Барбара Делински
Имението (16)

Петнадесета глава

— Е, какво мислиш за Натали и Карл? — попита Оливия Джил, докато се прибираха към имението.

Джил беше облегнала глава на седалката.

— Смятам, че са чудесни — отвърна тя, но звучеше изтощено. — Това не е предателство към Ал. Той е мъртъв. Натали има право да се омъжи повторно — после изсумтя: — На мен ми е лесно да го кажа. Нали не бе мой баща.

— Що за човек беше той?

— Беше забавен, много общителен. Имаше невероятен дар слово. Ако нещата стояха по друг начин, сигурно е щял да стане политик — говореше с обич. — Притежаваше страхотна памет за имена и лица. Можеше да забрави годишнината от собствената си сватба, но беше в състояние да разпознае човека, да се приближи до него, да го назове по име и да се ръкува с него, дори и да го е срещнал преди пет години.

— Това е удивително умение.

— Виждала съм да го прави неведнъж. Често ни посещаваше във Вашингтон. Седим в някой ресторант, той зърва познато лице, зарязва ни и отива да го поздрави. Ако човекът се окаже ветеран, толкова по-добре. Ал можеше с часове да говори за войната, ала разговорът се превръщаше предимно в монолог. Повечето мъже, които са воювали в окопите, не искат да си го припомнят. Но Ал страшно се гордееше с това. Не че беше стъпвал в окопите.

— Не е ли? — участието му във войната сякаш се подразбираше. Натали още не й бе разказала за този период, но Оливия беше виждала снимки на Алегзандър, облечен във военна униформа. Да, наистина изглеждаше изпълнен с гордост — със смелост и гордост.

— Бил е в разузнаването — отвърна Джил и мисълта й се насочи в друга посока. — Обичаше щедрите жестове. Ако зависеше от него, по-скоро щеше да построи замък, отколкото мелница за винарната.

— Кой реши да бъде мелница?

Джил изви глава върху облегалката и погледна Оливия.

— Натали. Тя е движещата сила за всичко.

— Грег каза, че е Карл.

— Това може да се очаква от Грег — промърмори Джил и отново се обърна напред.

Бяха засегнали деликатна тема. Оливия умираше от желание да попита какво не е наред с брака им, но то изобщо не беше нейна работа. Не познаваше Джил, затова продължи:

— Натали е на седемдесет и шест години. Какво ще стане, ако започне да губи скорост?

Джил се засмя:

— Не мога да си представя, че това някога ще се случи. Имението е нейният живот. Но ако се чудиш дали Грег ще поеме нещата в свои ръце, той категорично отказа.

— Той се обади вече няколко пъти — осмели се да отбележи Оливия. — Разстроен е от бъдещия й брак с Карл.

— Така е, защото няма власт върху положението. Дразни се, когато хората поемат по свой път и правят каквото искат, без да се съобразяват с неговите желания.

Друга деликатна тема. Оливия побърза да я избегне:

— Може би Сюзан ще поеме имението. Какъв човек е тя?

Джил се усмихна:

— Аз я харесвам. Грег смята, че те двамата са много различни поради разликата във възрастта, но тя винаги се е държала добре с мен. Накара ме да се чувствам добре дошла, като че ли наистина се радваше да бъда част от семейството.

— Може би иска ти да поемеш имението.

— Съмнявам се — Джил погледна към Оливия. Усмивката беше изчезнала от устните й. — Изглежда, много те интересува кой ще поеме нещата. Натали добре ли е?

— О, да, доколкото ми е известно. Притежава невероятна енергия и силен дух. Възприемам я като жена на средна възраст, но когато започне да ми разказва за трийсетте години, осъзнавам, че е доста по-възрастна.

— Грег е убеден, че е изгубила здравия си разум. И ти ли така смяташ? С всичкия си ли е?

— Напълно.

Но защо тогава Оливия се безпокоеше за здравето й? Защото Натали не беше на средна възраст и защото, опреше ли до семейството, тя беше съвсем сама. Беше въвлякла нея в цялата история, сякаш копнееше за близък човек, и това страшно допадаше на Оливия. Но Натали имаше Сюзан, Марк, Грег и Джил, а също и двама внуци.

— Наблюдавах я в яхтклуба, заобиколена от приятелите си и техните семейства, и сякаш цяло едно поколение липсваше около нея.

— Възможно е да се дължи на отсъствието на Саймън — каза Джил. — Ти се запозна с него, нали?

Оливия зави по пътя за имението.

— Да.

— Смяташ ли, че има апетити към Асконсет?

— Не — готова бе да заложи дори главата си. — Според мен той обича това място. Вероятно ще се радва да прекара остатъка от живота си тук. Дали иска да притежава имението? — поклати глава тя. — Според мен иска да отглежда грозде. Обожава тази работа.

 

 

Тъй като Саймън беше последното нещо, което двете с Джил обсъждаха, преди да се разделят във фоайето на Голямата къща, мисълта на Оливия продължи да кръжи около него. Представяше си го сам в дома му, докато всички останали празнуват Четвърти юли в яхтклуба. Убедена бе, че никой не бива да остава сам на този празник.

Преоблече се в шорти и фланелка, завърза гуменките си и загря близо до колата. След това хукна по алеята към залязващото слънце. Преди да излезе на главния път, Оливия зави наляво и пое с умерено темпо. От океана долиташе бриз, който я разхлаждаше, когато започна да загрява, но натоварването й се отрази добре.

И преди беше тичала по този маршрут. Беше правила пълен кръг около Асконсет, но никъде не беше виждала никакъв отразител, който да сочи към дома на Саймън. Вероятно не бе гледала достатъчно внимателно.

Този път държеше очите си отворени на четири и намаляваше темпото, когато мястото й се стореше възможно за започването на някакъв път. Дори пое по един, който я отведе само до паркинга пред къщата от другата страна.

И тогава нещо проблесна и привлече погледа й. Последните слънчеви лъчи осветиха рефлектор, поставен на дърво в началото на един черен път — две бразди, между които растеше трева. На десетина метра по-нататък пътят ставаше павиран, но се губеше между дърветата. Това определено беше път към дома на човек, който не искаше да го безпокоят.

С разтуптяно сърце Оливия зави по него. Стигна до началото на павираната част, помисли си за мъжа, който не желаеше да го безпокоят, зави обратно и отново пое по главния път. Но след това си помисли за мъжа, който бе съвсем сам. Продължи да тича на място известно време и си го представи. Отново зави и пое по павирания път.

През по-голямата си част се изкачваше нагоре — не беше най-лесният маршрут за жена, посветила живота си на това да се установи на тихо и спокойно местенце. Задъхана, Оливия дори спря за миг, наведе се и постави ръце на коленете си, като се питаше дали няма да получи сърдечен пристъп.

По-скоро беше пристъп на паника. Саймън бе човек с доста труден характер.

Но тя искаше да разбере къде живее той. И тъй като вече се стъмваше, той можеше изобщо да не забележи присъствието й. А дори и да я видеше — какво от това? Щеше да се оправи с него. Нали точно така се случи, когато нещата опряха до Тес? Нима не се бе справила с Тес по отношение на Сет? Умееше да поставя хората на място. Притежаваше твърдост.

Изправи се и продължи нататък, докато пътят внезапно свърши. Да, там наистина беше паркиран опръсканият с кал пикап на Саймън. До него се виждаше малка къща.

Къща ли? По-скоро хижа. Покрив със сиви керемиди, а от броя на прозорците личеше, че вътре има не повече от три или четири стаи. Постройката беше така разположена, че да е с гръб към всеки, който би дръзнал да досажда. Това несъмнено беше къщата на Саймън.

Намали темпото и спря.

Но когато надникна задъхана от крайчеца на предната веранда и съзря откриващата се оттам гледка, Оливия реши, че самата би ориентирала къщата точно по този начин. Не бе усетила, че се е изкачила толкова високо. Оттук океанът се виждаше съвсем ясно. Под притъмнялото небе повърхността му изглеждаше тъмносива и на места лилава под обагрените в същия цвят облаци.

Сложи ръце на кръста си, успокои малко дишането си и се зачуди какво да направи. В къщата не светеше. Чуваше се единствено ритмичната песен на щурче. Ако не беше видяла пикапа, щеше да помисли, че Саймън не си е у дома.

Нещо рунтаво се блъсна в крака й. Тя уплашено изпищя и се дръпна назад, защото си представи, че може да е невестулка, пор или дори малко мече, но това беше просто Бък.

Приклекна и погали котето по главичката. Но присъствието на Бък не означаваше, че и Саймън е тук. Може някой приятел да е минал да го вземе и да е излязъл. Може би дори бе излязъл с жена. Да, да, той не искаше да има никакви връзки, но мъжете невинаги смятат секса за връзка. Доколкото беше чула — доколкото всички знаеха, — доста често се срещаше с някаква жена в красива малка къща в центъра на града.

Разбира се, съществуваше и друга възможност: Саймън да е докарал жената тук и двамата да се забавляват вътре. Това би обяснило присъствието на пикапа му и тъмната къща, пред която колата стърчеше самотно.

И Оливия съжаляваше този човек?

Тъкмо бе започнала да се изпълва с възмущение, когато откъм верандата долетя шум, който я накара да застине на място. Скърцането на стол бе последвано от движението на боси стъпки върху дърво. Тя се изправи и притаи дъх.

— Мен ли търсиш? — попита Саймън изпод потъналия в сумрак навес на верандата.

Почти нищо не успяваше да види, защото дърветата препречваха пътя на последните слънчеви лъчи. Светът на Саймън беше пурпурен и всеки миг щеше да потъне в черен мрак. Но Оливия се чувстваше като в светлината на прожекторите. Нямаше смисъл от опит да скрие присъствието си.

— Да — отговори тя, — но явно идвам в неподходящ момент. Ще се видим утре. Довиждане — избъбри и тръгна да си върви.

— Защо не си в клуба? — заинтересува се той.

Тя се замисли за миг и се обърна. Ако се опитваше да отвлече вниманието й, ако наистина с него имаше жена, която в момента навличаше дрехите си някъде в тъмното, вече бе твърде късно за отстъпление. Оливия бе длъжна да приеме положението откъм забавната му страна.

— Това би трябвало да е моя реплика — отвърна тя. — Аз бях там. Вечерята беше страхотна и ти ни липсваше.

Той се подсмихна:

— Едва ли. Ако не си забелязала, аз не съм душа на компанията.

— Всъщност не бях забелязала. Единственият път, когато съм те виждала с други хора, беше онзи първи ден с Натали.

— И с Тес.

Ако не грешеше, той се опитваше да подхване тази тема. В присъствието на любовницата си? Едва ли.

— Справи се много добре — каза Оливия.

— Тя прости ли ми?

— Е, не бих стигнала чак дотам. Извинението ти помогна. Тес не ми изглежда особено потисната.

Тя отново се стресна, но този път от някакъв гърмеж. Погледна към океана точно навреме, за да види как едно красиво розово цвете разцъфва в небето. Дъхът й спря, когато около него се появиха и по-малки жълти цветя.

— Нямах представа, че има подобен проблем — каза Саймън, когато цветовете се разтвориха в небето.

— Няма и причина да знаеш — отвърна Оливия, но не откъсна очи от пристанището. Последва втори гърмеж, после трети и четвърти. Небето проблесна ярко в червено, бяло и синьо, а после и в зелено, жълто и розово.

— Сериозно ли е? — попита той, без да се впечатлява особено от фойерверките.

— Достатъчно сериозно, за да й пречи да общува нормално. А това е много важно за дете на нейната възраст. Не й е леко.

— Да общува с другите деца ли?

— Да.

Поредният изстрел. Този път фойерверките бяха многоцветни и се гърчеха на тъмното небе като малки червейчета.

Тес се намираше под това небе и наблюдаваше фойерверките от палубата на една яхта. Оливия се запита дали е постъпила правилно, като й е позволила да остане. Никога не би си простила, ако Тес се държи грубо със Сет. Хрумна й, че може би не е зле за всеки случай да се навърта близо до телефона.

Тъкмо отново се канеше да си тръгне, когато един пищен фойерверк с цветовете на американското знаме се пръсна над пристанището.

— Ооо! — неволно възкликна тя.

— Кога разбра, че детето има проблем? — попита Саймън.

Рогът на изобилието се разпадна. Оливия реши, че няма да се случи нищо лошо, ако поостане още малко, защото точно Саймън поддържаше разговора, и вдигна поглед към верандата. Благодарение на поредната демонстрация на пиротехниката различи очертанието на вдигнатата му ръка, подпряна на една греда отгоре, и стройното му тяло на фона на синьото небе.

Кога е разбрала, че Тес има дислексия ли? Помнеше всяка подробност от този кошмар.

— Когато тръгна на училище и не успяваше да се справи. Започна да я боли стомахът, да плаче и се занизаха непрекъснати срещи с учителите. Длъжна бях да се досетя по-рано. Ако го бях направила, щях да й осигуря помощ още от самото начало. Но такива неща не се забелязват лесно. Знаех, че не се оправя добре с някои играчки, но и аз самата не обичам пъзелите. Затова си играехме с неща, в които я биваше.

— Четеше ли й, докато беше малка?

Разнесе се друг изстрел, но Оливия не вдигна поглед към небето. Нещо в гласа на Саймън я накара да си представи как чете на дъщеря си — Лиана. Отвори уста да го попита за това, но не изрече нищо и се укори: Опасна територия, не навлизай там, Оливия Джоунс.

Вместо това прие въпроса му като чиста монета.

— Непрекъснато. И все още го правя. Когато беше малка, й четях всички приказки, които не бях слушала като дете. Мразех да чета, когато бях дете. Просто не можех да се справям. А когато се научих, вече бях твърде голяма, за да се занимавам с приказки, затова го правех заради Тес — беше много забавно и ми служеше като оправдание да го правя — все още беше така. — Сигурно ми е доставяло много по-голямо удоволствие, отколкото на нея. Трябваше да й покажа буквите и да я науча да чете. Ако бях опитала, сигурно щях да открия, че има проблем. Но аз не го сторих. Боях се да не объркам нещо. Все смятах, че се учи сама. Четяхме книжка след книжка, а после тя започна сама да чете по една страница. Редувахме се: аз — една страница, тя — следващата. Смятах, че е направо блестяща. И все още смятам така. Наистина е много умна. Но си въобразявах, че ще е много по-напред от останалите деца в класа. Че кой родител не би искал да си мисли такова нещо? И тогава, една вечер, както си четяхме, аз случайно отгърнах две страници, а Тес продължи да рецитира текста от страницата, която бях прескочила. Така разбрах, че тя всъщност не чете. Беше научила наизуст цялата книжка. Дори и тогава просто реших, че е много умно дете. Не успях да разгадая значението на признаците.

Оливия потърка късата си коса, засрамена, че се е поддала на глупостта да се подстриже по този начин.

— Май не очакваше толкова подробен отговор? — усмихна се тя.

Откъм пристанището се разнесе още един изстрел, но зад Саймън все още не се дочуваше никакъв шум. Очевидно беше сам. Това също я накара да се почувства глупаво.

— Аз те попитах — каза той.

Бък измяука. Големият му тъмен силует застана помежду им. Бързо се стъмваше, а пурпурното зад Саймън ставаше все по-наситено. Оливия знаеше, че ще трябва да се връща по тъмно и реши, че ще е по-добре да тръгне, докато все още има някаква светлина. Въпреки това не успя да помръдне, загледана в къщата.

— Значи тук живееш? — попита тя. Зачуди се как ли изглежда къщата отвътре.

— Това не е къщата, в която живеех със семейството си. Изгорих я след смъртта на съпругата и на дъщеря си.

— Изгорил си я? Защо го направи?

— Построих я за тях, а тях вече ги нямаше.

— И ти я изгори?

— До основи.

— И не подпали гората?

Къщата бе отвсякъде заобиколена с дървета.

Той издаде неопределен звук, който би могъл да мине за смях, учуден, че всъщност не изгарянето на къщата я притеснява. Видя го как поклати глава в тъмното. Бък отново измяука.

— Да не би да се опитваш да ме уплашиш? — попита тя.

— Успявам ли?

— Не. Не се интересувам от теб. Няма никаква опасност.

— И не ти пука, че съм способен на насилие?

Оливия се сети как бе крещяла на Тес пред яхтклуба.

И това ако не беше насилие! Наистина не ставаше дума за физическо насилие. Пък и причината, предизвикала Саймън, беше много по-сериозна от моментното й разочарование от дъщеря й.

— Не мога да си представя какво бих направила аз, ако изгубя всичко, както се е случило с теб. Ако не можеш просто да продължиш нататък, вероятно следващото най-добро решение е да унищожиш всичко, което ти напомня за миналото.

Отначало той не отговори. Профилът му се очерта на фона на небето, когато се обърна към океана. Имаше още фойерверки, но едва ли ги забелязваше. Беше потънал в собствения си свят отпреди поне четири години.

Оливия реши, че е време да си тръгва.

След това той заговори и тя се отказа от тази мисъл. Гласът му не звучеше толкова уверено, а бе изпълнен с болка:

— Не биваше да го правя. Бях извън себе си от ярост. Чувствах се безпомощен и трябваше да извърша нещо. Затова унищожих всяка следа от живота си с тях. Болезнените спомени си заминаха заедно с хубавите. Изгорих всичко до основи. Остана само пепел. Това е.

— Нищо друго? Дори снимки?

— Карл има няколко. А също и Натали. Все се опитват да ми ги дадат. Нужно ми е известно време, преди да съм в състояние да ги погледна. Все още ми е трудно. Част от мен ми нашепва, че всичко, от което действително се нуждая, са спомените ми.

Да, спомени притежаваше в изобилие. Обграждаха го от всички страни като ров и държаха Оливия на разстояние. Тя беше тук — и той беше тук заедно с мъртвите си съпруга и дъщеря.

Благодарна, че мракът прикрива грозната й коса и потното й тяло, Оливия каза:

— Виж, ако Тес отново ти досажда, просто й кажи да се махне.

— Това би било гадно.

— Обясни й, че си зает. Че пръскаш с нещо опасно и че не трябва да идва на полето. Ще се опитам да не й позволявам да ходи там, където си ти — Бък отново измяука. — Той добре ли е?

— Нищо му няма.

— Не се ли притесняваш, че скитосва из горите?

— Той е мъжко момче.

— А няма ли и по-големи мъжкари от него тук?

— Не много. Вече не излизаш сутрин.

На Оливия й бе нужно време, за да реагира на смяната на темата. Обгърна кръста си с ръце и каза:

— Не. Това е твоето време. Твоето място.

— Чудех се дали няма нещо друго.

Той я гледаше. Усети прямотата в гласа му, а заедно с нея и някакво предизвикателство. Веднага пое хвърлената ръкавица:

— Какво например?

— Виждам те как седиш на прозореца си. За какво си мислиш?

— Колко ми провървя, че дойдох тук.

— Само това ли?

— А какво друго?

Той не отвърна нищо, но тя усети отговора му както всяка сутрин — в основата на стомаха си. Беше лека болка, нежелана и дразнеща, но бе там.

Направи крачка назад и вдигна ръка:

— Ей, ако мислиш, че има и още нещо, проблемът си е твой. Що се отнася до мен, аз съм чиста пред себе си. Нали уточнихме, че ако някой си въобрази за нещо подобно, страшно греши. Няма нищо. Абсолютно нищо — бързо пое въздух. — А дори и да имаше, щях да го запазя само за себе си. Ако още не си разбрал, Тес ми създава предостатъчно проблеми — Оливия започна бавно да отстъпва назад към пътя. — Аз съм преди всичко майка. Това не означава, че нямам и други чувства. Разбира се, че имам. Но всичко спира дотук — вече тичаше заднишком и гласът й звучеше на пресекулки: — А даже и ти да ме привличаше, нещата са доста смътни. Може и да си падам по хубави крака, но не съм мазохистка.

Тя се обърна, постепенно набра скорост и се съсредоточи в усилието си да следва пътя в тъмнината.

 

 

Но нещата не бяха приключили. На следващата сутрин при изгрев-слънце тя кацна на мястото си до прозореца, след като бе спала по-малко от пет часа. Тес се прибра у дома едва в десет и половина. В продължение на два часа разговаряха за чувствителността, за уважението към околните и за силата на майчината обич. След това Оливия полежа будна известно време, преди накрая да се унесе в сън, но въпреки това отвори очи заедно с първите слънчеви лъчи.

Сети се, че днес е Четвърти юли и Саймън би могъл и да спи до късно.

Но той беше там, съвсем по график, излезе от навеса и отиде до края на вътрешния двор. Но в ръката му нямаше чаша с кафе. Тя любопитно го наблюдаваше как слага ръце на хълбоците си. Огледа лозята, както много пъти преди това. Стоеше с изправен гръб и опънати крака. Днес не си позволяваше да се отпусне небрежно на един крак. За нея това означаваше, че нещо не е наред, и се питаше какво ли би могло да бъде.

След това той погледна към нея през рамо, кимна с глава по посока на лозята и тръгна по пътя.

Сърцето й лудо заби. Жестът му беше покана — в това нямаше никакво съмнение.

Да поговорят ли искаше? Или да й покаже нещо?

Продължи да наблюдава пътя, защото предполагаше, че той може да се върне и да й подскаже за какво става дума. Но не стана така и тя бързо взе решение. За секунди свали нощницата си и облече шортите и фланелката си. Грабна някакви чехли, прекоси банята, за да надникне при Тес, след това се върна в стаята си и слезе по стълбите тихо и на бегом.

Скоро беше валяло. Камъните в двора все още бяха влажни. Обу чехлите си и тръгна.

Юлският въздух беше наситен с влага, а що се отнася до дъжда, той едва ли се е харесал на гроздето. Вероятно тъкмо нежеланият дъжд беше причината за напрежението на Саймън. Кимването с глава, което бе взела за покана, може да е било просто израз на безпомощността му.

Но тя стигна до пътя за лозята и продължи да шляпа с чехлите си, като надничаше между всеки два реда, чудейки се къде може да открие Саймън. Изведнъж си призна, че сигурно е постъпила много глупаво, като е излязла така. Разумно беше да си остане на прозореца. Изобщо не трябваше да става от леглото.

Но въпреки това продължи напред. Тъкмо стигна до един блок лози, когато го забеляза в края му. Облегнат на стар клен с огромен ствол, стоеше със скръстени ръце и крака.

Чакаше я. Приближи се бавно на десетина крачки от него и пъхна ръце в джобовете си.

— Повика ли ме? — мило го попита.

Той изръмжа нещо, отмести поглед встрани и почти се усмихна.

Оливия тъкмо си каза, че след като една полуусмивка й причинява такава слабост, пълната сигурно направо ще я разтопи, когато той със свит показалец я подкани да се приближи още.

С разтуптяно сърце тя направи една-единствена крачка към него и спря.

Той разтвори крака, отблъсна се от дървото и скъси разстоянието помежду им. Очите му сериозно се вглеждаха в нейните. Само след секунди обхвана главата й и вдигна лицето й към своето за целувка.

В тази целувка нямаше никаква нежност. Беше груба и жадна и говореше единствено за неудовлетворено желание.

Оливия почувства това желание чак до върховете на пръстите на краката си. Толкова пъти му се бе любувала, бе наблюдавала плавната му походка, бе гледала как силните му ръце повдигат или дърпат нещо. У него имаше нещо тайнствено, което подсилваше желанието й.

Освен това у Саймън имаше и нещо забранено. Целувката му беше още по-вълнуваща, защото не би трябвало да се случва.

Той не беше голям майстор. В начина, по който я прегръщаше или целуваше, липсваше изисканост, но първичното желание няма нищо общо с финеса. Въпреки това Оливия не обръщаше внимание: много повече копнееше за жаждата в ласките му. Обгърна с ръце шията му и отвърна на целувката. Внезапно си представи дъщеря си и се усмихна наум. Да, Тес беше права, той наистина миришеше — ухаеше прекрасно на чисто и на мъжка сила. Косата му беше влажна и гъста, шията му беше топла, а раменете — силни. Плъзна ръце по гърдите му, но бързо ги върна около врата му. Имаше нужда от опора. Краката не я държаха.

Смяташе, че само тя се чувства така. Мислеше, че само тя усеща тръпките, които преминаваха по тялото й, докато го наблюдаваше всяка сутрин, но сега усещаше друго. Неговото тяло също бе стегнато и напрегнато.

Мислеше си, че твърде дълго е бил съвсем сам, затова всяка жена би произвела подобен ефект върху него. Когато откъсна устни от нейните, той я придърпа към себе си и я притисна, обхванал с една ръка шията, а с другата — задните й части. Беше силно възбуден. За една жена това бе невероятно чувство. Дали всяка жена би го предизвикала?

Не знаеше. Но и не си падаше по анонимния секс. Не искаше да бъде нечий заместител.

Но той промълви нейното име с дрезгавия си пресеклив глас и прикова очите й със своя поглед. Взря се в тях и откри там изненада и объркване. Съзря плам. Дишането му беше учестено, веждите му бяха влажни. Четвъртитата му челюст беше току-що избръсната и от тъмната брада бе останала само лека сянка. Устата му беше полуотворена, а очите — тъмносини.

Те бяха широко отворени и внимателни. Да, той осъзнаваше, че това е Оливия. Беше направо невероятно, още повече че тя не беше някоя русокоса сексбомба, но той наистина знаеше, че е тя.

Това направи втората му целувка още по-сладка, по-нежна и вкусваща, а не поглъщаща. Езикът му потърси нейния — ту се плъзваше напред, ту се оттегляше. Ласките му станаха бавни, възбуждащи и много изкусителни. Обзе я болезнено силно желание.

Предаде се на тази болка, размърда тялото си до неговото, за да намери облекчение, и отчаяно се вкопчи в устните му. Но тя не обичаше не само анонимния секс, не обичаше и връзките за по една нощ — или за по една сутрин, — а нещата, изглежда, отиваха точно натам. Беше страшно възбуждащо, много плашещо и абсолютно невъзможно.

Леко се отблъсна от раменете му, прекъсна целувката и се отдръпна назад. Задъхана, загледа се в него.

Не по-малко задъхан, той отвърна на погледа й.

Този път не й стигнаха силите да го принуди пръв да сведе очи. Наведе глава, притисна с юмрук разтуптяното си сърце и пое дъх, за да се успокои. Не беше достатъчно. Направо щеше да се пръсне отвътре. Отново пое дъх, после още веднъж. Не погледна към него, само вдигна отбранително ръка.

Трябваше да изчака още малко. Краката й се подкосяваха. Но се боеше, че може да промени намерението си и да си открадне още една целувка, а не биваше да става така.

Тя беше жена и можеше да овладее положението. Сама определяше кога иска да бъде целувана и кога — не, а в този момент не желаеше.

Обърна се, петата й се плъзна извън чехъла, но тя се овладя, вирна брадичка и се отдалечи с достойнство, доколкото е възможно за жена, чиито крака треперят.