Карл в този момент и за какво мисли.

Не се гордея с моето признание. Това, че можех да го прогоня от мислите си и да се усмихвала на друг мъж по време на сватбената си церемония, не говори добре за чувствата ми към него. Често си задавам въпроса как съм успяла да го направя. Карл ме попита за същото, когато най-сетне разговаряхме, но това се случи четири години по-късно. Едва тогава се уволни от армията. Но аз отново избързвам.

Сватбата ми през онзи мартенски ден не беше много голяма: Родителите ми не бяха в състояние да си го позволят, а скорошната смърт на Брад и войната им послужиха като идеално извинение. Имаше служба в църквата, а след нея — обяд у дома. Двамата с Алегзандър отидохме в Бостън на двудневно сватбено пътешествие и той замина за фронта.

И така, какво изпитвах към съпруга си? Чувствах се като всички останали момичета, които се омъжваха тогава, в началото на войната. Бях млада. Избързвах със сватбата заради войната, но вярвах, че постъпвам правилно. Бях младоженка и много се вълнувах. Просто приех новата си роля. Имах съпруг и ново име. Хранех големи надежди за бъдещето, въпреки че той заминаваше на война — приемах нещата философски. Съпругът ми щеше да се сражава за родината ни. Гордеех се с него. Провесих от прозореца американското знаме в знак на това, че къщата има войник на фронта.

Останах при семейството си в Асконсет. Много момичета постъпваха по този начин, когато съпрузите им заминаваха на война. Алегзандър искаше да се установим в Асконсет. Семейството му притежаваше обувни заводи в Ню Белфорд и Фол Ривър — и двата недалеч от нашата ферма. Обеща, когато се върне, да построи за двама ни нов дом. Междувременно трябваше да завърша гимназия, така че останах близо до училището, а и родителите ми се нуждаеха от мен.

В началото пишех на Алегзандър по едно писмо всяка нощ. Всяка вечер, след като запечатвах този плик, се опитвах да пиша и на Карл. Нощ след нощ се борех с думите. Най-сетне осъзнах, че не съществуват подходящи думи за онова, което трябваше да му съобщя. Затова просто излях мислите си. Беше едно прямо, непресторено и искрено писмо. Но тогава вече бях много ядосана. Започвах да осъзнавам какво се е случило в действителност. Бях омъжена. Бях обвързана с друг мъж до края на живота си. Така повеляваха законът и религията. Ставаше дума за нещо постоянно. А той трябваше да бъде Карл.

И тъй като не беше той, в мислите си аз го превърнах в лошия герой. Реших, че е предпочел патриотичния си дълг пред чувствата си към мен. Егоистично отсъдих, че с незабавното си записване в армията като доброволец, без да се замисли за моето положение, той ме е предал — точно както го бях предала и аз. Тази моя убеденост се засилваше от писмата, които получавах от него всяка седмица. Приличаха на военни комюникета, които разказваха за мъжете в неговата част, храната и проливните дъждове. Нямаше нищо лично. Не бяха любовни писма.

Двамата с него си говорехме за това миналата седмица. Той смяташе, че несъмнено е писал и за любов, защото си спомня, че точно такива са били мислите и чувствата му. Но аз му доказах, че греши. Показах му писмата. В тях нямаше нищо такова. Намръщи се — Господ да го поживи, наистина остана смаян — и каза, че може би се е боял да не би цензорите да зачертаят всички лични неща.

Не съм сигурна, че японците биха се захванали да събират сведения за някой конкретен войник, но му оставих утехата на съмнението.

Както и да е, през 1942 година аз му изпратих това писмо. През шестте месеца, откакто Карл беше заминал, бях получила шест писма от него. След това не получих нито едно.

— Нито едно? — попита Оливия. Връщаха се към къщата и вървяха бавно под зловещото сиво небе. — Нито дори кратка поздравителна бележка?

Натали бе сключила ръце зад гърба си и от позата й лъхаше безсилие.

— Нищичко. Това беше наказанието ми. Бил е ядосан и наранен. Унищожил е всяка следа от съществуването ми, която е носел със себе си.

— Като Саймън, когато е изгорил къщата си ли? — попита Оливия.

Натали я изгледа с любопитство.

— Кой ти каза?

— Саймън — отвърна Оливия и осъзна грешката си, когато Натали повдигна вежди. — Нали ме познаваш — продължи тя с кисела усмивка, — спомене ли човек нещо за миналото, не мога да се въздържа и направо го засипвам с въпроси. Разпитах го за съпругата и за дъщеря му. Това не му допадна особено.

— На него много хора не му допадат. Не се отказвай.

— А, това не е за мен. На един психоаналитик сигурно ще му трябват години, за да развърже езика на Саймън. Аз съм тук само за лятото и не съм психоаналитик.

— Той заслужава да бъде щастлив.

— Но това се отнася за всички нас, нали? — отсъди Оливия и смени темата. — Какво изпита, когато видя Карл за първи път?

— След войната ли? — попита Натали. — Беше трудно, но не толкова, колкото си представях.

— Защо?

— Защото ние имахме нужда от него. Тук беше настанал истински ад. Джеремая се опитваше сам да се справя с всичко и отчаяно се нуждаеше от помощ.

— А къде беше баща ти?

— В къщата. Почти не ставаше от леглото след смъртта на майка ми.

— Кога се случи това?

— Една година след сватбата ми. Вече бях родила първото ни дете и понеже Алегзандър си дойде в отпуск, до края на войната родих и второто. Грижех се за къщата и за децата, гледах баща си, работех с Джеремая, който също не се чувстваше никак добре. — Стигнаха до вътрешния двор и спряха. — Артритът на Брайда я направи почти инвалид. Не бе в състояние да прави почти нищо, макар ужасно да се стараеше. Колкото повече се опитваше и колкото по-безуспешни ставаха усилията й, толкова по-мъчително бе за нас, околните. Джеремая трябваше да се грижи и за нея, освен всичките си останали задължения. Просто не успяваше да се справя с всичко.

— А къде беше Алегзандър?

— В Англия.

— Искам да кажа, след войната.

— В Англия — повтори Натали. — След това във Франция. През следващите пет години отсъстваше почти през цялото време. Все още смятам, че работата в разузнаването му харесваше повече от всичко останало. След победата над Германия и Япония момчетата започнаха да се прибират у дома. Но не и Алегзандър. Той остана още, за да събира доказателства за предстоящите трибунали.

— Но ти си имала нужда от него тук — възрази Оливия.

— Карл се върна.

Карл се върна. Сякаш това казваше всичко. Според Оливия обаче не беше така.

— Как се почувства след неговото завръщане?

— Отначало странно — отвърна Натали след кратък размисъл. — Не знаехме какво да си кажем. Трябваше отново да определим какви ще бъдат отношенията помежду ни.

Оливия се опита да си представи как ли се е чувствал Карл.

— Учудена съм, че се е върнал в Асконсет. За него е било болезнено да те види отново.

— Той беше предан на каузата. Това беше главното за Карл. За него Асконсет не беше просто работа. Беше начин на живот. Искрено вярваше, че някой ден ще станем прочути лозари и винари. Искаше да ни помогне да успеем. Освен това желаеше да бъде близо до родителите си.

— Романтичката у мен ми подсказва, че се е стремял да бъде близо и до теб.

Натали погледна към къщата точно когато оттам се появиха Мадалена и Жоаким.

— Вероятно е съществувало и подобно съображение — разсеяно промърмори тя. След това замълча и разтревожено се провикна: — Мадалена? Излизате ли някъде с Жоаким?

Оливия не ги беше виждала облечени по този начин. Не носеха работните си дрехи. Не бяха пременени и за църква. Бяха се приготвили за… пътуване.

По лицето на Мадалена се четеше вина.

Със своя силен акцент Жоаким обяви:

— Сестра ми е болна. Заминаваме за Бразилия.

— За Бразилия ли? — удивено пое дъх Натали и се приближи към тях. Пое ръката на Мадалена в своята. — За колко време?

Мадалена погледна съпруга си.

— Сестра ми има седем деца и дванадесет внуци — каза той.

— Знам това, Жоаким. От години им изпращаме дрехи.

— Сега е болна и се нуждае от помощ.

— Възможно ли е да наемем някого? С удоволствие ще поема разходите.

— Тя очаква близките си.

— За колко време? — отново попита Натали. Когато никой от двамата не отвърна, тя каза: — Вие ме напускате. Напускате заради сватбата ми. Така е, нали?

Отговорът отново дойде от Жоаким:

— Вече е крайно време. Уморени сме.

— Добре — кимна Натали, — разбирам това. Но поне изчакайте да мине сватбата.

Жоаким поклати глава:

— Тя ми е сестра.

— Тогава заминете за една седмица. Или останете до края на юли. Но се върнете през август — те не обелиха и дума и Натали се обърна към Оливия: — Моля те, опитай се да ги убедиш.

Оливия впрегна собствената си убедителност. Каза, че никога не е яла нещо по-вкусно от печената патица на Мадалена, че никой не може да се грижи за розите по-добре от Жоаким. Обясни, че Тес не вкусвала салата, докато не опитала чесновия сос на Мадалена, и че старата й тойота не е вървяла толкова добре, както след ремонта на Жоаким. Каза, че Асконсет никога досега не се е нуждаел от тях двамата, както в този момент. Попита ги дали проблемът е в парите.

— Не — отсякоха двамата толкова категорично, че Оливия осъзна безполезността на опита си. Погледът й към Натали ясно го показваше.

Но съдейки по примиреното изражение на Натали, тя вече го бе усетила. Притисна с пръсти слепоочия, за да събере мислите си. След това, държейки се като дама докрай, тя каза:

— Елате, нека влезем вътре. Ще ви платя онова, което ви дължим.

Оливия остана във вътрешния двор не толкова, понеже очакваше Натали да се върне, а защото се чувстваше неспокойна.

Неспокойна ли? Не, не беше това. Беше разочарована. Разбираше защо Натали се е омъжила за Алегзандър. При тези обстоятелства самата тя би постъпила по същия начин. Но дали не би съжалявала? Дали не би мислила за Карл денем и нощем? Способна ли бе да направи това? Възможно ли бе такава любов някога да приключи?

Отпусна се в стола, облегна глава, затвори очи и се замисли за мъжете в своя живот. Преосмисли отново всяка връзка и се опита да открие нещо, което е пропуснала навремето. Нито една от тях не приличаше на връзката между Натали и Карл.

Беше готова да пожертва дясната си ръка за подобна любов. Ако някога обикнеше някого по този начин, никога не би се отказала от него.

— Изоставих те.

Оливия се стресна. Не беше усетила кога Натали се е върнала.

— Не, просто се бях замислила. Заминаха ли Мадалена и Жоаким?

— Да.

— Съжалявам, че моята намеса не помогна. Явно бяха твърдо решили.

— Дори си бяха опаковали багажа. Безполезно бе да ги убеждаваме. Но ако смяташ, че приех това толкова лесно, колкото загубата на Карл — че просто се примирих и продължих нататък — грешиш.

— Не си мислех това.

— Но беше нещо подобно. — Натали се наведе към шезлонга. — И децата ми смятат така. Въобразяват си, че съм погребала Алегзандър и продължавам напред просто ей така — каза тя и щракна с пръсти. — Това не е вярно. Никога не е било вярно. Онова, което чувствам в сърцето си, невинаги е в съгласие с това, което става тук — рече и докосна главата си. — Може да осъзнаваш, че постъпваш правилно дори и когато го правиш с нежелание. В този случай знам, че Мадалена и Жоаким трябва да си заминат. Сестра му наистина е болна и той иска да й помогне. Съмнително е, че избраха точно този момент, но, честно казано, ако не са доволни от брака ми с Карл, няма смисъл да остават. Карл е направил за това имение твърде много, за да оставим тук хора, които не го ценят.

— Ами Сюзан и Марк? — двамата определено попадаха в тази категория.

— При тях е различно. Те са моето семейство. Щеше да ме разбереш, ако беше близка със своите роднини.

Оливия се почувства ужасно зле. Натали споделяше съкровени неща и й отговаряше откровено дори когато казаното не я представяше в най-добрата светлина, а тя вече два пъти я бе излъгала за собствения си живот. Внезапно това й се стори повече от грешно.

— Истината е — тихо промълви Оливия, — че бих разбрала, ако изобщо имах някакво семейство. Всъщност сме само двете с майка ми. Искаше ми се да имам и баща. И братя, дори само един. Но нямам.

Чертите на Натали се смекчиха. Не изпитваше гняв, задето е била измамена, а единствено състрадание.

— Често ли я виждаш?

Оливия поклати глава.

— Виждала ли си я скоро?

Оливия замълча. Не беше трудно да изрече още някоя дребна лъжа — просто за да се представи в по-благоприятна светлина. Но не желаеше повече да лъже Натали. Нямаше намерение да лъже и самата себе си. Отново поклати глава.

— Къде е тя? — попита Натали.

— Не знам.

— Мога да я намеря. Мога да наема човек да я открие. Никой не изчезва безследно от лицето на земята.

— Не, не го прави — побърза да възрази Оливия. — Според мен тя просто не желае да бъде открита. Бях трудно дете. Привързах я за себе си с години. Заслужава свободата си.

— Но ти се нуждаеш от майка и от баба за Тес.

— Не и ако тя самата не го желае. Ами ако я открием и тя откаже да ни приеме? Това би било още по-лошо.

— О, въпрос на преценка — каза Натали с нежна усмивка. — Готова си да се откажеш от нея, защото ако узнаеш със сигурност как стоят нещата, има шанс да се окаже по-лошо от незнанието. Истината може и да бъде по-болезнена от неведението. Сега знаеш как се чувствах аз. Искаше ми се да опаковам любовта си към Карл и да я оставя на склад, защото не бих издържала да го виждам всеки ден.

— Но ти се е наложило да направиш точно това. След войната той се е върнал тук. Нима е било възможно да не мислиш за всичко, от което е трябвало да се откажеш?

— А какъв бе смисълът да го правя? — разпалено попита Натали. — Нищо не би се променило, дори да разсъждавах върху това денонощно. Освен това нямах време да потъвам в такива мисли. Как би си го представила по цял ден да седя в плевнята и да се отдавам на сладостни мечти при вида на човека, за когото съм смятала да се омъжа. Имах две деца, болен от кататония^[1] баща и се налагаше да се грижа за домакинството, готвенето и бизнеса. Опитай се да намериш нещо романтично във всичко това, Оливия Джоунс. Бях заета от сутрин до вечер. Това не означава, че не се връщах към онова, което бях изгубила. Разбира се, че размишлявах. Аз съм човешко същество.

Натали се надигна от стола и отиде в другия край на вътрешния двор, постоя малко, обхванала с длани тила си и обърнала гръб на младата жена.

Тя я последва, обзета от чувство за вина.

— Прости ми! Не трябваше да те притискам по този начин.

— Обижда ме не това, че ме притискаш, а че ме обвиняваш.

— Не, нищо подобно. Как бих могла? Ти не каза нищо, когато те излъгах за семейството си. Как бих могла аз да те обвинявам?

— Направи го — каза Натали. Когато се обърна, в очите й проблеснаха сълзи. — Самата аз се обвинявам. Аз предадох Карл. Отказах се от нещо толкова красиво, че дъхът ми и сега спира, като си помисля. Но аз изкупих вината си. Страдах така, както никой не би могъл да предполага.

Тя замълча и изтри ъгълчетата на очите с дланта си. Внезапно ръката й се стори набръчкана и разтреперана, ръка, която издаваше възрастта й.

— Много съжалявам — прошепна Оливия.

— Недей — промърмори Натали и окуражаващо я потупа по рамото. — Правиш това, за което съм те наела. Не обичам да разказвам за страданието си. Не заслужавам ничие съчувствие. Проблемът е в това, че според моите деца житейският ми път е бил обсипан с рози.

— Нещата не се ли оправиха, след като съпругът ти се завърна? — попита Оливия.

Натали я погледна.

— Точно тогава, извини ме за израза, нещата страшно се размирисаха.