Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Vineyard, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Имението

ИК „Хермес“, Пловдив, 2001

Редактор: Димил Стоилов

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–915–0

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Сърцето й се сви, но Оливия се опита гласът й да звучи бодро:

— Здравей, миличка.

Прегърна Тес, но момиченцето не отвърна на жеста й, а приглади настрана буйната си кестенява коса и отбеляза:

— Закъсня.

— Зная и съжалявам. Наложи се да се върна от вратата. Как мина денят ти?

Тес понечи да свие рамене, но жестът се изгуби, когато бързо закрачи надолу по улицата. Крачетата й не бяха дълги, но се движеха бързо. Оливия трябваше да ускори крачка, за да я настигне.

— Тес? — опита се да я приласкае тя.

Посрещна я упорито мълчание.

— Лош ден?

— Най-лошият. Аз съм глупачка. Пълна глупачка.

— Не, не си.

— Така е. Аз съм най-глупавото дете в класа.

— Не е вярно — ти си най-умното дете в класа. Коефициентът ти на интелигентност е най-висок от всички. Просто имаш дислексия[1], това е всичко.

— Всичко ли? — извика Тес и се прикова на място. Луничките й се открояваха яркочервени върху бледото личице. Очилата й с телени рамки увеличаваха големите й тъжни кафяви очи, които внезапно се напълниха със сълзи. — Мамо, тя отново ме задържа в междучасието, защото писмената ми работа бе ужасна. Почеркът ми е отвратителен. Не може да ми разчита. И правописът ми е скапан. А дори и да не беше така, не бих могла да направя онова, което тя бе искала. Не бях чула добре, значи и слухът ми е скапан.

Оливия обхвана лицето на дъщеря си.

— Слухът ти не е скапан! Чуваш всяка дума, която ти казвам, дори и когато не би трябвало, защото е разговор между възрастни.

Тес освободи брадичката си и продължи да крачи стремително. Оливия я настигна на ъгъла и повървя редом с нея няколко пресечки, докато Тес се успокои. Този път детето не се отдръпна, когато обви с ръка раменете му и го притисна до себе си. Завиха надясно, после поеха по друга улица.

— Прилича на лабиринт, нали — отбеляза Оливия, когато направиха още един остър завой. Надяваше се да изкопчи усмивка от дъщеря си.

Вместо това Тес начумерено отвърна:

— Да, а ние сме плъхове.

— И каква награда ще получим накрая?

Детето не отвърна. Пристигнаха у дома. Живееха в апартамент, залепен за малка тухлена къща, която в най-добрите си времена бе принадлежала на семейство от бъдещия каймак на обществото в Кеймбридж, фактът, че се намираше, на по-малко разстояние от съседните къщи, отколкото бяха домовете на истинския елит, оставаше скрит от плътна редица дървета. Тези дървета не бяха дали възможност на съседите да видят как собствениците на къщата затварят верандата, пристрояват една малка спалня и баня и дават апартамента под наем.

Оливия не бе първият наемател. Тясната кухничка беше реликва от петдесетте години, банята беше малко по-хубава, но въпреки това Оливия хареса мястото още от пръв поглед: допадна й атмосферата, тишината, очарованието му. Достатъчно и бе само да погледне обраслите с бръшлян тухли, и покритата с плочи пътека, от двете страни, на която растяха храстчета планински, лавър, обсипани с цветове, и вече знаеше, че ще наеме жилището, без дори да го разгледа отвътре.

Едва след като се нанесоха, осъзна колко е тясно и че би могла да наеме нещо много по-добро за същите пари. Но всичко бе приключило, а и мястото наистина притежаваше самобитност, излъчваше спокойствие и очарование. Настани Тес в малката спалня, чийто таван превърна в синьо небе, а по стените изрисува гора от високи дървета. Самата тя спеше върху разтегателен диван в дневната. Отстрани на дивана имаше две кошчета за ловене на раци, върху всяко от които се мъдреше по една настолна лампа. За дрешник й служеше стар дървен сандък, поставен върху количка за дърва — и двете боядисани в зелено като кошчетата за раци, — за да го мести лесно през нощта. От едната страна имаше меко кресло, което бе достатъчно голямо, за да побере и Оливия, и Тес, когато си четяха преди лягане. В частта на стаята, която им служеше за трапезария, имаше старинна маса със столове в същия стил — бе си я подарила за рождения ден предната година и часове наред си представяше кой може да е притежавал тази вещ преди нея.

Веднага щом отвориха вратата, телефонът иззвъня. Погледите им се срещнаха с разбиране и раздразнение.

— Тед е — каза Тес.

— Аха.

— Закъсняхме с десет минути. Бас ловя, че през цялото време е звънял.

— Аха.

— Сигурно е нещо страшно спешно — заяви детето саркастично и Оливия би сметнала това за проява на неуважение, ако не знаеше, че Тес има право.

За Тед винаги имаше нещо спешно. Беше изопнат като струна, първокласен американец, импулсивен избор на Оливия, който направи на касата на една книжарница. Сега, обърнала поглед към миналото, си казваше, че би трябвало още тогава да прецени що за човек е, понеже по време на първата им среща не се бе усмихнал нито веднъж. Но я гледаше право в очите, а това бе повече, отколкото правеха повечето мъже, и обичаше да разговаря с нея, което пък някои от тях изобщо не правеха. Интересуваше се дори от това какво чете тя и защо.

Естествено отначало Оливия си помисли, че просто иска да я омае. Подаряваше й цветя, извеждаше я на вечеря, взимаше видеокасети под наем. Обаждаше й се по телефона толкова често, че най-сетне се видя принудена да го помоли да не й звъни в службата. По това време вече бе разбрала, че той изобщо не се опитва да я омае, а приема връзката им толкова невротично, колкото и всичко останало в живота си. Излизаха от пет месеца и краят вече се виждаше.

Оливия трябваше да си го признае. Притежаваше дарбата винаги да попада на неподходящия човек. Не ставаше нарочно. Обикновено й харесваше едно конкретно нещо — да кажем красиви очи или сексапилен глас — при това невинаги свързано с външността. Беше се влюбила в Пит Фицджералд, защото умееше да готви. Владееше ирландската, италианската и еврейската кухня. Можеше да готви и гръцки ястия. Приготвяше най-вкусните руски блини, които бе опитвала някога. Но извън кухнята беше истинска трагедия.

Телефонът продължи да звъни и тя рязко вдигна слушалката:

— Ало?

— Здравей — каза Тед. — Обаждам ти се просто ей така. Имах ужасно тежък ден — среща след среща, като че ли става дума за коренна промяна на целия свят, а не за петгодишния план на някаква хилава, малка компания, която и бездруго най-вероятно ще фалира още първата година. Защо се прибирате толкова късно?

— Бях доста натоварена — отговори Оливия и завъртя очи, за да разсмее Тес. — Знаеш ли, в момента не мога да говоря.

— Знам какво имаш предвид. От сутринта не успях да отделя за себе си нито минутка. Кълна се, че през цялото време не спрях да говоря. Ужасно съм скапан. Ще ти звънна след десетина минути.

— Недей. Двете с Тес имаме малко работа. Ще ти се обадя по-късно.

— Ами… добре. Ще бъда тук още час, след това в гимнастическия салон още един час, но само ако са свободни уредите, които ми трябват, а това е малко вероятно. Ония горили вдигат тежести с часове. Аз не съм някакъв слаботелесен тип, но те ми се подхилкват, затова гледам да си тръгна. Така че защо не ми звъннеш вкъщи към осем, ако се забавя повече от час?

— Ще се опитам. Трябва да свършвам.

Оливия изтощено затвори слушалката. Така й въздействаше Тед.

Брадичката на Тес потрепери:

— Госпожа Райт ти праща бележка.

— Мили боже!

Тед бе незабавно забравен. Оливия пое дълбоко въздух. Надяваше се бележката да е изпратена в запечатан плик.

— Аз я скъсах.

— Не си го направила.

— Скъсах я и я изхвърлих.

— О, Тес! Трябваше да я прочета.

— Не, не трябваше. Тя е просто една учителка. Не знае всичко.

Така. Независимо дали пликът е бил запечатан или не, дъщеря й знаеше нещо за съдържанието на бележката.

— Къде е бележката?

Тес предизвикателно отмести поглед. Оливия хвана брадичката й и нежно завъртя лицето й към себе си.

— Къде е бележката?

Момичето зарея поглед в тавана. Челюстите й останаха здраво сключени.

Оливия въздъхна, пусна брадичката на дъщеря си и се отдръпна. И тъкмо тогава забеляза откъснатото ъгълче на нещо, което стърчеше от предния джоб на джинсите на Тес. Измъкна едно парче от писмото, после второ, трето. Сглоби листчетата върху малкия плот до готварската печка. Ето какво гласеше текстът:

„Скъпа госпожо Джоунс, наистина трябва да обсъдим как да постъпим с Тес следващата година. Знам, че едва ли ви е приятна мисълта тя да повтаря годината, но с нищо няма да помогнете, ако продължавате да не отговаряте на писмата ми.“

Какви писма? Оливия направо се ужаси.

„Налага се да се срещнем. Окончателното решение за класовете за следващата година ще се вземе в понеделник. Ако не получа вест от вас дотогава, ще се чувствам в правото си да препоръчам Тес да повтори четвърти клас.

Искрено ваша — Нанси Райт.“

Мисълта на Оливия лудо запрепуска. Тес бе подложена на преглед и й бе поставена диагноза. Специалист се занимаваше с нея три пъти седмично. По време на последната среща на Оливия с възпитателя и с учителката стана ясно, че правописът на Тес се подобрява. Но все още се представяше зле на тестовете: или защото не изчиташе правилно напътствията, или защото не успяваше да напише отговорите. Тя не можеше да чете. Това беше много тежък проблем. Тес не умееше да чете.

Според възпитателя й с времето нещата щяха да се оправят. Оливия искаше да знае след колко време. Тес изоставаше все повече и повече от съучениците си. Обичаше да учи и запаметяваше наученото. Когато Оливия й четеше, реагираше умно и с готовност. Работеха ли заедно, детето бе способно да вниква в сложни понятия. Но когато оставаше сама, Тес просто не разполагаше с инструментариума да подходи към тези съждения.

Три половинчасови срещи с възпитателя седмично не бяха достатъчни. Необходимо беше два пъти повече време. В действителност Тес се нуждаеше от специално училище, но това беше просто мечта. Затова Оливия правеше всичко по силите си, за да й помага с домашните. Освен това се опитваше да накара учителката да прояви повече разбиране, но Тес не си помагаше много, като не й предаваше писмата, които й пращаше тази жена.

— Не ми се карай — примоли се Тес. — Не ти дадох другите бележки, защото знаех какво иска тя. Виждам го по лицето й, докато проверява писмените ми работи. Казах си, че ако се постарая повече, ще се справя по-добре и ще спре да ме гледа по този начин, но тя продължава.

Оливия придърпа Тес към себе си и я притисна изненадващо силно. Разбираше я. В действителност бе съгласна с нея. Първо на първо, не искаше Тес да учи в класа на Нанси Райт. Тя се придържаше сляпо към инструкциите, а за Тес бе изключително трудно да следва нечии наставления. Изпадаше в паника. Прибързваше. Изгубваше посоката. Започваше да разчита на догадки. Учителката на другия четвърти клас много по-добре се справяше с деца, които имаха затруднения, но директорът сухо бе уведомил Оливия, че не може да запише всички деца в нейния клас.

Оливия просто не можеше да проумее защо Нанси Райт не й се бе обадила, когато е видяла, че писмата й остават без отговор. И бездруго един телефонен разговор би бил много по-уместен в сравнение с писмата. Струваше й се жестоко да опишеш на хартия неуспехите на едно дете и да използваш за куриер самото него.

Оливия не успяваше да прецени до каква степен е пострадало самочувствието на дъщеря й през последната година. Наистина това би могло да се случи при всеки учител. Тес просто беше в такава възраст. Нещо повече, тя нямаше нужда само от възпитател — нуждаеше се от лекар.

Как да постъпи? Оливия имаше името на един възпитател, който можеше да се занимава с Тес през лятото, но това изискваше средства, а парите, които пристигаха в сметката й в продължение на няколко месеца след смъртта на Джаред, секнаха внезапно, когато родителите му се произнесоха, че Тес не е негова дъщеря.

Не била дъщеря на Джаред! Все още я болеше от това обвинение.

— Но тя е негова дъщеря — заяви Оливия пред адвоката, който й бе изпратил писмото, уведомяващо я за взетото от семейството решение.

— Можете ли да го докажете?

Разбира се, че можеше. Тес бе живото доказателство! Но тя познаваше процедурата. Знаеше как разсъждават адвокатите. Признаваха единствено ДНК тестовете.

— Клиентът ми е кремиран — заявил бе онзи адвокат. — Пепелта му е била пръсната над планината Грейт Смоуки. Ако не са правени ДНК тестове преди това, няма да ви бъде лесно да го докажете. Семейството му няма да ви предостави нищо, с което бихте могли да проведете тестовете. Ще се наложи да ги съдите.

Оливия се закле да постъпи точно така — за цели две минути. След това дойде на себе си. Не можеше да подложи Тес на битка за родителски права. Освен това, трябваше да похарчи доста пари, за да спечели други.

Затова прекрати отношенията си със семейство Старк. Това беше поредният печален обрат в една и бездруго печална сага, понеже изобщо не ставаше въпрос за пари. Ставаше дума за любов. Оливия обичаше Джаред. Той беше блестящ ум, учен, който непрекъснато пишеше трудове за някакви непонятни неща, например за връзката между консумирането на листа от моркови и способността за разпознаване на гласовете на птиците нощем. Твърдеше, че заниманията му са от жизнено значение за човечеството, и Оливия продължи да му вярва дори когато той изгуби интерес към нея. Не бе планирала да забременява. Когато се случи, тя видя в това Божие провидение, което щеше да задържи Джаред при нея. Но той не остана. Напусна я много преди да се роди Тес, но по негова воля издръжката на детето трябваше да се плаща, докато то навърши пълнолетие. Сам бе решил така и не се оплакваше.

На Оливия й се щеше да вярва, че това значи нещо за семейството му. Надяваше се те да искат да запазят поне частица от сина, когото са изгубили. Но очевидно не беше така.

И ето че сега Тес отчаяно се нуждаеше от помощ. Оливия би взела заем, за да плати допълнителни занимания с възпитателя, ако бе сигурна, че дъщеря й ще се съгласи, но тя не желаеше това. Искаше да отиде на тенис лагер, сърцето й жадуваше за това, трябваше да отиде на тенис лагера, защото две от най-популярните момичета в класа щяха да ходят и тя виждаше в това своята възможност да блесне. Никога досега не бе играла тенис, но беше добра спортистка и ако се постараеше, щеше да го постигне.

Оливия нямаше пари и за тенис лагера. Нямаше да достигат дори пари за храна, ако не си намереше друга работа. Беше разпратила автобиографията си до десетки музеи с надеждата, че някой от тях ще има нужда от щатен реставратор. Досега бе получила шест отказа. Можеше отново да се заеме с продажбата на фотоапарати, но мразеше тази работа. Обичаше да снима и го правеше почти инстинктивно, но да учи другите на това бе нещо съвсем различно. Не притежаваше нито необходимото търпение, нито нужните умения. Виждаше нещата по-различно от повечето хора. Тес неслучайно страдаше от дислексия.

Какво да прави?

Хрумна й нещо. Погали главичката на дъщеря си, взря се в красивото луничаво личице, обрамчено от дълги кестеняви къдрици — наследство от бащата, който дори не пожела да я види, — и за милиарден път усети прилив на обич.

— Искаш ли да вечеряме китайска храна?

Очите на Тес светнаха.

— От „Генерал Гао“ ли?

Младата жена кимна:

— Но след като си напишеш домашните.

— Ама аз съм гладна сега.

Оливия отвори хладилника и й наля в голяма чаша мляко.

— Това ще те засити засега. Колкото по-скоро се заемеш с домашните, толкова по-бързо ще отидем.

Тес взе чашата.

— Трябва да прочета двадесет страници.

— Двадесет? — Това беше ужасно много за десетгодишно момиченце, страдащо от дислексия. — От коя книга?

Тес й я подаде — учебник по география.

— Добре — каза Оливия и се опита, да прикрие отчаянието си. — Ти започни, а аз ще отида да се преоблека. После ще продължим заедно.

Взе пощата и разсеяно разгледа писмата на път за дрешника. Но по средата на пътя се спря, обърна се и се отпусна на дивана. Държеше в ръка плик, върху който нямаше обратен адрес, само марка от Чикаго. Това й стигаше.

Сърцето й заблъска в гърдите. Добре. Почеркът изглеждаше непознат. Но вече цели четири години не бе получавала писмо от майка си. Възможно е да са се случили всякакви неща, които да обяснят промяната. Може да си е счупила китката и да е в гипс. Може да е изгубила едната си ръка при някакъв нещастен случай. Или пък да е получила удар. Възможно е да е толкова развълнувана, че пише на Оливия, та ръката й да трепери.

Скъса плика и тутакси преглътна огромното си разочарование. Вътре се намираше последното й писмо, неотворено. Разгърна бележката, която гласеше:

„До подателя на тези писма: Непрекъснато изпращате писма на този адрес, но тук не живее никаква Керъл Джоунс. Не пишете повече. Тя не е тук.“

Оливия се наведе напред и обхвана с ръце коленете си. Това беше последният адрес на майка й, с който разполагаше, но очевидно тя или се бе преместила веднага след изпращане на последното си писмо, или по погрешка бе написала неточен адрес — по погрешка, не по друга причина. Оливия не искаше да повярва, че го е направила нарочно. Не можеше да повярва, че майка й изобщо не желае да се свърже с тях. Наистина последното й писмо бе съвсем кратко и формално, но не бе съобщила на дъщеря си, че не желае да я вижда. Никога не би постъпила така. Просто се запиля някъде седмица след като Оливия завърши гимназия. Смяташе, че с това задълженията й се изчерпват. И други майки смятаха същото и това не беше чак толкова лошо.

В крайна сметка, ако Керъл не бе получила последните й писма, също нямаше откъде да знае как да се свърже с дъщеря си. Може би и тя се опитваше да я намери. Вероятно също изпращаше писма, които все се връщаха. Оливия бе успяла да издейства от пощата да препращат писмата й от стария адрес тук по-дълго, отколкото обикновено разрешаваха, но отдавна вече бяха престанали. Какво да прави сега?

Телефонът иззвъня. Тес се надигна, защото копнееше да прави каквото и да е, само да не чете, но майка й скочи, с жест я накара да се върне обратно на стола и вдигна слушалката.

— Ало?

— Пак съм аз, готвя се да си тръгна от службата и да отида в салона. Сигурно няма да успея да се прибера до осем часа, после ще гледам новините по Си Ен Ен, ще хапна и сигурно ще стане доста късно. Но исках да те питам дали можем да излезем утре вечер.

Оливия зарови пръсти в късата си коса и се замисли.

— Утре вечер ли?

— В бистро „Норт Енд“.

Това беше нов италиански ресторант, открит едва преди месец. Тед бе чул хубави неща за него и бързаше да отиде, като че ли се боеше, да не би да го затворят, преди да е успял да го посети.

Оливия реши, че ако ресторантът бъде закрит толкова скоро, значи не си струва човек да вечеря в него.

— Не мога, Тед. През седмицата ми е трудно. Вече ти обясних.

Трябваше да помага на Тес за домашните. Освен това от срещите си с Тед се прибираше напрегната и превъзбудена като след състезание. Нищо, свързано с него, не бе спокойно. Нищичко.

— Нямат свободна резервация за събота вечер за три седмици напред. Виждаш ли колко е нашумял ресторантът? Послушай ме, Оливия, сега е моментът да отидем.

Тя внезапно усети как я обзема раздразнение и каза:

— Ако е чак толкова нашумял, Тед, значи ще си е там и след един месец. Направи резервация за тогава. Утре вечер не мога.

— Добре, добре. Няма да отменям резервацията, в случай че размислиш, затова ми се обади по-късно, чу ли?

— Нека да се чуем след няколко дни.

— Но какво се разбираме за „Норт Енд“?

Оливия едва се сдържа да не избухне:

— Казах, че не мога.

— Каза, че може и да размислиш.

— Ти каза това. Аз казах, че не мога.

— Май си в отвратително настроение. Сигурно Отис пак е бил заядлив. Ама че противен кучи син. Добре че се пенсионира. Ако поработиш още няколко години при него, и ти ще се съсипеш. Знаеш ли, ще ти звънна по-късно.

Тя пое дълбоко дъх.

— Не, Тед. Мили боже, остави ме на мира!

— Ей, не се разстройвай. Божичко, гледай колко е часът! Трябва да вървя. Ако се позабавя още, горилите ще превземат салона. Всяка вечер киснат там: това е представата им за културно развлечение. Ще ти звънна утре — заяви той и затвори, преди да успее да му възрази.

Оливия за миг се замисли как да го накара да разбере, но Тес я прекъсна:

— Може да има дислексия. Освен това не чува.

— Но ти явно чуваш добре — смъмри я младата жена. Докато отиваше да се преоблече, внезапно я налегна пристъп на самосъжаление. Последният час беше истински ад: неприятностите в училището на Тес, безразличието на майка й и отгоре на всичко Тед. Заслужаваше награда за храброст.

Зави кръгом, върна се до входната врата и занесе куфарчето си на дивана. В мига, в който го отвори, отвътре се разнесе ароматът на фрезии. Извади писмото от Натали Сийбринг и го подържа известно време.

Не ме разочаровай, Натали Сийбринг, помисли си Оливия и за втори път разтвори скобата на плика. Остави вътре придружителното писмо и жълтия плик, адресиран до Отис, извади снимките и ги сложи в скута си. Бавно, поглъщайки всяка подробност, ги разгледа една по една.

Вече познаваше хората на тях. Това бяха снимки на Натали и на съпруга й, пак Натали, отново съпругът й и децата. На някои от снимките се виждаше още едно бебе. Ново бебе! На тези фотографии нямаше и следа от по-големия син. Оливия прегледа снимките и не откри нито една с трите деца заедно. Странно.

След това разбра. Това дете беше изтърсак, изненада за двама души, които все още се обичаха. По-големият син вероятно бе заминал да учи в някой пансион или пък колеж. Оливия си го представи в Харвард. Очакваше едва ли не да го види сниман във футболен екип с името на колежа, изписано върху фланелката.

Не намери подобна снимка, но откри една от сватбата на дъщерята. Имаше снимки на съпруга на Натали сред лозята — сам или заобиколен от работници. Ако се съди по дългите бакенбарди на мъжете, тази партида снимки сигурно бе от шейсетте и седемдесетте години. Следваха снимки от някакъв строеж. Изглежда, издигаха нова постройка насред лозята, която според надписа щеше да представлява винарска изба. Очакваше с трепет да види сградата в завършен вид.

Усети, че вече се отпуска. Никога не бе стъпвала в лозарско имение, но всичко от снимката говореше за благоденствие, охолен живот, много слънце, сладко грозде и добронамереност. Нямаше търпение да види снимките от осемдесетте и деветдесетте години и си представяше, че ще има цяла сюрия внуци, които си играят на верандата на Голямата къща или пък са се строили заедно с родителите си на широките каменни стълби или около маси за пикник по време на гроздобера.

Снимките от по-скоро време не се нуждаеха от сериозна реставрация. Имаха няколко петна и на места емулсията бе станала на мехурчета. Някои ъгълчета бяха препънати и предизвикваха пукнатини, а други снимки бяха навити на руло или сгънати. Най-сериозният проблем — както винаги в работата й — беше избледняването на цветовете, но и това се решаваше лесно, като снимката се копираше върху контрастна хартия, а изображението се подсилваше с помощта на филтри. Само в редки случаи, като този с работите на Дороти Ланг, се налагаше да реставрира на ръка. Но снимките на Натали не се нуждаеха от подобна намеса. В основната си част те трябваше да бъдат консервирани, а не реставрирани. Оливия щеше да подготви снимките за архива. В това отношение инструкциите на Натали бяха категорични. Желаеше снимките да останат за вечността.

Оливия се чудеше какво ли смята да прави с тях и извади от плика придружителната бележка. Беше върху бланка от Асконсет — хартия с цвят на слонова кост и емблема в бургундскочервено в горния ляв ъгъл. Подобно на адреса върху плика, писмото също бе написано на ръка, а буквите се нижеха плавно една след друга така, както според Оливия се лееше и гласът на Натали. Ето какво пишеше:

„Скъпи Отис,

Изпращам ти поредната партида снимки. Все още се удивлявам на чудесата, които сте постигнали с по-старите фотографии. Тези са сравнително нови. Боя се, че петното в ъгълчето на снимката от сватбата на дъщеря ми е от вино. Иска ми се да можех да кажа, че виното е от сватбата. Ако е така, бихме могли да го оставим по сантиментални съображения. Но не е. То е отскоро и се страхувам, че вината за него е моя. Когато подреждах тези снимки, тъкмо се канехме да пуснем на пазара новото си каберне. Ръката ми вече не е толкова сигурна, колкото някога. Но като се има предвид с какво си изкарваме прехраната, радвам се, че петното е от вино, а не от уиски.“

Оливия се усмихна. Натали имаше много приятно чувство за хумор.

„Скоро колекцията ми от снимки ще се изчерпи. Ще ви изпратя един последен пакет, надявам се, през следващата седмица. Както вече споменах в началото на този проект, бих искала всички снимки да са обратно при мен до първи август. Така ще разполагам с един месец, за да ги подредя, както бих желала.

В тази връзка е молбата ми. Сега, когато времето ме притиска, осъзнах, че ще се нуждая от помощ за следващата част на проекта си. Лятото е натоварен сезон в едно лозарско имение, а и в живота ми се случват страшно много други неща, затова се боя, че няма да успея да отдам дължимото на прекрасната работа, която си свършил със снимките ми.

Фотосите ще бъдат придружавани от текст. Пишех го разпокъсано, от време на време, и намирах утеха в това. Но шест месеца не са достатъчно време, за да разкажеш историята на живота си. Откъслечните ми бележки се нуждаят от редактиране и подреждане, а има неща, за които още не съм писала. Затова искам да си наема помощник за лятото. Имам нужда от човек с компютърна грамотност, но и с усет към изкуството.“

Оливия се поизправи на дивана. Аз имам усет към изкуството, помисли си тя.

„Трябва ми човек, който да е подреден и приятен събеседник. Любознателен човек, който ще ми задава въпроси, ще се рови в събитията и ще ме кара да споделям неща, които в противен случай бих премълчала.“

Аз съм подредена — разсъждаваше Оливия. — И съм приятен събеседник. А любознателна ли съм? Та нали имам милиарди въпроси във връзка със снимките, които съм реставрирала.

„Смятах да наема студент от някой колеж, вероятно със специалност английска филология, но се боя, че повечето студенти вече са си заминали за през лятото. Ще поместя обява в неделния вестник, но бих предпочела да работя с човек, който ми е препоръчан. Отис, ти свърши великолепна работа с моите снимки. Действаше бързо и професионално. Надявам се да имаш приятели с подобна нагласа в Кеймбридж, непременно хора с артистични наклонности, някои от които несъмнено ще умеят да си служат и с думите.“

Опа! Малък проблем. Оливия не умееше да си служи с думите. Не съвсем. Налагаше й се да полага повече усилия от другите хора, за да ги подбере и да ги накара да потекат свободно. Дали беше болна от дислексия? Нямаше представа. Беше завършила училище по време, когато още не правеха тестове и прегледи. Според учителите й тя просто напредваше бавно в училище. Но напредваше. Справяше се. Може и да й отнемаше повече време, но завършените й работи бяха добри.

Предложението на Натали стана още по-съблазнително.

„В Голямата къща в Асконсет има предостатъчно място, затова мога да предложа нощувка, храна и щедро заплащане. От значение е само времето. Ще ти бъда благодарна, ако можеш да ми препоръчаш някого.

Приеми благодарностите и най-добрите ми пожелания.

Натали“

Още преди да остави писмото, мислите на Оливия бясно запрепускаха. Можеше само да мечтае за прекарването на едно лято в Роуд Айланд, а ето че сега й се удаваше случай да го постигне. Добре, не я биваше много в писането — в действителност за нея то бе истинско мъчение — но щеше да работи през нощта и в почивните дни, за да навакса. Можеше да изпълни онова, което Натали изисква от нея. Знаеше, че може. Нима не се справи с всичко, което й бе възлагал Отис?

Отис. Божичко! Отис искаше тя да остане на работа до края на юли. Не можеше просто да напусне. Дължеше му го. Той беше неин приятел.

Но Отис щеше да се пенсионира. След юли вече нямаше да й бъде шеф. Изоставяше я. Добре де, не точно я изоставяше, а я освобождаваше. Какво толкова, ако тя напусне няколко седмици по-рано? Щеше ли да му навреди? Той бе престанал да приема нови поръчки. Оставаше само да се довършат старите. Можеше да работи извънредно, преди да напусне, а той щеше да довърши останалото.

Тес щеше много да хареса Асконсет. Лозята се намираха между река Асконсет и Атлантическия океан — и двете щяха да й харесат. Щеше да й допадне игрището за тенис в самото имение — Оливия го бе виждала на снимките. Тес щеше да се влюби в Голямата къща. А Натали — нея щеше направо да обожава. Натали беше съвършената баба. Тя бе и съвършената прабаба.

Да нощува и да се храни в Голямата къща! За това си заслужаваше да пожертва и живота си.

И щедро заплащане? Чудеше се какво точно разбира Натали под това? Ако възнаграждението наистина бе щедро, можеше да й стигне да наеме частни учители на Тес. Едно щедро възнаграждение щеше да й дойде много добре.

Джаред си бе отишъл завинаги, а майката на Оливия бе изчезнала — тези сурови житейски истини донякъде се смекчаваха от поканата на Натали Сийбринг.

Добре де, не беше точно покана. Но резултатът беше същият.

Искам тази работа, каза си Оливия.

Бележки

[1] Заболяване, изразяващо се в трудно усвояване на четенето поради бъркане на букви, разместване на срички и др. под. — Б.пр.