Линда Хауърд
Невинни лъжи (1)

Първа глава

Степенувайки най-лошите дни в живота си, този вероятно не бе най-ужасният, но със сигурност бе в челната тройка.

Джей Грейнджър бе сдържала гнева си цял ден, владеейки се упорито, докато главата й започна да пулсира, а стомахът й да пари. Дори докато се возеше в претъпканите автобуси, тя не си позволи да избухне нито за миг. През целия ден си бе налагала да остане спокойна, въпреки насъбраното напрежение и гняв, които я изпълваха и сега чувстваше, че не може да се отпусне. Искаше просто да остане сама.

Затова мълчаливо понасяше настъпването, ударите в ребрата от груби лакти, миризмата на плътно натъпкана човешка плът, която връхлиташе ноздрите й. Започна да вали тъкмо преди да слезе от последния автобус — бавен, студен дъжд — който я прониза до кости, докато измина двете пресечки до вкъщи. Естествено, не носеше чадър. Очакваше се денят да бъде слънчев, но облаците не се разнесоха през целия ден.

Най-сетне влезе в апартамента си, където беше защитена от любопитни погледи, било то съчувствени или подигравателни. Беше сама, блажено сама. Въздишка на облекчение се откъсна от устните й, докато затваряше вратата. После не успя да се овладее и я затръшна с цялата си сила. Тя се блъсна в касата с ехтящ трясък, но тази незначителна проява на ярост не я освободи от напрежението. Да срине цялата кантора би могло да помогне, или да удуши Фаръл Уордло, но и двете бяха невъзможни.

Като се сетеше за това как бе работила през последните пет години, за петнадесет-шестнадесет часовите работни дни, за работата, която носеше в къщи в края на седмицата, идеше й да се разкрещи. Искаше й се да хвърли нещо. Да, определено й се искаше да удуши Фаръл Уордло. Но такова поведение не подхождаше на жена с професия, елегантна и изискана, ръководеща отдел в престижна фирма за банкови инвестиции. От друга страна, то напълно подхождаше на някой, който току-що се бе влял в редиците на безработните.

Да вървят по дяволите!

В продължение на пет години тя бе изцяло посветена на работата си, безмилостно потискайки тези свои черти, които не отговаряха на съответния имидж. В началото го правеше най-вече, защото се нуждаеше от работата и от парите. Но Джей беше твърде енергична, за да прави нещо наполовина. Не след дълго бе въвлечена в бясната надпревара за кариера — непрекъснатата борба за успех, за нови победи, за по-големи и по-доходни сделки — този свят беше нейният живот цели пет години. Днес тя бе изхвърлена завинаги от него.

Не че не бе успяла — напротив. Може би бе постигнала твърде много. На някои хора не им харесваше да са нейни клиенти, поради факта, че е жена. Съзнавайки това, тя се стараеше да бъде пряма и напориста не по-малко, от който и да е мъж, за да вдъхва увереност у клиентите си, че ще се грижи за тях не по-зле, от който и да е мъж. С тази цел тя промени маниера си на говорене, гардероба си, никога не допусна сълза да проблесне в очите й, никога не се кикотеше и се научи да пие скоч, макар че не се научи да го харесва. За това, че толкова строго се владееше, плащаше с често главоболие и постоянно парене в стомаха, но независимо от това се бе отдала на тази роля, защото въпреки стреса се наслаждаваше на предизвикателството. Работата бе вълнуваща, поради примамливата възможност за бързо изкачване в служебната йерархия и досега тя не бе имала нищо против да плаща необходимата цена.

Е, всичко свърши по нареждане на Фаръл Уордло. Той много съжалявал, но стилът й не отговарял на имиджа, който „Уордло, Уилсън & Тръстлер“ искала да създаде. Ценял високо нейните усилия и така нататък, и така нататък и щял, разбира се, да й даде отлична препоръка, както и двуседмичен срок, за да си уреди работите. Нищо от това не променяше истината и тя го знаеше, както и той. Бе изхвърлена, за да освободи място за Дънкан Уордло, синът на Фаръл, който бе постъпил във фирмата преди година и се представяше винаги по-лошо от Джей. Тя компрометираше сина на шефа, затова трябваше да си отиде. Вместо повишението, което очакваше, получи заповед за уволнение.

Беше вбесена, без да може да го покаже. Би й доставило огромно удоволствие да си тръгне сега и да остави Уордло да се бъхти, за да се справи с несвършената работа, но жестоката, гола истина беше, че се нуждаеше от заплатата за тези две седмици. Ако не намереше веднага друга доходна работа, щеше да загуби апартамента си. Бе живяла според доходите си, но с покачването на заплатата се покачваше и жизнения й стандарт и имаше съвсем малко спестени пари. Изобщо не бе очаквала, че ще загуби работата си, тъй като Дънкан Уордло беше под нейното ниво.

Когато Стив загубеше някоя работа, само повдигаше рамене, смееше се и й казваше да не се напряга толкова и че ще си намери друга. И винаги си намираше. Работата не беше така важна за Стив, нито сигурността. Джей се изсмя нервно, докато отваряше шишенце с антиацидни таблетки и изсипа две от тях в шепата си. Стив! Не бе мислила за него от години. Едно беше сигурно: никога нямаше да гледа така леко на това да си безработен, както него. Тя обичаше да знае, от къде ще дойдат парите за следващото ядене. Стив обичаше силните усещания. Той се нуждаеше от бързото покачване на адреналина повече, отколкото се нуждаеше от нея и това бе сложило край на брака им.

Но поне нервите му не бяха така изопнати, мислеше си тя, докато сдъвкваше подобните на тебешир таблетки и чакаше да облекчат паренето в стомаха. Стив щеше да щракне с пръсти и да обясни на Фаръл Уордло, какво би могъл да направи с неговия двуседмичен срок, после щеше да си тръгне, подсвирквайки си с уста. Може би отношението на Стив бе безотговорно, но той никога не би позволил някаква си работа да бъде по-важна от самия него.

Е, това беше Стив, но не и тя. Той беше забавен, но накрая различията се оказаха много по-силни, отколкото привличането между тях. Разделиха се като приятели, макар че тя бе вбесена. Стив никога нямаше да порасне.

Защо мислеше за него сега? Дали защото свързваше безработицата с неговото име? Започна да се смее, дала си сметка, че е направила точно това. Все още смеейки се, си наля чаша вода и вдигна тост: „За добрите стари времена“. Бяха прекарали доста хубави моменти, като се веселяха и играеха подобно на две здрави, млади животни, каквито всъщност бяха, но това не трая дълго.

После тревогата се промъкна в съзнанието й и тя забрави за него. Трябваше незабавно да си намери друга работа, доходна работа, но не разчиташе на Фаръл за отлична препоръка. Той можеше да я възвеличае до небето на хартия, а после да разпространи сред банкерите в Ню Йорк мълвата, че не се е „сработила“. Може би трябваше да опита нещо друго, но опитът й бе в сферата на банковите инвестиции, а нямаше средства за преквалификация.

С внезапен ужас тя осъзна, че беше на тридесет, а нямаше представа какво ще прави с живота си. Не искаше да прекара остатъка от него в сключване на сделки, а същевременно да живее с цената на много нерви и благодарение на безкрайни запаси от антиацидни таблетки, като прекарва цялото си свободно време в бездействие, опитвайки се да възстанови отслабващите си сили. Противопоставяйки се на философията на Стив, която гласеше: „Утрешният ден сам да се погрижи за себе си, докато аз се позабавлявам“, тя бе стигнала до другата крайност, изключвайки всякакви развлечения от живота си.

Беше отворила вратата на хладилника и разглеждаше запасите си от замразени ястия за микровълнова фурна с израз на отвращение, когато се обади портиерът. С намерението да забрави за вечерята, нещо, което бе правила твърде често напоследък, тя натисна бутона.

— Да, Денис?

— Господин Пейн и господин Маккой са тук да се срещнат с вас, госпожо Грейнджър — съобщи Денис спокойно, — от ФБР.

— Какво? — сепна се Джей, сигурна, че не е разбрала правилно.

Денис повтори съобщението, но думите останаха непроменени.

Тя бе напълно слисана.

— Нека се качат — каза Джей, тъй като не знаеше какво друго да направи.

ФБР? Защо, за бога? Ако да затръшнеш вратата на апартамента си не бе нарушение на федералните закони, най-лошото, в което би могла да бъде обвинена бе, че късаше етикетите на дюшека и възглавниците. Е, защо не? Това беше съвършено ужасен край на един съвършено ужасен ден.

Миг по-късно звънецът на входната врата иззвъня и тя побърза да отвори. На лицето й все още бе изписано объркване. И двамата доста безлични, непретенциозно облечени мъже, които стояха там и показаха значките си и документите си за самоличност.

— Аз съм Франк Пейн — започна по-възрастният от двамата. — Това е Гилбърт Маккой. Бихме желали да разговаряме с вас, ако е възможно.

Джей им направи знак да влязат.

— Нищо не разбирам — призна тя. — Моля, седнете. Искате ли кафе?

Израз на облекчение премина по приветливото лице на Франк Пейн.

— Ако обичате — отвърна той с чистосърдечна искреност. — Беше ужасно дълъг ден.

Джей отиде в кухнята и набързо сложи кафето да се вари, после сдъвка още две антиацидни таблетки за всеки случай. Накрая пое дълбоко въздух и се запъти към стаята, където двамата мъже се бяха разположили удобно върху нейния мек, шикозен, сиво-син диван.

— Какво съм извършила? — попита тя полушеговито, полусериозно.

И двамата се засмяха.

— Нищо — увери я Маккой, усмихвайки се. — Просто искаме да поговорим за един бивш ваш познат.

Тя се отпусна в сиво-синия фотьойл, въздъхвайки облекчено. Паренето в стомаха й леко постихна.

— Кой бивш мой познат?

Може би бяха по следите на Фаръл Уордло. Може би на този свят имаше справедливост все пак.

Франк Пейн извади тефтерче от вътрешния джоб на сакото си и го разтвори, очевидно, за да се ориентира по записките си.

— Вие ли сте Джанет Джийн Грейнджър, бивша съпруга на Стив Кросфийлд?

— Да.

Значи бе свързано със Стив. Трябваше да се досети. Все пак беше изумена. Сякаш бе накарала тези двама мъже да се появят като само си бе помислила за Стив преди малко — нещо, което почти никога не правеше. Той беше толкова далеч от живота й сега, че дори не можеше да си представи ясно как изглежда. В какво се беше забъркал с вечната си потребност от силни усещания?

— Бившият ви съпруг има ли роднини? Някой, който да му е много близък?

Джей бавно поклати глава.

— Стив е сирак. За него са се грижили последователно няколко семейства, но доколкото знам не поддържаше връзка с нито едно от тях. Що се отнася до близките му приятели — тя сви рамене, — не съм го виждала и не ми се е обаждал, откакто се разведохме преди пет години, така че нямам представа, кои биха могли да бъдат.

Пейн сви вежди, разтривайки дълбоките гънки между тях.

— Навярно си спомняте името на зъболекаря, който е посещавал, докато сте били женени, или на лекаря?

Джей поклати глава, гледайки го втренчено.

— Не, Стив беше възмутително здрав.

Двамата мъже се спогледаха, свивайки вежди. Маккой каза тихо:

— Няма да е лесно. Непрекъснато удряме на камък.

Лицето на Пейн бе дълбоко набраздено от умора и още нещо. Той погледна Джей с тревожен поглед.

— Мислите ли, че кафето е вече готово, госпожо Грейнджър?

— Би трябвало. Връщам се веднага.

Без да знае защо, Джей усети, че трепери, когато влезе в кухнята и започна да нарежда чаши, сметана и захар върху една табла. Кафето бе готово и тя прехвърли каничката върху таблата, но после продължи да стои там, с поглед втренчен в издигащата се пара. Стив трябва да има големи неприятности, много големи, и тя съжаляваше, макар че не можеше да направи нищо. Това обаче беше неизбежно. Той винаги търсеше приключения, а за нещастие приключенията вървяха ръка за ръка с неприятностите. Беше само въпрос на време да го сполети някоя беда.

Тя занесе таблата в хола и я постави на ниската масичка пред дивана. По набразденото й чело бе изписана тревога.

— Какво е извършил Стив?

— Нищо незаконно, доколкото знаем — побърза да отговори Пейн. — Просто е бил въвлечен в деликатна ситуация.

Стив не бе извършил нищо незаконно, но ФБР го издирваше. Лицето на Джей се намръщи още повече, докато наливаше кафето в трите чаши.

— Каква деликатна ситуация?

Пейн я погледна с тревожно изражение и изведнъж тя забеляза, че има добри очи, искрен и необикновено състрадателен поглед. Благ поглед. Не бе очаквала един федерален агент да има такива очи. Той се изкашля леко.

— Много деликатна. Дори не знаем защо е бил там, но отчаяно се нуждаем от някой, който да може да го идентифицира.

Джей пребледня — думите от това зловещо изявление се врязваха в съзнанието й. Стив беше мъртъв. Макар любовта, която бе изпитвала към него отдавна да бе угаснала, тя усети пронизваща болка заради това, което е било. Той бе толкова забавен, вечно се смееше, а кафявите му очи блестяха дяволито и весело. Сякаш част от детството й си бе отишла безвъзвратно, когато разбра, че смехът му е замлъкнал.

— Значи е мъртъв — промълви тя мрачно, като се загледа в ръката си, започнала да трепери, разливайки кафето.

Пейн бързо се присегна, взе чашата от ръката й и я постави върху таблата.

— Не знаем. — Лицето му доби още по-тревожно изражение. — Станала е експлозия. Има един оцелял. Мислим, че е Кросфийлд, но не сме сигурни, а е от решаващо значение да знаем. Не мога да ви кажа нищо повече.

Денят беше дълъг и ужасен и не ставаше по-хубав. Тя постави треперещи пръсти върху слепоочията си и ги притисна силно, опитвайки се да проумее това, което й бе казал.

— Никой ли не го е идентифицирал?

— Не — каза Пейн.

— Тогава защо мислите, че е Стив?

— Знаем, че е бил там. Намерили са част от шофьорската му книжка.

— Защо не можете просто да го погледнете и да кажете кой е? — изкрещя тя. — Защо просто не идентифицирате останалите и не откриете кой е по метода на елиминирането?

Маккой извърна очи. Благият поглед на Пейн помръкна.

— Нямаше останки за идентифициране. Нищо.

Не искаше да слуша повече, не искаше да научава подробностите, въпреки че си представяше ужасното пепелище. Изведнъж й стана студено, сякаш кръвта й бе спряла да пулсира във вените.

— А Стив? — попита едва чуто.

— Човекът, който е оцелял е в критично състояние, но лекарите дават слаба надежда. Има шанс. Преди два дни бяха сигурни, че няма да изкара нощта.

— Защо е толкова важно да научите веднага кой е? Ако оживее, можете да го попитате. Ако умре… — гласът й секна. Не можеше да изрече думите, но ги изричаше мислено. Ако умре, няма да има значение. Няма да има оцелели и те ще приключат със случая.

— Не мога да ви кажа нищо, освен, че трябва да знаем кой е този човек. Необходимо ни е да знаем, кой е умрял, за да можем да вземем известни мерки. Госпожо Грейнджър, мога да ви кажа, че моята служба не е пряко замесена в случая. Просто си сътрудничим с други колеги, защото това касае националната сигурност.

Изведнъж Джей разбра, какво искаха от нея. Щяха да са доволни, ако тя можеше да им помогне да открият някакви медицински данни за Стив, но това не беше главната им цел. Искаха тя да отиде с тях, за да удостовери лично, че пострадалият е Стив.

— Не могат ли да кажат дали този мъж отговаря в общи линии на описанието на някой от техните хора? — попита тя унило. — Сигурно разполагате с мерки, отпечатъци и други такива данни.

Тя гледаше надолу, затова не забеляза по погледа на Пейн как той за миг застана нащрек. Той отново се изкашля леко.

— Съпругът ви… Бившият ви съпруг и нашият човек са… Били са общо взето с едни и същи размери. Не е възможно да бъдат взети отпечатъци: ръцете му са изгорени. Но вие знаете за него повече отколкото всеки друг, който можем да открием. Може би има нещо, което познавате, някой малък белег от рождение или следа от рана, които помните.

Това все още я объркваше: не можеше да разбере защо не могат да разпознаят своя човек, освен ако не е толкова ужасно обезобразен… Треперейки, тя не си позволи да довърши мисълта си, не остави картината да се оформи в съзнанието й. Ами ако това беше Стив? Тя не го мразеше, никога не го беше мразила. Беше нехранимайко, но никога не бе постъпвал жестоко или подло. Дори след като престана да го обича, бе все още привързана към него, което я вбесяваше.

— Искате да дойда с вас — изричайки думите като заключение, а не като въпрос.

— Ако обичате — Пейн отвърна тихо.

Не искаше да отиде, но той го направи да изглежда като неин патриотичен дълг.

— Добре. Ще си взема палтото. Къде е той?

Пейн отново се изкашля леко и Джей затаи дъх. Вече бе разбрала, че го прави, когато има да й съобщи нещо странно или неприятно.

— Във Военноморската болница в Бетесда, федерален окръг Колумбия. Ще трябва да си вземете малко багаж. На летище Кенеди ни чака частен самолет.

Събитията се развиваха с прекалено голяма скорост, за да може да ги проумее — имаше чувството, че единственото, което може да направи, бе да се движи по линията на най-малкото съпротивление. Днес се бяха случили твърде много неща. Първо я уволниха, което само по себе си бе жесток удар, а сега и това. Сигурността, която се бе стремяла да постигне с толкова усилена работа, се бе стопила за няколко кратки минути в офиса на Фаръл Уордло, оставяйки я да се върти безпомощно, без да може да намери почва под краката си. Животът й през последните години беше толкова спокоен: как можа всичко това да се случи толкова бързо?

Като вцепенена тя нареди две от роклите, подходящи за пътуване, после събра тоалетните си принадлежности от банята. Докато пъхаше най-необходимото в малък несесер, тя бе поразена от отражението си в огледалото. Изглеждаше толкова бледа, напрегната и слаба. Болезнено слаба. Очите й бяха хлътнали, а скулите — прекалено изпъкнали, резултат от дългите часове работа и непрекъснатото поддържане с антиацидни таблетки. Щом се върне, незабавно ще трябва да си потърси друга работа, както й да изкара двуседмичния предупредителен срок, което означаваше още пропуснати закуски и обеди.

Почувства се засрамена от себе си. Защо се тревожеше за някаква си работа, когато Стив — или който и да е — лежеше в болничното легло, борейки се за живота си? Стив непрекъснато й повтаряше, че се притеснява твърде много за работата си, че не може да се порадва на днешния ден, от тревога за утрешния. Може би имаше право.

Стив! Внезапно сълзи замъглиха очите й, докато натъпкваше несесера в малкото куфарче. Надяваше се, че той ще се оправи.

В последния миг се сети да сложи чисто бельо. Беше притеснена и необичайно разстроена, но най-сетне успя да затвори куфарчето и взе дамската си чанта.

— Готова съм — съобщи тя, излизайки от спалнята.

С благодарност забеляза, че единият от тях бе занесъл таблата с нещата обратно в кухнята. Маккой пое куфарчето от ръката й и тя взе палтото си от гардероба. Пейн й помогна да го облече. Тя се огледа, за да се увери, че всички светлини бяха угасени; после тримата излязоха в коридора и тя заключи вратата след себе си, като се питаше защо има странното усещане, че няма да се върне никога вече.

Спа в самолета. Нямаше намерение да заспива, но щом се издигнаха във въздуха и се отпусна в удобната кожена седалка, клепачите й така натежаха, че не можеше ги държи отворени. Не усети как Пейн я загърна с леко одеяло. Той седеше срещу нея и я наблюдаваше замислено. Не се чувстваше съвсем удобно от това, което вършеше: да въвлече невинна жена в тази бъркотия. Дори Маккой не знаеше, колко голяма е бъркотията, колко сложно бе станало всичко. Другият мъж знаеше ситуацията точно такава, каквато я беше описал пред Джей Грейнджър: просто да се установи нечия самоличност. Само шепа хора знаеха, че бе нещо повече — може би още двама, освен него. Може би само един, но той имаше голяма власт. Когато искаше нещо да бъде направено, то се правеше. Пейн го познаваше от години, но никога не успяваше да се почувства удобно в негово присъствие.

Тя изглеждаше уморена и необикновено крехка. Беше прекалено слаба. Висока бе около метър и седемдесет, но той се съмняваше, че тежи много повече от четиридесет и пет килограма и в нея имаше нещо, което го караше да мисли, че такава слабост не бе нормална за нея. Питаше се дали бе достатъчно силна, за да бъде използвана като щит.

Навярно бе много красива, когато беше отпочинала и когато скулите й бяха позагладени. Косата й беше хубава, с меднокестеняви оттенъци, гъста и лъскава като козината на видра, а очите й бяха тъмносини. Но сега имаше просто уморен вид. Денят не беше лек за нея.

Все пак бе задала няколко въпроса, които го бяха поставили в неудобно положение. Ако не беше толкова уморена и разстроена, можеше да го хване на тясно за неща, които не искаше да обсъжда, да зададе в присъствието на Маккой въпроси, които не искаше да бъдат повдигнати. От съществено значение за плана бе нещата да се приемат такива, каквито изглеждат. Не трябваше да има никакво съмнение.

Полетът от Ню Йорк до Бетесда бе кратък, но сънят я ободри, възвърна й чувството за равновесие. Единственото смущаващо нещо бе, че колкото по-неспокойна беше, толкова по-нереална изглеждаше цялата ситуация. След като се приземиха на летището във Вашингтон, свери часовника си, докато Пейн и Маккой я придружаваха от частния самолет до правителствената кола, която ги чакаше на пистата и бе поразена, че бе само девет часа. Бяха минали само няколко часа, а животът й се бе преобърнал изцяло.

— Защо Бетесда? — прошепна тя на Пейн, когато колата се понесе безшумно по улицата, а няколко снежинки полетяха надолу като листенца цвят, носени от нежен бриз. Тя се взираше в снежинките, като се питаше разсеяно дали някоя ранна зимна буря няма да й попречи да се върне в къщи. — Защо не в обикновена болница?

— От съображения за сигурност. — Тихият глас на Пейн едва достигаше до слуха й. — Най-добрите травматолози бяха повикани да се погрижат за него — цивилни и военни. Правим за съпруга ви най-доброто, на което сме способни.

— Бившият ми съпруг — едва промълви Джей.

— Да, извинете.

Когато завиха по „Уисконсин Авеню“, което щеше да ги отведе до Военноморския медицински център, снегът леко се усили. Пейн бе доволен, че тя не зададе повече въпроси относно това, защо мъжът бе настанен във военна болница, а не например в Университетската болница в Джорджтаун. Той, разбира се, й бе казал истината — до известна степен. Сигурността беше причината Стив да бъде в Бетесда. Но това просто не беше единствената причина. Той наблюдаваше снежинките, които се въртяха във въздуха и се питаше дали всички висящи нишки биха могли да бъдат вплетени в една правдоподобна история.

Когато пристигнаха в медицинския център, само Пейн слезе от колата заедно с нея. Маккой кимна леко за довиждане и потегли. Снежинките за миг посребриха косите им, докато Пейн, държейки я под ръка, бързо я въведе в сградата, където приветливата топлина също така за миг разтопи ефирните кристалчета. Никой не им обърна внимание, докато се качваха в асансьора.

Когато вратата се отвори, двамата се озоваха в един тих коридор.

— Интензивното отделение е на този етаж — обади се Пейн. — Стаята му е насам.

Завиха наляво, където имаше двойна врата, охранявана от двама строги млади мъже в униформа. И двамата носеха пистолети. Явно познаха Пейн още щом го зърнаха, защото единият от тях веднага му отвори вратата.

— Благодаря — учтиво каза Пейн, докато минаваха.

В отделението нямаше никой, освен сестрите, които наблюдаваха животоподдържащите системи и непрекъснато наглеждаха пациентите, но все пак Джей долови някакво тихо бръмчене, което проникваше във всеки ъгъл — шумът на апаратите, които поддържаха пациентите живи или им помагаха да се възстановят. За пръв път й хрумна, че Стив сигурно е привързан към една или повече от тези машини, без да може да помръдне и стъпките й станаха по-несигурни. Беше й толкова трудно да го проумее.

Пейн все още я държеше под ръка, като я подкрепяше внимателно. Той спря пред една врата и се обърна към нея. Искрените му сиви очи бяха изпълнени със загриженост.

— Искам малко да ви подготвя. Той е тежко ранен. Има фрактура на черепа и костите на лицето му са счупени. Диша с помощта на дихателна тръбичка. Не очаквайте да изглежда като човека, когото помните.

Той почака малко като я наблюдаваше, но тя не каза нищо и най-сетне той отвори вратата.

Джей влезе в стаята и за част от секундата и сърцето, и белите й дробове спряха да функционират. После сърцето й започна отново да бие и тя с болка си пое въздух. В очите й бликнаха сълзи, като гледаше неподвижното тяло в болничното легло и името му безмълвно затрепери върху устните й. Не бе възможно това… това да е Стив.

Човекът върху леглото приличаше буквално на мумия. И двата му крака бяха счупени и обвити с гипсови отливки, придържани посредством макари и ремъци. Ръцете му бяха бинтовани почти до лактите. Главата и лицето му бяха скрити от марля, като очите му бяха покрити с плътни превръзки. Виждаха се само устните, брадичката и долната челюст и те бяха подпухнали и с променен цвят. Въздухът, който издишваше, изсвирваше слабо, но равномерно в тръбичката, пъхната в гърлото му и различни други тръбички се забиваха в тялото му. Над главата му монитори записваха най-подробно как функционира тялото. Той не помръдваше. Изобщо не помръдваше.

Гърлото й бе толкова пресъхнало, че изпита болка, когато проговори.

— Как бих могла да го идентифицирам — попита тя рязко. — Знаели сте, че не бих могла. Знаели сте как изглежда.

Пейн я гледаше съчувствено.

— Съжалявам. Знам, че е шокиращо, но ни е нужно да опитате. Била сте омъжена за Стив Кросфийлд. Познавате го по-добре от всеки друг. Може би има някоя малка подробност, която си спомняте, някоя следа от рана или пък бенка, някакъв белег от рождение. Каквото й да е. Не бързайте, погледнете го внимателно. Ще бъда отвън.

Той излезе и затвори вратата след себе си, оставяйки я сама в стаята с това неподвижно тяло, сред тихото пиукане на мониторите и слабото изсвирване на гърдите му. Ръцете й се свиха в юмруци и отново сълзи замъглиха очите й. Независимо от това дали този мъж беше Стив или не, някаква остра до болка жал я изпълни.

Незнайно как краката й я отведоха по-близо до леглото. Тя старателно избягваше тръбичките и жиците, макар че не откъсваше поглед от лицето на болния — или това, което можеше да се види от него. Стив? Наистина ли това беше Стив?

Знаеше какво иска Пейн. Не го беше изрекъл, но и не беше нужно. Той искаше тя да отметне завивката и да разгледа внимателно мъжа, докато той лежи безпомощно в безсъзнание, съвсем гол, като се изключат превръзките върху раните му. Смяташе, че като всяка жена тя добре познава тялото на мъжа си, но пет години бяха много време. Спомняше си усмивката му и дяволитото пламъче в шоколадовокафявите му очи, но останалите подробности отдавна бяха изчезнали от съзнанието й.

Не би имало значение за мъжа, ако тя отметне завивката и го разгледа. Той бе в безсъзнание. Можеше и да умре, дори сега, с всичките тези чудодейни апарати, прикачени към тялото му. Той никога нямаше да разбере, а както би казал Пейн, тя ще помогне на страната си, ако успее да потвърди категорично, че този мъж е Стивън Кросфийлд, или че не е.

Не можеше да откъсне поглед от него. Беше толкова тежко ранен. Как бе възможно някой да е в толкова критично състояние и да е все още жив? Ако можеше за миг да дойде в съзнание точно сега, дали изобщо щеше да иска да живее? Дали ще може да върви отново? Да използва ръцете си? Да вижда? Да мисли? Или щеше да разгледа раните си и да каже на лекарите: „Благодаря, момчета, но предпочитам да опитам шанса си на оня свят“.

Може би пък имаше изключителна воля за живот. Може би това бе, което го поддържаше жив толкова дълго, някакво подсъзнателно, дълбоко вкоренено желание да бъде. Непоколебимата твърдост можеше да извърши чудеса.

Колебливо тя се присегна и докосна дясната му ръка, точно над превръзката, която покриваше раните. При допира усети колко гореща бе кожата и изненадана, рязко отдръпна пръсти. Бе предполагала, че ще бъде студен. Тази силна горещина бе още едно доказателство за това, колко бурно гореше животът в тялото, въпреки неговата неподвижност. Отново протегна ръка бавно, докосвайки леко гладката кожа точно под вътрешната страна на лакътя му, като внимаваше да не размести иглата, която бавно вливаше някаква прозрачна течност във вените му.

Беше топъл. Беше жив.

Сърцето биеше силно в гърдите й. Някакво неудържимо чувство се надигаше в нея. Стори й се, че ще се пръсне от усилието да го овладее. Беше смаяна от това, че въпреки всичко, което бе преживял, все още се бореше, готов да устои на всички предизвикателства, твърде непреклонен и горд, за да остави живота просто да си отиде. Ако можеше би изстрадала болката вместо него.

Достатъчно бе, че бяха нахлули в тялото му. Игли пронизваха вените, жици и електроди улавяха и предаваха всеки удар на сърцето. Сякаш нямаше достатъчно рани, та лекарите бяха направили още, за да поставят дренажни тръбички в гръдния му кош и от двете страни на тялото. Всеки ден група непознати го наблюдаваха и се отнасяха с него така, сякаш беше само парче месо, с единствената цел да спасят живота му.

Тя отказваше да наруши неговото уединение, не и по този начин. Благоприличието може би не означаваше нищо за него, но той все още имаше право на избор.

Цялото й внимание бе съсредоточено върху него; нищо друго в света не съществуваше в този момент, освен мъжа, който лежеше толкова неподвижен в болничното легло. Стив ли беше това? Дали ще усети нещо познато, въпреки обезобразяващите подутини и превръзките, които го обвиваха? Опита се да си спомни.

Толкова мускулест ли беше? Толкова яки ли бяха ръцете му, толкова изпъкнал ли беше гръдният кош? Възможно е да се е променил, да е напълнял, да е извършвал физическа работа, от която раменете и ръцете му да са заякнали, така че не можеше да съди по това. С възрастта мъжете наедряваха.

Гърдите му бяха обръснати. Тя погледна тъмните току-що наболи косми. Стив имаше косми по гърдите си, макар не много.

А брадата му? Погледна челюстта — това, което се виждаше от нея — но лицето бе така отекло, че не можа да открие нищо познато. Дори устните бяха подути.

Нещо влажно се търкулна по бузата й и изненадана тя прекара бързо ръка по лицето си. Дори не бе разбрала, че плаче.

Пейн отново влезе в стаята и тихо й предложи носната си кърпа. Когато изтри лицето си, той я отведе настрани от леглото. Придържаше я през кръста с топлата си, вдъхваща спокойствие ръка, като й даваше възможност да се облегне на него.

— Съжалявам — изрече най-после. — Знам, че не е лесно.

Тя поклати глава чувствайки се глупаво, затова че се бе разплакала, особено като знаеше какво предстои да му каже.

— Не знам. Съжалявам, но не мога да кажа дали това е Стив или не. Просто не мога.

— Мислите ли, че би могъл да бъде? — попита Пейн настойчиво.

Джей разтри слепоочията си.

— Предполагам. Не мога да бъда сигурна. Има толкова много превръзки.

— Разбирам. Знам колко е трудно, но ми е необходимо нещо, което да мога да кажа на моите началници. Толкова висок ли беше съпругът ви? Открихте ли нещо в него, което да ви е познато?

След като разбираше, защо продължаваше да настоява? С всяка измината секунда главоболието й се усилваше.

— Просто не знам — изкрещя тя. — Предполагам, че Стив е толкова висок, но е трудно да се каже, когато е легнал. Има тъмна коса и кафяви очи, но дори това не мога да кажа за този човек.

Пейн погледна надолу към нея.

— Написано е в медицинския му картон — каза той тихо, — тъмнокестенява коса и кафяви очи.

В първия момент смисълът не достигна до съзнанието й. После зениците й се разшириха. Не бе усетила изобщо, че познава този човек, но все още бе зашеметена от прилива на чувства, които бе предизвикал у нея: жал — да, но също така преклонение пред това, че все още бе жив и се бореше, и изключителен респект към твърдостта и смелостта, които сигурно притежаваше.

С пребледняло лице тя промълви едва:

— В такъв случай, той трябва да е Стив, нали?

Израз на облекчение премина по лицето на Пейн, после изчезна, преди тя да може да се увери, че наистина е бил там. Той кимна.

— Ще уведомя нашите хора, че сте потвърдили неговата самоличност. Той е Стив Кросфийлд.