Барбара Делински
Имението (24)

Двадесет и трета глава

Времето се оправи. С наближаването на август слънцето се показваше по-често, смекчаваше морския въздух и правеше дните по-топли. Лозите станаха по-високи и по-тъмнозелени, а косата на Оливия беше достатъчно дълга, за да изглежда разрошена от вятъра, а не разчорлена.

— От слънцето и топлината е — каза тя малко стеснително, когато Саймън отбеляза този факт един ден. — Което е полезно за главата, полезно е и за лозите.

— Добре си осведомена — отвърна той.

Ако беше вярно, дължеше го на него. Натали знаеше много неща, но тя беше по-заета от всякога с основните приготовления за наближаващата сватба, а Карл, вместо да разговаря за лозята с Оливия, подаваше лесни топки на Тес на корта. Явно му беше приятно не по-малко, отколкото на нея, особено откакто бе понапреднала. Вече посрещаше успешно повечето топки и дори от време на време принуждаваше Карл да се затича, за да й върне някоя. Той признаваше, че трябва да влезе във форма, а Тес се чувстваше обградена от грижи. Уроците продължаваха много по-дълго от уговореното време. Често пъти играеха и след часовете й в яхтклуба, а понякога и след вечеря. Дните все още бяха достатъчно дълги.

А този още от ранно утро обещаваше да бъде ужасно горещ.

Оливия се питаше защо Саймън се появи в момент, когато е толкова уязвима. Защото са приятели, реши тя и това я поуспокои малко. Разговорът вървеше без усилие. Как напредва търсенето й на работа, уроците на Тес или котетата на Бък. Но най-много обичаха да говорят за гроздето.

Не че изкушенията бяха изчезнали напълно. Щом времето се задържа слънчево, кожата на Саймън загоря, както през юни. Носът и раменете му се белеха и това бе някак мъжествено и мило. Бе вдигнал тъмните си очила на главата, готов за работа, а очите му бяха тъмносини като небето на запад в този момент.

Да, все още усещаха привличане един към друг, при това понякога толкова силно, че тя трябваше нарочно да затвори очи и да насочи мислите си другаде, но Саймън й съдействаше. Не отправяше взор нито към устните, нито към гърдите й. Гледаше я в очите или забиваше поглед в земята.

— Август и септември са месеците на най-усилния растеж — каза той, докато вървяха между редовете. — Ако е достатъчно слънчево и топло, може да успеем да компенсираме студа и дъждовете от юни и юли.

— Значи дъждът няма да се отрази на виното? — попита Оливия, за да го окуражи да продължи да говори. Обичаше да го наблюдава, докато обсъжда работата си, която очевидно много обичаше. Чертите на лицето му ставаха меки, а сините му очи — удивително топли.

— Всичко се отразява на виното. Затова всяка година продукцията е различна. Дъждът няма да се окаже опасен, ако има достатъчно слънчеви дни. Но ако гроздето узрее наполовина, това е друга работа.

— Какво ще правите в този случай?

— Розе. Или гроздов сок.

— Ами ако не завали нито веднъж отсега чак до прибирането на реколтата?

— Цели два месеца? Това би представлявало сериозен проблем. Ако земята изсъхне прекалено, листата затварят порите си, за да съхранят влагата. А за фотосинтезата е необходимо въглеродният диоксид да влезе през порите. Ако те са затворени, няма да се извърши фотосинтеза, а без нея листата няма да произведат захар, за да я изпратят в зърната. — Той спря, за да отметне няколко листа. — Виждаш ли този прът?

Оливия го забеляза само защото той й го показа. Беше висок около метър, тесен и толкова близо до подпората на телената мрежа, че почти не се виждаше.

— Това е капкова напоителна система — обясни той. — Извлича прясна вода от реката. Ако почвата изсъхне прекалено, можем да я напояваме, без да мокрим гроздовете. Не ни се налага да я използваме често, но като се има предвид какъв пазар снабдяваме, по-безопасно е да я притежаваме.

— Ами силната топлина? Тя може ли да навреди на реколтата?

— Възможно е. Засадили сме сортове, които се развиват добре на хладния климат в нашия крайбрежен район. Обикновено те узряват и се берат по-рано. На това се надявам, за да мога да се справя.

— С какво точно можеш да се справиш? — попита Оливия и се зачуди какъв толкова може да е проблемът.

— С ураганите — незабавно отвърна той. — Говори се, че няма да ни отминат през този сезон.

— Тук ли?

През седемте години, които Оливия бе прекарала в Кеймбридж, беше духал умерен вятър, и то само няколко пъти. Но, разбира се, Роуд Айланд се намираше на брега на океана. И все пак Нова Англия си е Нова Англия.

— В Карибско море вече имаше два.

— Но обикновено вие тук нямате проблеми, нали?

— О, имаме. Не че си търся белята… — иронично я погледна той, — но понеже попита.

— Как предпазваш лозите от ураганите?

— Не е възможно да бъдат опазени. Просто се стараем да са здрави, а това означава да правим онова, което обикновено вършим през август. Подкастряме ги. Подреждаме листата по телената опора. Следим за вредители. Отсега нататък трябва да внимавам с пръскането. Някои отрови не трябва да се употребяват известно време преди брането на реколтата. Ако реколтата узрее рано, а употребата на даден химикал е забранена в рамките на шейсет и шест дни преди това, значи вече е редно да си отварям очите.

Оливия си помисли за гроздобера и за кратко съжали, че няма да бъде тук, за да го види с очите си, да бъде част от него.

— Как разбираш кога е дошло времето да се бере гроздето?

— Опитвам на вкус и използвам рефрактора. Това е апарат, който регистрира захарното и киселинното съдържание. Берем гроздето, когато е налице оптимален баланс между двете. Ако това стане в даден блок преди останалите, обираме само него.

— Използвате ли машини при брането?

— Ако се боим от ранни слани, използваме, но аз предпочитам да берем ръчно. Наемаме допълнителни работници. Тази година ще бъдат повече, защото двама души от екипа ми напуснаха. — Той я погледна, преди да продължат обиколката. — Като стана дума за това, как е новата готвачка?

— Сюзан ли? — попита Оливия шеговито, но само наполовина.

— Не. Истинската готвачка.

— Имаш предвид Фиона. — Отне й минута да намери точните думи. — Млада… категорична. Гордее се, че умее да готви и не обича Сюзан да й се меси, но Сюзан е много по-добра от нея. Опитва се да я научи на някои неща, но Фиона се опъва. Истината е, че според мен няма да се задържи дълго в Асконсет.

— А Сюзан? — внимателно попита Саймън.

— Ами не споменава нищо за заминаване. Мисля, че й е приятно. Но едва ли ще го признае.

— Остава по-малко от месец до сватбата. Грег обаждал ли се е?

 

 

— Говорих с него снощи — каза Джил на Сюзан, когато тя я попита. Закуската беше приключила. Седяха във вътрешния двор и бавно пиеха кафето си. — Отишъл е при някакъв клиент в Далас.

Сюзан облегна глава назад. Жегата я правеше ленива.

— Ще дойде ли тук?

Вече не ставаше въпрос за това да го накара да поеме част от вината. Престана да се чувства виновна. Беше тук, беше много заета и, честно казано, прекарваше великолепно. Дните й бяха изпълнени с онова, което най-много обичаше да прави, но поне веднъж в живота си имаше хора, които го оценяваха по достойнство. Но това удовлетворение не бе достатъчно за Джил.

— Още не.

— Ще дойде ли за сватбата?

— Твърди, че няма — отвърна Джил. — Смятам, че не е прав, но ако се осмеля да го намекна, той заема отбранителна позиция. А ти как се чувстваш?

Марк й бе задал същия въпрос преди по-малко от час.

— Ако ме питаш дали приемам сватбата по-лесно, като гледам мама с Карл, отговорът е „не“. Двамата изглеждат добре заедно и се обичат — повече от очевидно е. Но това само окарикатурява отношенията й с баща ми. Не, ще остана, докато се оправи проблемът с готвачката.

Джил се наведе напред:

— Фиона няма да се справи.

Сюзан го знаеше.

— Може би аз съм нейният проблем. Възможно е, след като си тръгна и тя поеме нещата в свои ръце, всичко да се оправи.

— Тя може и да се почувства по-добре, но дали това ще се отнася и за нас? Откъде й хрумват подобни комбинации? Агнешко, поръсено с кардамон? Скариди върху варени смокини? Подсладено пюре от киви със счукани фъстъци? Да си изобретателен е едно, но ако стигнеш твърде далеч, нещата просто не стават за ядене. Вероятно съществува основателна причина да закрие ресторанта си. Мисля, че се налага да останеш известно време, Сюзан.

Част от Сюзан искаше да направи точно това. Когато децата й бяха малки, прекарваше по-голяма част от лятото в Асконсет. Те обичаха да бъдат на открито, да се радват на топлото време и на морския бриз. Обожаваха да си играят с дядо си.

Да си играят с дядо си. Но не и с баба си, каза си Сюзан. Алегзандър ги носеше „на конче“ и подхвърляше топка с тях. Наистина правеше го посвоему строго и веднага налагаше дисциплина, ако нещата излезеха извън контрол, но тъкмо той ги водеше в яхтклуба и им купуваше сладолед в „Пиндмън“. Децата вероятно щяха да продължат да прекарват летата си тук, ако Сюзан не се бе оттеглила. Но тук тя не можеше да си почине, защото нейният жив пример — Натали, никога не почиваше. Ако не работеше в градината, Натали подреждаше шкафовете заедно с Мари или си намираше работа в бараката, или се срещаше с новия счетоводител, или обядваше с приятели. Винаги намираше с какво да се заеме, за да стои настрана от Сюзан и децата. А това караше Сюзан да се чувства излишна.

Очевидно някои неща никога не се променяха. Откакто бе пристигнала, Натали не бе прекарала наведнъж повече от двадесет минути с нея. Наистина не ходеше да се среща с приятели в яхтклуба, нито пък организираше предсватбени тържества. Ако не беше в кабинета, намираше се на полето, често говорейки по клетъчния си телефон. Добре, уреждаше почистването на килимите или подрязването на рододендроните, но все пак Сюзан беше нейна дъщеря и бе дошла тук заради нея. Защо да остава, ако Натали не й обръща внимание?

— Ще остана само докато Фиона влезе в крачка — заяви тя. — Мама не е в състояние да й помогне. Не е достатъчно съсредоточена.

— Притеснява се за новите етикети. Това е много важен пазарен ход. Твърде ангажирана е с него, Сюзан.

— Е, поне й харесва да смята, така — измърмори тя.

— Наистина е заета — настоя Джил. — Всеки ден съм в офиса. Тя е основният движещ фактор в маркетинговите операции, при това много преди смъртта на Алегзандър. Винаги е участвала активно. Прочете ли нещо от написаното от Оливия?

Сюзан затвори очи и изложи лицето си на слънце.

— Не.

— А би трябвало. Ще ти отвори очите.

— Едностранчиво е. Баща ми не е тук, за да изложи своята гледна точка.

Остана доволна, когато Джил не й отговори, но задоволството й не трая дълго. Когато Джил най-сетне й отвърна, гласът й беше по-сериозен, отколкото би се понравило на Сюзан.

— Това не е двубой. Никой не взима ничия страна. Натали не клевети Алегзандър. Просто разказва каква е била нейната роля в израстването на Асконсет. Защо винаги сме знаели толкова много неща за Алегзандър и толкова малко за нея? Истината е, че той говореше, а тя — не. Сега е решила да се разкрие. Смятам, че е редно да прочетеш историята й, Сюзан.

Отначало вървеше бавно. Известно време сякаш просто буксувахме на едно място. Където и да отидехме, Алегзандър създаваше в представите на слушателите си едно истинско лозарско имение, но в действителност все още експериментирахме и се молехме.

Външният изглед беше нещо важно. Алегзандър изтъкваше това и аз бях съгласна. В началото на петдесетте построихме горните етажи на Голямата къща, може би, преди да успеем спокойно да си го позволим, но имахме нужда от място заради двете си деца. Освен това, трябва да призная, че домът ни наистина изглеждаше добре. Добавихме снимка на къщата към търговските си материали. Отново си давахме вид на преуспели хора, преди действително да сме спечелили право, но нямаше нищо лошо. Нали точно към това се стремяхме. Действително можехме да продаваме грозде.

Първият сорт, който окончателно се установи, беше шардоне. Засадихме един акър, след това два и после четири през следващите години. Не смятахме да произвеждаме виното сами. Дори не мислехме да се издържаме от това. Искахме просто да увеличим обработваемите земи и същевременно да открием и други сортове, които виреят тук. Затова продавахме сока от нашето грозде на винарни в Европа.

Защо те учудва това? Европейските лозя също имат своите добри и лоши години. Днес всички прибягваме до различни трикове, за да намалим вредата от лошите години, но през петдесетте лозарството не разполагаше с толкова съвършени методи. Ако годината беше слаба, винарната смесваше сока от нашето грозде със своя и произведеното вино ставаше доста добро. А ако използваха продукта от нашите лозя за недотам добрите си вина ли? И това ни устройваше. Плащаха ни за онова, което им предоставяхме. За нас това означаваше пари за нови сортове грозде.

Как се издържахме ли? От царевица и картофи.

Да, права си. Това не беше достатъчно. Не и за да се грижим за голямото си семейство. Не и за да плащаме за пътуванията на Алегзандър. Не и за да купуваме машини, торове, пестициди и фунгициди.

Как се оправяхме ли? Изгубих много безсънни нощи, за да намеря решение на този проблем, а когато го открих, изгубих още толкова нощи от вълнение дали ще успея. За щастие успях. Вече беше време да се реализира идеята за градските покрайнини.

Нека се върна малко по-назад. В града имаше един човек, който бе отраснал заедно с брат ми и Карл. Той ни посети, когато Брад загина, след това също замина на война, но го раниха и се върна още същата година. Беше изгубил зрението на едното си око и макар да се кълнеше, че въпреки това може да се бие, беше демобилизиран. Срещахме се в „Пиндмън“. Аз споделях с него мечтите си да създам лозарско имение, а той ми доверяваше плановете си да построи град.

Да, град. Хенри Селиг наистина мислеше мащабно, но съществуваха хора, които му се присмиваха. Аз не го направих, за да не би и той да се присмее на моята мечта. И двете звучаха доста нереално по онова време.

Когато войната приключи, загубих следите му. Бях заета да подреждам собствения си живот, а той замина за Ню Йорк. Но скоро разбрах, че се е върнал, и внезапно идеята му ми се видя доста разумна. Като се огледаше около себе си, той навсякъде виждаше войници, които се бяха върнали от войната, много от тях с образование от колежа благодарение на армията, повечето дори със съпруги, семейства и добре платени служби. Тези мъже искаха да си купят къщи, където децата им да играят на открито, а съпругите им да отглеждат цветя.

Хенри разбираше от строителство на къщи. Знаеше как да планира градче със стотина постройки и знаеше къде желае да го построи. Недалеч от Провидънс бяха разположени малки градчета и огромни терени, които очакваха някой да ги купи. Крайградските зони вече се появяваха в другите щати. Според него нямаше никаква причина да не се появят и в Роуд Айланд.

Имаше нужда единствено от пари, за да купи земята и да финансира закупуването на строителните материали.

Аз притежавах пари. Не бяха много — щях да бъда само един от многото инвеститори, — но ги бях заделила настрани от заема от банката. Тогава още не знаех защо. Вероятно за сигурност. Бях живяла по време на Голямата депресия. Харесваше ми да знам, че съм скътала нещо настрани за всеки случай. Не. Алегзандър не знаеше за това.

А защо не?

О, боже, как да ти обясня! Може би смятах, че все пак заслужавам нещо, след като бях така жестоко измамена. А може би се тревожех, че той ще ги похарчи и изгуби. Да, вероятно е въпрос на доверие. Трябваше да знам, че има нещо, което е единствено мое.

Не казах на Алегзандър за деловото предложение на Хенри Селиг. Не споделих дори на Карл. Работех наравно с мъжете в Асконсет, за да преуспее имението. Смятах, че тези пари ми се полагат.

Оказа се далновидна инвестиция. Само след година първите няколко къщи вече бяха построени и продадени до една. Вложените от мен средства се върнаха в петкратен размер. Затова внесох първоначалната сума и малко повече в сметката си в банката, а останалото инвестирах в следващата фаза от проекта на Хенри. Оказа се още по-успешна. Отново добавих част от парите към сметката си в банката, инвестирах останалите и Хенри нито веднъж не ме подведе. От строителство на къщи той се пренасочи към строителство на административни сгради, а след това — на магазини. И до ден-днешен получавам дивиденти от някои от вложенията си.

Дали се страхувах? През първия етап бях направо ужасена. Разумът ми подсказваше, че ходът ще се окаже успешен, но ако не станеше така, всичко отиваше по дяволите. Едва след като се убедихме колко успешна може да бъде една строителна компания, ние престанахме да се страхуваме.

Е, веднъж се уплаших. По време на престоя си в Ню Йорк Хенри попаднал в артистичните среди — драматурзи, режисьори, актьори и актриси. Вече се бе върнал в Роуд Айланд — с част от моите пари в ръка, — когато Джо Макарти и неговата комисия разпитваха хората от тези кръгове за прокомунистически настроения. Спомена се и името на Хенри. Говореше се, че ще го извикат да даде свидетелски показания. В действителност така и не го разпитаха. Вероятно бяха решили, че дори и да има ляво ориентирани приятели, самият той е толкова явен капиталист, че присъствието му само ще превърне в посмешище техния лов на вещици. Но положението остана страшно цели няколко месеца. Хората биваха обвинявани дори само заради приятелите си. Сочеха Хенри с пръст само защото бе близък с други сочени с пръст, а аз пък бях близка с него.

Но, както се казва, всичко е добре, когато свършва добре. Макарти беше разкритикуван, Хенри забогатя, а аз се сдобих с пари, за да променя живота ни, докато очаквахме някой от сортовете ни да предизвика фурор. Отново разширихме Голямата къща и този път я декорирахме. Наехме готвачка и започнахме да посрещаме гости. Наехме работници за полето, разорахме нови земи и засадихме три пъти повече нови лози. Купихме съвременни машини и разширихме бараката. Започнахме и да бутилираме вино.

Не казвам, че не бихме могли да направим това и без моите пари от недвижими имоти, но съм убедена, че щеше да е по-трудно и несъмнено щеше да ни отнеме повече време. Тези пари се оказаха от огромно значение. Те бяха малкият стимул, от който се нуждаехме. Радвам се, че успях да направя това за Асконсет.

Натали се облегна назад със загадъчно изражение.

— Странно, отдавна не се бях сещала за това. Не е нещо, върху което съм размишлявала или съм обсъждала с Алегзандър дори години по-късно.

— За да пощадиш самолюбието му ли? — попита Оливия.

— Защото това нямаше значение. Можех да налея в имението десет пъти повече пари, но ако не бяхме посветили часове усилна работа да садим и да се грижим за тези лози, да разработваме нови методи за поставяне на опорните телове и да експериментираме с нови пестицидни програми, едва ли щяхме да получим нещо повече от бурени — каза тя и замълча.

Мълчанието беше обичайна част от разговорите им. Оливия бе свикнала да го използва, за да събере мислите си. За разлика от друг път, сега остана с впечатлението, че нещо липсва. Разлисти бележките си назад, но не можа да разбере какво. Затова помоли Натали:

— Опиши ми един най-обикновен ден.

Натали се усмихна:

— Няма обикновени дни, когато отглеждаш деца и грозде. Не и когато си пробиваш път опипом и градиш бизнес, а всъщност не знаеш почти нищо за това как се гради бизнес.

— И го направи ти, а не Алегзандър?

Натали се позамисли.

— Ако трябва някак да подредиш нещата, би могло да се твърди, че аз измислях какво да се прави, а Карл казваше как да се направи. Алегзандър беше нашето лице. Той пътуваше. Разнасяше името ни. Докато започнем да бутилираме достатъчно вино, за да излезем на пазара, вече знаехме точно накъде да се насочим. В това отношение Алегзандър беше просто великолепен. Не го биваше да работи с пари, не умееше и да оре, да плеви или да присажда, но беше изключително добър при осигуряване на популярността ни.

— Държеше ли се добре с децата? — попита Оливия и внезапно осъзна, че точно това липсваше в разказа на Натали — личният елемент.

— Отнасяше се прекрасно с тях — отвърна Натали, но усмивката й бързо угасна. — О, отначало беше трудно. Вече ти казах. Когато се върна у дома след войната, той бе непознат за тях и те за него. Но след година-две, когато децата поотраснаха и свикнаха с него, нещата се промениха. Според мен той осъзна, че те не са много по-различни от възрастните. Ако си играеше с тях, те го харесваха. Нека ти припомня, че той искаше у дома да се спазва ред, но аз давах нарежданията. Аз бях лошата, а той — добрият. Вероятно това, че той пътуваше, помагаше, защото, когато се прибереше у дома, беше истинско събитие. Никога не забравяше да им донесе някоя играчка или сувенир. — Въздъхна и отново се усмихна. — Те го обожаваха и това го правеше щастлив, а щом Алегзандър беше щастлив, животът ми ставаше по-лесен.

— Труден ли беше животът ти?

— Труден ли? Във физическия смисъл?

— Имам предвид живота, в малка ферма на брега на океана.

— През петдесетте години стана по-лесно. Появиха се пералните и сушилните. И миялните машини. Имахме прахосмукачка, нафтова печка и термостат. Притежавахме две коли. Три телевизора. Всъщност животът ни не беше никак лош.

— Беше ли щастлива?

— Бях много щастлива.

— Беше ли истински щастлива?

— Бях… — отвърна Натали, но някак по-замислено. — Питаш се какви бяха чувствата ми към Карл по онова време, нали?

— Към Карл. Към Алегзандър. Към децата. Ти ми разказваш само за развитието на имението. Държа да чуя нещо за емоционалната страна на нещата.

Възрастната жена остана замислена.

— Съдбата на имението много ме вълнуваше. То винаги е било извор на радост за мен. И до ден-днешен настроението ми се оправя само като се разходя между редовете.

— С Карл?

— Със или без Карл — отвърна тя. После добави: — Но с него е по-приятно. Той също обича това място. Вложи много труд и се гордее с постигнатото.

— А ти го обичаш.

— Да.

— Ами Алегзандър? Как вървеше бракът ви?

Натали се замисли за момент, после бавно заговори:

— Беше трудно. Двамата с Ал имахме съвсем различни възгледи за нещата. През повечето време приемах това. Но понякога ме безпокоеше. Неведнъж просто се чувствах напълно безпомощна с него. Искаше ми се той да е… да е…

— Да прилича повече на Карл?

Въздишката на Натали потвърди това.

— Но той не беше такъв. Никога не би могъл. А ако внезапно станеше, щеше да ме извади от релси. Бях подредила живота ни така, че да удовлетворява и неговите, и моите нужди. — Замълча, намръщи се и стисна устни. — Понякога отношенията ни бяха доста напрегнати. Но тези моменти отминаваха. Като цяло бракът ни вървеше добре — Натали вдигна сериозните си очи към Оливия. — Наистина бях щастлива, Оливия. Алегзандър не беше Карл, но Карл присъстваше в живота ми. Имах най-доброто и от двамата. Да, изпълнявах задълженията си по отношение на повечето неща, които харесваше Алегзандър, но някои от тях допадаха и на мен. Обичах да ходя на партита. Обичах да излизам на вечеря. Обичах да ходим на театър в Ню Йорк. Не желая да се превръщам в мъченик с тази книга.

— Беше ли щастлива като майка? — попита Оливия, защото се сети, че Натали нито веднъж не бе казала подобно нещо.

Но и Натали не знаеше. Дълго време погледът й остана втренчен в скута, преди най-сетне да вдигне очи. В тях се четеше смут.

— Обичам децата си. Страдам, когато страдат и те — гласът й потрепери. Пое дъх и възвърна самообладанието си. — Но с течение на времето се отдалечихме едни от други.

— Защо?

Натали отново сведе поглед към скута си и изви вежди:

— Вероятно защото се занимавах с толкова много други неща. Социалният ни живот беше по-активен през петдесетте и шейсетте години. Станахме членове на яхтклуба и започнахме да даваме приеми в дома си. Аз активно участвах в дейността на църковната община. Всичко това отнемаше време, а трябваше да се грижа и за имението. Колкото по-големи ставаха децата, толкова по-малко имаше нужда да ги наглеждам и можех да се отдам на други неща.

— Но си била тук с тях всяка сутрин и всяка вечер — настоя Оливия. Би дала всичко, ако би могло и нейната майка да бе правила това за нея. — Присъствала си тук.

Натали не се поддаде:

— Физически присъствах, но мислите ми бяха другаде. Аз… си давам сметка, че не им отделих времето и грижите, от които се нуждаеха. Смятам, че и досега изпитват горчивина поради тази причина.

Тук Оливия беше съгласна с нея. В действителност Сюзан беше споменала нещо и за по-специално отношение към едно от децата.

— Ами Брад?

Натали неспокойно се размърда в креслото. След това отново се намести и сякаш се посъвзе.

— Брад беше най-големият.

— Знам това.

— Беше първородният ми син.

— Да.

— Грег се роди осемнадесет години по-късно. Тогава животът ни беше съвсем различен. Бяхме по-заможни.

— Появата на Грег изненада ли беше?

— Не, искахме да имаме още едно дете.

Но имаше нещо в начина, по който произнесе тези думи, някаква колебливост.

Натали сякаш сама долови това и побърза да каже:

— Аз обичам Грег. Обичам го от мига, в който се роди. Следя кариерата му, без дори да подозира.

Оливия се опита да прочете между редовете.

— Но не си била съгласна да имаш трето дете?

Измина една дълга минута, преди Натали да продължи. Тя кимна и каза:

— Бях на тридесет и шест години. И дните ми бяха абсолютно запълнени.

— Тогава защо?

— Двамата с Алегзандър изживявахме един от онези периоди на напрежение, за които ти споменах.

— И сте си родили дете, за да спасите брака си?

Натали се оживи:

— Знам, знам. Хората на твоята възраст смятат, че това е най-ужасната причина, за да си родиш дете, но не е така, Оливия. Не е. Алегзандър желаеше да имаме още едно дете. Твърдеше, че не е успял да изживее първите години от детството на другите две. Беше щастлив, когато забременях, а това направи и мен щастлива. Така се реших да родя Грег.

Грег, който не познаваше по-големия си брат. Оливия се наведе напред и тихо попита:

— Какво се случи с Брад?

За момент Натали остана напълно неподвижна. След това устните й се раздвижиха — ту се стягаха, ту се отпускаха. Навлажни първо едното им ъгълче, след това другото и вдигна поглед към Оливия. Тъгата в очите й бе направо сърцераздирателна.

Брад се роди през онези мрачни дни в началото на войната, когато мъжете заминаваха на фронта. Родилното отделение беше учудващо пълно за онези обстоятелства. Много момичета бяха в моето положение — раждахме децата си млади и малко уплашени, а бащите ги нямаше. Сприятелявахме се помежду си и в действителност поддържахме връзка години след това.

Имах родилни болки почти през целия ден преди да се роди Брад, но от този момент нататък той се превърна в истинска наслада за душата ми. Беше кротък и сладък. Усмихваше се още когато беше на един месец. Не, усмивката му си беше истинска. Готова съм да се закълна, че той усещаше колко се нуждая от усмивка през онези дни на тревоги и страх.

Винаги е било така — Брад отгатваше желанията и нуждите ми. Когато се чувствах самотна, той най-силно се гушеше в мен. Когато бях тъжна, той се усмихваше с уста, пълна с оризова каша. Как да не се засмееш заедно с него? Как да не си помислиш, че поне едно нещо на света е както трябва? Това дете беше Божи дар за мен. Не една неделя съм седяла в църквата и съм благодарила на Бога за него.

Сюзан се роди две години по-късно. Раждането мина много по-леко и вече знаех как трябва да се грижа за едно бебе, затова тя просто от само себе си влезе в семейството и Брад я прие добре. Нямаше никакви изблици на ревност, никакви буйства, за да привлече вниманието ми. Разбира се, той и бездруго го получаваше.

Сигурно според Сюзан се е радвал на прекалено голямо внимание. Може би има право. Вероятно нея просто приех за даденост. Не беше капризна. Безропотно правеше онова, което се искаше от нея: хранеше се, спеше, растеше. Винаги съм смятала, че прилича на мен. Бях убедена, че като порасне, ще прави същото, което и аз.

Брад беше различен. Той беше мъж. Пред него стояха много възможности. Исках всяка една да е отворена за него, а и беше много надарено дете. Научи се да чете на четири години, беше отличник в училище, но не се възгордя. Притежаваше някаква вродена скромност и открита доброта, които го правеха любимец на всички. Беше капитан на всички отбори на игрището. Имаше страшно много приятели. Беше мил. Всички деца се тълпяха около него.

Тук трябва да отбележа нещо. Не мисля, че Сюзан има поглед върху цялостната картина. Възможно е и да съм покровителствала Брад. Нищо чудно и да съм приемала нея за даденост. Но след като първоначалното отчуждение между нея и баща й се стопи, тя се превърна в негова любимка. Алегзандър беше много по-строг със сина си, отколкото с нея. Ако Брад беше тук сега, щеше да потвърди думите ми.

Но той не е сред нас и ти искаш да узнаеш защо. Дай ми една минута. Едва ли има нещо по-болезнено за един родител от това да изгуби детето си. Винаги ми е било трудно да говоря за това.

Стана толкова неочаквано. Брад беше олицетворение на здравето. Винаги. Никога не е имал колики. Никога не е страдал от настинка. Беше здрав и силен, висок и самоуверен за девет-десетгодишната си възраст. След това навърши единадесет години и само месец по-късно вдигна висока температура.

Страхът ме обзе мигновено. Наоколо се ширеше епидемия от полиомиелит. Изпратихме Сюзан при едни приятели, които нямаха деца. Молехме се Богу да грешим.

Треската продължи цели шест дни и тогава забелязахме друг симптом. Това ни ужаси, защото вече знаехме със сигурност. Знаехме. Нашето здраво момче — нашето силно момче — не можеше да вдигне главата или краката си от леглото. Беше класически случай на тази болест. Стоях при него през целия ден, слагах топли кърпи на краката му, когато мускулите се гърчеха в спазми, но не беше достатъчно. Не беше достатъчно. Когато се появиха и проблемите с дишането, го откарахме в болницата.

Никога няма да забравя как изглеждаше детето ми, включено към изкуствените дробове. Никога няма да забравя колко безпомощна се почувствах, когато той ме погледна с мълчаливата молба да му помогна да оздравее. Знаеше какво му е. Известно му бе какво може да се случи. Беше достатъчно голям.

Помниш ли онази ужасна самолетна катастрофа неотдавна, когато самолетът се понесъл надолу без очевидна причина? Всичките тези хора са загинали след смъртоносната спирала, по време на която несъмнено са знаели, разбирали са какво ще последва. Помисли си какво преживяват близките на всички жертви при мисълта за скъпите си същества, които са знаели, че умират, но не са били в състояние да си помогнат.

Изживях това с Брад. Той отпадаше все повече и повече. Едва дишаше, едва успяваше да отвори очи, но до самия край знаеше какво го очаква. Тялото му се предаде преди мозъка. Това беше… най-трагичното събитие през живота ми.

Натали замълча. Постоя няколко минути, а лицето й бе сгърчено от болка. След това стана и без да промълви нито дума, напусна кабинета.

Оливия дълго остана неподвижна, а когато се размърда не бе, защото искаше да запише чутото. Остави листовете и писалката върху бюрото до компютъра и тръгна да търси Тес.