Барбара Делински
Имението (7)

Шеста глава

Предварителните й очаквания не се оправдаваха. Оливия вече бе видяла, че Голямата къща не е толкова голяма, колкото си бе представяла, но вътрешността й я удиви. През всичките тези месеци и благодарение на множеството снимки тя си бе представяла всяка стая, всяка ниша, всяко канапе, столовете в стил Луи XVI, примесването на посетители и призраци от миналото, които се хранеха, разговаряха и спяха заедно. Онова, което видя в действителност, беше по-малко и по-непретенциозно — безупречно обзаведен дом, но по-скоро непринуден, отколкото официален, с мебели от известни дизайнери и всички съвременни удобства.

Без да се притеснява, тя прогони от мечтите си големия и помпозен дом и неговото място зае малка и очарователна къща. Тук празненствата не се свикваха безразборно. Посетителите биваха внимателно подбирани и тържествата, бяха в интимен кръг.

На първия етаж имаше трапезария и кухня от едната страна и дневна от другата. От дневната се влизаше в салон и кабинет.

— Първоначално тези две стаи бяха спални — обясни й Натали, — но когато семейството се разрасна, надстроихме втория етаж.

На втория етаж бяха разположени четири спални. Вратата към едната беше затворена, но Натали им показа останалите, една от друга по-красиви и също толкова уютни и удобни. Но най-хубавото тепърва предстоеше. В другия край на коридора се виждаше тясно стълбище. То водеше към просторна стая, чиито прозорци гледаха откъм задната страна на къщата — към ширналите се по хълмовете лозя. Това беше личният кабинет на Натали, а в него достолепно ги посрещна котарак, който се казваше Ахмед.

— Ахмед ли? — повтори Тес и се насочи право към животното.

— Персиец е. Моята ветеринарна лекарка смяташе, че той ще бъде достойно попълнение сред нейните любимци, но Ахмед предизвика истински хаос сред останалите животни. Затова ви казах — никакви домашни любимци. Доведете ли тук куче, навсякъде ще се разхвърчи перушина. Ахмед е доста буйна гадинка. Но с теб явно се разбира, Тес. Я виж!

Тес беше клекнала, а главата й беше точно пред Ахмед, който стоеше изправен на една висока, тапицирана с брокат табуретка за крака и, изглежда, нямаше нищо против малката ръчичка, която го галеше.

— Той си стои тук — обясни Натали. — Не се смесва с простолюдието долу. Ахмед. Името му отива, нали?

— О, да — одобрително възкликна детето.

— Това е моят таван — обясни Натали на Оливия. — Тук ще работим.

Младата жена остана толкова очарована от обстановката, колкото Тес от котката. Единствените съвременни елементи бяха компютърът и оберлихтите^[1]. Бюрото беше направено от тъмно дърво, отстрани имаше две кресла със странични облегалки за главата. Канапето беше тапицирано с плътно кадифе, а по стените имаше рафтове с подбрана колекция от книги. Бронзовите лампи имаха старинни абажури. Килимът с ресни беше избелял. Дори от Ахмед лъхаше на отминали времена.

В тази стая времето сякаш бе спряло да тече. Оливия не можеше да си представи по-подходящо място за писане на история на миналото. Тук дори миришеше на старо в най-хубавия смисъл на думата. Най-спокойно би могла да прекара остатъка от следобеда в тази стая.

Но Натали имаше предвид нещо друго. Тя увери Тес, че по-късно ще има достатъчно време за котката, и ги поведе обратно към втория етаж, през антрето и после през един по-тесен коридор към новото крило на къщата. То също бе по-малко, отколкото си бе представяла Оливия. Нямаше много стаи около някакъв голям салон или малка кухня, а само три спални с изглед към задния двор. Макар неголеми, стаите направо преливаха от спокойствие. Бяха обзаведени простичко, но красиво — легло, кресло, бюро и тоалетна масичка — само най-необходимото. Пердетата бяха с флорални мотиви в тон с покривките на леглата. Плюшените килими бяха едноцветни.

Една от стаите беше самостоятелна. Другите две бяха свързани с просторна баня. Тъкмо към тях ги поведе Натали.

— Искам синята стая — развълнувано прошепна Тес и наклони назад глава, за да погледне майка си през очилата си.

Оливия толкова се радваше, че Асконсет допада на детето, че беше готова да й предостави, която стая си пожелае сърчицето й. В действителност самата тя предпочиташе другата. Беше обзаведена в зелено, което бе любимият й цвят, и малко по-голяма от синята стая. Освен това в еркера на прозореца имаше малко канапе, а гледката направо спираше дъха. Покрай навеса отдолу тя забеляза единия край на задния двор, от двете страни, на който имаше пъстри цветни градинки и пътечки. Надолу по хълма, чак до горите, се ширеха лозята и — перлата в короната — в далечината смътно се мяркаше океанът.

Веднага забрави за кабинета на Натали. Би се радвала, ако можеше да прекара остатъка от следобеда на канапето до прозореца.

Но Натали отново беше намислила нещо друго. Беше уредила дъщерята на една от служителките в офиса й да разведе Тес из имението. Момичето беше на тринадесет години, имаше дълги и гъсти руси къдрици, бе облечено в блузка с презрамки и джинси и дружелюбно се усмихваше на Тес, а тя тутакси му отвърна със същото. Веднага щом двете деца тръгнаха, жените се върнаха в мансардния кабинет.

Натали взе от бюрото някаква снимка, която Оливия не бе виждала преди. Беше малка черно-бяла фотография с едрозърнеста емулсия — моментална снимка на младеж, който се бе облегнал отстрани на конска каруца, пълна с бъчви. Момчето беше облечено в изтъняла и мръсна риза и гащеризон, който бе прокъсан на бедрата и протрит на коленете, а презрамките му бяха толкова отпуснати, че предното парче се намираше чак в средата на гърдите му. Но дори и при това положение изпод окъселите панталони се подаваха мръсните му чорапи и износените кожени обувки.

Оливия беше виждала достатъчно стари снимки и веднага се досети, че тази е направена по време на Голямата депресия. Същите дрехи, бледият фон и сериозното изражение на момчето. Изглеждаше на тринадесет години, но може би беше на десет. Това бяха направили от него трудните времена.

И тогава Натали заразказва. Гласът й беше толкова ясен, а думите течаха толкова плавно, че книгата още в този момент започна да се оформя в съзнанието на Оливия.

Опитвала ли си се някога да откроиш кой е първият ти спомен? През всичките тези години аз често се опитвах да го направя, защото исках моят първи спомен да е различен. Понякога се преструвам, че е така. Друг път си спомням как — четиригодишна — чувах мълчанието между родителите си и усещах напрежението помежду им. Но не мога да си представя някаква конкретна случка. Не мога да се видя застанала на някакво определено място или загледана в нещо конкретно.

Би трябвало на четири години, и дори на три, да съм способна на това. Но след Черната сряда^[2] в живота ни настъпиха толкова коренни промени, че тези ранни подробности са се заличили от съзнанието ми.

Потиснах спомените за тях. Наистина го направих. Бяха твърде болезнени. Бяхме богати. И най-неочаквано след това — бедни. Спомените ми за някогашното мълчание и напрежение са просто видоизменение на онова, което впоследствие научих, че е било истина.

Най-ранният ми спомен — онзи, който мога да възстановя във всичките му цветове, по отношение на точния момент, на времето навън, на дрехите, с които бях облечена — е от времето, когато бях на пет години и семейството ми се премести в Асконсет.

— Била си само на пет години, когато сте се преместили тук? — попита Оливия.

— Да, на пет.

— Значи вашето семейство е притежавало Асконсет.

Натали се усмихна:

— А, смятала си, че е на съпруга ми. Не, не се притеснявай. Не си единствената. Алегзандър винаги е бил най-видната обществена фигура в Асконсет, затова хората мислят, че имението е негово. Нека приемем, че това е една от многото заблуди, които моята история ще разбули.

Другата заблуда вероятно бе свързана с финансовото състояние на семейството. Бяхме богати. И най-неочаквано след това — бедни. Дори и по време на работата си върху най-ранните снимки Оливия не бе открила загатване за бедност. Тъкмо се опитваше да пренастрои съзнанието си, когато Натали продължи да разказва:

Днес е модерно да се местиш от град в град, но през ноември 1930 година, при едно силно разслоено общество, чиито устои бяха здраво свързани със стоковия пазар, това беше белег за провал.

Баща ми притежаваше банка. Тя беше една от многото, които фалираха по време на кризата. Дали би могъл да спаси своята? О, той направи всичко възможно. Продаде къщата ни в Нюпорт. Продаде и своя „Пиърс Ероу“. Продаде дори семейните антики. Но банката беше отпуснала твърде много заеми на твърде много играчи на борсата. Освен това той бе купувал на минимална печалба.

Загубите, които сриването на борсата причини, бяха прекалено големи. Баща ми продаде дома ни в Ню Йорк, колата и дори диамантения пръстен на майка ми, за да плати дълговете си и да можем да започнем всичко на чисто.

Опитай да си представиш каква болка е изпитвал. Беше предал хора, които му бяха поверили парите си. Много от тях бяха негови лични приятели. Някои продадоха домовете и всичките си ценни вещи, както сторихме и ние. Част от тях дори стигнаха до опашките за получаване на помощи. А съдбата на други беше още по-трагична. Спомням си тишината, която надвисваше на масата, докато се хранехме и някой споменеше едно или друго име. Родителите ми бяха изгубили не един приятел в дните непосредствено преди и след кризата — хора, които бяха предпочели самоубийството пред унижението, срама и пълната разруха.

Баща ми изстрада и трите. Не бе оправдал очакванията не само на приятелите си, но и на собственото си семейство. Имахме пари, но вече нищо не бе останало. Остана ни единствено фермата. Напуснахме града опозорени.

Замълча. Изражението й издаваше болка, а погледът й бе отнесен.

— И си успяла да почувстваш всичко това? — меко попита Оливия.

Натали се забави с отговора, не бързаше да се върне от онова място далеч назад в миналото си.

— Позорът ли? Да, почувствах го.

Усещаше се дори по гласа й — една осъзнатост, която не беше там преди. Не погледна Оливия в очите.

— А околните казвали ли са ти разни неща?

Тя впери поглед в ръцете си.

— Не зная. Била съм твърде малка, за да разбирам или да си спомням. Брат ми никога не ми е казвал нищо конкретно. Може просто да съм го изтрила от паметта си.

— Имала си брат, така ли?

— Да, Брад беше четири години по-голям от мен.

— И въпреки това ти наследи имението?

— Брад се насочи на другаде много преди това — отвърна Натали и отново замълча.

Оливия искаше да й зададе още въпроси, но не беше сигурна, че моментът е подходящ. Натали категорично бе заявила, че се нуждае от любопитен човек за работата. Но едва ли и в толкова болезнен миг като този.

Отново настъпи мълчание. Усети, че то е търсено от Натали. И наистина, няколко минути по-късно възрастната жена пак насочи вниманието си към снимката на момчето, сякаш отново бе намерила сияй.

Родителите ми бяха ужасени. Не го казаха. Не казаха почти нищо, докато си събирахме нещата и се изнасяхме, но когато се обърна назад сега, след толкова много години, мога да си представя как са се чувствали. Светът ни бе претърпял коренна промяна. С предишния ни живот беше свършено.

Брат ми — Брад, който по това време беше на девет години, беше човекът, който много след това ми разказа за мрачния и студен ноемврийски ден, когато сме напуснали Ню Йорк. Качихме се на влака за Провидънс, както бяхме правили много пъти преди това на път за къщата ни в Нюпорт. Но предишните пъти отивахме там на почивка, облечени в нови дрехи, носехме куфари, пълни с още нови дрехи, а на гарата ни чакаше нашият шофьор с автомобил последен модел. Този път дрехите ни бяха по-стари, в куфарите и сандъците се намираше цялото ни имущество, подминахме първокласния вагон и се настанихме в пътническия. В Провидънс ни посрещна един от малкото останали служители на баща ми.

Казваше се Джеремая Бърк. Баща ми го довел от Ирландия няколко години преди това, за да се грижи за картофите.

По онова време фермата беше просто хоби на баща ми. Отиваше там, когато искаше да избяга от всичко останало. Връщаше се в Ню Йорк с кал под ноктите и се гордееше с това. Независимо дали става дума за хоби или не, той обичаше сам да върши всичко. Дори и в това искаше да бъде най-добрият.

Затова назначи Джеремая Бърк, който разбираше не само от отглеждането на картофи, но и от стопанисването на ферма. Баща ми го направи управител само няколко месеца след пристигането му.

Освен мелодичния си акцент, Джеремая доведе със себе си от Ирландия съпругата и детето си. Дотогава тримата бяха обитавали каменната селска къща, която сега щеше да стане и наш дом.

През онзи ноемврийски ден ръмеше и Джеремая ни взе от гарата със старата работна камионетка. Макар да се бе постарал да я изчисти, цялата миришеше на пръст. Тази миризма ни беше непозната и неприятна и бе поредното неизвестно, от което се страхувахме през онзи ден.

Натоварихме багажа си отзад, а ние седнахме отпред. Следващите години двамата с брат ми скачахме направо в каросерията. Но през онзи ден, както твърдеше брат ми, сме се натъпкали отпред в скута на родителите си, а Джеремая седнал на волана. И да ни е било тясно, в онзи момент просто не сме можели да го усетили дори баща ми, който преди беше много общителен човек, не обели нито дума.

Запътихме се на юг от Провидънс. Когато павираният път свърши, започнахме да се друсаме по някакви черни пътища, но аз не помня, нито това, пито пристигането ни в Асконсет. Брад твърдеше, че мястото било ужасно, и аз му вярвам. Бяхме, привикнали да живеем в лукс. А това бе последното, което можеше да се каже за Асконсет.

— Не мога да си го представя — оплака се Оливия.

— Опитваш се да бъдеш любезна.

— Не, наистина. Тук е толкова красиво.

— Сега.

— Дори и местността. Според мен би било красиво дори без нито една сграда.

Натали се усмихна.

— Мило момиче. Избрала съм подходящия човек. Наистина имаш чувствително сърце. Трябва просто да те настроим към действителността. Може и да не помня първото си впечатление от Асконсет, но помня всички следващи. „Красиво“ не е думата, с която бях описала имението по онова време.

Семейство Бърк се бяха преместили в по-малка къща в имението и бяха оставили каменната на нас, а баща ми бе направил всичко възможно, за да се чувстваме удобно. Мебелите, които не бяха продадени, бяха изпратени предварително и подредени в дневната, кухнята и спалните. Съпругата на Джеремая — Брайда, беше почистила къщата и всичко в нея блестеше, доколкото изобщо това бе възможно за една селска къща, построена през 1870 година. Въпреки това, разликата между нея и дома ни в Ню Йорк беше от земята до небето. Таваните бяха ниски, както обикновено на село, за да може топлината по-лесно да прогонва влагата и студа, и имаше вътрешна канализация. В това отношение наистина ни провървя. Но къщата беше тясна, прихлупена и тъмна, сам-самичка на бруления от ветровете хълм.

Натали престана да разказва. Погледът й се рееше някъде далеч, докато лекичко галеше с ръка снимката.

— Кое е това момче? — заинтересува се Оливия.

Възрастната жена стреснато сведе очи. След минутка се съвзе и се усмихна.

— Това момче ли? — попита тя и вдигна снимката. — Това момче е първият ми ясен спомен.

Това се случи в късния следобед в деня на нашето пристигане в Асконсет. Бях навън, на картофените ниви, които бяха обрани преди шест седмици. Не съм сигурна как попаднах там. Едва ли родителите ми са позволили да изляза вън на дъжда. Предполагам, че са подреждали вещите ни в къщата и просто не са забелязали кога съм се измъкнала.

Сигурно отчаянието ме е накарало да избягам. Вероятно съм се задушавала от тяхната потиснатост и от ниските тавани.

Нивите бяха голи, изорани и единственото, което се виждаше, беше дъжд и пръст. Отидох толкова далеч и толкова бързо, колкото бе по силите ми, но се боях от това място и се стремях да не изпускам къщата от поглед. Гледах я мъничка и някъде в далечината. Но все пак беше там.

Никога няма да забравя това. Носех малка шапка, все едно че си бях в Ню Йорк. Беше филцова, с малка, извита нагоре периферия и панделки, които се връзваха под брадичката. Изобщо не беше подходяща в този дъжд. С всяка крачка косата ми се намокряше все повече, докато накрая увисна на мокри кичури около лицето ми. Носех обувки с каишка, които сутринта бяха бели. Бяха се протрили по време на пътуването ни от Ню Йорк, а в полето тутакси се окаляха. Наведох се, за да ги почистя. Когато се изправих, полите на палтото ми също се бяха изкаляли.

Палтото и роклята ми бяха светлосини. Това бяха най-хубавите дрехи, които все още ми ставаха. Ужасена, аз се опитах да изтрия калта, но петното стана още по-голямо. Колкото повече търках, толкова по-лошо ставаше. Заболя ме стомахът. Имах чувството, че съм изгубила нещо много повече от дрехите си.

И тогава видях Карл.

Беше напълно погълната от снимката, която сега държеше така, сякаш е безценно съкровище.

Около минута бе необходима на Оливия, за да направи връзката.

— Това ли е Карл?

— Да — доволно въздъхна Натали.

— Той е син на Джеремая?

— Защо си толкова учудена?

Защо ли? Защото историята, която Оливия си беше представяла, внезапно стана на пух и прах.

— Аз просто… ами смятах, че се познавате с Карл по-отскоро. Мислех, че е отнякъде другаде.

— Всъщност наистина е така, като се отчита ирландският му произход. Но родителите му са го довели тук съвсем мъничък. Тогава се е казвал Сиймъс. Постепенно хората започнали да го наричат Карл. У него не е останало нищо от акцента на Джеремая.

Не ставаше дума само за родното му място. Оливия имаше предвид и социалното му положение. Беше си представяла, че Натали ще се омъжва за човек от висшето общество. Това действително беше доста снобско, а тя не беше такъв човек. Но тъй и иначе си мечтаеше, защо да не направи избраника принц?

— Представях си го като човек, който от поколения е във винарския бизнес — тактично отбеляза тя.

Натали мило се усмихна:

— Но той е. Много повече е във винарския бизнес, отколкото всеки друг, когото съм срещала през последните седемдесет години. Не го разбрах веднага. Доста по-късно научих какво отглеждаме от другата страна на хълма. Не забравяй, че става дума за 1930 година. Все още действаше сухият режим. Изобщо не споменавахме, че отглеждаме грозде и произвеждаме вино, а за продажбите не обелвахме и дума. Не би трябвало да правим онова, с което се занимавахме.

Оливия просто не възприемаше факта, че Карл Бърк е бил наемен работник. Колкото повече се вглеждаше в снимката му, толкова по-познато й се струваше лицето му. Беше го виждала някъде. На някои от снимките, които бе реставрирала. Тогава вече бе възрастен мъж, но очите му си бяха все същите. Бяха спокойни, почти безстрастни и с всяка изминала минута й се струваха все по-познати.

— Разкажи ми за онзи първи спомен — помоли тя. — Какво каза той?

Но Натали свали снимката. Очите й бяха приковани във вратата и блестяха по особен начин. Оливия проследи погледа й. Веднага го позна.

Карл Бърк беше симпатично момче, което се бе превърнало в хубав мъж. Вече наближаваше осемдесетте и си бе заслужил правото да изглежда малко състарен и попрегърбен. Но все още бе висок и ако състарен означаваше някой и друг побелял кичур, красиво лице с врязани черти и достолепна осанка, Оливия нямаше нищо против. Самата тя веднага би се влюбила в този мъж, ако беше още свободен.

Натали протегна ръка към него.

— Карл, запознай се с Оливия — безкрайно радостна, го придърпа по-напред. — Карл Бърк… Оливия Джоунс.

— Добре дошли — каза мъжът. Гласът му беше тих. Дори би звучал безстрастно, ако не бяха очите му. Те излъчваха топлота и… да, нежност и непосредственост. — Току-що се запознах с дъщеря ви. Голяма сладурана.

— А Оливия току-що се запозна със сина ти — гордо вметна Натали.

Младата жена се намръщи:

— Със сина му ли?

— Саймън. Долу във вестибюла.

Мили боже! Саймън. Управителят на лозята. Мъжът с тъмносините очи. Той е мрачен и мълчалив — беше казала Натали с обич, — също като баща си.

Оливия бе предположила, че семейство Сийбринг просто се гордеят с това, че наемат на работа цели семейства. Не бе чула фамилното име на Саймън и понеже смяташе, че Карл е от известно семейство, не би могла да направи връзка между двамата мъже. Внезапно всичко си дойде на мястото. Това обясняваше намека на Грег Сийбринг за някакъв заговор на семейство Бърк за отнемането на имението.

Загледана в Карл, Оливия установи приликата. Бащата и синът притежаваха еднакви спокойни очи. Наистина очите на Карл бяха по-сърдечни от тези на Саймън, но никой от двамата не приличаше на подлец.

Разбира се, Оливия бе смятала, че и Тед е интересен човек. Според нея и Джаред бе отговорен, а всеки, който можеше да готви толкова добре, колкото Питър, беше домашар. Но бе сбъркала за всички тях. Възможно бе и сега да грешеше.

— Извинете — засрамено се извини тя. — Не разбрах, че Саймън е ваш син. Изглежда, днес не съм от най-схватливите.

Той не обърна внимание на извинението й.

— Разведе ли ви из имението?

Натали отговори вместо нея:

— Нямаше време. Канеше се да отиде в Провидънс. Смята, че имаме проблем с мухъла.

— Такова е времето — примирено отбеляза Карл и се обърна към Оливия, — фермерството никога не е било лесна работа. — После махна към вратата. — Занесох багажа ви в пристройката, но не знаех коя от вас точно коя стая е избрала.

Оливия смяташе сама да свърши тази работа, затова каза:

— Не е трябвало да го правите.

— Напротив. Имаме нужда от вас тук. Правя каквото мога, за да ви настаним удобно, преди да сте променили решението си. — Последните му думи прозвучаха някак необичайно тържествено, след което се обърна към Натали: — Изгубихме Паоло. Напуска с Мари. — Изговори и двете имена много красиво, с едва доловим ирландски акцент.

Главата на Натали клюмна. След малко въздъхна примирено и каза на Оливия:

— Дейност като нашата изисква много голям екип. Освен че помага на Саймън, Паоло поддържа всички уреди в къщата — или по-точно, поддържаше. Не се шегувах, когато ти споменах за гнездото на осите. В къщата се вихри нещо като малък бунт.

Оливия погледна първо единия, после другия.

— И всичко това заради сватбата?

Натали се приближи до Карл. Ръцете им се срещнаха и дискретно се преплетоха зад гърба на жената, но Оливия забеляза. Всеки романтично настроен човек би го направил. Беше много мил жест, който вдъхваше сила, и беше още по-важен, защото не беше показен. Оливия се трогна.

— Не е само заради сватбата — каза Натали. — Заради смъртта на Ал. Той ухажваше тези хора. Поднасяше им цветя за рождените дни и им даваше коледни премии. А аз им разпределях задачите. Казвах какво трябва да се прави. Ако подът е избърсан, но лепне, карах да го избършат отново. Ако сребърните прибори имаха петна на обратната страна, нареждах да ги излъскат отново. Никога не съм обичала наполовина свършената работа, но за съжаление това понякога разрошва нечия перушина. Алегзандър я приглаждаше. Той мажеше с мехлем, след като аз бях размахала камшика. Той беше добрият, а аз — лошата. След смъртта му те се чувстват така, сякаш са изгубили най-добрия си приятел.

— На всичко отгоре тя се омъжва за мен — додаде Карл. — Някои от тях се чувстват предадени.

— Те не разбират какво изпитваме ние — каза му Натали.

— Е, би трябвало да разберат — настоя той по-разгорещено, отколкото се бе държал досега. — Тези хора знаят какво значи да обичаш. Паоло се усукваше около Мари дванадесет години преди да го забележи, а Ан-Мари, момичето в деловата приемна, наскоро обяви, че веднага след приключването на развода й ще се омъжи за училищната си любов отпреди тридесет години.

Очите на Натали се разшириха:

— И тя ли напуска?

— Не, но би могла да се застъпи за нас. Не че това ще е от голяма полза, нали администрацията и бездруго е отделена от останалите.

Натали обясни на Оливия:

— Асконсет има три подразделения. Лозята произвеждат гроздето. Винарната преработва гроздето във вино. А търговският отдел разпраща виното в ресторантите и магазините. Тъй като сградата им е разположена в най-отдалечения край на земите ни, те са малко изолирани. — Уморено си пое въздух. — Счетоводителят ни напусна, но ние го очаквахме. Беше стар приятел на съпруга ми и от години повтаряше, че иска да се пенсионира. Останалите в търговския отдел са по-млади и работят при нас по-отскоро. Живеят в градовете в околността, работят от девет до пет следобед, имат четири седмици платен отпуск годишно, здравна и пенсионна осигуровка и така нататък. Те няма да напуснат. Нито пък хората във винарната. Успехът поражда лоялност, а напоследък на нас доста ни провървя. Технологът на нашите вина си създаде име сред професионалните среди — отчасти и поради свободата и средствата, с които му позволяваме да работи. Затова няма да напусне.

— Проблемът е — включи се Карл — с работниците, които са тук отдавна. Някои от тях, например счетоводителят, просто са на пенсионна възраст и искат да се оттеглят. Но с други не е така. Сигурно се дължи на онова, което Нат сподели преди малко. Те обичаха Алегзандър. Той беше човекът, който правеше всички добрини. Ако ги попитате, ще ви кажат, че той ги е наел.

Натали се намуси:

— Нищо подобно. Аз пусках обявите, аз провеждах интервютата, аз ги наемах.

Карл я погали по бузата и меко каза:

— Ние знаем това, но те — не.

Толкова лесно й минаваше. Въздъхна и рече:

— Да. В това се състои проблемът накратко — погледът й срещна този на Оливия. — Нямаше причина да им се обяснява как стоят нещата. Съпругът ми имаше нужда от популярност много повече от мен, затова му позволих да я вземе. За нещастие, сега всичко това работи против мен. Всички смятаха Алегзандър за баща на имението. Обичаха го и му бяха предани. Това чувство не ги е напуснало. И те като децата ми се виждат засегнати, защото се омъжвам отново толкова скоро.

— И за човек с толкова по-ниско обществено положение — допълни Карл тихо, но категорично.

— Значи просто са глупави — заяви Натали.

— Глупави или не, зарязват ни в най-критичния момент.

— Колко са останали? — попита Оливия.

— След напускането на Паоло ни остават четирима — отрони Натали.

— Четирима от общо колко?

— Тринадесет. В лозята работят Саймън, неговият помощник, общият работник и Паоло. Във винарната има двама постоянни служители — технологът и неговият помощник. В офиса работят четирима души — счетоводителят, директорът по маркетинга, директорът по продажбите и секретарката. А в кухнята са трима — прислужница, готвач и иконом. Пръв напусна общият работник. Недоволен е от Карл, откакто той назначи една жена на пост, по-висок от неговия.

— Положението стана още по-лошо, когато Саймън стана управител, а общият работник не получи повишение — каза Карл.

Натали продължи да изрежда:

— Скоро след това напусна счетоводителят. А сега Мари и Паоло — тя напрегнато изгледа мъжа. — Очакваме ли и друг?

— Жоаким мърмори. — Изговори красиво и това име, като произнесе мелодично последната сричка.

— Жоаким — повтори Оливия, запленена от името.

В усмивката на Натали се прокрадна изненада:

— Произнесе го много добре. Името е португалско. Сред хората ни винаги е имало португалци, защото много от тях живеят съвсем наблизо, точно до границата с Масачузетс. Жоаким е нашият иконом, но в действителност върши какво ли не. Съпругата му е готвачката — тя се ядоса. — Карл, накарай го да остане. Ако той си тръгне, ще напусне и Мадалена. Не мога да се оправя без готвачка, не и точно преди сватбата — с внезапно упорство изрече Натали, приближи се и се обърна към Оливия. — Те губят. Със или без тях, положението на Асконсет е стабилно. И дължим това на Карл.

Страните на мъжа пламнаха.

— Стига, Нат!

— На Карл и на Саймън — додаде тя не по-малко решително, отдавайки заслуженото и на сина. — Вината стават все по-хубави с всяка изминала година. Производителността нараства. Сортовете са много по-балансирани. Вината ни непрекъснато печелят популярност — отново хвърли неспокоен поглед към Карл. — Прав ли е Саймън? Наистина ли има проблем с пино ноар?

— Възможно е.

— Значи не е повод да избяга?

— Напротив — възрази Карл с лека усмивка. — Но нищо чудно извинението да е сериозно.

Оливия тъкмо се чудеше от какво ли може да бяга този силен мъж, когато Натали, сияеща, се обърна към нея:

— Ето, вече знаеш всичко. Персоналът ни намалява, лозите ни са влажни, а децата ми ще продължават да създават още проблеми до края на лятото. Ти, скъпа моя, не само ще запишеш спомените ми, но и ще отбиваш атаките, насочени към мен. Ще можеш ли да се справиш, Оливия Джоунс?

 

 

Щеше ли Оливия да се справи? Беше ли успявала някога? Най-много от всичко копнееше да се върнат към първия ясен спомен на Натали и нямаше търпение да го види напълно разгърнат. Но възрастната жена трябваше да се погрижи да наеме нова прислужница, да не говорим за сериозния разговор, който се налагаше да проведе с Жоаким и Мадалена.

През останалата част от следобеда Оливия разопакова вещите си. Изпразни първо чантите на Тес, после своите и подреди в дрешниците и чекмеджетата онова, което си бяха донесли. Собствените й дрехи обаче бяха нищо в сравнение с блузите, които Натали бе измъкнала от картонена кутия, преди да я отпрати. Половината бяха фланелки, а останалите поло-блузи, част от които бяха с размера на Оливия, а останалите — с този на Тес. Някои бяха в бургундскочервено с надпис в цвят на слонова кост, а останалите — обратно. Върху всички се виждаше името и емблемата на имението.

Оливия облече една от тях, без да сваля шортите си, и се огледа. Нави ръкавите и намести дрехата на кръста си. Наведе се по-напред, приглади с пръсти късата си коса и понечи да пощипне бузите си, за да поруменеят, но забеляза, че те вече притежаваха цвят. Остана загледана в отражението си още известно време. Въпреки късата си коса, не изглеждаше зле.

Гордо издокарана в новата си фланелка, тя се отправи да намери Тес.